Джон Стайнбек
Златната чаша (28)

V

Хенри Морган взе една златна чаша от купчината плячка. Беше красив, нежен бокал с дълги извити дръжки и сребърен ръб. От външната й страна се гонеха четири чудновати агнета, а отвътре, на дъното, голо момиче издигаше ръце в чувствен екстаз. Капитанът повъртя чашата в ръцете си, след това изведнъж я запокити към малката, пламтяща купчина диаманти. Камъните от подредената купчина се пръснаха със студен, шумолящ звук. Хенри Морган се Обърна и тръгна към стола със змиите. Мислеше си за малкия кокни Джоунс, за студената ръка на епилепсията, която го беше сграбчила в последния миг от живота му. Ръката винаги беше зад него, огромна ръка, която щеше да изстиска тялото, докато последните безцветни капки агония се изцедят от устните му. Хенри се чудеше защо искаше да нарани дребния човечец, да го измъчва и накрая да го убие. През целия си живот Джоунс е бил следван по петите от безсънен мъчител. Разбира се, това убийство беше причинено от думите на Кьор дьо Гри, който беше казал, че Джоунс е като Хенри Морган. Да, сега той усети това, усети също, че се изчервява от срам заради претекста, който беше използвал — обвинението в кражба. Нима не можеше да убие човека, без да му дава обяснение?

А и Кьор дьо Гри — къде беше той сега? Беше се видял с Исобел — в това нямаше никакво съмнение — и й беше направил впечатление. Може би тя обичаше Кьор дьо Гри с лъскавата му коса и необикновения начин, по който се държеше с жените. А как можеше да скрие от младия мъж поражението си, случката с иглата и цялото унижение, на което го беше подложила Червената светица? Пистолетът, с който застреля Джоунс, лежеше на пода. Хенри го вдигна и бавно започна да го зарежда. Не се страхуваше от присмеха на Кьор дьо Гри, а по-скоро от съчувствието и разбирането. Сега Хенри не се нуждаеше от разбиране. Помощникът му щеше да го гледа със състрадание и малко съжаление, а в съжалението щеше да има превъзходство, лека ирония. Това щеше да бъде съжаление на млад, красив мъж, който търси извинения за любовния провал на друг, не толкова красив мъж. Освен това с усета си Кьор дьо Гри приличаше малко на жена, на Исобел. Той събираше сведения със загадъчно, скрито око.

А и Червената светица. Хенри, разбира се, трябва да я отведе със себе си. Друго не би могъл да направи. Навярно след време тя ще се влюби в него, но естествено не заради достойнствата му. Презрението й го беше уверило, че той няма никакви достойнства, че е чудовище, отличаващо се от другите човешки същества по ужасната си грозота. Тя не беше стигнала толкова далеч в думите си, но го беше подметнала. Не, той не притежаваше качества, с които да привлече жена, ако наоколо има други мъже. Но ако тя не вижда други мъже, може би няма да обръща внимание на качествата, които му липсват. В края на краищата би могла да възложи надежди на това, което той притежаваше.

Спомни си последната сцена с нея. Сега, когато беше спокоен, дивото му поведение приличаше на перчене на дете с дебели крака. Но би ли могъл, който и да е мъж, да постъпи по друг начин? Тя беше отбила атаката със смях — рязък, жесток смях, който превърна мотивите му в предмет за забавление. Можеше да я убие, но кой мъж би убил жена, която иска да бъде убита, която моли да бъде убита? Беше невъзможно. Той натъпка куршум в дулото на пистолета.

Влезе раздърпана, рошава фигура. Беше Кьор дьо Гри, със зачервени очи, изпръскан с кал, с кървави следи от битката по лицето. Погледна към купчината съкровища.

— Богати сме — каза той без въодушевление.

— Къде беше, Кьор дьо Гри?

— Къде бях ли? Напих се. Хубаво е човек да е пиян след сражение — усмихна се иронично и облиза устни. — Не е хубаво да спреш да пиеш. Прилича на раждането — необходимо е, но е неприятно и отблъскващо.

— Исках да си до мен — каза Хенри Морган.

— Да съм до вас? Известно ми е, че не искате никого, че нищо не ви липсва и че сте щастлив сам, затова малко пийнах. Вижте, сър, исках да забравя причината, заради която желаете да сте сам. — Той замълча. — Казаха ми, сър, че Червената светица е тук. — Кьор дьо Гри се изсмя на собственото си, зле прикрито чувство. С усилие на волята смени начина си на държание. Тонът му стана шеговит. — Кажете ми истината, сър. За човек е подарък да научи какво е пропуснал. Много хора през целия си живот не получават други дарове. Кажете ми, сър, предаде ли се очарователният враг, капитулира ли крепостта, от плът? Знамето на Морган развя ли се над розовата кула?

