Джеймс Хадли Чейс
Така правят мъжете (4)

IV

Около три часа в петък следобед казах на Тим, че ще сляза до Уордс на Чеъринг Крос Роуд, за да взема няколко резервни крушки „Гном“.

След като купих крушките, отидох до „Братя Мое“ и си взех един смокинг под наем. Бях осребрил чека на Бил, имах пари, така че цялата операция мина без засечка. Дадоха ми куфар, в който да отнеса костюма, ризата и аксесоарите, и аз го занесох до гарата Чеъринг Крос, където го оставих на багажното гише. Не мислете, че бях особено щастлив от тази измама. Не бях, но не можах да намеря сили да кажа на Ан, че Глория ме е поканила на парти, а нея няма да я взема със себе си.

За първи път, откакто се бяхме оженили, щях да отида някъде без нея, а което е още по-лошо, щях да отида при друга жена. През цялото време си повтарях, че това е служебна среща, че това е шанс, който се пада на човек веднъж в живота. Уверявах се, че ще съм пълен глупак, ако откажа на поканата на Глория, но знаех, че е грешка, задето не настоявах Ан да дойде с мен. Но да й кажа, че Глория ме беше поканила в апартамента си, след като Ан всъщност ме беше питала дали Глория не е причина за нашите недоразумения, просто не ми беше по силите. Знаех, че ако й го кажа, просто няма да мога да я погледна в очите. Освен това знаех, че тя няма да дойде, че не може да дойде. Нямаше вечерна рокля. Реших да улесня нещата, като просто премълча.

Съботата беше хубава, след цяла седмица непрестанни дъждове. Следобед Ан приготви вечерята и отдели малко време, за да изглади единствената си свястна рокля. За нея бе голямо щастие, че ще ходи на кино заедно с Бил и мен. Не бяхме ходили на кино от шест месеца и се чувствах много зле, като гледах колко е въодушевена, а знаех, че аз няма да отида с тях.

За вечеря беше направила печено заешко в тесто — любимото ястие на Бил — и около седем часа тя влезе в дневната и обяви, че всичко е готово.

Очите й грееха, тя изглеждаше красива в своята проста рокля и като я погледнах, когато застана пред мен за одобрение, усетих такива угризения на съвестта, че сякаш ме прерязаха с нож.

— Изглеждаш страхотно, Ан. — Станах и се приближих до нея. — Кой казва, че не съм се оженил за красавица?

— Добре ли изглеждам? — Тя протегна ръцете си напред и аз я целунах. — Всичко е готово. Надявам се, че Бил няма да закъснее.

— Остават десет минути до седем. Ще дойде всеки момент. Имай вяра на Бил. Той няма да изпусне заешкото.

— Кой говори за заешко? — попита Бил от вратата. Той беше облякъл най-хубавия си син костюм, а червендалестото му лице бе прясно избръснато. Влезе в стаята и подаде голям букет розови детелини, като се хилеше смутено.

— Заповядай, Ан. Не вярвам да издържат дълго. Купих ги долу на ъгъла.

Като видях как лицето на Ан грейна, когато тя пое цветята, направо ми стана лошо. Започнах да се колебая дали пък да не се откажа от партито у Глория. Не бях виждал Ан по-красива. Дори Бил, който обикновено не забелязваше такива неща, имаше какво да каже по неин адрес.

— Знаеш ли, Хари, оженил си се за прекрасно момиче. Няма как да не го забележа днес.

Ан се засмя.

— Я, мълчи, Бил. Това въобще не е комплимент. Ела да хапнем. Не искам да закъснеем.

Седнахме на масата малко след седем. Всеки момент Глория щеше да звънне и от телефонния разговор щеше да започне поредица от лъжи, които щяха да продължат до безкрайност. Тази мисъл ми развали апетита и се засрамих от самия себе си.

Бил беше прекалено зает със заешкото и не забеляза, но Ан веднага усети, че нещо не е в ред.

Тя ми се усмихна малко неуверено.

— Добре ли си, Хари?

— Добре съм — усмихнах се сковано аз. — Страхотно е, нали, Бил?

— Много е хубаво. Ако някога се оженя, ще накарам жена ми да се научи да го готви по този начин, но бас държа, че няма да може да го прави толкова добре, колкото Ан.

Телефонът иззвъня. Ан се надигна.

