Джон Стайнбек
Златната чаша (26)

III

Буканиерите напредваха към Панама. Те бяха яли кожа и горчиви корени от джунглата, гризачи, змии и маймуни. Бузите им бяха хлътнали под скулите, очите им горяха трескаво. Сега, след като въодушевлението беше изчезнало, напред ги теглеше мисълта за непогрешимостта на техния капитан. Морган не можеше да се провали, защото никога не се беше провалял. Той със сигурност притежаваше план, който щеше да сложи златото на Новия свят в джобовете им. А думата „злато“, макар и загубила реалния си смисъл, беше по-важна от думата „глад“.

На осмия ден един съгледвач дойде при капитан Морган:

— Пътят е блокиран, сър. Направили са малко укрепление от пръст и са разположили оръдия.

Последва заповед и предната част на виещата се колона се обърна наляво и с мъка започна да си проправя път през гъсталаците. Вечерта стигнаха до малък заоблен хълм и в краката си видяха Панама, окъпана в златната светлина на залязващото слънце. Всеки изследваше лицето на съседа си, за да се увери, че не халюцинира.

Един от пиратите се изкачи на върха, замря, лудо изкрещя и се затича надолу, дърпайки сабята си. Стадо крави пасеше в падината под хълма, изоставено от някой подплашен испанец. В следващия миг всичките хиляда и четиристотин мъже се втурнаха надолу. Колеха кравите със сабите си, нападаха и разсичаха уплашените животни. Скоро, много скоро, кръвта потече по брадите на изгладнелите мъже, по ризите им падаха червени капки. През тази нощ те ядоха до припадък.

Докато се здрачи, пиратските съгледвачи кръстосаха равнината като върколаци, промъкнаха се до стените и преброиха войниците, разположени около града.

Рано сутринта капитан Морган събуди хората и ги събра, за да им даде заповеди за битката през деня. Хенри Морган познаваше душата на буканиерите. Повдигаше духа им и ги подготвяше за битката. Обърна се към страховете им:

— Корабите са при устието на реката, на девет дни оттук — девет дни без никаква храна. Не можете да стигнете до тях, дори и да искате да избягате. А Панама е тук. Докато спяхте като заклани, съгледвачите свършиха добра работа. Край града са разположени четири хиляди войници с конница по фланговете. Те не са селяни с пушки и ножове, а обучени войници в червени мундири. Това не е всичко. Срещу вас ще бъдат пуснати бикове — срещу вас, ловците.

Последните му думи бяха последвани от смях. Много от тези мъже бяха живели в джунглата и си бяха изкарвали прехраната с лов на диви бикове.

Капитанът засили алчността им:

— В града се намира несметно богатство от злато и украшения. Ако успеем, всеки от вас ще бъде богат.

… глада им:

— Помислете за печеното месо, за буретата с вино в избите, за пикантните наденици.

… похотливостта им:

— В града има робини и хиляди други жени, един Господ знае какви! Трудността ще се състои единствено в това да изберете от многото, които ще попаднат в нашите ръце. Това не са мръсните жени от полето, а благородни дами, които лежат в копринени легла. Можете ли да си представите как ще се чувства кожата ви в такива легла?

Накрая, понеже ги познаваше много добре, засили тщеславието им:

— Имената на тези, които са участвали в сражението, ще се изкачат по стълбите на историята. Това не е грабеж, а славна битка. Представете си как хората в Тортуга ще ви сочат и ще казват: „Този мъж се би за Панама. Този мъж е герой и е богат“. Помислете си как жените в Гоавес ще тичат подире ви, когато отново се завърнете у дома. Ето я Златната чаша. Ще избягате ли? Много ще умрат днес, но тези, които останат, ще отнесат в джобовете си златната Панама вкъщи.

Надигна се дрезгав, одобрителен вик. Французите изпращаха въздушни целувки на Хенри Морган, карибците бърбореха и въртяха очи, алчните холандци гледаха безизразно белия град.

— И още нещо — каза капитанът. — Войските ще бъдат изтеглени в редица, ако добре познавам тези испански капитани. Те обичат представленията. Нареждам ви всички да стреляте в центъра и когато е отслабен; да нападнете и да ги разделите.

Те се разстлаха по равнината като гъст облак. Двеста добри стрелци вървяха отпред, а останалите бяха подредени зад тях.

Дон Хуан, губернаторът на Панама, стоеше със спретнатата си армия, дълга линия от две роти пехотинци, и гледаше презрително разбъркания строй на врага. Почти весело даде сигнал за първата атака.