Лицето на Хенри беше почервеняло. Пистолетът в ръката му безшумно се вдигна, застинал от безумна ярост. Последва рязко изщракване и бяла вълна от пушек.

Кьор дьо Гри не помръдна, сякаш се беше заслушал внимателно в някакъв далечен, тътнещ звук. После върху лицето му се разля гримаса на ужас. Пръстите му трескаво опипаха гърдите и проследиха струйката до извора й — малка дупка в белия му дроб. Кутрето хлътна в дупката. Кьор дьо Гри се усмихна отново. От някои неща той не се плашеше. След като вече знаеше, не се страхуваше.

Капитан Морган зяпаше глупаво пистолета в ръката си. Сякаш беше изненадан, че го открива там, стреснат от присъствието му.

Кьор дьо Гри се изсмя истерично.

— Майка ми ще ви намрази — извика той печално. — Ще изсипе всичките си древни проклятия върху вас. Майка ми… — той се задави. — Не й казвайте. Измислете някаква красива лъжа. Издигнете от клетия ми живот златно минаре. Не позволявайте да спре като наполовина завършена кула. Но не… Постройте само основата. Ако й дадете това, тя ще продължи да изгражда героичния спомен. Ще ми издигне паметник от почтени, но неверни мисли. — Гърлото му се напълни с кръв. — Защо го направихте, сър?

Капитанът вдигна поглед от пистолета си.

— Защо го направих ли? — Видя кървавите устни, разкъсаните гърди, надигна се от стола и отново се отпусна. Мъката чертаеше бръчки около очите му. — Не знам — каза той. — Сигурно съм знаел, но забравих.

Кьор дьо Гри бавно се отпусна на колене. Подпря се с кокалчетата на пръстите.

— Коленете ми, сър, не искат повече да ме държат — оправда се той, сякаш отново се вслушваше в тътнещия звук. Внезапно гласът му изви горчива жалба. — Съществува предание, че умиращите мислят за отминалите си дела. Не… Не… Аз мисля за това, което не съм свършил, за това, което щях да направя в годините, умиращи с мен. Мисля за устните на жените, които не съм видял, за виното, което спи в гроздовете, за бързите, топли милувки на майка ми в Гоавес. Но най-много си мисля, че вече няма да мога да вървя, да се разхождам на слънце и да мириша богатите благоухания, които пълната луна изтръгва от земята… Защо направихте това, сър?

Хенри Морган отново се взираше в пистолета си.

— Не знам — промърмори той мрачно. — Сигурно съм знаел, но забравих. Преди години убих едно куче, а току-що застрелях Джоунс. Не знам защо.

— Вие сте велик човек, капитане — горчиво каза Кьор дьо Гри. — Великите мъже могат да оставят на онези, които ще пишат за тях, да оправдаят причините за действията им. А аз… Е, аз, сър, вече съм нищо, нищо. Преди секунда бях отличен фехтовач, но сега си мисля, че моето същество, което се сражаваше, проклинаше и обичаше, може никога да не е съществувало.

Китките му отслабнаха, той се отпусна настрана и се задави, мъчейки се да изкашля кръвта в гърлото си. Известно време в стаята не се чу никакъв звук, освен неравномерното, тежко дишане. После изведнъж се повдигна на лакът и се изсмя; изсмя се на някаква космическа шега, на някаква закачка, на огромните, търкалящи се кълба; изсмя се победоносно, сякаш беше разрешил загадка и беше открил колко проста е тя. При този смях към устните му се втурна вълна от кръв и напълни гърлото му. Смехът се превърна в клокочеща въздишка, Кьор дьо Гри се отпусна бавно на една страна и застина, защото дробовете му вече не можеха да изтръгнат дихание.

Хенри все още втренчено разглеждаше пистолета в ръката си. Бавно вдигна очи към отворения прозорец. Струящите лъчи на слънцето караха съкровището на пода да блести като купчина нажежен метал. Погледът му се отклони към тялото пред него. Той потрепери. След това се приближи до Кьор дьо Гри, повдигна го и го сложи на един стол. Отпуснатото тяло се наклони настрана. Хенри го изправи и го закрепи изправено. Върна се на стола със змиите.

— Вдигнах ръка така — каза той, насочвайки пистолета към Кьор дьо Гри. — Вдигнах ръка така. Сигурно съм го направил. Кьор дьо Гри е мъртъв. Ето така, вдигнах я… така… и се прицелих… Как го направих? — Сведе глава, а после я изправи с кикот. — Кьор дьо Гри! Кьор дьо Гри! Исках да ти разкажа за Червената светица. Знаеш ли, тя язди коне. У нея няма никаква женска скромност, въобще никаква, а външността й е обикновена.