— Не ставай. Аз ще се обадя — казах аз и скочих към вратата. Толкова бързах да изпреваря Ан, че си съборих стола и ножът и вилицата ми паднаха на пода.

Отваряйки вратата, забелязах изненада на лицето на Бил, а лицето на Ан бе замръзнало, с напрегнато изражение в очите.

Слязох в офиса и вдигнах слушалката.

— Ало?

— Ами ти ми каза да позвъня, Хари, и ето, че ти позвъних.

Този дрезгав глас предизвика тръпки по гърба ми.

— Благодаря. — Шепнех в слушалката. — Ще дойда малко след осем.

— До скоро виждане тогава. Всичко наред ли е?

Пак се бяхме превърнали в конспиратори.

— Да. Довиждане засега.

— Довиждане, Хари.

Бавно оставих слушалката на мястото й. Останах няколко секунди до бюрото. Не беше необходимо да лъжа Ан. Можех да й кажа, че Глория е позвънила и ме е поканила в апартамента си, за да се срещна с този човек. Но знаех, че не мога да се изправя срещу нея и Бил, знаейки, че в тази работа има нещо повече от среща с този човек.

Отидох до вратата на офиса и погледнах дългия тъмен гараж. Опитах се да събера кураж, да се кача горе и да им кажа.

— Хари? Какво има?

Ан беше излязла на площадката.

— Старият Луис. Пак има повреда. Ще трябва да отида, Ан.

Думите излязоха сами от устата ми, без дори да ги обмисля.

— О, Хари! Не можеш да идеш тази вечер.

Бавно заизкачвах стълбите.

— Много съжалявам, скъпа, но няма как — казах аз и като се приближих, обвих талията й с ръка, придърпах я към себе си така, че да не виждам очите й. — Трябва да вървя. Имам твърде малко клиенти, за да мога да си позволя да изоставя някой от тях.

— Какво има? — попита Бил и стана от масата.

— Повреда край Еджуеър. Трябва да отида. Това е един стар клиент. Виж какво, най-добре е ти да заведеш Ан на кино, а аз ще се върна веднага, щом мога.

— Трябва ли да идеш, Хари? Дявол го взел! Не може ли да повика някой друг? — попита Бил. — Еджуеър е толкова далече.

— Той може да повика и някой друг, но ако го направи, повече няма да го видя. Той е най-добрият ми клиент, Бил. Трябва да отида.

— Хари, не искам да ходя на кино без теб.

Потупах я по ръката.

— Я стига глупости! Разбира се, че трябва да отидеш! Нямам време да спорим по въпроса. Трябва да си взема гащеризона и да извадя камиона. Ти върви с Бил.

— Не, сигурна съм, че Бил ще разбере. Ще дойда с теб, Хари.

Това не бях го очаквал. Усетих се изваден от равновесие.

— Не ставай глупава, Ан. Ще ми пречиш. Ти иди с Бил.

В момента, в който го изрекох, разбрах, че едва ли бих могъл да кажа нещо по-лошо. Видях как тя замръзна, след това се изчерви.

— Извинявай, Хари. Ти си напълно прав, глупаво се държа. — Тя се обърна към Бил. — Ще имаш ли нещо против да ме заведеш, Бил? Бих искала да отидем.

— Разбира се, че ще отидем — каза Бил.

— Мога ли да ти помогна, Хари, за да тръгнеш по-бързо? — Докато говореше, тя не ме погледна. Ако ме беше ударила през лицето, едва ли щях да се чувствам по-отвратен от себе си.

— Не се притеснявай. Довършете си вечерята. Аз ще отида да се преоблека.

Тръгнах към спалнята и пътьом улових погледа на Бил. Личеше, че подозира нещо. Не изпущаше нищо от очи. Докато вадех чист гащеризон от гардероба, усещах, че ръцете ми треперят.

Слязох долу, отворих вратите на гаража, запалих камиона и го изкарах на улицата. След това пак се качих горе.

И двамата седяха на масата. Ан не ядеше, но Бил бързо унищожаваше плодовата салата, сякаш нищо не беше се случило.

— Ами, тогава аз тръгвам. Приятно прекарване.

Те ме погледнаха, но аз вече излизах заднешком от стаята. За да не ми се налага да срещам погледите им, запалих цигара.

— Надявам се да се оправиш лесно, Хари — каза Ан тихичко.

