Джеймс Хадли Чейс
Така правят мъжете (6)

VI

Когато вече бях започнал да се притеснявам, че той няма да дойде, Дикс вкара огромния синьо-червен кадилак в гаража.

Целия ден бях като на тръни. След като бях приключил с наливането на бензина рано сутринта, бях си облякъл най-хубавия костюм и ги чаках, а часовете се нижеха бавно.

Дикс беше на волана. До него се бе изтегнал Бери. Дикс носеше черен костюм с тъничко бяло райе и перлено сива мека шапка. Ослепителната му ръчно рисувана вратовръзка изглеждаше съвсем неуместно с този костюм — всъщност, като си помисли човек, тя щеше да изглежда неуместно с всеки костюм.

Бери носеше сив костюм с черна мека шапка. Имаха такъв вид, сякаш току-що бяха излезли от гангстерски филм с Хъмфри Богарт: колата, дрехите, начинът, по който изскочиха от колата и оставиха вратите широко отворени, всичко това страхотно ми приличаше на Холивуд на живо.

— Здрасти, здрасти — каза Дикс, когато ме видя. — Значи това е мястото. — Той стоеше с ръце в джобовете и се оглеждаше наоколо. — Има ли прекаран ток?

— Има изводи на десет места.

— Не е ли малко кофти осветлението?

— Когато работим, ползваме подвижни лампи. Така се пести електричество, но мога да прекарам това-онова, ако мислиш, че ще е нужна повече светлина.

Той изсумтя.

— Във всеки случай има достатъчно място — това тук ми прилича на хамбар. Виж какво, приятел, какво ще кажеш, ако се поразходим и се поогледаме наоколо? Като свършим, ще дойдем в офиса, онова там той ли е?

— Да.

Малко разочарован се прибрах в офиса и седнах. През прозореца ги наблюдавах как се мотаят из гаража. Ан подаде глава през задната врата.

— Дойдоха ли?

Беше облякла най-хубавата си рокля специално за случая и лицето й бе зачервено от вълнение.

— Ей там са.

— Боже! Това тяхната кола ли е?

— Нали е страхотна? Този трябва да е червив с пари.

Тя се приближи до прозореца и надникна в гаража.

— Внимавай да не те видят.

— Той е много изтупан, Хари.

— Американец е. Нали ги знаеш как се докарват американците?

— Бих предпочела да не е чак толкова изтупан. Кой е другият с него?

— Някакъв негов човек. Казва се Бери. Не зная нищо друго за него.

Ан се дръпна от прозореца. Изглеждаше разтревожена.

— Ти сигурен ли си, че няма да имаме проблеми с тези хора?

Погледнах я.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами в тях има нещо…

— За бога! Какви проблеми можем да имаме! Виж сега, бъди така добра и остави тези неща на мен. Няма защо и ти да се срещаш с тях. Всъщност аз нямам намерение да се сближавам прекалено с тях. Най-добре е всичко да остане в сферата на деловите отношения.

Тя ме погледна изненадано.

— Добре, Хари, но не бързай да се ангажираш. Нека да обсъдим нещата, преди да поемеш какъвто и да е ангажимент.

Избутах я до вратата, която водеше към стълбите.

— Хайде, бягай, Ан! Говориш така, сякаш те са някакви разбойници.

Когато Ан си тръгна, аз се приближих до прозореца и наблюдавах Дикс и Бери, които бяха застанали на входа на гаража и гледаха нещо от другата страна на улицата.

Не ми се щеше да го признавам пред Ан, но тези двамата караха и мен да се чувствам нащрек. Помислих си за четирите момичета, с които се бях запознал на купона у Глория. Бях почти сигурен, че не са стока, може би не бяха точно проститутки, но не бяха и кой знае колко повече. Защо Глория би се свързала с жени като тях? Може би Дикс ги бе довел с останалите трима мъже, без Глория да знае, че ще дойдат. Доколко бяха близки Глория и Дикс? Начинът, по който той я беше плеснал снощи, говореше за близост, която ме смущаваше.

