Джон Стайнбек
Златната чаша (23)

През 1760 г., когато Хенри реши да я разруши, Панама беше огромен красив град, богат, силен град, справедливо наречен Златната чаша. Нито едно място в целия груб Нов свят не можеше да се сравнява с нея по красота и богатство.

Преди повече от век Балбоа^[1] пристигна на брега на непознат океан. Облече се в лъскава броня и нагази в Тихия океан, докато нежната вода обля бедрата му. После уверено се обърна с тържествено слово към морето и обяви, че всичките земи, до които то се допираше, принадлежаха на испанската корона. Той поиска от водата да бъде послушна и лоялна, защото това щеше да бъде почитаното езеро, собственост на Кастиля и Арагон.

На брега зад Балбоа беше сгушено малко, зелено индианско село. Името му беше Панама. На местния език това означаваше „добро място за риболов“. Когато испанските войници допряха факли до безредно разположените колиби и на тяхно място построиха новия град, те запазиха старото име, Панама, което звучеше като песен. И скоро значението на думата се оправда, защото от този малък град мрежите на Испания бяха хвърлени в четирите посоки.

Педрариас^[2] занесе мрежите на север и оплете в тях градовете на древните маи. Уловът му позволи да изпрати в Панама чудато изковани змии, внушаващи страх скулптори, дребни идоли и всичкото злато. Когато вече нямаше украшения за събиране и храмовете бяха празни каменни кутии, Педрариас хвърли мрежите на Испания върху хората и ги подкара с камшика си към мините.

Писаро^[3] отплува на юг с коне и хора в брони и силният народ на инките се предаде. Той изби вождовете и лиши от живот начина на управление. След това диаманти, сребърни плочи от стените на храмовете, символи на слънцето и обредни предмети от злато бяха превозени в Панама. Писаро също натика с камшика сломения народ на инките в мините.

Стотина капитани поведоха малки отряди на изток и на югоизток, където диви индианци от Дариен^[4] живееха по дърветата и в пещерите. Тук испанците откриха гривни за носовете и глезените и орлови пера, напълнени със злато. Всичко беше изсипано в чували и закарано с мулета в Панама. Когато от всичките гробове бяха свалени златните орнаменти, дори и дивите индианци вече копаеха земята под властта на камшика.

Испанските кораби откриха малки острови на запад, в чиито плитки заливи можеха да се открият перли, стига само човек да се гмурнеше достатъчно дълбоко. И не след дълго мрачните хора от островите скачаха в морето, обитавано от акули. Торби с перли потеглиха за Панама.

Всичките онези ценни изделия, дълго и изкусно работени, най-после стигаха до Панама, където пещите ги поглъщаха като зачервени лакомници и ги превръщаха в дебели златни пръти. Складовете бяха препълнени със златни слитъци в очакване на флотата за откарване на съкровищата в Испания. Понякога поради липса на място в складовете по улиците можеха да се видят наредени сребърни плочи, но те бяха защитени от кражба, защото бяха много тежки.

Междувременно градът придоби чудесен вид. Богатството на поробените народи беше вложено в изграждането на стотици къщи с червени покриви и малки вътрешни дворове, където в уединение растяха редки цветя. Всички изкуства и удобства на стара Европа заминаха на запад, за да украсят панамските къщи срещу късове злато.

Първите испанци, които нахлуха в страната, бяха жестоки, алчни крадци. Те бяха обаче и войници, които не можеха да бъдат уплашени от никакви бъдещи кръвопролития. Малки групи успяха да завладеят Новия свят с незначителни сили, като се изключат духовните. И когато народите на Никарагуа, Перу и Дариен се превърнаха в хленчещи роби и вече не съществуваше опасност, друга класа хора пристигна да живее в Панама. Те бяха търговци, особено решителни, когато трябваше чрез закона да се изтръгне имение от собственика му или когато цените на хранителните продукти се увеличаваха за чуждоземните колонисти, но малодушни и страхливи, когато стоманата се удряше в стомана.

Търговското съсловие скоро установи контрол над провлака. Някои от войниците бяха умрели, други, непривикнали към сигурност, загубиха търпение, и потеглиха към непознати, опасни земи, като оставиха борбата за храна и лукс в ръцете на търговците, които неохотно раздаваха брашно и вино и събираха в замяна украшения и кюлчета злато за ковчежетата си. Търговците се обединяваха и определяха едни и същи цени за храна и с печалбите строяха къщи от кедрово дърво с покриви от розови плочи, обличаха жените си в коприни от чужди земи и се движеха по улиците, заобиколени от прислужници роби.