Испанската конница се люшна и се понесе като вихрушка през равнината. Образуваше ту вилка, ту квадрат. Придвижвайки се с бърз тръс, премина през всички сложни маневри, които правеше по време на паради — разполагаха се в триъгълници, под формата на буквата „Т“. Всички саби за миг проблясваха на слънцето, изчезваха с въртеливи движения на китката, после отново светваха. Дон Хуан стенеше от възторг.

— Погледнете ги, приятели, вижте Родригес, многообичния ми капитан. Ах, Родригес! Наистина ли аз съм те научил на тези неща? Възможно ли е това да е същият Родригес, който неотдавна държах в прегръдките си? Тогава той беше дете, но сега е мъж и герой. Погледнете редицата, увереността и точността. Вижте Родригес с войската си, приятели. Как могат тези зверове, буканиерите, да победят конници като моите?

Родригес, начело на конницата, сякаш беше чул похвалата на губернатора. Раменете му се изпънаха. Изправи се на стремената и даде сигнал за атака. Тръбите запяха възбудено. Копитата затрополяха с глух тътен по торфа. Настъплението им беше като червена вълна със сребърен гребен. Родригес се обърна на седлото и погледна с гордост летящата конница, изпълняваща заповедите му така, сякаш войниците бяха безброй части на огромно тяло, управлявано от неговия мозък. Всяка сабя блестеше до шията на коня. Родригес се обърна отново, за да види своята красива Панама преди сблъсъка. А после цялата конница стремително налетя на едно тресавище. Те знаеха за него, но въодушевени от момента и възбудени от маневрите, го бяха забравили. Само за секунда конницата на Панама се превърна в отчаяна бъркотия от хора и нападали животни. Те бяха мухи, хванати в зелена мухоловка.

Дон Хуан погледна смаян купчината от гърчещи се и обезобразени тела в равнината и зарида като дете, видяло ярката си играчка, счупена на пътя. Губернаторът не знаеше какво да прави. Обезумял от мъка, той се обърна кръгом и с тежки стъпки тръгна към дома си. Помисли си, че ще отиде да изслуша литургия в катедралата.

Испанците полудяха. Червени и златни униформи се щураха насам-натам. Всеки офицер крещеше заповеди с пълно гърло. Младият лейтенант, който беше докарал биковете, най-накрая викна така, че да го чуят.

— Пуснете биковете! Биковете! — повтаряше той, докато останалите също започнаха да крещят.

Индианците, които водеха биковете, отскубнаха халките от ноздрите им и започнаха да ръгат напред огромните животни с остени. Стадото мудно тръгна по равнината, после едно червено чудовище се затича бавно и изведнъж цялата група го последва.

— Те ще натъпчат тези крадци в тревата — каза мъдро един испански офицер. — Там, откъдето минат, по кървавата земя ще намерим копчета, парчета от оръжие — нищо повече.

Биковете се понесоха в бавен галоп към разбърканата линия на буканиерите. Изведнъж двестате стрелци коленичиха и стреляха — стреляха бързо, като ловци. Ритаща, ревяща стена сякаш се издигна на пътя на бягащите животни. Онези от стадото, които не бяха ранени, се спряха, помирисаха кръвта, завъртяха се и хукнаха назад към испанските редици. Офицерът беше прав — откъдето минаха, не остана нищо друго, освен копчета, счупено оръжие и кървав торф.

В ужаса на паническото бягство буканиерите бяха започнали настъплението. Сега те се впуснаха в пролуката, направена от биковете, и разделиха защитниците. Последваха бойни викове, но това бяха войници от континента и нямаха представа от такъв вид сражение. Ужасните разбойници се смееха и убиваха с двете си ръце. Задържаха позициите за малко, но след това сърцата им се пръснаха под красивите им червени мундири и те побягнаха, за да се скрият в джунглата. Малки групи буканиери ги подгониха и пробождаха със сабите си онези, които падаха от изтощение. Скоро защитниците бяха разпръснати. Някои се покатериха на дърветата и се скриха сред листата, други се загубиха в планините и повече никога не бяха открити. Златната чаша лежеше безпомощна пред Хенри Морган.

Тълпа от крещящи мъже се изсипа през незащитената порта нагоре по широката улица. На тесните пресечки част от тях смениха курса като река, която се разлива обратно в притоците си. От време на време групи се отделяха от основната колона и тръгваха към внушителните къщи. Следваха ритници, засилване и вратата се сгъваше навътре като корица на огромна книга. Мъжете се струпваха във входа, после се чуваха викове и писъци. Една старица се показа от прозорец и изгледа с любопитство нашествениците. По лицето й се изписа разочарование.