Точно тогава Дикс тръгна към мен, оставяйки Бери до изхода. Отворих вратата на офиса.

— Заповядай.

Той се спря на прага и се огледа.

— Дявол го взел, това ми прилича на зайчарник.

— Не е и нужно да ти прилича на нещо друго — казах аз, внезапно ядосан от критичните му бележки. — Стига ми да си държа книгите, защо ми е повече?

Той ми хвърли един кос поглед, след това се ухили.

— Не се впрягай, момче, може би в това отношение си прав.

Бутнах към него един стол и той седна с лице към облегалката, прехвърлил крака от двете страни, бутна шапката си назад и пъхна пръсти в джоба на жилетката си, за да извади пакет с цигари. Предложи ми една, запали ми я, след това запали своята.

— Е, как ти се струва? — попитах аз нетърпеливо.

— Паркирай си задника. Искам да си поговорим.

Седнах, а сърцето ми започна да се блъска в гърдите ми. Ако гаражът можеше да върши работа, нищо не можеше да ни спре да продължим нататък, помислих си аз. Петдесет лири седмично! Започнах бързо да прехвърлям в главата си всичко, което можех да си купя за толкова пари.

— Може би снощи съм оставил погрешно впечатление — каза Дикс, впил малките си светнали очи в лицето ми. — Май казах нещо за разкриване на агенция за резервни части. Тъй ли беше?

Изпънах се като за почест.

— Да, така каза.

— Ъхъ, и аз си помислих, че тъй съм казал. — Той пусна ленивата си нагла усмивка. — Ами, в общи линии това е идеята, но може би ще минат девет месеца, до една година, преди да сме в състояние да доставяме резервни части.

— Снощи не каза такова нещо.

— Зная, че не казах. Исках първо да видя тази дупка. В интерес на истината, приятелче, ние сме все още в експериментална фаза. Приемникът ще е направо революция в нашия бранш. Докато не заработи както трябва, сме решили да го пазим в тайна. Колкото по-малко хора знаят за него, толкова по-добре за нас. Снощи трябваше да те заблудя малко, преди да се убедя, че точно това е мястото, което ми трябва.

— Ясно. Ами това доста променя нещата. Аз разчитах, че веднага ще започна.

Той поклати глава.

— Не може да стане. Апаратът все още не работи както трябва.

— Тогава няма да правим бизнес. Идеята за агенцията пропада, така ли?

— Не, не пропада. След година, може би дори по-малко, ще бъде на дневен ред.

— Дотогава няма да съм тук.

— Така ли?

— Бизнесът ми съвсем западна. Надявах се агенцията да ме извади от финансовите затруднения. Не мога да чакам цяла година.

— Не те карам да чакаш цяла година. — Той се наведе напред, за да изтърси пепелта от цигарата си в капака на една ламаринена кутия, която използвах за тази цел. — Готов съм да наема част от гаража за петнадесет лири на седмица. Това ще ти помогне ли?

Погледнах го внимателно.

— Защо искаш да наемеш част от него, ако агенцията няма да заработи до една година?

— Виж как стоят нещата: фабриката ни е в Мейдънхед. Писна ми всеки ден да циркулирам напред-назад до Мейдънхед. Много време се губи. Идеята ми е до отварянето на агенцията тук да направим малка експериментална станция. На мен ще ми спести време, а на теб ще ти помогне да се задържиш на повърхността, докато нещата се завъртят. Петнадесет лири на месец ще те задържат ли?

— Ами, ще ми помогнат. Какво пространство ще ти е необходимо?

— Ела отвън и ще ти покажа.

Прекосихме гаража, докато стигнахме до изхода.

— Искам тази цялата страна, заедно с прозореца, в дълбочина около шест метра.

— За теб ще е по-удобно да вземеш задната част на гаража. Ако идват коли за ремонт, ще ви безпокоят, пък и вие ще ми пречите, ако сте на това място.

