Джеймс Хадли Чейс
Така правят мъжете (16)

XVI

Прекосих стаята и когато стигнах до леглото, очите на Бери се отвориха. Погледите ни се срещнаха. Тогава той посегна към пистолета, но аз го изпреварих. Ръката ми хвана дръжката в момента, в който той хвана дулото. Издърпах пистолета от ръката му и се дръпнах назад.

— Здрасти — казах аз.

Той се опули към мен. Забелязах на възглавницата мокро петно около главата му и като се вгледах по-внимателно, забелязах, че и дрехите му бяха подгизнали от пот.

— Колинс! — Той с мъка си пое дъх. — Помислих, че са ченгетата.

— Този път не са те. Но чакат отвън. Мен търсят.

— Радвам се да те видя — каза той. — Чакам от часове. Дай ми да пийна нещо, моля те. Да знаеш само какво преживях.

— Какво ти е? — Седнах на крайчеца на леглото. Държах пистолета с дуло, насочено към пода.

— Гърбът ми. Онова копеле ме хвърли. Трябва да ми е счупил гръбнака.

— Какво толкова мърмориш. Копелето, както ти го нарече, е мъртво. Дикс го е застрелял.

Очите на Бери се присвиха.

— Това няма нищо общо с мен. Ти какво правиш тук?

— Полицията ме търси. Те смятат, че съм един от бандата ви. Голям майтап, нали? Вие, тарикати такива, обирате диаманти на стойност триста хиляди лири, а вината се стоварва върху мен. Ако ме хванат, могат дори да ме обесят.

— Няма да го направят — каза Бери бързо. — И мен не биха ме обесили. В крайна сметка аз не съм го убил.

— Май диамантите не са ти от голяма полза в този момент, а?

— Дай ми, моля те, нещо да пийна. И извикай лекар. Не ме зяпай такъв. От часове лежа тук. Отначало зверски ме болеше, но вече не боли. — Гласът му потрепери. — Страх ме е. Вече не усещам краката си.

— Бил Иейтс вече нищо не усеща.

— Какви ги бръщолевиш? Дай ми, за бога, нещо да пийна!

— Не можеш ли да мърдаш?

Бери изпсува.

— Нали това ти казвам! Строшил съм си гръбнака. Не усещам краката си. Дори не мога да си вдигна главата. Трябва да ми извикаш лекар.

— Защо Дикс или Джо, или Луис не ти извикат лекар?

Бери затвори очи.

— Джо каза, че ще извика. Може да не е успял да намери лекар.

— Ти да не ме будалкаш?

— Какво искаш да кажеш?

— Оставили са те тук да умреш, това искам да кажа.

— Не! Те не биха направили такова нещо — той дълбоко си пое въздух. — Може би те самите са в тежка ситуация. Какво значение има? Нали ти си тук сега. Извикай лекар. Обади се по оня телефон, хей там. Обади се в болницата.

— Могат да те обесят.

— Не говори глупости. Те не знаят кой съм. Не знаят, че съм участвал в обира. Мога да кажа, че съм паднал. Обади се по телефона, дявол да те вземе.

— Къде е Дикс?

Той ме зяпна, а тънките му устни се свиваха конвулсивно.

— Откъде да знам? Ще извикаш ли лекар?

Извадих пакет цигари, запалих една и оставих пакета, докато той се зъбеше насреща ми.

— За бога! Не виждаш ли колко съм зле? Дай да пийна. В другата стая има уиски. От часове не съм близвал нищо. Дай ми да пийна и се обади в болницата.

— Къде е Дикс?

В очите му се появи яростта на хванато в капан животно.

— Ако не ме слушаш, ще ти дам да разбереш, Колинс! Ако не се обадиш в болницата, ще се погрижа проклетата ти жена да получи онези художествени снимки!

Наведох се и му зашлевих такъв шамар, че главата му се отметна на другата страна. Той нададе къс, приглушен вик, подбели очи и се отпусна.

Станах, надвесих се над него и опипах пулса му. Едва се долавяше. По всичко личеше, че няма да изкара дълго. Не исках да умре, преди да ми е казал къде е Дикс. Сигурно знаеше. Ако не знаеше, аз бях изгубен.

Отидох в другата стая и се спрях пред бара. Налях едно слабо уиски с повече вода. Преди да се върна в спалнята, погледнах през прозореца.

Полицейската кола бе изчезнала и долу не се виждаше никой.

Върнах се в спалнята и налях малко от уискито между устните на Бери. Той пое дълбоко дъх, отвори очи и ме погледна със замаян поглед.

— Хайде — казах аз. — Нали това искаше, изпий го.

Той изпи съдържанието на чашата, след това пак затвори очи. Видът му не ми харесваше. Кожата на лицето му се беше отпуснала съвсем и той дишаше тежко, на мъчителни пресекулки.

Реших да го оставя да си почине няколко минути, преди пак да се заема с него. Концентрирах вниманието си върху големия гардероб до вратата.

В него имаше няколко костюма. Взех едно сиво-бежово спортно сако и тъмнокафяви панталони. Пробвах сакото. Беше малко широко, но не ми седеше лошо. Намерих жълта риза и ръчно рисувана вратовръзка в оранжево и червено.

Съблякох собствените си дрехи и навлякох дрехите, които си бях избрал. На една полица в гардероба намерих сива широкопола шапка. Беше ми малко широка, но като сложих ивица навит вестник зад кожения кант от вътрешната страна, шапката ми стана почти по мярка.

Огледах се в огледалото. До този момент бях в тъмносин двуреден костюм без шапка. Това крещящо облекло променяше външния ми вид до такава степен, че отдалече сигурно промяната бе поразяваща. Приличах на американски турист и ако можех да запазя дистанция между себе си и детективите, бях почти сигурен, че няма да ме познаят.

