Джеймс Хадли Чейс
Така правят мъжете (18)

XVIII

Когато Дикс се измъкна сковано от колата, той изглеждаше гротескно и ужасяващо на силното слънце. Когато видяха лицето му, Джо и Луис отстъпиха назад. Цветът му бе наситено небесно синьо и приличаше на страховита маска, която човек може да види само в кошмар.

— За бога, Ед! — хлъцна Джо. — Още ли не си разкарал тази работа от лицето си?

— Мълчи! — просъска Дикс. Явно не беше на себе си от ярост. — Вкарай колата в обора. По-живо! Никой не трябва да ни забележи тук.

— Цял ден никой не е минавал — каза Луис. Той любопитно се взираше в Дикс. — Какво стана с вас? Толкова време ви чакаме.

— Бързо скрийте тази кола! — каза яростно Дикс. — Ето, Глори… — Той се обърна и й подаде ръка.

Тя се приближи до него. Видях я, че погледна към Джо и леко поклати глава. Тя хвана Дикс под ръка.

— Дай му да пийне нещо, Джо. Той видя голям зор.

— Да не си ранен, Ед? — попита Джо, вторачен в него.

— Добре съм. Дай ми нещо да пийна, дявол да те вземе! — изръмжа Ед.

Луис влезе в колата и я вкара в хамбара.

— В къщата е страшна жега — каза Джо. Той погледна към Глория с леко повдигната вежда. — Иди да седнеш там на сянка.

Дикс пъхна пръсти под яката на ризата си и яростно я задърпа.

— Вир-вода се изпотих в проклетата кола.

— Хайде, Ед — каза Глория. — Нека да поседнем. Побързай с пиенето, Джо.

Джо тръгна на бегом.

Дикс и Глория тръгнаха към дървото, зад което се бях скрил. Аз тихичко се отдръпнах назад във високата трева и се долепих до земята. Те седнаха с гръб към дървото. Бях на не повече от три метра от тях.

— Сега как са ти очите, Ед? — попита Глория, като го гледаше изпитателно.

Дикс свали сакото си. Под него имаше раменен кобур. Той хвана дръжката на пистолета и го намести в кобура.

— Не са много добре. Доволен съм, че застрелях онова копеле. Заслужи си го. — Той се пресегна и хвана китката на Глория. — Ти няма да ме напуснеш, нали, Глори? На тези двамата им нямам вяра.

— Не говори така — каза Глория. — Те са свестни момчета. Това, което стана, можеше да се случи на всеки.

— Това не е отговор на моя въпрос — каза Дикс. Той стисна китката й още по-силно и аз видях, че тя прехапа устни, за да не извика.

— Боли ме — каза тя. — Няма нужда да задаваш този въпрос. Разбира се, че няма да те напусна. Аз те обичам, Ед.

— Наистина ли? Понякога се съмнявам в това. Нали не ти харесваше онази моя идея с фотографирането?

— Не, но нали ми плащаше за това. Бих направила всичко за теб, Дикс. И ти го знаеш.

Той се озъби в безизразна усмивка.

— Дръж се за мен, Глори, и няма да съжаляваш. Останаха още малко пари. Ще си прекараме добре в Париж. Просто внимавай с тези двамата, аз им нямам вяра.

— Идва Джо — прошепна тя.

Джо идваше през тревата с бутилка уиски, чаши и шише сода. Луис се приближи до него. Седнаха на няколко метра от Дикс.

— Какво стана с Бери? — попита Дикс.

— Занесохме го в апартамента му — каза Джо. Той наля едно голямо уиски, добави сода и го подаде на Дикс.

— Мъртъв ли е? — каза Дикс. Той не обърна никакво внимание на чашата уиски.

— Заповядай… не искаш ли едно питие?

Дикс протегна ръка. Пръстите му увиснаха на десетина сантиметра от ръката на Джо. Джо постави питието в чакащите пръсти и погледна към Глория със стресната физиономия.

— Мъртъв ли е? — повтори Дикс.

— Сигурно вече е умрял.

— Какво значи вече? — изръмжа Дикс. — Вие не го ли довършихте?

— Той умираше — каза Луис възмутено. — Нямаше нужда да го убиваме.

Дикс подскочи и разплиска питието си.

— Безгръбначни тъпанари такива! Та той знаеше плановете ни! Да не искате да кажете, че сте го оставили близо до телефона? Да не мислите, че той ще си държи езика зад зъбите?

— Той не можеше да се движи — избоботи Джо. — Нямаше да го оставя, ако не бях сигурен, че той може да повика помощ. Спокойно, Ед. Всичко е наред. Той вече е мъртъв.

