Джеймс Хадли Чейс
Така правят мъжете (9)

IX

Ан замина веднага след като обядвахме. Взе със себе си малка чанта с това, което й бе нужно, за да пренощува, и докато прекосявахме гаража, забелязах Бери, който я погледна с крайчеца на окото си, докато се въртеше около колата си.

Не ги запознах и докато минавахме край него, той съвсем умишлено се обърна с гръб към нас.

Спряхме на тротоара пред гаража.

— Ще се върна утре към единадесет, Хари — каза Ан с тих глас. — Ще се оправиш ли без мен?

Засмях се малко пресилено.

— Разбира се, че ще се оправя. Очаквам Бил да ми се обади по някое време днес следобед. Най-вероятно ще идем в клуба.

— Добре, скъпи. Тогава аз тръгвам. — Тя ме целуна и ми се усмихна тревожно.

— Довиждане и много здраве на майка ти.

— Довиждане, Хари.

Останах на изхода и я наблюдавах, докато се скри от погледа ми, след това се запътих към офиса.

Бери се извърна и ме огледа с весела усмивка.

— Довечера май си ерген, а?

В това настроение той ми бе дори още по-противен.

— Така е. Тя отиде на гости на майка си.

— Понякога от тъщите има голяма полза — каза той и ми намигна. — Ами тогава си опичай акъла.

Продължих към офиса, разгорещен и гневен. Затворих се вътре, запалих си цигара и изтрих потните си ръце с носната си кърпичка. Поколебах се няколко минути, после се пресегнах и придърпах телефона към себе си. Набрах номера на Глория. Докато слушах сигнала свободно, сърцето ми биеше неравномерно. Седях така и почаках може би една минута, преди да реша, че тя сигурно е излязла. Усещайки силно раздразнение, върнах слушалката обратно на вилката.

Опитах се да й позвъня по телефона четири пъти, но никой не отговаряше.

Тъкмо се готвех да позвъня пети път, когато някой почука на вратата и след малко я отвори.

Рязко вдигнах глава.

На вратата стоеше Бил, червендалестото му лице бе цъфнало в широка усмивка.

— Здрасти, Хари, реших да ти се обадя. Нали това е денят, в който излизаме двамата с теб?

Не го очаквах и за миг останах като втрещен.

Умът ми започна да работи на бързи обороти. Последното нещо, което ми се искаше да направя, бе да ида в клуба с Бил, но знаех, че ако не ида, това ще стигне до Ан.

— Няма проблем. — Дръпнах стола си назад. — По същото време ли?

Видях, че на лицето му се изписа облекчение.

— Защо не? Ще дойда да те взема някъде около седем. Ще хапнем нещо, преди да идем в клуба.

— Идеално.

И двамата се чувствахме неловко. Бил реши да излезе от положението, като ми предложи цигара. Запалих една, а след това запалих и неговата.

— Нали не ми се сърдиш, Хари?

— Я не се дръж като маймуна. Изпросих си го и си го получих.

— Въпреки това не трябваше да го правя. Добре, нека забравим. Просто се обадих да проверя дали ангажиментът ни за довечера остава. Трябва да вървя. Ще се видим в седем.

На вратата се чу шум и аз се обърнах. Там бе застанал Бери, впил студените си сиви очи в Бил.

— Да имаш кибрит? Изглежда съм свършил моя.

Бил подаде своята кутия кибрит. Забелязах, че той оглежда Бери много внимателно.

— Това е господин Бери — казах аз. — Той е свързан с радио фирмата, за която ти споменах. Господин Иейтс.

Бери подаде ръка.

— Приятно ми е да се запознаем — каза той и широко се усмихна. — Вие двамата май ще си развявате байраците из града довечера, а?

— Такива са плановете — каза Бил.

— Имам чувството, че съм ви виждал отсреща. Не сте ли от охраната или нещо такова?

Хитрите очички на Бил просветнаха.

— Точно така — току-що ме повишиха.

— Харесва ли ви?

— Не е зле.

— Сигурно нямате кой знае колко работа.

— Факт.

Бери се облегна на вратата.

— И какво ще стане, ако ви нападнат? На вас не ви е позволено да носите оръжие, нали?

Бил се ухили.