— Ще се справя. Приятно прекарване.

— Довиждане, Хари — каза Бил.

— Довиждане.

Слязох долу и се качих в камиона с чувството, че съм извършил най-долното нещо в живота си.

Паркирах камиона на един паркинг недалече от „Странд“ и отидох пеша до гара Чеъринг Крос, откъдето получих куфара. Измих се и се преоблякох в тоалетната на гарата, после опаковах костюма и гащеризона си в куфара. Пак оставих куфара на багаж.

Когато излязох от гарата, беше станало осем без петнадесет. Имах достатъчно време, така че вървях пеша до „Бонд стрийт“. Стигнах до апартамента на Глория малко след осем.

Страничният вход към апартамента се намираше в една малка уличка. Външната врата бе боядисана в пурпурно червено, а в сандъчетата пред прозорците имаше мушкато и фунийки, които придаваха на апартамента весел, континентален вид. Наблизо бяха паркирани три коли — един Кадилак, един Хамбър и Буик ’39 година, който бях виждал вече.

Поколебах се, поогледах прозорците, продължавах да не съм много сигурен дали да позвъня или да се измъкна. Позвъних.

След няколко минути вратата се отвори.

— Здрасти, Хари.

Направих крачка напред, след това се спрях. Тя бе облечена в черна вечерна рокля, изрязана толкова дълбоко, че се виждаше горната част на гърдите й и гънката между тях. На вечерната светлина раменете й изглеждаха бели като порцелан, а лампата в антрето осветяваше пайетите около деколтето на роклята й и се отразяваше от големия диамантен клипс, който носеше в косата си.

Това бе най-вълнуващата и чувствена жена, която някога бях виждал, и само един поглед към нея предизвикваше у мен вълна от толкова силни чувства, че направо се изплаших.

— Боже! Ти изглеждаш много добре. — Тя протегна ръце и хвана моите. — Другите мъже ще позеленеят от злоба.

— Ти сякаш си излязла направо от някой филм.

— Наистина ли? Това е първият комплимент, който ми правят тази вечер. Облякох тази рокля специално заради теб. Харесва ли ти?

— Страхотна е: направо съм туш.

— Ами ела да се запознаеш с останалите.

— Той тук ли е?

— Да. Казва се Дикс, Ед Дикс. Когато партито позагрее малко, ще намеря възможност вие двамата да си поприказвате.

Тя ме поведе по една стръмна стълба към дълга стая с нисък таван, която бе изпълнена с цигарен дим. Пердетата бяха спуснати, така че оскъдната вечерна светлина не проникваше вътре и бяха запалени няколко малки лампи по стените.

— Приятели, запознайте се — това е Хари Колинс, новият ми приятел — каза Глория още от вратата.

Това ме изненада, но не можех нищо да направя. Оставих я да ме отведе в центъра на стаята.

— Отляво надясно — продължи тя, като говореше бързо — Бети, Кони, Пола и Мадж. Не се оставяй да им паднеш в лапите, а вие, момичета, помнете, че той е моя собственост.

Всички момичета бяха облечени в скъпи дрехи, прекалено гримирани — две блондинки, една червенокоса и една платинено руса. Нито една не ми се стори привлекателна.

Поклоних се леко към всяка от тях, докато Глория провря ръка в моята и започна да ме наблюдава със собственическо изражение, от което се почувствах доста объркан.

Всички се усмихваха. Пола, червенокосата, ми намигна, докато Мадж, едната от блондинките, изви очи.

Едно леко подръпване по ръкава ме накара да се извърна към мъжете.

Трима от тях бяха облечени в черни смокинги, а четвъртият носеше перленосив дневен костюм, с американска кройка. Носеше ръчно рисувана вратовръзка с конски глави на жълт фон. Беше висок и едър, на около двадесет и пет — двадесет и шест години, с тъмни очички, които ме пронизваха, малки, прекалено червени устни и масивна челюст.

— Еди, запознай се с Хари Колинс.

Значи това беше Ед Дикс. От пръв поглед не го харесах.

— Здрасти, как е животът? — попита той, приближавайки се към мен с бавна, отпусната походка. Той говореше с ясно изразен американски акцент.

— Добре е. Радвам се да се запознаем.

Той ми хвърли една подигравателна усмивка.