В града пристигна група търговци на роби от Генуа и построи голям склад за стоката си. В него бяха наредени клетки, в които чернокожите седяха, преди да ги изнесат на открито, за да ги опипат и да се спазарят за тях.

Панама беше красив град. От двете страни на главните й улици бяха наредени две хиляди огромни къщи от кедрово дърво, а по-далече от центъра се намираха пет хиляди по-малки жилища за чиновници, куриери и платени войници на краля. В покрайнините бяха струпани безброй колиби със сламени покриви, където бяха настанени робите. В центъра на града имаше шест църкви, два манастира и висока катедрала, всички препълнени със златни прибори и натежали от скъпоценни камъни дрехи. В Панама вече бяха живели и умрели двама светци — навярно не много, но все пак достатъчно важни, за да се ценят костите им.

Цял един участък от града беше гъсто застроен с къщи, конюшни и казарми на краля. Тук се съхраняваше една десета от добива от земята в очакване на следващата флота, когато щеше да се превози от магарета през провлака, за да бъде натоварен на корабите. Панама издържаше кралската власт в Испания — плащаше за новите дворци и войни на краля. Заради парите, изтичащи от нея към хазната, кралят удостои Панама с почетно звание. Тя носеше гордото име „Най-благородният и предан град Панама“. Беше изравнена по ранг с Кордоба и Севиля — и защо не, след като и нейните служители носеха златни верижки според постовете си? И кралят подари на града сияен герб — на златен фон отляво щит, а отдясно — две каравели и сноп сиви стрели. Над всичко стоеше Полярната звезда, пътеводител на откритията, докато лъвовете и замъците на двете испански кралства^[5] бяха разположени около щита. Наистина Панама беше един от най-великите градове в света.

В центъра на Златната чаша имаше широк павиран площад, в средата му беше издигната платформа, където вечер свиреше музика. По това време хората се разхождаха наоколо и доказваха положението си в обществото; аристокрацията на търговците беше много чувствителна в гордостта си. През деня някой от тях можеше да се препира като евреин за цената на брашното, но вечерта на площада сковано се покланяше на не толкова богатите познати и едва забележимо любезничеше с по-богатите.

Хората се бяха отпуснали в сигурността си. Градът беше смятан за непревземаем. От едната страна го пазеше морето, а в южния океан и без това нямаше чужди кораби; откъм сушата имаше стени и обширно тресавище, което можеше да бъде наводнено при опасност, и така градът ставаше същински остров. Нещо повече, нападащата армия трябваше да си проправя път през джунглата на провлака, за да атакува масово, трябваше да криволичи из тесните проходи, които лесно можеха да бъдат защитени от малки групи хора. Никой не смяташе, че един предводител, който е с ума си, може да мечтае за завладяването на Панама. Ето защо когато Кампече, Портобело и Маракаибо се предадоха на буканиерите, търговците от Златната чаша свиха рамене и продължиха ежедневните си занимания. Беше жалко, разбира се, наистина беше тъжно техните собствени сънародници да изтърпят това и да бъдат ограбени — но какво друго можеха да очакват? Техните градове не бяха построени на океана, на който би трябвало да бъдат. Панама никога не би се замислила другояче за тези смутове, освен със съжаление. Господ беше добър, но търговията бе истинска катастрофа; вече нямаше пари, а селяните като крадци не пущаха стоките си.

Дон Хуан Перес де Гусман беше губернатор на Златната чаша — мълчалив аристократ, чиито живот беше отдаден на това да бъде съвършен благородник. Той обучаваше малката си армия, сменяше униформите си и внимателно следеше женитбите на роднините си. През целия си живот беше войник — може би не особено добър пълководец, но изключително галантен офицер. Нарежданията, които пишеше до подчинените си, бяха чудесни. Подборът от думи, с които изискваше от някое индианско селище да се предаде, беше безукорен. Хората обичаха своя губернатор. Той се обличаше толкова хубаво, беше горд, но и снизходителен. Всеки ден го поздравяваха, когато изтрополяваше по улицата с група конници след себе си. Ако съществуваше някакво предчувствие за нападение, галантната фигура на дон Хуан щеше да успокои народа. Той беше с най-благородната кръв и с най-богатите складове в града.

