Джон Стайнбек
Златната чаша (25)

II

Флотилия от плоскодънни лодки плаваше по река Чагрес, всяка натоварена до краен предел с хората на Свободното братство. В тях имаше французи с раирани нощни шапки, с широки панталони, французи, които някога бяха отплавали от Сен Мало или Кале и сега нямаха родина, където да се върнат. Някои от баркасите бяха препълнени с кокни, повечето от тях мръсни, с потъмнели зъби и с вид на джебчии. Имаше мрачни и мълчаливи пирати от Холандия, седящи тромаво в лодките си и взиращи се с безизразните си очи на лакомници по течението на Чагрес.

Тежките правоъгълни баркаси се управляваха от карибци и симарони^[1], весели в жестокостта си хора, които толкова обичаха войната, че можеха да бъдат убедени да работят, привели лъскавите си рамене, ако възнаграждението беше кръв. Част от пиратското шествие се състоеше от негри, наскоро избягали от испанско робство. Носеха червени презрамници, които пресичаха като рани голите им гърди. Водачът им, огромен самец с лице на свиреп черен лос, нямаше на себе си нищо, освен широк жълт колан и роялистка шапка, чиито пера висяха отпуснато и се виеха под блестящата му черна брада.

Лодките се промъкваха надолу по реката в дълга колона. Англичаните крещяха монотонни моряшки песни и поклащаха телата си, за да поддържат ритъма, французите пееха нежно за малките любовни авантюри, които може би са имали, а симароните и черните бръщолевеха безкрайните си монолози, едва ли насочени към някого.

А Чагрес се виеше напред в примки и огромни подковообразни завои. Жълтата вода свенливо галеше корпусите като подплашена прокажена жена. По Чагрес човек можеше да гребе цял ден и да се разположи за нощуване на не повече от миля по права линия от мястото, откъдето е тръгнал. Тя беше мудна, апатична река с много плитчини, където яркият пясък блестеше на слънцето. Чагрес беше дилетант в неизменните и смислени действия на реките — да достигнат океана с възможно най-малко затруднения и усилия. Сънливо се влачеше, сякаш не й се искаше да изгуби ленивата си индивидуалност в неспокойното море.

След известно време лодките стигнаха до местност, където непроходимата джунгла се спускаше до брега на реката и спираше в дъговиден гребен като замръзнала зелена вълна. Сред дърветата кръстосваха петнисти тигри и наблюдаваха мъжете с тъжно любопитство. От време на време голяма змия се измъкваше от топлия дънер, където беше дрямала на слънцето, и се плъзваше във водата, вдигайки нагоре глава, за да види тази необичайна процесия. Цели племена от възбудени маймуни се стрелкаха сред лианите, преструвайки се, че не обичат да ги притесняват. Виеха възмутено и хвърляха листа и клонки към лодките. Хиляда и четиристотин чуждоземни същества бяха нахлули в свещената Майка Джунгла; и най-долната маймуна на земята все пак имаше право да протестира.

Дневната горещина беше станала като дишане при треска, тежка и мъчителна. Песните от баркасите станаха неясни и замлъкнаха, сякаш горещи завивки бяха хвърлени върху мъжете. Буканиерите седяха отпуснати на пейките. Но индианците напрегнато гребяха, клатейки се равномерно. Мускулите се движеха плавно по изящните им ръце, свиваха се и се разпускаха около раменете като неспокойни змии. В мрачните им умове имаше мечта за сеч, чудна кървава мечта. „Напред! — крещеше умът. — Напред, битката е все по-близо! Напред! Напред! Панама — саваните на кръвта, са все по-близо!“ Дългата колона беше като огромна, накъсана змия.

Дългият зноен ден отстъпи на нощта, а по бреговете на реката не се виждаше никакво човешко същество. Това беше нещо сериозно, защото в баркасите нямаше храна. Нямаше място за храна. Всеки инч беше необходим за хората и оръжията. Водата миеше ниските палуби на артилерийските салове. Знаеше се, че много плантации граничат с реката и една гладна армия би могла да се подкрепи, ето защо пиратите тръгнаха без храна за Панама. През целия ден внимателно следиха за плантации, но не видяха нищо, освен гъстата, зелена джунгла.