Хенри се взря в подпряната фигура. Клепачите на Кьор дьо Гри бяха започнали да се спускат надолу и полуотворените очи хлътваха в орбитите си. Лицето му беше разкривено от последната горчива усмивка, застинала на устните му.

— Кьор дьо Гри! — изкрещя капитанът. Бързо се приближи до тялото и сложи ръка на челото му. — Това е мъртво нещо — каза замислено. — Това е само едно мъртво нещо. Ще докара мухи и зараза. Трябва незабавно да наредя да го приберат. Ще докара мухи в стаята. Кьор дьо Гри, измамени сме! Тази жена се фехтува като мъж и язди като мъж. Толкова напразни усилия! Така ни се пада, след като вярваме на всичко, а, Кьор дьо Гри? Но това е само едно мъртво нещо и ще събере мухите.

Думите му бяха прекъснати от тежки стъпки, които се качваха по стълбите. Група, от хората му влязоха и вкараха един нещастен, уплашен испанец, изпоцапан с кал, ужасен испанец. Дантелата от врата му беше съдрана, а от ръкава му течеше тънка струйка кръв.

— Докарахме един испанец, сър — каза водачът на групата. — Пристигна в града с бяло знаме. Да уважим ли бялото знаме, сър? На седлото му има сребро. Да го убием ли, сър? Може би е шпионин.

Хенри Морган не обърна внимание на думите му, а посочи тялото на стола.

— Това е само едно мъртво нещо — обяви той. — Това не е Кьор дьо Гри. Аз отпратих Кьор дьо Гри. Той скоро ще се върне. Но това е… Вдигнах ръката си ей така… Виждате ли?… Не зная точно как го направих, опитвал съм много пъти. Но това е само едно мъртво нещо. То ще събере мухите. — Той извика: — О, изнесете го и го заровете в земята!

Един пират се наведе да вдигне тялото.

— Не го докосвай! Да не си посмял да го докоснеш! Остави го на мястото му! Той се усмихва. Не виждаш ли, че се усмихва? Но мухите… Не, остави го. Аз сам ще се погрижа за него.

— А този испанец, сър, какво да правим с него? Да го убием ли?

— Какъв испанец?

— Този пред вас, сър. — Той бутна мъжа напред. Хенри сякаш се пробуди от дълбок сън.

— Какво искате? — попита той грубо.

Испанецът се опитваше да се пребори със страха си.

— Моето желание и желанието на господаря ми е да поговоря с някой си капитан Морган, ако той бъде така добър да ми позволи. Аз съм пратеник, сеньор, а не шпионин, както тези господа предполагат.

— С какво поръчение идвате? — гласът на Хенри беше станал уморен.

Пратеникът се окуражи от промяната в тона.

— Идвам от името на един много богат човек, сеньор. Жена му е при вас.

— При мен?

— Била е пленена в града, сеньор.

— Как се казва?

— Доня Исобел Еспиноса Валдес и лос Габиланес, сеньор. Простите хора в града я нарекоха Червената светица.

Хенри Морган го изгледа продължително.

— Да, при мене е — каза най-накрая той. — В една килия е. Какво желае съпругът й?

— Той предлага откуп, сеньор. Има причина да настоява жена му отново да се върне при него.

— Какъв откуп предлага?

— А вие колко бихте поискали, Ваше Благородие?

— Двайсет хиляди монети по осем реала — каза бързо Хенри.

Пратеникът беше смаян.

— Двайсет хил… veinte mil… — Той си преведе, за да схване чудовищната сума. — Разбирам, че Ваше Благородие иска да задържи жената.

Хенри Морган хвърли поглед към тялото на Кьор дьо Гри.

— Не, искам парите!

Пратеникът въздъхна облекчено. Беше склонен да възприема този човек като идиот.

— Ще направя, каквото мога, сеньор. Ще се върна след четири дни.

— След три!

— Но ако не успея, сеньор?

— Ако не успеете, ще отведа Червената светица и ще я продам на пристанището за роби.

— Ще се постарая, сеньор.

— Бъдете внимателни е него! — заповяда капитанът. — Не се отнасяйте грубо с него по никакъв повод. Той ще ни донесе злато.

Когато тръгваха, един от мъжете се обърна и очите му нежно погалиха съкровището.

— Кога ще е подялбата, сър?

— В Чагрес, глупако! Нима мислиш, че ще я направя сега?

— Но, сър, бихме искали да получим нещо на ръка, за да го почувстваме. Сражавахме се упорито, сър.

— Вън! Нищо няма да получите, докато не стигнем до корабите. Да не мислите, че ще ви оставя да го прахосате по жени тук? Нека жените в Гоавес да го получат от вас.

Мъжете излязоха, мърморейки.