Джон Стайнбек
Златната чаша (33)

II

Крал Чарлс и Джон Ивлин седяха в малка библиотека. В огнището пукаше силен огън и хвърляше отблясъците си върху книгите, наредени покрай стените. На масата до тях имаше бутилки и чаши.

— Днес следобед той беше посветен в рицарство — каза кралят. — Получи помилване и рицарство за две хиляди лири.

— Две хиляди лири… — промърмори Джон Ивлин. — Някои търговци навярно ще благословят рицарството му.

— Не е така, Джон, можех да получа двайсет хиляди. Заграбил е около милион от Панама.

— И все пак две хиляди лири…

— Заповядах му да дойде тук тази вечер — каза кралят. — Понякога тези моряци и пирати знаят неща, които си струва да бъдат повторени. Ще се разочаровате от него. Той е… недодялан, мисля, че това е най-точната дума. Човек остава с впечатление, че пред него е застанала огромна маса; движи се така, сякаш тика своята невидима клетка пред себе си.

— Можете да му дадете титла — предложи Джон Ивлин. — Ще бъде разточителство да оставите един милион да ви се изплъзне, без дори да се опитате да го задържите.

Съобщиха за пристигането на сър Хенри Морган.

— Влезте, сър. Влезте! — кралят видя, че той държеше чаша вино. Хенри изглеждаше уплашен. Гаврътна виното. — Добра работа сте свършили в Панама — отбеляза кралят. — По-добре е да бъде опожарена сега, отколкото по-късно, защото, не се съмнявам, щяхме да го направим по-късно.

— Помислих си го, когато опожарявахме града, Сир. Тези ненаситници испанците искат да прегазят света.

— Знаете ли, капитане, пиратството… или, да бъдем по-деликатни, свободното плаване е добро за нас и лошо за Испания. Но институцията вече се превръща в неудобство. Половината от времето ми отива в извинения към испанския посланик. Ще ви назнача за заместник-губернатор на Ямайка.

— Сир!

— Без благодарности. Постъпвам според поговорката. На пиратството трябва да се сложи край. Тези хора достатъчно дълго си играха на малки войни.

— Но, Сир, аз самият бях буканиер. Нима искате от мен да беся собствените си хора.

— Това ви загатнах, сър. Кой е в състояние да ги проследи по-добре, ако не вие, който знаете всичките им убежища?

— Те се сражаваха за мен, Сир.

— Аха, съвест? Чувал съм, че постъпвате, както искате, със съвестта си.

— Не е съвест, а съчувствие, Сир.

— Съчувствието няма място у държавния служител или у крадеца. Човек трябва да прави това, което е полезно. Вие самият сте доказали, че можете и двете. Нека сега да видим усилията ви, насочени към третото — каза кралят язвително.

— Чудя се дали ще се справя.

— Щом се чудите, значи ще се справите — вметна Джон Ивлин.

Държанието на краля се промени.

— Хайде да пием — каза той. — Хайде да се развеселим, а по-късно може и да попеем. Разкажете ни някоя история, капитане, и пийте, докато разказвате. Виното украсява хубавата история, истинската история.

— История ли, Сир?

— Да, някоя история за жените в колониите; някаква малка случка от пиратския ви живот, защото, сигурен съм, не само сте крали злато той направи знак на прислужника да не оставя чашата на Хенри празна. — Чувал съм за една жена в Панама. Разкажете ми за нея.

Хенри пресуши чашата си. Лицето му беше започнало да почервенява.

— Да, ще ви разкажа нещо за нея. Тя беше красива, но беше и наследница. Признавам, отнасях се благосклонно към нея. Щеше да наследи сребърни мини. Съпругът й предложи сто хиляди по осем реала за нея. Искаше да сложи ръка на мините. В това се състоеше въпросът, Сир, и аз се чудя колко мъже са се сблъсквали с подобно нещо? Жената ли трябваше да взема, или стоте хиляди?

Кралят се наведе напред на стола си:

— И кое взехте? Кажете бързо.

— Останах в Панама известно време. Какво би направил на мое място Ваше величество? Взех и двете. Може би дори много повече. Кой знае, може би синът ми ще наследи сребърните мини.

— И аз бих постъпил така — извика кралят. — Вие сте прав. Бих постъпил точно така. Много умно, сър. Да вдигнем тост, капитане, за предвидливостта. Виждам, сър, че стратегията ви се простира и върху други въпроси, освен войната. Говори се, че никога не сте побеждаван в битка, но кажете ми, капитане, бил ли сте някога победен в любовта? Това е голямо събитие — необичайно събитие — когато един мъж признава поражението си в любовта. Признанието изцяло противоречи на мъжкия инстинкт. Още една чаша, сър, и ни разкажете за поражението си.

