Джеймс Хадли Чейс
Така правят мъжете (13)

XIII

Нощта бе гореща и душна. Въпреки че прозорецът към „Ийгъл стрийт“ бе широко разтворен и завесите бяха дръпнати, стаята приличаше на пещ.

Лежах и се въртях в леглото. До мен Ан тихо спеше.

Не бе само горещината, която не ми даваше да заспя. В ума се блъскаха мисли като плъхове в клетка, а аз се опитвах да намеря най-добрия възможен начин да се измъкна от капана, в който сам се бях натикал. Първоначално реших да кажа на Джо за термоса, който на свой ред да се консултира с Дикс, но след като размислих малко, осъзнах, че той няма да отложи обира и те сигурно щяха да ми вдигнат скандал за глупавата небрежност.

Въртях се в полумрака повече от час, просто ме бе втресло от тревога. Чак тогава започнах да си връщам самообладанието. Беше напълно възможно пазачът, шофьорът или човекът, който обработваше пощенските чували, да приемат, че термосът принадлежи на един от тях и никой нищо да не спомене за него. Може би се поддавам на паника, без да има защо.

Но даже при тази мисъл не можех да заспя. Страхувах се да помръдна, за да не събудя Ан. Не можех нищо да направя, освен да лежа неподвижно в полумрака и да чакам да се развидели.

Около три часа чух как Джо се движи в гаража. Сигурно бе отишъл до ягуара, тъй като чух как се затвори вратата на кола.

След това, в четири без двадесет, пак чух някакъв звук, който ме накара да изтръпна и сърцето ми започна лудо да бие в гърдите.

Отхвърлих чаршафа, с който се бях покрил, тихо спуснах краката си от леглото и много предпазливо се изправих. Погледнах към Ан, но моторът на колата не бе я събудил и тя продължаваше да спи.

Промъкнах се до прозореца и погледнах надолу към „Ийгъл стрийт“.

В сортировъчната премигнаха някакви светлини. Един пощенски раздавач стоеше до входа и приказваше с Харис. Чух как моторът на камионетката тихо ръмжи.

Пощенският раздавач се върна в гаража и се изгуби от погледа ми. Харис продължи да стои до вратата.

След няколко минути чух как се затръшна вратата на камионетката и моторът изръмжа. Камионетката се показа от тъмнината и премина край Харис.

Виждах само покрива й. Не видях кой е вътре. Харис размени няколко думи с шофьора, погледна часовника си, след това махна на камионетката.

Когато излезе на улицата, видях, че това бе камионетката на Бил. Нямах никакво съмнение, че пратката диаманти, която Дикс планираше да ограби, бе в камионетката и в този момент Джо се обаждаше на Дикс, за да го предупреди, че камионетката е на път. Вероятно Дикс чакаше заедно с Луис и Бери в някоя странична уличка по маршрута, по който щеше да премине колата. След няколко минути обирът щеше да стане факт.

Камионетката бавно се плъзна по „Ийгъл стрийт“ към „Оксфорд стрийт“. Погледнах от прозореца и видях как червените й стопове изчезнаха зад ъгъла, отправяйки се към „Марбъл Арч“.

Погледнах през рамо към Ан. Тя продължаваше да спи. Промъкнах се през стаята, отворих тихо вратата и се спуснах предпазливо по стълбите.

В тъмния гараж се чуваше как Джо се движи. Застанах пред вратата на офиса, за да наблюдавам.

Той излезе от преградената стая с фенерче в ръка и се отправи към ягуара. Остави прожектора върху покрива на колата, така че лъчът падаше директно върху вратата на преградената стая, след това се върна и излезе отново, като пъшкаше под тежестта на голям куфар. Постави го в багажника на колата.

Прекосих гаража и се приближих до него.

— Какво правиш?

Той се обърна към мен.

— Измитаме се оттук. Ела да ми помогнеш.

— Да не би да напускаш сега? Някакъв тип стои на вратата на отсрещната страна на улицата. Веднага ще те забележи, ако се опиташ да излезеш.

— Някой да е казал, че ще взема колата? Да не ме мислиш за пълен тъпак? Оставям я тук и хич не ми пука. Глория ще я докара рано сутринта.

