Джеймс Хадли Чейс
Така правят мъжете (7)

VII

Малко след девет на следващата сутрин пристигна Бери с трима работници и един камион дървен материал.

Гледах да се държа настрана, защото бях в отровно настроение. Бях направо бесен заради Бил и тревожното мълчание на Ан.

Знаех, че основната причина за моето настроение бе това, че не бях виждал Глория от вечерта на купона. Очаквах я да дойде да си вземе колата и всеки път, когато някой влезеше в гаража, аз се втурвах от офиса, с надеждата, че ще бъде тя.

Беше ми неспокойно от това, че Бил беше прозрял толкова лесно през мен. Ако бях толкова прозрачен за другите, значи съвсем скоро Ан щеше да престане да вярва на лъжите ми и никак не ми се искаше да си помисля какво щеше да стане тогава.

Чукането на работниците не помагаше много на нервите ми, а врявата, която тримата мъже вдигаха, беше направо невъобразима. Обаче работата им вървеше страшно бързо с напредването на деня. До вечерта всички стени бяха вдигнати и беше монтиран работният тезгях.

В шест часа те приключиха работа и аз отидох да поговоря с Бери.

— Ти здравата ги хвана да поработят. Добре започнаха, а?

Той ми хвърли един дълъг поглед, след това кимна.

— Всичко трябва да бъде готово до петък. Когато Ед поиска нещо, той го получава.

— По всичко личи, че ще е готово до петък.

Той изсумтя. Явно не му се щеше да разговаря с мен.

— Забравих да го попитам. Как се казва вашата фирма?

Очите му неспокойно се преместиха встрани.

— Най-добре е да питаш него. Аз съм просто един пъдар. — Той бутна шапката си назад и направи гримаса. — Ами май ще трябва да тръгвам.

— Да идем отсреща и да му пийнем по едно, преди да си тръгнеш.

Той поклати глава.

— Не, благодаря. Имам среща.

Той започна да си изтупва костюма, докато се придвижваше към колата си, която бе паркирал до ягуара на Глория.

— Да си виждал скоро Глория?

Той ме погледна с празен поглед.

— Кой?

Усетих, че съм се изчервил.

— Глория Селби.

— Видях я в събота, както и ти. Защо?

— Просто се сетих. Тя изглежда не си използва колата кой знае колко, а?

— Това притеснява ли те?

Насилих се да се засмея.

— Не, просто жалко за хубавата кола.

— Това си е нейна работа, нали така? Е, аз да мърдам. Чао.

Той се качи в колата си, даде заден и ме остави да се чувствам тъп и ядосан.

Това беше грешка, помислих си аз, не трябваше да споменавам Глория пред него.

Седнах, запалих цигара и се загледах в бюрото. Поседях така няколко минути, след това ръката ми се протегна и вдигна телефонния указател. Прелистих го. Селби, А. Селби, Джордж. Селби, Глория. Повторих телефона й полугласно, след това станах, приближих се до вратата, която водеше към стълбите, отворих я няколко сантиметра и се ослушах. Чух как Ан се движи из дневната. Останах заслушан няколко минути, след това затворих вратата и се върнах до бюрото. Сърцето ми заби лудо, когато започнах да набирам номера на Глория. Седях и слушах сигнала свободно от другата страна на линията. След това чух друг шум — стъпки по стълбите — и паникьосан оставих слушалката на вилката.

Вратата на офиса се отвори и влезе Ан.

— Ще взема счетоводната книга горе. Мога да поработя, докато чакам да заврат картофите.

— Ей там е.

Усетих погледа й върху себе си, въпреки че не вдигнах очи към нея.

— Станало ли е нещо, Хари?

— Какво искаш да кажеш?

— Извинявай, но няма защо да крещиш, скъпи. Стори ми се, че изглеждаш…

— Не ти крещя. — Изправих се. — Може би е най-добре да затваряме.

Като продължавах да не поглеждам към нея, излязох от офиса. Не бях направил и четири стъпки, когато телефонът иззвъня. Обърнах се бързо, но успях да се сдържа и да не се втурна като луд към бюрото си.

Ан вдигна слушалката.

— Хари Колинс на вашите услуги.

Стоях и я гледах, изведнъж устата ми пресъхна. Забелязах, че тя се намръщи.

— Ало? Ало? — Тя ме погледна, очите ни се срещнаха и тя повдигна рамене. — Ало? — Изчака няколко секунди, после затвори телефона. — Сигурно връзката се е прекъснала. Никой не се обади.

Дали Глория се опитваше да ми се обади? Дали не беше затворила, когато е чула гласа на Ан? Защо Ан все се пъхаше в офиса? Защо, по дяволите, беше дошла точно в този момент?

Тръгнах през гаража. Тя ме последва. Не се обърнах назад. Като започнах да бутам двойната врата, за да я затворя, видях, че тя оглежда работата, свършена през деня.

— Добре са напреднали, нали?