— Хей! — извика тя към прозореца насреща. — Виж ги, моля ти се! Тези разбойници приличат много на нашите испанци. Не са никакви дяволи, а просто хора. Тя сякаш се възмути, че са човешки същества. Прибра главата си от прозореца, като че ли не искаше да признае, че са само мъже.

Следобед избухна пожар. Високи пламъци прорязаха небето. Подпали се малък район, след това цяла улица, накрая половината град гореше.

Хенри Морган отиде в двореца на губернатора, за да се настани в него, а там, на входа, стоеше дон Хуан Перес де Гусман с гола сабя в ръка.

— Аз съм губернаторът — каза той. — Хората ми се надяваха да ги предпазя от бедствието. Провалих се, но може би ще успея да ви убия.

Хенри Морган погледна в земята. Нещо в този истеричен мъж го лишаваше от сила.

— Аз не подпалих града — каза той. — Мисля, че някои от собствените ви роби го направиха за отмъщение.

Дон Хуан пристъпи напред.

— Защитавайте се! — извика той. Сабята падна от ръката му. — Аз съм страхливец… страхливец! — извика той. — Защо не ви нападнах без предупреждение? Защо не ми се противопоставихте? Ах, аз съм страхливец! Чаках прекалено дълго. Въобще не трябваше да говоря, а да забия острието в гърлото ви. Преди минута исках да умра, за да изкупя вината си, и да ви взема със себе си като жертвоприношение на съвестта си. Панама я няма и би трябвало да ме няма и мене. Сякаш пръстът продължава да живее, след като тялото е умряло. Но аз не мога да умра сега. Нямам смелост. И не мога да ви убия. Сега разбирам, само съм се правел, че мога да ви убия. Ах, само ако бях действал бързо! Ако не бях ви заговорил… — Тръгна към вратата, а оттам към полето. Хенри Морган го проследи как излезе от града, залитайки като пиян.

Настъпи черната нощ. Почти целият град беше градина от червен огън. Кулата на катедралата рухна и изсипа рой звезди във въздуха. Панама умираше в легло от пламъци, а буканиерите убиваха хората по улиците.

През цялата нощ капитанът седеше в залата за аудиенции, докато хората му донасяха събраната плячка. Трупаха златни кюлчета на пода като купчина дърва за огрев. Кюлчетата бяха толкова тежки, че двама души с мъка ги носеха. Бижутата блестяха, разпръснати из залата и приличаха на малки копи сено, а в ъгъла бяха натрупани ценните църковни одежди — като стоки на великолепен пазар за стари дрехи.

Хенри Морган седеше на висок стол с резбовани змии.

— Намерихте ли Червената светица?

— Не, сър. Жените на града приличат повече на дяволи.

Докарваха пленници, за да бъдат измъчвани с уред за притискане на палците, взет от испанския затвор.

— Коленичи! Богатството ти? (Мълчание.) Върти, Джо!

— Милост! Милост! Ще ви заведа, заклевам се! В един водоем до къщата ми е.

И друг:

— Коленичи! Богатството ти? Върти, Джо!

— Ще ви заведа.

С постоянството, безскрупулността и коравосърдечността си те приличаха на майстори касапи в обор.

— Открихте ли Червената светица? Ще ви избеся всички, ако нещо й се случи.

— Никой не я е виждал, сър. Мъжете, с малки изключения, са пияни.

През цялата нощ при всяко признание за укрито богатство жертвата биваше отвеждана от групичка мъже и скоро те се връщаха с чаши и сребърни прибори, бижута и дрехи от цветна коприна. Блестящото съкровище в залата се превръщаше в огромна купчина.

Капитан Морган питаше уморено:

— Намерихте ли Червената светица?

— Не, сър, но претърсваме и разпитваме из целия град. Може би на светло, сър.

— Къде е Кьор дьо Гри?

— Мисля, че е пиян, сър, но… — човекът отвърна очи от Хенри Морган.

— Какво? Какво искаш да кажеш? — извика капитанът.

— Нищо, нищо не искам да кажа, сър. Почти е сигурно, че е пиян. Нужно му е толкова много вино, за да се напие, а междувременно може и да е намерил приятелка.

— Видя ли го с някоя?

— Да, сър, видях го с една жена, която беше пияна. Бих могъл да се закълна, че и Кьор дьо Гри беше пиян.

— Мислиш ли, че жената е била Червената светица?

— О, не, сър, сигурен съм, че не беше тя, а само една от жените на града.

Чу се потракване на златен сервиз, изсипан върху купчината.