Значи Глория щеше да дойде тук!

— Не се мотай, а ела и ми помогни — продължи нервно Джо.

— Започна ли се?

Той ми се усмихна в светлината на прожектора.

— Готов съм да се обзаложа, че се е започнало. Те ги чакат при „Шепърдс Буш“.

Последвах го в преградената стая. Заедно пренесохме втория куфар до колата и го оставихме до другия в багажника.

— Какво, по дяволите, мъкнеш в тези два куфара? — попитах аз.

— Нали знаеш какви шантави идеи му идват на Ед? Той обича да изпипва всичко. Това му е проблемът. Пълни са с телевизионни части, в случай че отвориш устата си и ченгетата се заинтересуват. И те са крадени. Луис ги чопна от една фабрика. Там е и телефонът, който Луис също сви отнякъде.

— Нали няма да оставиш тези неща тук? Ами ако полицията ги намери? Биха могли да ги проследят, нали?

— Сигурно биха могли да ги проследят, но не го вземай толкова навътре. До утре ченгетата няма да цъфнат тук. Дотогава Глория ще е откарала колата. Е, добре, аз тръгвам. Дръж плювалника си затворен и няма да имаш проблеми. Жив и здрав.

Въпреки привидното си безгрижие виждах, че той е доста напрегнат и суровото му обветрено лице блестеше от пот.

— Отвори. Искам да изляза оттук.

Докато вдигах резето и отварях една от двойните врати, казах:

— Не ми харесва, че ми оставяш онези неща тук. Полицията ще ми ги лепне, ако ги открият тук.

— Това ще ти дойде малко нанагоре, нали? — ухили се той, мина покрай мен и се огледа нагоре-надолу по улицата. — Не си ври носа много-много. Ако го пъхаш там, където не ти е работа, толкова по-зле за теб.

Проследих го как се измъква бързо и безшумно, след това залостих вратата. Докато се прибирах в офиса, се чудех какво все пак се бе случило. Успешен ли бе обирът? Запалих цигара и почти веднага я загасих. Странното чувство на вълнение и безпокойство направо ме изяждаше отвътре. Изведнъж осъзнах колко опасен можеше да стане Тим. По едно нещастно съвпадение на нещата той трябваше да работи тази неделя, аз почивах. Ако полицията го разпиташе, той сигурно щеше да им каже за Джо и Бери. Трябваше да се отърва от него. Не исках да го изгубя, но трябваше на всяка цена да предотвратя евентуалната му среща с полицията.

Качих се горе. Тъкмо се промъквах тихичко в спалнята, когато Ан попита:

— Къде беше, Хари?

Гласът й ме стресна.

— Слязох да си направя едно питие. Не искаш ли и ти?

— Не, благодаря. Не можеш ли да заспиш?

— Прекалено е горещо. Сякаш сме в запалена пещ.

— Колко е часът?

— Пет без нещо.

— По-добре се опитай да заспиш. Прекалено рано е, за да ставаш.

— Не ми се спи. Ще се облека и ще се поразтъпча.

Тя се надигна.

— Да не би да се е случило нещо лошо?

— Лошо? Разбира се, че не. Спи си спокойно.

Събрах дрехите си и отидох в банята. Избръснах се, след това влязох в кухнята и си сварих кафе.

Слязох с кафето долу до преградената стая и седнах до прозореца, откъдето виждах добре пътя, и започнах да наблюдавам входа на сортировъчната. Нервите ми бяха опънати до краен предел и сърцето ми биеше до пръсване.

Сега бе пет и половина — откакто камионетката напусна сортировъчната, бяха минали час и четиридесет минути. Всеки момент щяха да включат алармената инсталация.

Видях как Харис метеше пода на отсрещния навес. Той пушеше и метеше толкова бавно, сякаш имаше на разположение цяла вечност за тази работа.

В шест без десет чух как от другата страна на пътя се разнесе телефонен звън. Харис остави метлата и се отправи към офиса си толкова бавно, че можеше да ти скъса нервите.

Почувствах как по лицето ми се стичат капки пот. Наклоних се напред и смачках цигарата си.