— Мисля, че да.

Сега вече бях затворил вратата и стояхме един до друг в тъмния, подобен на хамбар гараж, гледахме пресния, светъл дървен материал и работния тезгях.

— Хари, какво се е случило?

— Нищо не се е случило. Какво искаш да кажеш?

Тя ме погледна с несигурна усмивка.

— Но, скъпи, сигурно нещо се е случило. Ти се държиш толкова странно, въобще не приличаш на себе си. Зная, че вчера те ядосах, извинявай. Но много те моля, престани да се държиш по този начин.

— Нищо не се е случило. За бога, недей да драматизираш нещата. Не е ли по-добре да се заловиш с тази книга? Наближава седем без двадесет.

— Добре. — Знаех, че тя ме гледа, но не вдигнах очи към нея. Продължавах да се чудя дали се беше обадила Глория и дали би позвънила отново. — Хари, скъпи…

Усетих, че тя се бе приближила до мен и бе вдигнала лицето си — очакваше целувка.

— Хайде, Ан, става късно.

Тя обви шията ми с ръце и притисна лицето си към моето.

— Хари, моля те, нека да престанем да се държим по този начин.

В този момент телефонът иззвъня.

Отблъснах я от себе си. Може би в желанието си да я изпреваря и да вдигна телефона бях използвал повече сила от необходимото, защото тя политна назад.

— О, извинявай, Ан. — Посегнах да я хвана, но тя се изплъзна. — Аз ще се обадя.

Изтичах до офиса и вдигнах телефона.

— Ало?

— Здрасти, Хари.

Усетих как по гърба ми преминава тръпка в момента, в който чух този нисък, дрезгав глас.

— Здрасти, здрасти.

Погледнах през рамото си. Ан идваше към офиса.

— Сам ли си?

— Не.

— Да затворя ли телефона?

— Не. Мога ли да направя нещо?

Ан влезе в офиса. Наведох се да вдигна един молив така, че лицето ми да не се вижда. Тя прекоси офиса и отиде до задната врата.

— Мислех си, че ако нямаш какво да правиш, може би ще се отбиеш при мен.

Сърцето ми замря.

— Ами защо не. Може. По кое време?

Ан се бе качила по стълбите. Чух я как затваря вратата горе.

— Сега няма проблеми. Тя излезе.

Глория се засмя.

— Не трябваше да ти се обаждам, но се почувствах толкова отегчена от самата себе си. Помислих си дали и ти не си отегчен и дали няма да ти се иска да дойдеш. В кино „Плаза“ дават много хубав филм, или може би ти трябва да си стоиш вкъщи?

— Разбира се, че не трябва. По кое време да дойда?

— О, някъде към осем. Ти сигурен ли си, че не трябва да останеш при жена си?

— В момента тя работи по счетоводните книги. Няма проблеми.

— Тогава в осем, Хари.

— Да.

Връзката се прекъсна и аз бавно поставих слушалката на вилката. Пресегнах и си взех цигара. Докато я палех, усетих, че ръцете ми треперят.

Не можеш да постъпиш така с Ан, казах си аз. Не можеш да я оставиш просто така. Но почти не слушах това, което си казвах. Това беше моментът. Глория беше сама. Беше ме поканила да ида. Това беше моментът, за който си мислех, откакто тя ме беше целунала.

Трябва да го превъзмогнеш, казах си аз. Освободи се от нея. Не оставяй да ти се изплъзне една такава възможност.

Погледнах си часовника.

Беше седем без десет. Имах достатъчно време да се преоблека, да се измия и да стигна до „Бонд стрийт“ навреме.

Качих се горе и отидох в дневната. Ан работеше на масата, нанасяше сметките в счетоводната книга.

— Трябва да изляза след вечеря, Ан. На телефона беше Дикс. Той иска да се запозная с останалите директори.

Този път не бях се налял с уиски и самоувереност, така че ми беше много трудно да я излъжа. Докато говорех, непрекъснато се движех нагоре-надолу, съзнавайки, че не мога да я погледна в очите.

Тя нищо не каза и от това се почувствах по-неспокоен, отколкото ако беше влязла в спалнята и ми беше казала, че знае, че лъжа.

— Чу ли, Ан? — казах аз, повишавайки леко глас, докато си събличах сакото и ризата. — Ще трябва да изляза след вечеря.

— Да, чух.

Каза го тихо, без да се мръдне от масата. Усетих как ме обзема внезапна ярост.

Отидох в банята. След като се избръснах и се измих, върнах се в спалнята. Чувах я как ходи из кухнята и изведнъж съжалих, че не й бях казал, че трябва веднага да изляза. По всичко личеше, че вечерята ще мине трудно.

Докато тя сипваше яденето в чиниите, аз пак си облякох костюма.

— Изглежда вкусно — казах аз и седнах на масата. — Съжалявам, че трябва да те оставя, Ан, но Дикс иска да ме запознае с другите двама. Те идват в града доста рядко.