— Радваш се, а? Хубаво. Запознай се с момчетата: Джо, Бери и Луис.

Тримата мъже имаха средна възраст около двадесет и седем — двадесет и осем години. Бери беше нисък и набит, с бяло сурово лице и червена като пламък коса. Джо беше едър, почти толкова як, колкото и Дикс. Имаше смачканото лице на боксьор. Луис беше рус, с женствен вид. Имаше тънък мустак и карамфил в бутониерата.

Видът на тези тримата не ми хареса кой знае колко повече от вида на Дикс. Но те явно се опитваха да се държат приятелски и всеки от тях се ръкува с мен с широка усмивка.

— Е, сега, когато се запозна с всички, можеш да си пийнеш — каза Глория и ме поведе през стаята към много елегантен бар. Мина зад него. — Какво ще пиеш? Уиски?

— Благодаря.

Очите ми пак се спуснаха по полускритите й гърди. Докато тя беше заета с леда, едно от момичетата пусна плоча. След малко четирите двойки танцуваха, а Глория ги наблюдаваше, облегната на бара, като от време на време поглеждаше към мен. Сега имах време да огледам стаята, в която се намирахме. Беше скъпо обзаведена с модерни, пищни мебели. Подът бе покрит с излъскан паркет, а край стените бяха наредени големи дивани и кресла. В единия ъгъл се намираше най-големият телевизор, който някога бях виждал.

— Не искаш ли да танцуваш с мен, Хари?

— Не съм кой знае колко добър танцьор.

Тя излезе иззад бара.

— Не искаш ли да опиташ?

Сложих ръка около кръста й, а тя се притисна до мен, така че усещах леките извивки на гърдите й, долепени до ризата ми, и аромата на парфюма в косите й. Пак усетих онова чувство, сякаш ме прерязаха с нож.

Да танцувам с нея беше все едно да танцувам сам. В един период ние с Ан често танцувахме, но откакто бях купил гаража, нямаше време за танци. Скоро открих, че не съм забравил да танцувам чак толкова, колкото очаквах, и след няколко танца Глория ми се усмихна.

— Кой казва, че не можеш да танцуваш? Ти танцуваш като Ед.

— Това комплимент ли е?

— Бих казала, че е комплимент. Няма нещо, което Ед да прави лошо. Такова нещо не съществува.

Дикс танцуваше с Мадж. Изглежда той се задоволяваше с това да стои с нея в един ъгъл и да се полюшва в такт с музиката, без да си движи краката.

Чак когато музиката спря и всички отидоха до бара за напитки, чак тогава се сетих за Ан. Добре, че не бях я взел със себе си. Тя щеше да се почувства безнадеждно не на място сред тези загладени, натруфени момичета. Като ги гледах на по-ярката светлина пред бара, аз се чудех дали не са проститутки: и четирите имаха студените блеснали очи, резките гласове и склонността към бърза фамилиарност на по-висшата категория дами от бранша. Тази идея ме сепна.

Като огледах мъжете, забелязах, че и те не са много по-висока класа. Бери може би беше посредник на конни залагания, Джо — второстепенен боксьор, а Луис можеше да е всичко, може би жиголо.

Не можех да определя Дикс. Явно той беше американец. В него имаше нещо, което ме предупреждаваше, че може да бъде опасен. Както се люлееше, подпрян на бара, дъвчейки дъвка, с уиски в ръка, а малките му очички хвърляха коси погледи към Глория, той ми напомняше типичен гангстер от филмите.

— Хари танцува божествено — обяви Глория. — Ед, трябва да си пазиш лаврите.

— Така ли? Ще трябва да взема мерки. — Той се извърна и се облегна с гръб към бара, за да ме огледа по-добре. — Ще ти покажа нещо, което не можеш да направиш, приятелче.

Той се отблъсна от бара, отиде до камината и взе един тежък стоманен ръжен.

— Ед се готви да се изфука — каза Глория и се засмя.

Той хвана ръжена в масивните си ръце, сви го на примка и след това, без видимо усилие, пак го изправи.

— Това не можеш да го направиш, а, приятелче?

Поклатих глава.

— Ще трябва да се поупражнявам.

Той хвърли ръжена, който издрънча в камината, и се върна на бара.

— За бога! — каза Глория ядосано. — Защо трябва да ми разваляш ръжена? Ние всички знаем, че ти си най-силният мъж на света.