След това изрових чифт кафяво-бели кожени обувки и те ми бяха съвсем по мярка, сякаш бяха правени за мен. Като ровех чекмеджетата на гардероба, намерих чифт тъмнозелени слънчеви очила. Сложих си ги, сложих си и шапката и бях доволен, че съм напълно дегизиран.

Свалих шапката и очилата и се върнах обратно при Бери.

Той лежеше и ме гледаше, лицето му се бе сбръчкало от болка.

— Къде е Дикс? — попитах аз и се надвесих над него.

Той затвори очи.

— Ако искаш лекар, по-добре е да ми кажеш.

— Не зная.

— Сигурно знаеш накъде се е насочил. Къде трябваше да се срещнете според плана, преди да пострадаш?

Той неспокойно изви очи.

— Тук трябваше да се срещнем.

— Лъжеш! Той не би дошъл тук. — Посегнах и го хванах за предницата на ризата. — Ще ми кажеш. Ако те хвана за ризата и те изправя, това ще те убие. И точно така ще направя, ако не ми кажеш.

— Остави ме!

— Къде е Дикс?

Хванах го още по-здраво и леко го повдигнах. На лицето му изби пот и той изкрещя.

— Спри! Недей!

— Къде е Дикс?

Той хвана китката ми и ноктите му се забиха в кожата ми. Опитваше се да се изскубне. Повдигнах го още няколко милиметра. Очите му щяха да изскочат от орбитите и той пак изкрещя.

Много леко го отпуснах.

— Къде е?

— Фермата „Мънкс“ в Илмър — изстена той.

— Това е близо до Принсиз Ризбъро, нали?

— Да.

— Хайде — казах грубо, — с теб е свършено, Бери. Не се заблуждавай, че те ще се върнат, за да те вземат. Защо трябва да го правят, щом могат да избягат с толкова много пари, а теб да те оставят да се спасяваш сам. От Илмър къде ще ходят? Правят ли планове да напуснат страната?

Изглежда, че съпротивителните сили го бяха напуснали.

— Да, когато се стъмни, ще ги вземе вертолет. Зад фермата има ливада, където той ще кацне. Ще заминат за Париж.

Отдръпнах се от леглото. Не можех да съм сигурен, че ми казва истината, но имах чувството, че е така.

— Къде са негативите на онези снимки, които направихте?

— Повикай ми лекар — изстена той.

Пак го сграбчих за предницата на ризата.

— Къде са?

Стреснато отвори очи.

— Не ме докосвай. В бюрото са, в съседната стая. Извикай ми лекар, Колинс. Готов съм да направя всичко, което кажеш, само ми извикай доктор.

Усмихнах му се.

— Ти не ме ли чу какво ти казах. Полицията е отвън и ме дебне. Не искам да дойде лекар и да ме намери тук. Ще трябва да почакаш.

Отидох в съседната стая, прерових бюрото и намерих дървена кутия, пълна с негативи и откопирани снимки. Снимките, на които бяхме ние с Глория, бяха оставени най-отгоре. Трябваше да преровя доста помия, преди да намеря негативите. Отнесох кутията до камината, изсипах я зад решетката и я запалих.

Помислих си за цялата мъка, която изчезваше заедно с пламъците, за мъжете като мен, кривнали от пътя, които сигурно са били изнудвани с години.

Чудех се дали има още снимки, направени от съществуващите негативи. По-късно щях да се заема и с това. Въпреки че бях казал на Ан какво бях направил, не можех да понеса мисълта, че тя ще види тези снимки.

Върнах се до бюрото и претършувах всички чекмеджета. Намерих тридесетина лири в банкноти и малко дребни монети в една тенекиена касичка и без никакво колебание ги сложих в джоба си. Намерих ключ за кола и предположих, че той е за хамъра на Бери и още един по-голям ключ, на който висеше табелка с надпис: Гараж №3.

Това ми подсказа идея. Отидох в кухнята, която гледаше към задната страна на сградата. Долу на улицата се виждаха подредени гаражни клетки.

Върнах се в спалнята.

— Колата ти в гаража ли е?

— Нали няма да ме оставиш така? — каза той задъхано. — Нали ще ми помогнеш?

— Колата ти в гаража ли е? — повторих аз.

— Да, но нали преди да заминеш, ще извикаш лекар?

— Щом толкова ти трябва лекар, повикай си сам — казах аз, приближих се до леглото и го погледнах. — Пръста си не бих помръднал за гаден плъх като теб. Щях да те убия, но сега не ми се налага. Не ти остава още много. И никакъв доктор няма да ти помогне. — Махнах с ръка към телефона. — Ако мислиш, че ще ти помогне, моля, обади се по телефона. Няма да ти попреча.

Взех сивата шапка и очилата и се отправих към вратата.

— Колинс! — изстена той. — Не ме оставяй! Съжалявам за това, което ти причиних. Не ме оставяй да умра сам.

— Сбогом — казах аз и отворих вратата. — Ако имаш късмет, твоите приятелчета ще ти помогнат, но аз много се съмнявам. Ти не заслужаваш да живееш. Докато чакаш да умреш, мисли си за всички хапльовци, които си фотографирал и изнудвал. Така няма да мислиш за собствените си страдания.

Излязох от стаята и затворих вратата.

В антрето проверих съдържанието на двата куфара. Преопаковах ги в един от тях и си взех най-необходимите неща — тъмнокафяв костюм, няколко ризи, обувки, принадлежности за бръснене, още един пистолет, половинка бренди и десетина хиляди франка.

Чувах как Бери ме вика със слаб глас, но не му обърнах никакво внимание.

Имах пистолет, пари, кола и дрехи. Бях готов да си оправя сметките с Дикс.