— Носим и още как. Имам зачислена картечница, сандък с гранати и два автоматични пистолета. Само да се опита някой да ми се изпречи на пътя, и ще види тогава.

— О, не се шегувайте. Чувал съм, че не вземате нищо друго със себе си, освен една палка и една молитва.

Стоях и ги слушах, напълно уверен, че подозренията, ми са съвсем основателни. Защо Бери ще насочва разговора в тази посока, ако не се опитваше да изтръгне повече информация?

— Не приемайте за чиста монета всичко, което чуете — каза Бил съвсем добронамерено. — Можем да се погрижим за себе си без проблем. Имаме изненада за всеки обирджия.

— Не разбирам защо не ви снабдят с бронирани коли, както е в Щатите. Там носят оръжие и ако се наложи, стрелят.

— Така е и с техните полицаи — отвърна Бил. — Нашите полицаи не носят оръжие и въпреки това у нас има много по-малко престъпления, отколкото при тях. Помисли по този въпрос. — Той се обърна към мен. — Довиждане, Хари, ще се видим в седем.

— Ако вие, момчета, нямате някакви специални планове за довечера — бързо вмъкна Бери, — защо не дойдете у нас? Организирам един купон. Нищо особено. Няколко момичета, няколко питиета, ще се позабавляваме. Какво ще кажете?

— Не, благодаря — казах аз, преди Бил да успее да реагира. — Направили сме си план за вечерта. Благодарим за поканата.

Бери вдигна рамене.

— Ако си промените плановете, да знаете, че адресът е „Куинс авеню“ №3А, на последния етаж. Минете, когато желаете. — Той изтърси цигарата си на пода и добави: — Ще дойде Ед, също и Глория.

Усетих, че Бил ме погледна.

— Много съжалявам, но довечера няма да успеем.

— Трябва да вървя — каза Бил. — Ще се видим.

Той кимна на Бери и с бърза стъпка се отдалечи към пощенския клон.

Бери бръкна в носа си и ми хвърли един дълъг, напрегнат поглед.

— Дали той си правеше майтап, а?

— За какво да си прави майтап?

— За носенето на оръжие.

— Много ли те вълнува този въпрос? — казах аз, повтаряйки неговите думи.

Той се засмя, въпреки че очите му станаха още по-студени.

— Просто ми беше интересно. Е, нямам време, трябва да вървя. Ед ще дойде утре.

— Защо оставихте Джо цяла нощ вътре?

Наблюдавах го внимателно и забелязах в очите му остри пламъчета.

— Трябваше да работи.

— В тъмното?

— Защо не? Хубаво е да се работи по цяла нощ, приятелче. Никой не ти пречи. — Той се обърна и си тръгна обратно към преградената част.

Бил се появи отново в седем без няколко минути. Бях се преоблякъл и го чаках. Бери си беше отишъл, но знаех, че Джо продължава да е зад заключената врата на преграденото помещение.

— Всичко готово ли е? — попита Бил.

— Идвам.

Той ми помогна да затворя двойната врата. Заключих я и след това се спуснахме пеша до „Оксфърд Съркъс“, взехме автобус до Сохо и минахме по „Грийк стрийт“, докато стигнахме до малък гръцки ресторант, където обикновено вечеряхме, когато излизахме заедно в града.

Докато чакахме да ни сервират, Бил изведнъж каза:

— Този тип Бери въобще не ми прилича на радио експерт.

— Е, ти самият не приличаш на човек, който охранява пощенска камионетка, и какво от това?

Бил се ухили.

— На мен ми заприлича на мошеник, Хари.

Тогава за малко да му кажа моите съмнения, но като размислих малко, реших да се възпра. Глория щеше да е на купона у Бери довечера. Сигурно щеше да се прибере у тях някъде към полунощ. Дотогава щях да успея да се измъкна от Бил и след като го изпратя, смятах да ида в апартамента й и да поговоря с нея по въпроса. Казах си, че няма да е разумно да говоря с Бил, преди да съм поговорил с Глория.

— В наши дни почти всички приличат на мошеници — казах аз безгрижно и с облекчение посрещнах сервитьорката, която ни донесе първото блюдо.

След като вечеряхме, тръгнахме към клуба, който се намираше на една пресечка на „Тотнъм Корт Роуд“.