Така хората живееха щастливо в Панама — с настъпването на горещите дни заминаваха за потъналите в зеленина места и се връщаха към баловете и приемите през дъждовния сезон. Такава беше Златната чаша, когато Хенри Морган реши да я унищожи.

Един ден в Панама се промъкна новината, че ужасният Морган идва да я завладее. В началото това беше прието като весела шега, но когато пристигнаха повече вестители, в града закипя трескава дейност. Хората се втурнаха към църквите, изповядваха се, целуваха мощите и се прибираха вкъщи. Стотици свещеници преминаха в шествие по улиците, носейки нафора. Тъмното братство яростно се самобичуваше и влачеше тежкия кръст, за да може всеки да го види. Никой не закърпи пробитите стени. Ръждясалите оръдия не бяха заменени с нови. Дон Хуан посещаваше литургия след литургия, говореше на обезумелите хора и предлагаше всички свещеници да организират шествие.

Из града се говореха страшни неща — че буканиерите въобще не били човешки същества, а животни с глави на крокодили и лапи на лъвове. Замислени хора обсъждаха такива възможности по улиците:

— Бог да ви благослови, дон Педро!

— Нека вас да ви благослови Дева Мария, дон Гиермо!

— Какво мислите за тези разбойници?

— Ах, ужасно е да си помисли човек за тях, дон Гиермо! Казват, че били демони.

— Мислите ли, че е възможно, както чух, Морган да има три ръце и във всяка да върти сабя?

— Кой знае, приятелю! Дяволът сигурно има още по-големи сили. Кой може да определи границите на силите на злото? Светотатство е да се мисли за това.

А по-късно:

— Казвате, че сте го чули от дон Гиермо? Той, разбира се, не би казал нещо, което е съмнително — човек с неговото богатство.

— Само повтарям това, което каза той — че Морган можел да изстрелва куршуми от върховете на пръстите си, че бълвал жълто-зелени пламъци. Дон Гиермо беше сигурен.

— Трябва да кажа на жена си, дон Педро.

Така слуховете нарастваха, докато хората почти загубиха ума си. Припомняха се случки на жестокост в други покорени градове и търговците, които досега бяха свивали рамене, пребледняваха при спомена. Не можеха да повярват, а трябваше, защото пиратите вече бяха на път към Чагрес^[6] и целта им беше да завладеят и ограбят Златната чаша. Най-сетне, по принуда, дон Хуан остана извън църквата достатъчно дълго, за да изпрати петстотин войници да направят засада на пътя през провлака. Един млад офицер помоли да бъде изслушан.

— Е, млади момко — започна губернаторът, — какво желаете?

— Ако имахме бикове, сър, ако имахме много диви бикове! — възбудено извика офицерът.

— Намерете! Нека цялата околност бъде претърсена за диви бикове! Нека хората съберат хиляда. Но какво ще правим с тях?

— Ще ги пуснем срещу врага, сър.

— Великолепен план! Вие сте гениален офицер! Ах, приятелю, хиляда бика? Хиляда? Аз се пошегувах! Нека да съберат десет хиляди диви бикове.

Губернаторът нареди на войниците си да излязат — две хиляди кралски войника — направи преглед на войската и се върна, за да коленичи в катедралата. Дон Хуан не се страхуваше от битките, но като благоразумен генерал подсилваше втората отбранителна линия. Освен това беше хвърлил толкова пари за литургиите, че не беше възможно да нямат ефект.

Първият промъкнал се слух се беше превърнал в чудовище. Треперещи граждани започнаха да заравят сребърните и златните си прибори. Духовниците хвърляха потири и свещници във водоемите и зазиждаха по-ценните реликви в проходи под земята.

Балбоа би укрепил стените и би наводнил подстъпите към града. Армията на Писаро щеше да заеме позиция в средата на провлака, за да посрещне идващите буканиери. Но тези храбри времена бяха отминали. Търговците на Панама мислеха само за вещите, за живота и за душите си — по реда на споменаването им. И през ум не им минаваше да препашат саби или да се трудят за възстановяване на стените. Тези неща бяха работа на кралските войници, на които плащаха добре, за да пазят гражданите. Губернаторът беше длъжен да се погрижи за това.

Дон Хуан извърши преглед на войските — всичко, което според него един генерал можеше да направи. Униформите им бяха безукорни и войниците му можеха да спечелят похвали, на който и да е парад в Европа. Междувременно още една литургия не би попречила.