Минутите едва се изнизваха, след това се появи Харис. Бавно се приближи до входа и погледна към пътя. На лицето му бе изписано пълно стъписване и недоумение, което ми подсказа, че все пак са направили обира.

Наблюдавах го как излиза на улицата. Той остана на бордюра две-три минути, след това се обърна и се върна в офиса, тъй като телефонът започна отново да звъни.

Бе станало точно шест часа и аз отидох да отворя вратите на гаража. Какво не бих дал да мога да прекося улицата и да го попитам какво се е случило!

Бутнах назад двойните врати. След това бавно отидох до улицата, като се надявах, че Харис отново ще се появи, но него все го нямаше. Почаках няколко минути, загледан в синьото небе, след това с нежелание се отправих към гаража.

Стрелките на часовника ми бавно пропълзяха до шест и петнадесет. Тогава един от камионите, който редовно зареждаше бензин, се приближи до гаража. Кимнах на шофьора, докато отварях капачката на резервоара.

— И днес ще бъде горещо.

— По дяволите! Каква тежка нощ. Не можах да мигна.

— Нито пък аз.

Изведнъж една тъмносиня кола спря до сортировъчната.

— Хоп сега — каза шофьорът на камиона. — Ето ги и ченгетата, какво ли дирят?

Двама цивилни полицаи слязоха от колата и се запътиха към сортировъчната. Униформеният шофьор остана в колата.

— Предполагам, че някой е чопнал марка за два пенса и половина — каза презрително шофьорът. — Ченгетата само с това се занимават, забавляват се на гърба на данъкоплатците и пъхат носа си там, където не им е работа.

— По-добре си вдигай чукалата, докато не са се заяли за неправилно спиране — казах аз, тъй като исках да ми се разкара от главата.

— Прав си. Утре ще се видим пак, мой човек.

Отдръпнах се назад, докато шофьорът подкара камиона си по улицата. Когато той си отиде, отидох до преградената стая, откъдето можех да наблюдавам какво става през спуснатото перде, без да има опасност да ме забележат.

Нямаше нищо особено за гледане. Полицейската кола остана до сортировъчната повече от половин час. Не видях нито Харис, нито двамата цивилни полицаи. В седем без нещо се появи едно от цивилните ченгета, влезе в полицейската кола и колата замина нанякъде.

— Хари?

Бързо излязох от преградената стая, затворих вратата и прекосих гаража.

Ан се обади от горния етаж.

— Да?

— Какво става отсреща? Това бе полицията, нали?

— Да. Изобщо нямам представа.

Стоях в началото на стълбите, а Ан се бе надвесила над перилата.

— Мислиш ли, че се е случило нещо лошо?

— Не зная — казах аз с небрежен тон. — Сигурно проверяват някой анонимен сигнал или кой знае.

— О, така ли. — Тя ме изгледа подозрително. — Не бях си помислила за това.

— Закуси ли?

— Сега приготвям закуската. Искаш ли нещо, Хари?

— Благодаря, няма нужда. Ще проверя спирачките на камиона. Отдавна трябваше да ги стегна.

— Ти не мислиш ли, че там се е случило нещо лошо?

Засмях се.

— Изобщо нямам представа, Ан. По-добре върви да направиш закуската.

Безразличието ми сякаш я поуспокои и тя се върна отново в кухнята.

Когато се върнах в гаража, видях двете полицейски коли, спрели пред сортировъчната. Двама униформени полицаи бяха застанали от двете страни на вратата, докато трима цивилни и сержант в униформа влязоха вътре. Един от цивилните носеше черна кутия и триножник.

Ще дойдат ли тук, чудех се аз. Засега не, най-вероятно. Обирът бе станал в „Шепърдс Буш“. Вероятно щяха да концентрират вниманието си първоначално там.

За да свърша нещо по-полезно и да се съсредоточа върху нещо друго, закарах камиона до вратата и се заех с ремонта на спирачките. От мястото, където работех, сортировъчната се виждаше добре, но нямаше нищо особено, освен двамата полицаи на входа.

Ан дойде малко след седем и половина.

— Май нещо се е случило отсреща, Хари — каза тя и се приближи до входа на гаража и втренчи поглед в двамата полицаи от другата страна на улицата.