Вечерта първата лодка се изравни с пристан от пръчки. Зад редица високи дървета мудно се виеше струйка дим. С диви, радостни викове буканиерите скочиха от лодките и изгазиха до брега. Проклятия и отчаяние — сградите бяха изгорени и изоставени. Димът се носеше от черната купчина, представлявала някога хамбар, в който не беше останало нито зрънце за мъжете. Дълбоки следи отвеждаха към влажната джунгла, накъдето добитъкът е бил откаран, но те бяха отпреди два дни.

Гладните мъже се върнаха в лодките. Е, добре, днес ще гладуват. Гладът е част от войната, нещо, което трябваше да се очаква и да се изтърпи. Утре със сигурност ще попаднат на къщи, където има вино, студено и вкусно, ще срещнат корали^[2], където дебели крави кимат глупаво в очакване да бъдат заклани. Буканиерът, истинският буканиер, би продал живота си за чаша кисело вино или за кратък разговор с някоя от онези кафяви жени, наполовина испанки. Това бяха радостите на живота и би било справедливо, ако промушеха мъжа, преди да е довършил питието или разговора, но глад… Е, утре сигурно ще има храна.

Слънцето отново изгря — бяла, горяща язва на небето. Реката продължаваше безумно да се вие, по бреговете й имаше изоставени чифлици, но никаква храна. Вестта за тяхното нахлуване беше долепяло дълго преди тях като ужасната вест за чума. Не бяха останали нито един човек или животно, за да посрещнат буканиерите.

На третия ден намериха няколко корави, нещавени волски кожи и ги начукаха с камък, за да поомекнат за ядене. Някои от мъжете бяха изяли половината от коланите си. Веднъж откриха малко обгоряла царевица във все още горящ хамбар, и няколко мъже умряха в мъки от преяждане.

Мъжете ловуваха в джунглата, претърсваха дърветата, за да открият някакво живо същество, което можеше да се яде. Дори котките и маймуните сякаш се бяха съюзили с Испания. Джунглата сега беше безмълвна и мъртва. Никакъв живот не беше останал, освен летящите насекоми. От време на време някой хващаше змия и, докато я печеше, намръщено пазеше обяда си. Няколко мишки попаднаха в ръцете на пиратите и моментално бяха излапани от страх някой да не ги открадне.

След четиридневно плаване реката стана прекалено плитка за лодките. Оръдията бяха свалени на брега и мъжете ги теглеха по тясната пътека. Буканиерите се влачеха в разбъркана колона, а пред тях група индианци, черпещи сили от кървавата мечта, правеха с тежките си ножове просека в джунглата. Видяха няколко групи от бягащи испанци, а от време на време индианци изскачаха от гъсталаците като ято подплашени пъдпъдъци, но нито един враг не се задържа достатъчно дълго, за да се бие. Веднъж край пътеката откриха подготвено за засада място — пръстен вал и пепел от много лагерни огньове. Мястото беше изоставено. Ужас беше обзел войниците, изпратени да се сражават, и те бяха избягали.

Сега мъжете, влачейки се, все повече и повече наближаваха Панама. Въодушевлението им за завладяването й беше изчезнало. Проклинаха водача си, че не е осигурил храна. Напред и все напред ги теглеше само заразителният пример на капитан Морган.

В началото той ги водеше, но сега, начело на изтощените войски, самият Хенри Морган започваше да се съмнява дали толкова силно желае да отиде в Панама. Опитваше се да си спомни силата, накарала го да тръгне, привличането на непознатата красота. С изострянето на глада Червената светица беше избледняла във въображението му. Той не можеше много ясно да си спомни желанието си. Но дори то да го изоставеше напълно, той трябваше да продължи. Един провал, един миг на нерешителност би разпръснал като гълъби успехите му.