— Кога ще се състои онази важна работа, Бил? — попитах аз, докато чакахме на тротоара да светне зелен светофар.

— Каква работа? — попита той рязко.

— Нали ми спомена, че очаквате да придружите някаква важна пратка тази седмица?

— Така е, но нямам право да говоря за това.

— О, значи дори в пощата имате тайни. Сериозно, Бил, имаш ли оръжие? Зная, че си правеше майтап с Бери, когато му каза за гранатите, но те позволяват ли ви да носите оръжие?

— Никаква надежда. Имам една палка, която може да причини само леко главоболие, и своя ум и съобразителност — това е всичко.

— Това не те ли притеснява?

Бил се засмя.

— Никак. Ние вземаме предпазни мерки. Ако имаме някаква истински сериозна задача, правим промени в разписанието, променяме маршрута. Всеки, който иска да ограби камионетката, трябва да знае точно кога тръгваме, а това е нещо, което те не могат да знаят. От години не сме имали никакви неприятности.

— Тази сутрин тръгнахте много рано.

Той видимо се стресна.

— Ти видя ли ме?

— Чух камионетката и погледнах през прозореца.

— Между нас да си остане, Хари, но това бе репетиция за големия ден, запомни го.

— И кога ще е големият ден?

Бил поклати глава.

— Това е нещо, което не мога да ти кажа. Аз самият не зная. Ще ни го кажат изненадващо, без предупреждение.

Той рязко смени темата и започна да говори за шансовете на отбора на Мидълсекс срещу Съри. Разбрах намека и подхванахме разгорещен спор. Винаги съм бил за Мидълсекс, но тази година имах чувството, че Съри ще ги победи.

Когато излязохме от клуба бе дванадесет и десет.

Спряхме на тротоара и запалихме по една цигара.

— Ами аз ще си вървя — каза Бил, криейки прозявката си. — Тази сутрин съм станал в един и половина. Слава богу, че утре имам почивен ден. Можеш ли да се прибереш сам?

— Горе-долу. Тъкмо се чудех дали ти ще можеш да се оправиш.

Бил се усмихна.

— Мога да стигна на собствен ход. Ако не си легна скоро, ще заспя прав като кон. Ще се видим утре следобед.

Разделихме се в началото на „Грийк стрийт“. Взех автобус до „Оксфърд Съркъс“ и след това много бързо минах по „Оксфърд стрийт“ до „Бонд стрийт“.

Пристигнах до апартамента на Глория в дванадесет и двадесет и пет. Апартаментът бе потънал в мрак. Чудех се дали тя вече се е прибрала и си е легнала. Едва ли, но за всеки случай позвъних на звънеца. Никой не отвори и аз реших, че тя още не се е прибрала. Отидох в един тъмен ъгъл на улицата и зачаках.

Почаках известно време. Наближаваше един, когато чух шум от кола. Миг след това на улицата се появи такси и спря пред апартамента.

Сърцето ми заби лудо, когато видях Глория да слиза от колата. Носеше бяла вечерна рокля без презрамки и преметнато през ръка кожено палто.

Тя плати на шофьора и докато ровеше в чантата си за ключа, още преди да съм си дал сметка какво става, аз вече бързо се приближавах към нея.

Като чу стъпките ми, тя рязко се обърна.

— Здравей, Глория — казах аз пресипнало.

— О, боже господи! Какво правиш тук по това време?

— Извинявай, че те търся толкова късно, но трябваше да те видя. Става въпрос за нещо важно, Глория. Може ли да вляза и да поговорим?

— Но вече наближава един и половина — отвърна тя и ме погледна през премрежените си мигли. — Не можеш да влезеш по това време.

— Важно е.

Тя изведнъж се разсмя.

— О, добре, Хари. Влизай. Бас държа, че това е някакъв майтап, но ще се хвана на въдицата ти.

Отключи вратата и заедно влязохме в малкото антре. Тя мина край мен и се качи по стълбите, а аз я последвах и се намерихме в големия хол.

Тя запали лампата, приближи се до радиограмофона и пусна някакъв суинг, като намали звука до такава степен, че той звучеше почти като шепот.

— Боже! Колко съм уморена — каза тя и пусна коженото си палто на един стол. — Дай ми едно питие, Хари. Уиски. Налей и на себе си.