— Трябваше да му теглите един куршум в главата.

— Някой можеше да чуе изстрела. Не трябва да се тревожиш по този въпрос, Ед. Спокойно.

— Повдига ми се от вас. Можели сте да го удушите или да му прережете вените…

Глория сложи ръка на рамото му.

— Не говори така, Ед.

Дикс се дръпна от нея. Изпи уискито, пусна чашата на тревата и затършува за цигара.

— Защо не си махнал това нещо от лицето си, Ед? — попита Луис, след дълга пауза.

— Не мога да го махна! — каза Дикс свирепо. — Да не мислиш, че не съм се опитвал? Какво мислите, че правих през цялото това време? Протрих си кожата на лицето. Не може да се махне.

Последва тягостна тишина.

— Но ти не можеш да ходиш с такова лице — каза бавно Джо. — Ще те забележат от един километър и ако ние сме с теб, ще забележат и нас.

— Затвори си плювалника! Казах ти, че не мога да го изтрия. Това е някакъв химикал. Ще трябва да го оставим и с времето ще падне от само себе си.

— Ами да, няма проблем — каза саркастично Луис. — И колко време смяташ, ще е нужно, за да падне от само себе си?

— Откъде да знам? Стига сте говорили за това!

Пак последва напрегната тишина, след това Джо каза:

— И какво стана с теб, след като ни остави, Ед?

— Стига сте ме разпитвали — изсъска Дикс. — Ако толкова искате да знаете, питайте нея — тя ще ви каже. — Той скочи нервно на крака. — Искам да си подремна малко. От снощи съм на крак. Вътре има ли легло?

— Ще ти покажа — каза Луис и се изправи.

Дикс посегна и се хвана за ръката на Луис.

— Очите ме болят — каза той. — Този химикал пръсна и в очите ми.

Чух как Джо пое бързо и дълбоко дъх.

— Не можеш ли да виждаш, Ед?

— Много добре си виждам, просто смъди. — Но той не пускаше ръката на Луис. — Хайде, заведи ме където е леглото.

Тръгнаха заедно.

Джо кръстоса крака и се загледа в едрите си длани.

— Имаш ли цигара, Джо? — попита Глория. Тя изтегна красивите си дълги крака и се облегна на дървото.

— Естествено — каза Джо и извади пакет „Плейърс“. Пусна го в скута й. — Много ли е зле той, Глори?

— Доста е зле. Когато го намерих, беше направо сляп.

Джо я погледна, след това премести погледа си встрани.

— С това лице и като не вижда нищо, той ще ни е от голяма полза в Париж, съмнение няма.

— И на мен ми мина това през ум.

— Твоя работа, Глори. На твой гръб се пише всичко, защото ти си неговата приятелка.

— Така ли? — тя размърда колене, така че полата й се вдигна нагоре и се показаха коленете й. — Бих могла да съм твоя приятелка, стига ти да чувстваш нещата по този начин, Джо.

— На Ед това страхотно ще му хареса.

— Може и да не му оставим голям избор.

Джо се размърда неспокойно.

— По-добре Луис да не те чуе какво говориш.

— Още не си чул всичко.

Луис излезе от къщата и се върна при тях двамата под дървото.

— Той е практически сляп — каза той възбудено. — Трябваше буквално да го сложа на леглото.

— Седни и мълчи — сряза го Джо. — Глори има нещо да ни каже. И по-нататък какво, Глори?

— Когато Ед ви оставил, стигнал до Уайт Сити и просто ослепял. Този химикал, дето са го пръснали в лицето му, повреди зрението му.

— Той току-що ни каза това — прекъсна я нетърпеливо Луис.

— Но той не ви каза, че катастрофирал с колата. Качил се на тротоара и се блъснал в една стена.

Джо и Луис я зяпнаха.

— Какво стана с диамантите? — попита Джо и стисна големите си юмруци.

— Очаквах да зададете този въпрос много по-рано — каза Глория, палейки цигарата си.

— Какво стана с диамантите? — повтори Джо и се наведе напред, вторачил малките си блеснали очички.

— Оставил ги в колата.

Джо скочи.

— Лъжеш! Това е измама! Никой не би оставил диаманти за двеста хиляди…

— Не се дръж като глупак, Джо — каза Глория остро. — Бил е сляп. Колата се блъснала в стената. Какво е можел да направи с диамантите? Имало четири пощенски торби. Той не е знаел в коя от тях са диамантите. Да не искате да кажете, че е трябвало да помъкне четирите торби на гръб?