— Май че е така — казах аз с безразличие. — Е, добре, не ни влиза в работата.

— Мислиш ли, че е имало обир?

— Не зная. Слушай, мила. Искам да свърша тази работа, преди да дойде Тим. — Отново пропълзях под камионетката и започнах да затягам болтовете на спирачния барабан.

— Защо не попиташ Харис какво става, Хари?

— Ще го попитам, ако го видя. Какво толкова си се развълнувала от тази работа?

Последва дълга пауза. Тя бе застанала неподвижно до камиона така, че виждах само малките й ходила и изящни глезени.

— Не съм се развълнувала. Страхувам се, Хари.

— О, забрави за тези неща и ме остави да си гледам и моята работа!

Тя се отдалечи и аз продължих работата си до осем часа. Тъкмо завърших и влезе Тим с велосипеда си. Дотогава пред входа на гаража се бе струпала малка тълпа и зяпаше към сортировъчната. Бяха пристигнали няколко коли на пресата и трима мъже правеха снимки с фотоапарати.

— Добро утро, Тим — казах аз, докато избърсвах ръцете си в сноп кълчища. — Отсреща май е станало нещо вълнуващо.

— Имало е обир, господин Колинс — каза Тим, облещил очи зад очилата си.

— Някоя камионетка на пощата ли?

— Точно така. Никой не знае с колко са избягали обирджиите. Вестниците все още не са писали нищо за този случай. Попитах един от репортерите.

— Е, добре, забрави го за известно време. Ела в офиса, Тим. Искам да говоря с теб.

Изненадан, той неохотно се откъсна от вълнуващите събития отвън и ме последва в офиса.

Знаех, че е прекалено рисковано да го оставя в гаража и минута повече, отколкото е необходимо. Не исках да го загубя, но трябваше. Не можех да си позволя той да разкаже на полицията за Дикс и останалите.

Подпрях се на края на бюрото и за да прикрия смущението си, запалих цигара.

— Слушай, Тим. Нямам намерение да го увъртам. Бизнесът ми напълно се е скапал. Трябва или да направя сериозни икономии, или да банкрутирам. Съжалявам, но не мога да си позволя да те оставя на работа.

Лицето му помръкна.

— О, така ли? Добре, очаквах го, господин Колинс. Тук май не се очертава някаква сериозна работа, нали?

— Точно така. — Изтърсих пепелта на пода и продължих, без да го погледна в очите. — Нямам намерение да се изпречвам на пътя ти, Тим. Можеш веднага да си събереш нещата и да си отидеш. Ще ти платя за две седмици.

Той ме изгледа.

— Ще си отработя седмицата, господин Колинс. Не бих искал да ви оставя в такъв критичен момент.

— Благодаря, сам ще се справя и ще се чувствам по-добре, ако зная, че ти търсиш друга работа, вместо да си пилееш времето и да се мотаеш наоколо.

— Много лесно бих могъл да си намеря друга работа. Искам да отработя седмицата си тук.

— Няма смисъл. Няма никаква работа. Можеш да си отидеш още сега, Тим.

Той нервно тъпчеше на едно място. Опитах се да го погледна в очите, но не можах.

— Нали… нали не съм се провинил пред вас, господин Колинс.

— Не задавай такива идиотски въпроси, Тим. Просто искам веднага да се устроиш и освен това, щом трябва да свиквам без твоята помощ, по-добре да започна веднага. — Извадих портфейла си, отброих девет лири и ги оставих на бюрото. — Заповядай, Тим. Сега ми се разкарай от очите. Ще ти изпратя страхотна препоръка. Утре ще я получиш.

— Не мога да взема това, господин Колинс — каза той с достойнство, което ме изненада. — Ще взема парите за една седмица, но не за две седмици. Няма да е честно.

— Както искаш — казах аз. Започнах да изпитвам раздразнение. Исках да се избавя от него, в случай че Ан слезе долу. — Парите са твои.

— Не, не са.

Той взе четири лири и десет шилинга и остави остатъка от парите върху бюрото.