От самото начало Кьор дьо Гри беше до него, сега вече изтощен и залитащ. Капитан Морган погледна със съжаление и гордост своя заместник. Очите му бяха като кухи кристали и в тях имаше дива светлина на приближаваща лудост. Капитан Морган се чувстваше по-малко самотен с младия мъж до себе си. Той разбираше, че Кьор дьо Гри е станал част от него.

Топлината на слънцето падаше от небето като горящ дъжд. Тя се блъсваше в земята и след това отново бавно се издигаше, натежала от влагата и противния аромат на гнили листа и корени. Веднъж Кьор дьо Гри се свлече на колене от горещината, но веднага се изправи и продължи мъчително напред. Хенри Морган забеляза залитащата му походка и нерешително хвърли поглед към пътеката.

— Може би трябва да отдъхнем — каза той. — Хората са изтощени.

— Не. Трябва да вървим напред и все напред — отговори Кьор дьо Гри. — Ако спрем тук, те ще бъдат още по-отпаднали, когато отново тръгнем.

— Чудя се защо си толкова настойчив — продължи Хенри Морган. — Аз започнах да се съмнявам, а ти вървиш напред. Какво очакваш да намериш в Панама, Кьор дьо Гри?

— Нищо не очаквам да намеря. Опитваш се да ме вкараш в капана на предателството ли? Зная, че още преди да сме стигнали града, плячката е ваша. Признавам, сър. Но, виждате ли, аз съм като огромен кръгъл камък, който се търкаля надолу по склона — дотолкова имам основание да отида в Панама. Вие ме пуснахте да се търкалям, сър.

— Странно е, че толкова много искам Панама — каза Хенри.

Помощникът му гневно обърна зачервеното си лице към него.

— Вие не искате Панама. Искате жената, а не Панама — гласът му беше злобен като думите му и той притискаше с длани слепоочията си.

— Вярно е — промърмори капитанът. — Вярно е, че искам жената, но това е още по-странно.

— Странно? — яростно възмущение обхвана Кьор дьо Гри. Той изкрещя: — Странно? Какво странно има в това да желаеш силно една жена, за която се знае, че е красива? Бихте ли нарекли всички мъже тук или въобще мъжете на земята странни? Или вие сте надарен с богоподобна страст? А може би имате тяло на титан? Сношението и неговото очакване са нещо естествено за мъжете!

Хенри Морган беше озадачен, но и малко уплашен. Сякаш беше видял отвратителен, невероятен призрак. Нима беше възможно тези мъже да се чувстват като него?

— Но, мисля, че тук има нещо повече от страст — каза той. — Ти не можеш да разбереш моя копнеж. Изглежда така, сякаш се стремя към някакъв несънуван покой. Тази жена е пристанището за всичките ми странствания. Не я възприемам като жена с ръце и гърди, а като покой след бъркотия, като благоухание след воняща мръсотия. Да, за мен е странно. Когато се замисля за отминалите години, се учудвам на енергията си. Създадох си огромни неприятности, за да се сдобия с глупави златни неща. Не ми беше известна тайната, която прави от земята огромен хамелеон. Малките ми войни приличаха на боричкане на човек, който ми е напълно непознат, човек, който не знаеше как да накара света да промени цвета си. В миналото тъгувах, когато всяко удоволствие умираше в обятията ми. Нима е чудно, че всичките умираха? Не знаех тайната. Не, ти не можеш да разбереш копнежа ми.

Кьор дьо Гри стискаше болящите го слепоочия.

— Не разбирам! — извика той презрително. — Мислите ли, че не разбирам? Знам, че в съзнанието ви тези чувства са нещо непознато, нови открития, които придобиват важност. Но вие не можете да приемете неуспеха. Огромната ви самонадеяност няма да ви позволи да повярвате, че този кокни зад вас, да, този, който понякога се търкаля на земята в припадъците си, може да има същите надежди и разочарования като вас. Не можете да повярвате, че чувствата на тези хора са също толкова дълбоки, колкото и вашите. Мисля, че бих надхвърлил и най-смелите ви очаквания, ако кажа, че искам тази жена толкова много, колкото и вие, или че бих могъл да изрека нежни думи на Червената светица по-добре от вас.