Някакъв грозен блясък изскочи в очите на Дикс.

— Говори само когато те питат, многознайке, или ще получиш един плесник там, където ще ти е най-полезно.

Лицето на Глория замръзна, но тя намери сили да се разсмее.

— Какви приказки само! Ти още ли живееш в пещерите, Еди?

Само с едно движение той я хвана за китката, завъртя я и я плесна отзад. Силното изплющяване на ръката му напомни на пистолетен изстрел. Глория остро изпищя.

Усетих, че кръвта нахлува в главата ми. Свих юмруци и се приготвих да го ударя, но Джо бързо застана между нас, с гръб към мен, обърнат с лице към Дикс.

— О, Ед, не можеш да се държиш така с една дама — каза той меко и се премести надясно, когато аз се опитах да го заобиколя, и пак ми препречи пътя.

— Забравих — каза Дикс, поглеждайки ме над главата на Джо. — Тя все много бърза да си пуска остроумията.

— О, я мълчете! — възкликна Глория. — Ти не си нищо повече от една маймуна с тежки юмруци, Ед. — Тя разтри задните си части и направи гримаса. — Обзалагам се, че си ми оставил отпечатък.

— Обзалагам се, че не съм — каза Дикс и изведнъж се ухили. — Хайде да погледнем.

— Наистина, Ед! — Тя се обърна към Луис. — Сложи една плоча и да потанцуваме.

Напрежението се разсея и останалите започнаха да танцуват. Глория се плъзна в ръцете ми и аз леко я поведох настрани от останалите.

— Заболя ли те?

Тя се засмя.

— Не обръщай внимание на Ед. Лесно размахва ръце, но това нищо не значи. Ти имаше вид на човек, който се готви да се бие.

Продължавах да съм напушен.

— Щях да го фрасна.

— Никога не прави това, Хари. Той е прекалено силен и бърз. В Щатите е излизал на ринга срещу боксьори като Бакси и Мориело. Не си въобразявай, че можеш да се справиш с него. Дори Джо, който е бил професионалист, не би се бил срещу него.

— Все едно, ако той пак те удари, ще го ударя и аз.

Тя ме погледна с блеснали очи.

— Вярвам, че ще го направиш, Хари, но той нямаше нищо лошо предвид.

Пак пихме, после пак танцувахме, после пак пихме. Бери се понапи. Усетих, че и аз самият се замайвам. Не бях свикнал да пия уиски, а всеки път, когато музиката спреше, намирах на бара ново питие за мен, и всеки път бяха доста силни.

Изведнъж в ъгъла започна кавга между Бери и Мадж. Тя беше толкова пияна, колкото и той, но не чак толкова пияна, колкото на него му се искаше да бъде.

Той се опитваше да я издърпа в някоя друга стая, когато Глория видя какво става.

— Ед! Моля те, иди и оправи нещата. Пет пари не давам какво ще й прави той извън моя апартамент, но за нищо на света няма да позволя да го прави в моята спалня!

Дикс се усмихна лениво.

— И какво от това? Остави човека на мира.

— Ако ти не ги разтървеш, ще го направя. Отивам!

Той вдигна рамене и отиде при Бери.

— Като пийне малко, става направо животно — ми каза Глория, сбърчвайки нос.

Дикс каза нещо на Бери, който пусна Мадж и седна с навъсено лице. Дикс се върна на бара.

— Ед, не е ли време да си поговорите с Хари?

— Добре, да отидем в другата стая, Хари.

— И не ми лягай на леглото както миналия път — каза Глория.

— Нали леглата са за лягане?

Той ми кимна с глава и аз го последвах през стаята. Като минавахме край Бери, той ни каза:

— Вие, момиченца, нослетата си ли ще пудрите?

Дикс се обърна и посегна към Бери с бързината на светкавица.

Зашлеви Бери, преди той да успее да вдигне ръце, за да се защити. Удари го толкова силно, че той падна от дивана на земята.

— Ед! — изкрещя Глория.

Другите момичета бързо се дръпнаха към стената, за да са встрани. Луис и Джо останаха неподвижни. Луис имаше изплашен вид, а Джо се ухили и пъхна ръце в джобовете на панталоните си.

Дикс застана над Бери, който лежеше на едната си страна, вдигнал очи към него, едната му буза бе червена като огън.