— Не искам нищо, благодаря.

— Разбира се, че ще пиеш едно уиски.

Тя отиде до бара, наля две големи чаши с уиски и бутна едната чаша към мен. Изпи половината от своята чаша на големи жадни глътки.

— Не зная защо въобще разговарям с теб — каза тя, сваляйки чашата от устните си. — След като ми погоди такъв номер оня ден.

— Много съжалявам за тогава. Жена ми…

— За бога, недей да си измисляш извинения — каза тя и се засмя. — Досетих се, че жена ти сигурно е усетила нещо. Удивително е как съпругите успяват да усетят тези работи, нали? Няма значение. Такъв е животът.

— Искам да те попитам нещо, Глория.

— Не може ли то да почака малко? — каза тя и запали цигара. — Искам да сменя тези дрехи. Ела с мен в спалнята, докато се преоблека, Хари.

Сърцето ми подскочи.

— Аз… ще почакам тук.

Тя се усмихна.

— Страх ли те е от мен, Хари?

— Може би. Във всеки случай предпочитам да съм настрана.

— Така ли? Кой знае…

Тя ми хвърли дълъг изпитателен поглед, след това отиде в спалнята, оставяйки вратата широко отворена.

Отпих от уискито, опитвайки се да отклоня погледа си от отворената врата, но след минута-две погледнах нататък. Видях я изправена пред голямото огледало на стената, само по сутиен и бикини, и тази гледка накара сърцето ми да забие като лудо, а устата ми да пресъхне. Видях я как се загръща в огненочервен копринен пеньоар. Тя излезе от спалнята, завързвайки колана на пеньоара, и преди да успее да го направи, видях гладките й голи бедра и дългите й крака.

Това, което зърнах в този миг, и гледката, която се бе открила в спалнята, имаха унищожаващо въздействие върху добрите ми намерения и аз трябваше да мобилизирам всичките си сили, за да не я сграбча в ръцете си.

— Как така се появи тази нощ? — попита тя, приближи се и седна на едно столче до бара.

— Жена ми замина да види майка си.

— И ти реши да дойдеш да си поприказваме.

— Да.

Тя вдигна чашата си.

— Навреме си дошъл, Хари. Тъкмо съм в настроение за теб.

И аз бях в настроение за нея.

— Аз… искам да поговорим за Дикс.

— Сигурен ли си?

— Глория, доколко познаваш Дикс? Имаш ли представа, че той е мошеник?

Тя довърши питието си и постави чашата на бара. Лицето й бе съвсем безизразно. Тя се свлече от столчето и се приближи до мен.

Погледът й ме срази напълно. Виждайки я в огнения пеньоар, който подчертаваше още повече черните й коси и очи, тя ми се стори най-желаната жена, която някога съм виждал.

— Трябва да зная, Глория — казах аз, почти без да съзнавам какво точно говорех.

Тя взе ръката ми. Усещането, че плътта й е притисната до моята, ме накара да изтръпна целият.

— Да отидем в другата стая, Хари.

Не можех да се съпротивлявам. Прекосих стаята заедно с нея и отидохме в спалнята. Тя запали лампата. Вместо двете приглушени лампи, които бях забелязал предишния път, сега се запалиха лампи от всички страни, по тавана и около огромното огледало на стената, в което се отразяваше белият килим пред двойното легло.

— Обожавам светлината — каза тя и се приближи до огледалото, наблюдавайки отражението си. — Защо хората винаги се любят на тъмно? Искам светлина, още светлина и още светлина. Искам ти да ме виждаш и аз да те виждам. — Тя се обърна и ме погледна със светнали очи. — Намираш ли, че съм красива, Хари?

— Най-красивата жена, която някога съм виждал — казах аз пресипнало.

— Вярвам, че говориш искрено. Но ти още не си ме виждал така, както аз бих искала да ме видиш.

Тя развърза колана на пеньоара си и го остави да се свлече в краката й. Ръцете й се движеха бързо, смъквайки останалите й дрехи. На ослепителната светлина кожата й имаше перлен блясък.

Тя остана неподвижна няколко секунди, оставяйки ме да изпия тялото й с очи, след това протегна ръцете си към мен.