Дикс поклати глава.

— Искам да съм колкото е възможно по-близко до уличното движение. Стремежът ни е нашият приемник да пресича всякакви улични смущения и затова се спрях на Ийгъл стрийт. Тук движението е почти непрекъснато и ако успеем да приемаме чисто тук, ще приемаме чисто навсякъде. Петнадесет лири на седмица не е чак толкова лошо, като се има предвид, че ти едва ли плащаш повече от пет лири за тази дупка тук.

Той не беше далеч от истината. Действителният ми наем беше под пет лири, плюс таксите.

Е, определено се почувствах разочарован, след като бях очаквал по петдесет лири на седмица, но петнадесет лири бе повече от нищо, много повече.

— Ще трябва ли да направя нещо?

Дикс поклати глава.

— Това е работа за експерти. Бери и Луис ще работят по този проект. Те се занимават с експерименталната работа в Мейдънхед. — Вгледах се внимателно в него, а през тялото ми премина неспокойна тръпка на подозрение. Никой не можеше да ме убеди, че Бери и Луис са радио експерти — особено пък Луис.

Дикс веднага забеляза недоверчивия ми поглед.

— Виж какво, приятелче, не е нужно да се залавяш с това, щом не искаш. Предлагам ти седемдесет и пет лири в брой, за едномесечен наем, но не искам да ме гледаш по този начин. Това си е моя работа, не е твоя. Това, което се иска от теб, е да ми дадеш под наем част от тази дупка. Искаш ли да се споразумеем или не?

Поколебах се.

Седемдесет и пет лири! Можех да върна на Бил половината от парите, които му дължах, и пак да ми остане нещо, за да посрещна най-належащите сметки. Както каза той, не беше моя работа дали неговата история изглежда съшита с бели конци или не. Във всеки случай можех винаги да държа Бери и Луис под око и ако започнеха да правят някакви номера, можех винаги да се откажа от цялата работа.

— Добре. Съгласен съм. Кога ще се нанесете?

В очите на Дикс се появи някакво странно изражение — смесица от пълен триумф и възбуда.

— Добре. Но преди да се нанесем, ще ми бъде нужно да направим някои промени. Можем да ги започнем утре сутринта. Ще се преместим в петък.

— Какви промени ще правите?

— Нужна ни е дискретност. Ще оградим това пространство. Казах ти, че работата ни е секретна. Не искам Сульо и Пульо да се навират носа там, където не им е работата. Ще трябва да си пренесем електроуредите, тезгяха и други работи.

— Ще консумирате ли много електричество?

Той се ухили.

— Страх те е да не си в загуба, така ли? Прати ми сметката. Аз ще я платя. Сега ли да ти дам парите?

— Може и в петък.

— Сега ги вземи бе, авер.

Върнахме се в офиса и аз го последвах. След като затворих вратата, той измъкна пачка банкноти от по пет лири, дебела почти колкото юмрука ми. Изброи петнадесет от тях и ми ги подаде.

— Сега ще ти напиша разписка.

— Не ми трябва. И без това втори път няма да ти платя, така че защо ми е разписка? Не ставай балама, приятелче — пъхни парите в джоба и забрави да плащаш данъци върху тях.

— Ами, благодаря.

Върнах се с него до изхода, където Бери бе приключил с измерването на пода. Беше очертал пространството с тебешир и погледна въпросително към Дикс.

— Толкова ли ти трябва?

— Да. Още утре сутринта се залавяме за работа. Искам до петък всичко да е готово.

— Ще бъде готово.

Дикс се обърна към мен.

— Чао, приятелче. Брой дните. Следващата година ще имаш най-процъфтяващата агенция в Уест Енд.

— Да се надяваме.

Той се качи в кадилака.

— Гледам, че колата на Глория е при теб. Бива си я, нали?

— Страхотна е.

Той ми хвърли едни леко подигравателна усмивка.

— Ще се виждаме.