— Какво каза, бе, отрепко? — попита Дикс със заплашително тих глас.

— Нищо не казах — каза Бери, без да се помръдне.

Дикс отпусна масивните си рамене под свободното си сако и се обърна към мен.

— Хайде да поговорим.

Той отиде в другата стая, без да се обръща. Все още изненадан и малко стреснат от невероятната скорост, с която той се бе придвижил през стаята, за да удари Бери, аз го последвах и затворих вратата.

Намерих се в една пищно обзаведена стая в синьо и сребърно. До едната стена имаше двойно легло, чиято горна част бе облицована в син сатен. Другата стена бе цялата скрита от вграден орехов гардероб. Имаше огромно огледало, с лампи и то заемаше по-голямата част от третата стена и тоалетка, покрита с лосиони, парфюми и кутийки с кремове, точно срещу леглото.

Дикс ходеше нагоре-надолу из стаята с ръце в джобовете.

— Страхотно местенце, а? Ще ти хареса ли да си спинкаш сред толкова дантели?

— Няма да ми хареса, но на повечето момичета би им харесало.

— Да, предполагам, че е така. Паркирай се някъде. Искам да поговорим.

Той се приближи до леглото и се изтегна на него. Извади цигара, хвърли пакета към мен и след това запали.

— Глория ми каза, че си имал голям гараж на „Ийгъл стрийт“. Тя каза ли ти, че си търся агенция в Уест Енд?

— Спомена ми.

— На „Ийгъл стрийт“ ще ми бъде много удобно. Мислиш ли, че ще можеш да се заемеш с това?

— Не виждам защо не. Какво точно ще трябва да правя?

— Отначало нищо особено. По-късно ще трябва да държиш на склад всички изделия, които моята компания произвежда, и ще трябва да внимаваш да не ти свърши някое изделие от определен вид. Има около хиляда и петстотин резервни части за телевизора, който ние произвеждаме, и всяка част си има кодов номер. Търговците ще правят поръчките по номера, а ти ще им ги доставяш. Това е цялата работа. Ще получаваш по десет процента от печалбата.

— Колко ще излезе това?

Той вдигна рамене.

— Зависи, естествено. Не може да е по-малко от петдесет лири на седмица.

Опитах се да скрия изненадата си, но той ме наблюдаваше внимателно и аз усетих, че съм се издал, че това е много повече, отколкото бях очаквал.

— Звучи добре.

Той ми пусна една ленива, пренебрежителна усмивка.

— Никак не е лошо. Ако стане, за теб ще е направо спасение, нали?

— Е, да, в момента нещата доста са се затегнали.

— Какво ще кажеш, ако дойда да огледам мястото? Ако е достатъчно голямо, може да направим бизнес. В момента нищо не мога да ти обещая, но не виждам защо да не работим заедно в бъдеще. Ти какво ще кажеш?

Въобще не бях сигурен, че искам да стана партньор на един толкова жесток човек. През последния половин час бях свидетел на две демонстрации на неговия темперамент. Не ми харесваше. В него имаше нещо, което ме изпълваше с недоверие. Но си помислих за парите, които предлагаше, и това наклони везните в посока, противоположна на моите предубеждения. Ако имах постоянен доход от петдесет лири, скоро щях да престана да съм на червено и да си стабилизирам финансите.

— Ще положа усилия, ако ми дадеш възможност да опитам.

Той ми хвърли един кос поглед.

— Ще трябва, приятелче. Ако се постараеш повечко, ще работим заедно. Ако не — ще отпаднеш.

— Звучи ми съвсем честно.

— Тогава е решено. — Той се търкулна от леглото, оставяйки отпечатък от масивното си тяло на възглавницата и светлосиньото покривало. — Ще мина по някое време в понеделник да огледам мястото. Тогава ще се договорим окончателно.

— Ще те чакам.

Върнахме се обратно в голямата стая. Бери, Луис, Мадж и Кони играеха карти. Глория и Джо се занимаваха с някакви монети на бара. Другите две момичета не бяха в стаята.

— Къде са Пола и Бети? — попита Дикс и се приближи до бара.

— Отидоха си — каза Глория.

— Това е добре. И вие си отивайте, момчета. Вземете си и фустите с вас. Купонът свърши.