Последва дълга, неловка пауза и след като той не показа ни най-малко намерение да си отива, аз му казах:

— Е, добре, Тим, благодаря ти за добре свършената работа. Не мога да ти кажа колко съжалявам, че стана така. А сега си отивай.

— Ако искате да си отида, разбира се, че ще го направя. Исках да се сбогувам с госпожа Колинс.

Очаквах този ход.

— Точно сега е заета, Тим. Ще й кажа, че си искал да се сбогуваш с нея. Тя ще разбере. — Изиграх една престорена усмивка. — В никакъв случай не се сбогуваме с теб завинаги. Надявам се, че ще ни се обадиш някой ден.

Знаех, че това ще бъде най-трудната част от опита ми да се избавя от него. Той бе привързан към Ан. Тревожният нещастен поглед изчезна от очите му и в тях светна нещо като гняв.

— Знае ли госпожа Колинс, че трябва да напусна?

— Разбира се, че знае. — Трябваше да прекратя това театро, и то веднага. — Всъщност, Тим, именно тя предложи да напуснеш. Не я притеснявай с едно дълго сбогуване.

Той почервеня като домат.

— О, разбирам.

Изправих се и започнах да го изтиквам от офиса.

— Разбира се, и тя, както и аз, не искаме да си отидеш, но просто нямаме друг избор.

— Бих искал да кажа, че тук бях много щастлив, господин Колинс. Съжалявам, че така стана. Ако нещата тръгнат на зле, знайте, че бихте могли да разчитате на мен.

— Нищо лошо не се е случило. Сега се разкарай оттук. Чака ме много работа и не мога да се разтакавам цял ден.

Говорех по-рязко, отколкото първоначално възнамерявах, но търпението ми бързо ме напускаше. Той почервеня още повече.

— Добре тогава, сбогом.

— Довиждане и късмет.

Проследих го с поглед как облича палтото си и отиде до велосипеда си. Докато избутваше велосипеда до изхода на гаража, той се обърна и каза през рамо.

— Желая ви късмет и на вас, господин Колинс.

Точно от това имах нужда сега, помислих сега. Как само разчитах на малко късмет.

— Благодаря ти.

Нещастното, сломено изражение на лицето му ме накара да се почувствам зле. Добре се разбирахме и аз го харесвах, но сега той бе прекалено опасен. Трябваше да си отиде.

Проследих го с поглед, видях го как си пробива път през тълпата, качва се на велосипеда и постепенно се отдалечава.

Сега трябваше да измисля някакво обяснение за пред Ан. Отправих се до подножието на стълбите.

— Ан?

Тя излезе на площадката. През прозореца на площадката проби слънчев лъч и освети директно лицето й. Изненадах се, като видях колко бледа и изплашена изглеждаше тя.

— Мисля, че си била права, Ан. Тим каза, че е имало някакъв обир.

— Да.

— Е, добре, слава богу, че Бил не е замесен. Извади късмет с това, че го повикаха спешно у дома. — Стояхме и се гледахме един друг. — Нещастието никога не идва само — казах аз, като се опитах да запазя небрежен тон. — Тим трябваше да се прибере у тях. Баща му е болен.

— Болен ли е, Хари? О, така съжалявам. Нещо лошо ли му се е случило?

— Той спомена нещо за инфаркт.

— Отиде ли си вече?

— Да, дадох му една седмица отпуск. — Оттеглих се към офиса. — Мисля, че ще трябва да затворя сега, Ан. При цялата тази тълпа отвън нямам никакъв шанс за бизнес днес.

— Добре, Хари.

Тя се обърна и влезе в кухнята. Чувах как се движи из нея. Ръцете ми бяха потни и ми се повдигаше. Прекалено много лъжи се бяха събрали. Пред себе си не виждах нищо друго, освен лъжи — лъжи пред Ан, пред полицията, пред Бил.

— Господин Колинс?

Бързо се обърнах, сърцето ми замря за миг.

Нисък червендалест мъж с овехтял кафяв костюм и нахлупена ниско над очите мека шапка стоеше на прага на офиса.

— Точно така. — Изправих се на крака. — Съжалявам, но не ви видях да влизате.

— Няма защо, господин Колинс. Казвам се Нортън, от „Ивнинг Мейл“. Исках да поговоря с вас за обира отсреща.