Върнах се в офиса й седнах. Нещо не е в ред, казах си наум. Бях готов да се обзаложа, че никой от тези тримата не е радио експерт. Тогава каква беше тази работа? Какво се криеше зад всичко това?

Почудих се дали Глория знае, и ако знае нещо, дали ще ми каже? Пъхнах ръка в джоба на панталоните си и попипах банкнотите от пет лири.

Не искам Сульо и Пульо да си пъхат носа там, където не им е работата, беше казал Дикс. Това бе достатъчно дебел намек. На мен ми плащаха добре и другото не ме засягаше. Щеше да е най-разумно да не си пъхам носа, където не ми беше работата.

В офиса влезе Ан.

— Видях ги, че си тръгнаха.

Пресегнах и я придърпах в скута си.

— Не излезе толкова добре, колкото очаквах. Ще отварят агенция чак следващата година.

— О! — Облекчението, което се изписа на лицето й, доста ме подразни. — Може би така е по-добре, Хари. Не ми хареса видът на тези двамата.

— Виж какво, почакай малко. Няма да се венчаваме за тях. И на мен не ми харесват особено, обаче те имат пари и ги пръскат наляво и надясно. Не мога да си позволя да подмина такава възможност, Ан, и ти добре го знаеш. Те работят върху някакъв нов телевизионен приемник, който ще изолира смущенията от уличното движение. Веднъж да излезе на пазара, той ще предизвика революция в бранша, но в момента имат известни затруднения. Наеха част от гаража и ще го превърнат в работилница. В момента, в който усъвършенстват приемника и го пуснат на пазара, те ще открият агенцията и нещата ще са в мои ръце.

— Но нали първоначалната идея не беше такава? Той ти беше дал надежда…

— Зная. Но не искал да ми каже за телевизора, докато не се убедил, че мястото тук е подходящо. Човек трябва да е много внимателен, когато става въпрос за нова, деликатна техника, Ан. Нямаш представа колко много хора могат да ти откраднат идеята.

В действителност аз защитавах Дикс, докато през цялото време си мислех това, което и тя.

— Но, Хари, това сигурно не е точно така. Те могат да си извадят патент, нали?

Започнах да се нервирам.

— Не зная. Не си тормози мозъка с тези неща. Факт е, че той е готов да ми плаща по петнадесет лири на седмица наем за тази част от гаража и на мен това ми стига.

— Петнадесет лири на седмица?

Извадих навитите на руло банкноти и ги пуснах в скута й.

— Заповядай, предплата за един месец, която можем спокойно да не вписваме в книгите.

— Хари! Седемдесет и пет лири!

Погледнах я с надеждата, че ще се развълнува или поне ще е доволна, но трябваше да зная, че тя е твърде предпазлива, твърде хитра, за да се остави да я подведат повече, отколкото аз бих се оставил да бъда подведен.

— Има нещо съмнително в тези двамата. Моля те да бъдеш разумен, Хари. Моля те, върни им парите и гледай да нямаш нищо общо с тях.

— За бога, тези пари са ни нужни!

— Не, не са. Такива пари не ни трябват.

— Фантазираш си. Само защото Дикс носи нафукана вратовръзка…

Тя скочи от коленете ми и се изправи с лице към мен.

— Не е това. Петнадесет лири на седмица за един малък участък от гаража е направо смешно, Хари, и ти го знаеш! Ами по-нагоре по улицата се дава под наем един празен магазин за шест лири на седмица. Защо не са наели него? Защо са дошли тук? Защо ще плаща толкова пари за едно малко пространство тук?

Започнах да се ядосвам.

— Виж какво, Ан. Много съм ти благодарен, че не искаш да имам неприятности. Разбирам те. Ами аз не съм глупак и няма да се забърквам в разни неприятности. Може би тези двамата са мошеници, но каква може да е вредата от тях? Тези пари ми трябват. Много ми трябват. Виж сметките, които трябва да плащаме. Не е нужно да ти обяснявам в какво положение се намираме. Ще задържа парите и по този въпрос няма какво да спорим повече.