— За бога! — каза Луис и удари с юмрук по дланта си. — Това бяха нашите диаманти!

— Не, не бяха — каза бързо Джо. — Нашите диаманти са горе, Луис. Тези диаманти са били на Ед и на Глория.

Луис го зяпна с широко отворени очи.

— Всеки от нас трябваше да получи по седемдесет и пет хиляди — каза той. — А диамантите горе са само сто хиляди.

— Петдесет хиляди е по-добре от нищо — каза Джо.

— Двадесет и пет хиляди — каза Глория тихо. — Сега ще делим на четири, Джо.

— Това кой го каза? — попита Джо.

— Ед го каза.

Джо понечи да каже нещо, но след това се спря. Той погледна тревожно към Луис.

— Давай, Джо, не се срамувай — каза Глория. — Тук сме все свои.

Джо седна.

— Това са нашите диаманти — каза той. — Ние носехме отговорност за тях и не ги изгубихме. Ед не може да има никакви претенции към тях.

— Не ми го разправяй това на мен — каза Глория и изтърси пепел върху тревата. — Кажи го на Ед.

— Само ще си навлечеш неприятности, Джо — каза Луис. — Той е много по-бърз от теб.

Джо нищо не каза. Погледна смръщено ръцете си, след това вдигна очи към Глория.

— Ти какво мислиш?

— Да предположим, че Ед реши да се откаже — каза Глория тихо. — Какво ще стане с мен?

— Искаш ли да ми станеш гадже, Глори?

— Какво става тук? — попита подозрително Луис. — Тя е приятелка на Ед. Вие полудели ли сте или какво?

— Млъкни — изръмжа Джо. — Какво ще кажеш, Глори?

Тя му хвърли оня възбуждащ поглед, който ме бе накарал да пощръклея.

— Казах ти, че ако ти чувстваш нещата по този начин, мога да бъда и твоя приятелка.

Той се наведе към нея и я сграбчи.

Луис ги наблюдаваше изплашен и пребледнял.

— Ако Ед ви пипне, ще ви убие.

— Не сега, Джо — каза Глория. Тя се отдели от него. Никой от тях не забелязваше Луис. — След малко, но не сега. Какво ще правим с Ед?

Изведнъж Джо се напрегна.

— Ще го зарежем. Ние тримата ще вземем парите, а него ще го оставим тук.

Глория се усмихна.

— Той може да има други планове. Спомни си какво каза за Бери.

— Ако стреляме, изстрелът може да се чуе — каза Джо.

— Той спомена нещо за прерязване на вените на Бери — каза Глория.

Джо я погледна, след това погледна Луис, който ги бе зяпнал, а лицето му бе пребледняло като платно.

— Да, но няма да е лесно.

— Вие двамата ще можете да го направите, Джо.

Джо поклати глава.

— Той е прекалено бърз с пистолета. Няма да ни остави да се доближим до него.

— Но той не вижда, Джо. Ако вие го изненадате…

— Няма да стане, докато пистолетът е у него.

Глория вдигна рамене.

— Добре, тогава какво ще правиш?

Джо пак седна. Запали цигара, издуха през ноздрите си дълга струя дим и след това погледна към Луис.

— Ти какво ще кажеш, Луис?

Луис избърса лицето си с ръкава на сакото.

— Моят дял няма да го деля на три, Джо. Ако искаш Глори, тогава дели с нея, но аз моя дял не си го давам.

— Аз да не съм те молила? — сряза го Глория.

— Не, но това не значи, че не си се надявала, че ще го направя — отвърна намръщено Луис.

— Става дума за Ед — каза остро Джо. — Трябва да го разкараме, нали така, Луис?

— Можем ли да рискуваме да го застреляме? — каза Луис след дълга пауза.

— Не! — каза Глория. — Трябва да останем тук, докато дойде хеликоптерът — дотогава има още пет часа. Ако някой чуе и каже на полицията…

— Тя е права — каза Джо. — Ти нали имаш нож, Луис?

— Ти да не мислиш, че съм толкова луд да се приближа чак толкова до него.

— Заедно. Ще скочим върху му, а ти ще го довършиш.

— Няма да стане, докато пистолетът е у него.

Джо кимна.

— Това звучи съвсем разумно — каза той и погледна към Глория. — Ти му вземи пистолета, Глори, а ние ще свършим останалото. За теб няма да е трудно да го вземеш. Иди сега и му дай малко любов. Ако вземеш пистолета, ние ще се справим с него.

Глория погледна от Джо към Луис, виждаше се, че преценява положението.

— Ще видя какво мога да направя — каза тя, докато се изправяше на крака. — Нищо не мога да обещая.