— То не беше от жена, Сир… Веднъж бях победен от смъртта. Има неща, които толкова много изсушават душата, че болката е с тебе цял живот. Вие поискахте да ви разкажа историята. За ваше здраве, Сир. Роден съм в Уелс, сред планините. Баща ми беше благородник. Едно лято, когато бях юноша, малка принцеса от Франция пристигна в нашите планини заради въздуха. Придружаваше я малка свита и тъй като беше жизнена, умна и неспокойна, си бе извоювала известна свобода. Една сутрин се натъкнах на нея, когато се къпеше сама в реката. Беше гола и не се срамуваше. След час — такава е страстната кръв на расата й — тя лежеше в прегръдките ми. Сир, през всичките ми странствания, красивите жени, които съм виждал, и градовете, които съм завземал, не са ми носили такова удоволствие, както дните на онова весело лято. Когато можеше да избяга, играехме заедно по хълмовете като малки богове. Но това не беше достатъчно. Искахме да се оженим. Тя щеше да се откаже от титлата си и щяхме да отидем да живеем някъде в Америка. После дойде есента. Един ден тя каза: „Готвят се да ме отведат, но аз няма да замина“. На следващия ден тя не дойде при мен. През нощта застанах под прозореца й и тя ми хвърли кратка бележка: „Затворена съм. Биха ме“. Прибрах се в къщи. Какво друго можех да направя? Не можех да се бия с яките войници, които я пазеха. Много късно през тази нощ дочух чукане на вратата и викове: „Къде може да се намери лекар? Бързо! Малката принцеса се е отровила“.

Хенри вдигна поглед. Кралят се усмихваше иронично. Джон Ивлин барабанеше с пръсти по масата.

— Така ли? — попита кралят. — Така ли? — и се изсмя сподавено.

— Ах, стар съм… стар — изстена Хенри. — Това е лъжа. Тя беше дъщеря на селянин.

Той се изправи, залитайки, на крака и тръгна към вратата. Срамът изгаряше лицето му.

— Капитан Морган, вие се забравяте.

— Аз… се… забравям?

— Има известни правила за благоприличие, които би трябвало да спазвате по отношение на Нашата особа.

— Моля да ме извините, Сир. Разрешете ми да си отида. Чувствам се… зле. — Той се поклони и излезе от стаята.

Кралят се усмихваше през чашата.

— Как е възможно, Джон, такъв велик войник да бъде такъв велик глупак?

— А как би могло да бъде другояче? Ако великите мъже не бяха глупаци, светът отдавна щеше да бъде разрушен. А как би могло да бъде другояче? Глупостта и изкривеният мироглед са основата на величието.

— Искаш да кажеш, че мирогледът ми е изкривен?

— Не, нямам предвид това.

— Тогава намекваш…

— Бих искал да продължим с Хенри Морган. Той е способен пират и това го прави велик. Оттук вие моментално заключавате, че е и велик водач. Правите го заместник-губернатор. В този смисъл не правите изключение от останалите. Вярвате, че ако човек върши една работа чудесно, той би трябвало да е способен да прави всичко така добре. Ако един човек успее във висша степен да създаде безброй отлични механични играчки, вие смятате, че е способен да води армии и да ръководи правителства. Мислите, че щом сте добър крал, би трябвало да бъдете и добър любовник, или обратното.

— Обратното?

— Това е само шеговита алтернатива, Сир, трик, който се употребява в разговор, за да предизвика усмивка, нищо повече.

— Ясно. Но Хенри Морган и глупостта му…

— Разбира се, той е глупак, Сир, в противен случай щеше да копае в Уелс или да дълбае в мините. Искал е нещо и е бил достатъчно безразсъден да мисли, че ще го получи. Поради своето безумие той наистина го получи, част от него. Спомнете си принцесата.

Кралят отново се усмихваше.

— Не познавам мъж, който да е казал истината на или за някоя жена. Защо е така, Джон?

— Вероятно, Сир, ако кажете на какво се дължи малката драскотина под дясното ви око, ще си обясните причината. Нямаше я снощи и определено прилича на…

— Да… да… Несръчен прислужник. Но да говорим за Хенри Морган. Имаш навик, Джон, прикрито да ме обиждаш. Понякога дори не осъзнаваш обидите. Това е нещо, което трябва да изоставиш, ако искаш да останеш известно време в двореца.