— Моля те, Хари…

— Бизнесът е моят периметър, Ан. Твоят периметър е домакинството. Моля те, не се меси.

— Но, скъпи, нима не виждаш…

— О, престани!

Тя ме изгледа продължително, после се обърна и излезе от офиса. Посегнах и взех банкнотите. Постоях загледан няколко секунди в тях.

Стига съм се държал като балама, казах си аз. Щях да задържа тези пари. Крайно време беше Ан да се научи да се занимава със своите неща и да не се меси в моите.

Останах известно време в офиса, за да размишлявам. Никой не дойде при мен. Около шест и половина реших да приключвам и да затворя. Тъкмо тръгнах към вратите, за да ги затворя, и Бил се приближи от сортировъчната.

— Здрасти, здрасти.

— Тъкмо затварях. Хайде, влизай. Как е новата ти работа?

Той ми помогна да затворя двойната врата.

— Работата си я бива. В момента няма нищо особено за правене, но следващата седмица ще имаме една важна задача. Това го запомни, Хари.

— Пет пари не давам какво правите там отсреща. Радвам се, че се обади, Бил. Имам да ти дам малко пари.

— Не бързам да ми ги върнеш. Все още не са ми нужни.

— Вземи ги, докато ги имам. Извадих късмет.

Той ме огледа изпитателно.

— Радвам се да го чуя. Време беше и на теб да ти излезе късметът.

— Ела да влезем в офиса.

Като се разположихме на столовете, плъзнах към него пет банкноти от по пет лири.

— Останалото ще ти върна следващия месец. Дадох част от гаража под наем на фирма за радиоапарати и телевизори и, ако искаш вярвай, те плащат по петнадесет лири на седмица за това удоволствие.

Бил подсвирна.

— Браво. Сигурен ли си, че не искаш да ги задържиш още известно време?

— Вземи ги, Бил. Не обичам да съм длъжник.

— Както искаш. — Той постави банкнотите в джоба си. — Какво ти имаше в събота вечер, Хари?

Усмихнах се, но не посмях да го погледна в очите. Запалих цигара, за да скрия смущението си.

— Сигурно приличах на голям глупак, нали? Тъкмо разказвах на Ан. Виждаш ли, тъкмо уреждах тази работа с радио фирмата. Те искаха да се срещнем в събота вечер. Не исках да кажа на Ан, преди да съм сигурен, че работата ще стане. Така че разиграх уж повикване за повреда. Сега като си помисля, изглежда, че съм постъпил много тъпо. Ан веднага разбра, че не казвам истината.

Бил ми хвърли един старомоден поглед.

— И аз разбрах. Не си роден да правиш такива фокуси, Хари. Развали ни вечерта. Ан много се притесни, аз също.

Започнах да се дразня.

— Вие двамата прекалено се тревожите за мен. Просто не бях сигурен дали работата ще стане. Не исках да разочаровам Ан.

— Хайде, хайде, не си посипвай главата с пепел — каза Бил и се усмихна. — Значи работата все пак е станала. Поздравления. Тези трябва да са големи хапльовци, че да плащат толкова пари за едно ъгълче от гаража. Ами че нагоре по улицата има един свободен магазин…

Започна да ми писва да слушам за този празен магазин.

— Зная. Ан ми каза. Но това си е тяхна работа дали искат да останат тук, нали така?

Той бързо усети раздразнението ми.

— Във всеки случай си извадил късмет. Между другото, Хари, кои са тези хора? Как се казва фирмата?

Изведнъж, стреснат, си дадох сметка, че не зная името на фирмата.

— Името на човека е Дикс, Ед Дикс. Компанията произвежда нов вид телевизионен приемник. Засега го пазят в тайна. Тук ще извършват експериментална работа.

— Но как се нарича тази фирма?

— Не зная. — Усетих, че се изчервявам. — Това е малка фирма. Съвсем нова.