— Какъв обир?

— Не сте ли чули? Обрали са пощенска камионетка. Камионетката е напуснала сортировъчната около три и половина сутринта. Имало е засада на Шепърдс Буш, по пътя за летище „Нортълт“. Това е сензация. Избягали са с много промишлени диаманти и са убили един от пощенската охрана.

— Убили?

— Точно така. Май че е имало сериозна схватка. Двама от бандитите са били повалени и един от охраната е бил убит.

— Един от охраната е убит? — Глупаво повторих думите ми, устата ми бе така пресъхнала, че думите ми едва излязоха в шепот.

— Да. Слушайте сега, господин Колинс, вие сте разположен точно срещу сортировъчната. Чудех се дали сте видели нещо подозрително.

— Нищо не съм видял.

Един от охраната е убит! Ако не бях разкарал Бил, можеше да бъде той!

— Така както си представям нещата, господин Колинс — продължи Нортън, — бандитите са наблюдавали сортировъчната известно време. Камионетката е напуснала пощата в доста необичаен час и въпреки това са я очаквали. Това сигурно означава, че някой е наблюдавал кога камионетката напуска пощата. Случайно да сте забелязали някой или някоя кола да се навърта по „Ийгъл стрийт“ през последните няколко дни?

— Не, не си спомням да съм забелязал нещо необичайно.

Не зная как успях да остана неподвижен и дори да говоря. Бях замесен не само в обир, сега бях забъркан в убийство!

— Помислете си само — продължаваше да настоява Нортън. — Сигурен ли сте, че не сте забелязали някой подозрителен тип? Не сте ли чули нещо необичайно в три и половина сутринта?

Останах, втренчил поглед в бюрото ми. След дълга пауза казах:

— Съжалявам, но не си спомням да съм видял или чул нещо подозрително.

Той въздъхна. По лицето му се четеше явно недоволство.

— Е, добре, няма какво да се прави. Мислех си, че ще направя удар, като говоря с вас, като отчитам местоположението на гаража ви. Няма значение. В повечето случаи работата ми се състои в това да задавам въпроси и да получавам неудовлетворителни отговори. По-добре да си поприказвам с другите, които живеят по тази улица. Може би те са забелязали нещо необичайно. Благодаря ви, господин Колинс, че ми отделихте от времето си. Ако си спомните нещо, което би могло да ми е от полза, обадете ми се. — Той остави картичката си върху бюрото ми. — Ще ви се отблагодарим както подобава. Довиждане и продължавайте да мислите.

Нищо не казах. Просто останах неподвижен, втренчил поглед някъде зад него, в огромната тълпа, струпала се на входа на сортировъчната.

— Между впрочем, оня младеж, когото видях току-що да напуска гаража ви — каза Нортън. — Може би пък той да е забелязал нещо интересно, не мислите ли?

С усилие на волята запазих самообладание.

— Не. Той не работи тук.

— О, така ли. Аз пък останах с впечатление, че работи тук. Грешката е моя.

— Жена ми и аз поддържаме това място.

— Мога ли да говоря с нея за момент?

— Тя нищо не е видяла, господин Нортън. Ако бе забелязала нещо, щеше да ми каже. Освен това сега е заета.

— Добре тогава. Ще говорите с нея, нали? Човек никога не знае. Може би пък тя ще си спомни нещо. Обадете ми се по телефона, ако тя се сети за нещо. Довиждане, господин Колинс.

— Довиждане — казах аз.

Проследих с поглед как той бавно прекосява гаража. Можех да различа по начина, по който се държеше, и по забавените му движения, че не бе доволен и че умът му внимателно преценява различни варианти. Внезапно той щракна с пръсти, обърна се и се върна обратно.

— Знаех си, че има нещо. Не бяхте ли приятел на господин Иейтс от охраната? Мисля, че един от типовете там в сортировъчната спомена нещо, че вие и Иейтс сте приятели.

Погледнах го и почувствах как в мозъка ми нахлува студена вълна.

— Какво искате да кажете?

— Пазачът, който е бил убит — каза спокойно Нортън. — Пазачът Бил Иейтс. Не беше ли ваш приятел?