Джон Стайнбек
Златната чаша (14)

VI

В горещите тропици дойде Коледа — четвъртата Коледа от робството на Хенри. Джеймс Флауър му поднесе малка кутийка, превързана с цветна лента.

— Това е подарък за празника — каза той, а очите му искряха от удоволствие, докато Хенри разгъваше пакетчето. Вътре имаше малка кутийка от тиково дърво, а в нея, върху алената копринена подплата лежаха накъсаните парчета от неговото робство. Хенри извади късчетата хартия и се вгледа в тях, след това се засмя неуверено и закри с ръце лицето си.

— Вече не си слуга, а мой син — каза плантаторът. — Мой син, когото научих на непознати неща и ще го науча на още много. Винаги ще живеем тук и ще си говорим вечер.

Хенри вдигна глава.

— Ох, но аз не мога да остана! Трябва да замина и да стана буканиер.

— Не можеш да останеш? Но, Хенри, аз съм планирал нашия живот. Не можеш да ме оставиш тук сам.

— Сър — каза Хенри, — аз трябва да стана пират. През всичките тези години това е било единствената ми цел. Трябва да замина, сър.

— Но, Хенри, скъпи Хенри, ти ще имаш половината плантация, когато умра, само ако останеш.

— Невъзможно е! — извика Хенри. — Трябва да замина, за да си създам име. Аз не съм за плантатор. В главата ми, сър, има планове, които перфектно съм обмислил. И няма да позволя нищо да им попречи.

Джеймс Флауър се приведе напред на стола си.

— Ще бъда много самотен без тебе. Въобще не знам какво ще правя без тебе.

Умът на Хенри се върна към старото време, когато Робърт му каза същите думи, като се усмихваше и гледаше през огъня: „Ще бъда много самотен без тебе, сине.“ Той се чудеше дали майка му все още седи безучастно изправена и мълчалива. Сигурно го е преживяла. Хората винаги преживяват нещата, от които се страхуват толкова много. А после си помисли за малката Полет, която щеше да плаче ужасена в колибата си, когато й каже.

— Има една малка прислужница — каза той, — малката Полет. Аз я закрилях. Ако някога въобще сте държали на мен, бихте ли направили няколко неща? Винаги, винаги я дръжте в къщата и не допускайте да я изпращат на полето, да я бият с камшик или да я оплоди някой чернокож. Ще ми обещаете ли да направите това?

— Разбира се — каза Джеймс Флауър. — Ах, беше толкова хубаво с тебе тук, Хенри, хубаво беше да слушам вечер гласа ти! Какво ще правя сега вечер? Няма кой да те замести, защото ти наистина беше мой син. Ще бъда самотен без теб, момче.

— Тежката работа по време на службата ми при вас многократно беше изплатена от знанията, които наляхте в главата ми през същите тези вечери. И вие ще ми липсвате, сър, повече отколкото предполагате. Но нима не разбирате? Трябва да стана буканиер и да завзема испански град, защото си мисля, че щом си планирал внимателно и си преценил шансовете и хората, с които разполагаш, делото може да бъде извършено добре. Изучил съм древните войни и трябва да си създам име и да натрупам състояние. А после, когато спечеля възхищението на мъжете, навярно ще се върна при вас, сър, и пак ще стоим вечер и ще разговаряме. Нали няма да забравите за Полет?

— Коя е тази Полет?

— Ами, прислужницата, за която споменах. Никога не я пращайте с робите, защото аз я харесвам.

— А, да! Спомням си. И къде отиваш сега, Хенри?

— В Ямайка. Чичо ми, сър Едуард, отдавна е заместник-губернатор в Порт Роял. Но аз никога не съм го виждал, защото аз съм роб, а той — благородник.

Имам писмо за него, което баща ми ми даде преди години. Може би той ще ми помогне да си купя кораб, който ще ми е необходим за пиратските набези.

— Аз ще ти помогна да си купиш кораб. Беше много добър с мен — каза плантаторът с надежда.

Хенри почувства срам, защото в кутията под леглото блестяха купчина златни монети — над хиляда лири.

— Не — каза той, — не, вие ми платихте с уроците и с грижите си и това едва ли може да се измери в пари.

Сега, когато заминаваше, Хенри почувства, че беше обикнал този тъжен човек с червено лице.

Яки, лъскави чернокожи натискаха греблата на кануто и то се плъзгаше към един закотвен кораб, упълномощен от Генералните щати да превозва черни роби от Гвинея към островите. Джеймс Флауър, който седеше на кърмата на кануто, беше много червен и много тих. Но когато наближиха борда на кораба, вдигна глава и умолително заговори на Хенри:

— На лавиците има книги, които не си чел.

— Ще се върна някой ден и ще ги прочета.

— В ума ми има неща, които не съм ти казал, момче.

— Когато спечеля уважението на мъжете, ще се върна и вие ще ми ги кажете.

— Заклеваш ли се?

— Ами да, кълна се.

— И колко време ще ти е нужно, за да свършиш тези неща, Хенри?

— Не мога да кажа — година, или десет, или двайсет. Трябва да си създам достойно за уважение име. — Хенри се качваше на кораба.

— Ще бъда самотен вечер, сине.

— Аз също, сър. Вижте! Потегляме! Довиждане, сър. Нали няма да забравите Полет?

— Полет? Полет? А, да, спомням си.