— На мен ми се струва, че няма да издържат дълго, щом плащат по толкова пари за една такава малка част от гаража. Е, вероятно те си знаят работата. Сигурно играят някаква игра, за да си укрият печалбите или нещо такова.

— И аз така си помислих.

Той изгаси цигарата си, поглади се по носа, след което вдигна поглед, като се усмихна извинително.

— Извинявай, че ти се меся, Хари, но този номер недей да го правиш повече, Ан се почувства много зле.

Пак усетих как у мен се надига вълна от раздразнение.

— За бога, престани да ми мелиш. Ние с Ан се разбрахме. Не е нужно да се тревожиш по този въпрос.

— Просто си помислих, че е добре да ти го кажа. — Той се изправи. — Ами, да си вървя. Ще поддържаме връзка, Хари.

Изпратих го до изхода на гаража. Той се спря до ягуара.

— Значи тя си гарира колата тук — каза той.

— Така е. — Опитах се да звуча съвсем небрежно, но усетих, че нямах кой знае какъв успех.

Той ме погледна.

— Страхотно момиче, Хари. От тези момичета, дето могат да разпалят въображението на всеки мъж. Тя успя да разпали и моето до известна степен.

— Така ли?

— С едно такова момиче трябва да се внимава. Послушай ме и внимавай с нея.

— Я се разкарай, Бил. — Усмивката ми беше съвсем изкуствена, а раздразнението ми бързо се превръщаше в ярост. — Ако толкова искаш, ти внимавай с нея. Аз трябва да си внимавам с бизнеса.

— Тя ли те запозна с Дикс, Хари?

— Какво искаш да кажеш? — казах аз и усетих как кръвта се качва в главата ми.

— Ами то си е съвсем ясно, нали? Ти да не мислиш, че успя да ме заблудиш снощи, а?

— Виж какво, Бил…

— Виждам, и това, което виждам, никак не ми харесва. Виж какво, Хари, трябва да ти кажа направо. На път си да станеш за резил с това момиче.

— Не разбирам за какво говориш. Ако не можеш да ми кажеш нещо смислено, по-добре се разкарай!

— Виж какво, не се ядосвай, Хари. Работата мирише от километър. Ти снощи си се срещал с това момиче. Може да си се срещал и с Дикс, но тя също е била там. Признаците са ми ясни. Когато един мъж желае една жена толкова силно, колкото ти желаеш нея, той изглежда точно така, както ти изглеждаше снощи. Ще ти кажа нещо. Трябва да си помислиш за Ан, преди да направиш нещо, от което после ще се срамуваш. Ако не можеш да запазиш самоуважението си, тогава трябва да се опиташ да направиш усилие заради нея.

Стоях като вкаменен, с яростен поглед.

— Не си разбрал правилно нещата! Не можеш да ми говориш по този начин!

— Недей да вдигаш пара. Няма да стигнеш далече, ако ми се зъбиш по този начин. Зная какво кроиш. Остави това момиче на мира. То не е стока и направи така, че и тя да те остави на мира. Имаш си Ан, която струва колкото сто такива момичета. Ти си женен мъж и си имаш отговорност. Остави детинщините, Хари.

Стиснах юмрука си и замахнах към него. Толкова бях бесен, че бях забравил, че той беше шампион по бокс в полутежка категория в нашия батальон. Той се вклини в дивия ми замах и ме удари в челюстта.

Почти не го усетих, но паднах като отсечен.

Той се наведе над мен.

— Извинявай, Хари, но ти си го изпроси. Не трябва да нанасяш удар първо с десния. — Той ме хвана за китката и ме изправи на крака.

Треперех от ярост и успях да се изтръгна.

— Върви по дяволите!

— Виж сега, Хари, казах ти, че съжалявам. Нека да не си разваляме…

— Махай се!

Обърнах се и се върнах в офиса си.

— Хари…

Влязох вътре и затръшнах вратата.