Очаквах, че Глория ще протестира, но тя нищо не каза. Четиримата около масата оставиха картите и се изправиха. Момичетата отидоха в спалнята, за да си вземат палтата. Бери и Луис останаха с известно неудобство до вратата. Лицето на Бери бе започнало да посинява на мястото, където го бе ударил Дикс.

— Ще се видим утре, приятели — каза Дикс. — По обичайното време.

— Добре — каза Джо.

Погледнах си часовника. Беше единадесет и половина. Ан сигурно вече се беше прибрала. Не бях усетил колко бързо е минало времето.

— И аз трябва да тръгвам.

— Спокойно. Нека първо се отървем от тези скапаняци — каза Дикс и започна да отваря пакетче дъвки. — Дай му едно питие, Глори.

— Не искам повече питиета.

— Дай на човека едно питие!

Докато Глория наливаше уискито, момичетата се появиха, облечени с палтата си. Те си взеха довиждане доста притеснено и по всичко личеше, че си отиват с облекчение.

След като си заминаха, Дикс каза:

— По всичко личи, че ние с Хари ще работим заедно, Глори. Ако помещението му е подходящо, в понеделник ще се договорим.

Глория ми се усмихна, очите й светеха.

— Радвам се. Ще бъде приятно да работите заедно с Ед. И аз ще те виждам по-често.

— Глори не е глупачка — каза Дикс, който явно беше в много добро настроение. — Тя ми е давала някои много добри идеи и в миналото и тази също може да се окаже много резултатна. — Той вдигна чашата си. — За надеждата, Хари.

Довърших уискито си.

— Трябва да си отивам вкъщи — казах аз и погледнах тревожно часовника си.

— Защо бързаш толкова? — попита Дикс и вдигна тежките си вежди. — Ела с нас до Клуба на милионерите. Тази вечер ще го ударим на живот.

— Не, съжалявам. Много ви благодаря, но трябва да вървя.

— Той си има жена, Ед — каза Глория. — Почакай, докато и ти се ожениш. Няма да можеш да излизаш до късно, когато си поискаш.

Усетих, че целият се изчервявам.

— Няма ли? — попита Дикс. — Я не ме будалкай. Ще си излизам и ще се прибирам, когато си поискам, а ако на нея не й харесва, знаеш какво може да направи.

— Пещерняци като теб могат направо да ме довършат.

Дикс се ухили.

— Преди малко щях да те довърша и ако не внимаваш, може да се опитам пак да го направя.

Глория бързо се отдалечи заднешком, като се смееше.

— Стига вече, моля те. И без това цялата съм синя. Е, Хари, щом трябва да си отидеш, значи трябва.

— Сутрин ставам рано. Трябва да успея да се наспя.

— Ами довиждане тогава — каза Дикс и ми хвърли една подигравателна усмивчица. Подаде масивната си ръка. Стисна ме толкова силно, че за малко да ми строши кокалчетата. — Ще се видим в понеделник.

— Да.

— Ще дойда да те изпратя — каза Глория.

Слязохме по стълбите до едва осветеното антре.

— Всичко ще е наред, Хари. Той те хареса. Познавам симптомите. Той не се ръкува с хора, които не са му харесали.

— Благодаря ти.

Тя ми се усмихна.

— И аз те харесах, Хари.

Стояхме един срещу друг и се гледахме. В очите й пак се появи онова нещо, което изведнъж ме запали. Тя леко се приближи към мен и аз я прегърнах.

— По-добре недей, Хари — промълви тя, но повдигна лицето си към мен и ръцете й обвиха шията ми.

Устата ми се долепи до нейната. Усетих как устните й се впиват в моите, след това омекват и се разтварят. Стояхме в полумрака, притиснати един към друг.

Да я целуваш беше все едно да те носи ураган. Когато тя ме отблъсна, дъхът ми стържеше някъде дълбоко в гърлото ми, сърцето ми биеше с всички сили и сякаш около гърдите ми имаше железен обръч, който ме задушаваше.

— Лека нощ, Хари.

Тя отвори външната врата. В светлината на луната видях как гърдите й бързо се повдигат и спускат, а очите й блестят.

Излязох навън с несигурна крачка. Опитах се да кажа нещо, но не можах да произнеса нито дума. Продължавах да стоя така, опитвайки се да контролирам дишането си, когато тя затвори вратата, оставяйки ме на осветената от луната улица.