— Ти вземи пистолета, ние ще свършим останалото — повтори Джо.

Тя пак ги погледна.

— Почакайте ме тук. Може би това ще ми отнеме доста време. Нищо не обещавам.

— За теб няма да е трудно — каза Джо. — Все пак той не може да вижда.

Тя тръгна по тревата. Бедрата й се полюшваха под тънката й пола. Джо я наблюдаваше със замръзнала усмивка на лицето.

— Трябва да си луд, че да си падаш по нея — каза Луис неспокойно. — Бих й имал толкова доверие, колкото да я обърна. И толкова дори не бих й имал.

— Ти май на никого нямаш доверие, Луис?

— Тя ще ти изсмуче дела, преди дори да си го получил. Зная ги момичетата като нея и когато парите свършат, тя ще те зареже. Ти не си правиш илюзии, че означаваш нещо за нея, нали, Джо?

Джо поклати глава.

— Тя няма въобще да помирише моя дял.

Луис го зяпна.

— Какво значи това?

— Я не се дръж като хапльо. Да не мислиш, че ми трябва някой втора употреба като нея? — каза Джо, явно изгубил търпение. — Но ние не можем да се справим с Ед, докато той има пистолет. Само тя може да го вземе, без да бъде застреляна. Има и още едно нещо. Тя познава Хакет. Можем да имаме проблеми с Хакет, когато той види, че Ед не е с нас. Глори може да оправи положението. Хакет винаги е бил луд по нея. Тя ще се заеме с него, така че всички ще можем да се качим и да отлетим.

Изведнъж Луис се ухили.

— Дявол ме взел! Много е хитро. Пък аз си помислих, че си падаш по нея. Значи, като стигнем в Париж, ще я зарежеш?

Джо кимна.

— Ще трябва да изкарам две-три нощи с нея, след това тихичко ще духна, докато тя гледа в друга посока. Ще се срещнем в Рим, Луис. Винаги сме искали да видим Рим.

Луис погледна към фермата.

— Мислиш ли, че тя ще се забави?

— Така каза. — Той се изправи. — Смятам да не я изпускам из очи. Няма да е добре за нас, ако тя стъпи накриво и Ед й строши врата.

Луис също се изправи.

— И аз ще дойда.

Те тръгнаха към къщата и заобиколиха отзад.

Останах на мястото си във високата трева и докато лежах, усещайки жаркото слънце върху гърба си, започнах да си мисля за Бил.

Нямаше да си помръдна пръста, за да спра това, което щеше да стане. Това си беше справедливост от небето и за мен бе голямо облекчение да разбера, че резултатът щеше да е изравнен без моята намеса. Ако те успееха да убият Дикс, щяха да свършат моята работа. Ако не успееха, тогава щях да се намеся аз и да довърша работата, но не вярвах, че няма да успеят — при трима срещу един Дикс нямаше особени шансове.

Зачаках.

Стрелките на часовника ми едва-едва пълзяха. Само жуженето на пчелите нарушаваше пълната тишина, увиснала над градината.

Чаках.

Мина половин час. Наближаваше пет и четиридесет и пет.

Изведнъж Джо и Луис се появиха иззад къщата. Те гледаха с очакване към предната врата и след няколко секунди от нея излезе Глория.

Тя се приближи до бряста и леко им кимна с глава да се приближат до нея.

Те бързо прекосиха тревата и стигнаха до нея точно когато тя падна на колене в сянката на дървото, на няколко метра от мястото, където лежах.

— Взе ли го? — попита Джо.

Тя се усмихна, а очите й светеха от възбуда.

— Направих нещо дори по-добро. — Тя протегна ръката си. — Взех патроните.

— Дявол да го вземе. Как успя да го направиш?

— Беше ми нужно време. Трябваха ми двадесет минути да измъкна пистолета от кобура. Той спеше, но не беше си свалил кобура. Накрая успях да извадя пистолета, без да го събудя. Реших, че ще е по-добре да взема патроните и да оставя пистолета. Ако той усетеше, че пистолета го няма, щеше да е нащрек и да се опита да си го върне. Беше ми нужно дори повече време да го сложа на мястото му, но успях. — Тя вдигна ръка и хвърли патроните в гъсталака. — Извадих му зъбите, Джо.

— Той още ли спи?

Тя кимна.

Джо погледна към Луис.

— Какво чакаме тогава?

Луис се изправи. Ръката му изчезна зад гърба му и после пак се показа, държейки къс остър нож. Широкото острие просветна на слънцето.

— Хайде тогава — каза той с пресипнал глас. — Да го довършим.