Капитан Морган се беше изчервил, подложен на язвителната атака. Не можеше да повярва. Мисълта, че тези хора могат да имат същите чувства като него, беше чудовищна. Такова сравнение го караше да се чувства някак си унизен.

— Чудите се, защо говоря така ли? — продължи Кьор дьо Гри. — Ще ви кажа. Болката ме влудява и аз скоро ще умра.

Той продължи мълчаливо напред и след малко изкрещя и се стовари тежко на земята. В продължение на цяла минута капитан Морган го гледаше. После в гърдите му сякаш се надигна огромна, опустошителна вълна. В тази минута той осъзна колко силно беше обикнал помощника си и колко мъчително щеше да бъде, ако загубеше младия Кьор дьо Гри. Коленичи до безмълвната фигура.

— Вода! — изкрещя той на буканиера, който беше най-близо до него. Човекът го изгледа втренчено. — Вода! Донеси вода!

Ръката му истерично се опитваше да издърпа пистолета от колана. Донесоха вода в една шапка. Всички пирати гледаха как техният суров капитан беше коленичил на земята и галеше влажната, лъскава коса на Кьор дьо Гри.

Младият човек отвори бавно очи и се опита да се изправи.

— Съжалявам, сър. Болката в главата ми, знаете ли… Слънцето изсмука ума ми. Но вие трябва да станете, сър! Хората ще изгубят уважението си към вас, ако ви видят коленичил тук.

— Лежи спокойно, момче! Лежи кротко! Още не трябва да се движиш. Страх ме е. За момент си помислих, че си умрял и светът се сгърчи. Лежи кротко! Сега съм доволен. Не трябва да се движиш. Ще превземем заедно с теб Златната чайна и тя ще стане потир с две дръжки.

Той вдигна Кьор дьо Гри и го занесе под сянката на огромно дърво. Буканиерите си отпочиваха на земята, докато помощникът на техния предводител възстановяваше силите си.

Кьор дьо Гри се беше облегнал на едно дърво. Усмихваше се на капитана със странна, сякаш женска привързаност.

— Аз като кокнито ли съм? — попита Хенри Морган тъжно. — Като кокнито с припадъците?

Кьор дьо Гри се засмя:

— Вие нищо не знаете за този човек. Би трябвало да се гордеете, ако приличате на него. Ще ви кажа, защото, доколкото знам, за вас той е само дървена фигура, която трябва да изпълнява заповеди. Името му е Джоунс. През целия си живот е искал да бъде проповедник на Евангелието. Смяташе, че припадъците му са посещения на Светия дух, който го изпитва за някаква божествена мисия. Веднъж, докато стоял на един ъгъл и говорел на лондончани, върху него се нахвърлила стражата. Законът го обявил за скитник и той бил откаран на островите. Когато срокът му изтекъл, станал пират, за да не умре от глад. След едно нападение, когато си поделяхме плячката, му се падна една робиня — испанка с негърска кръв. Ожени се за нея, за да спаси репутацията й. Не знаеше колко малко беше останало за спасяване. Вижте, сър, жена му е католичка. Тя не му разрешава да чете Библията, когато си е вкъщи. И знаете ли, сър, той наистина вярва, че обстоятелствата са го лишили от успех, не от този успех, който е известен на нас двамата, а от успеха, който идва по Божия воля. Той си въобразява, че може би е протестантски Савонарола.

— Но припадъците му… — каза Хенри Морган. — Ужасните му припадъци… Виждал съм ги.

Младият мъж отново се засмя:

— Припадъците ли? Те са дар — по наследство.

— А мислите ли, че все още е способен на някакви чувства?

— Да, може би. Спомнете си, той се е оженил за робиня, за да не опетни името й, и я е задържал при себе си, дори след като е разбрал каква е. Ще видите как стеснително ще претендира за разпятие при разпределянето на плячката. Помислете си само! Той е отцепник от църквата. Презира разпятията!