Тя нищо не каза, а просто седна срещу мен, докато разрязвах рулото с бекон, което тя бе направила. Хвърлих й един кратък, страничен поглед. Лицето й бе бледо и безизразно, тя не вдигаше очи.

— За бога, нали няма да започнеш да се цупиш, защото трябва да изляза?

Тогава тя вдигна поглед и с изненада открих, че в очите й има гняв.

— Не се цупя, Хари. Не искам да излизаш тази вечер, но съм сигурна, че това няма да те спре. Надявам се, че си даваш ясна сметка какво точно правиш.

— Това е абсурдно! Имам шанс да направя пари, а ти полагаш всички усилия, за да ми попречиш. Само защото Дикс носел нафукана вратовръзка, ти си готова да се откажеш от всичко. Ние сме се оплели като пате в кълчища и трябва да се измъкнем. Това е пътят да го направим. Така че моля те да си спестиш критиките. Това е бизнес и трябва да оставиш нещата на мен.

— Бизнес било, така ли? Как можеш да говориш с мен по този начин, Хари? Не си ли даваш сметка, че прекрасно виждам през теб? Ти за пълна глупачка ли ме вземаш?

— Какво искаш да кажеш? Разбира се, че е бизнес!

— Това момиче Селби, тя приятелка ли е на Дикс?

Усетих, че се изчервявам.

— Защо казваш това? Защо я намесваш?

— Нали тя те е запознала с Дикс, Хари?

— Тя няма нищо общо с тази работа. Не можеш ли да я изхвърлиш от съзнанието си?

Тя ме погледна, лицето й бе бледо и напрегнато.

— Ще ме излъжеш ли, Хари? Да знаеш, че не е необходимо. Просто искам да ми кажеш истината. Ако искаш това момиче, трябва просто да ми кажеш, че е така. Недей да ме мамиш. Нали тя току-що ти се обади? Не беше Дикс.

Погледнах я. Беше ми студено и ми се гадеше. Изведнъж видях опасността и се уплаших.

— Виж сега, Ан…

— Хари! Ще престанеш ли да заобикаляш темата? Зададох ти един прям въпрос и очаквам отговор. Обади ли ти се тя сега или не ти се обади?

— Да, обади ми се.

— И искаше да отидеш при нея?

— Да.

— Добре, Хари, ако искаш да отидеш, аз не мога да те спра. Щом тя означава толкова много за теб, тогава иди при нея. Аз не те искам, ако ти изпитваш към нея такива чувства.

— За бога, Ан…

— Няма защо да се плашиш толкова. Всичко е наред. Искам ти да си щастлив. Щом смяташ, че това момиче ще те направи щастлив…

— Престани! Нещата съвсем не стоят така. Не говори по този начин. Какъв скапан глупак съм само. Ако трябва да избирам между теб и нея, ти трябва да знаеш кого искам. Извинявай. Никъде няма да отида. Просто трябва да ме погледнеш така, както ме гледаш сега, за да дойда на себе си. За нищо на света не искам да те нараня или пък да те направя нещастна.

— Не говори така, Хари, ако съм те изплашила. Не исках да те плаша. Само искам да съм сигурна, че ти искаш да си с мен. Ако не искаш, просто ми кажи. Ще си ида. Аз мога да се оправям и сама. Просто не искам да те деля с никой друг.

— За мен тя няма абсолютно никакво значение. Трябва да ми повярваш, Ан. Беше просто физическо привличане. Не успях да запазя равновесие. Това няма да се повтори, обещавам. Честна дума, скъпа, това няма да се повтори никога повече.

Изведнъж тя седна и скри лицето си с ръце.

— Ан, скъпа, не плачи. Прости ми. Всичко свърши. Няма да се повтори вече.

Приближих се и я прегърнах.

— Хари, не можеш да си представиш колко ми беше гадно да го направя — каза тя и се вкопчи в мен. — Но трябваше така или иначе да разрешим този въпрос, нали? О, скъпи, опитай се да се пребориш с това. Не я оставяй да разруши всичко, което сме изградили заедно. Толкова е лесно да го направи.

— Всичко е наред, Ан. Кълна ти се, че е наред. Държах се като пълен глупак. Това няма да се повтори повече.

Тя притисна лицето си до моето.

— Само ти можеш да го направиш, скъпи. Вярвам в теб. Моля те, не ме лъжи никога вече. Ако мога да направя нещо, за да ти помогна, кажи ми. Много те обичам, Хари, но не мога да те деля с някой друг.

Вдигнах я, отнесох я в спалнята и я поставих на леглото.

— Това няма да се повтори повече, Ан. Ти си единственото момиче, което значи нещо за мен. О, Ан, направо съм луд по теб.

— Но, Хари, вечерята изстива.

— По дяволите вечерята.

— Чакай, остави на мен. Аз ще го направя. Не скъпи, ще го скъсаш. О, Хари…

Часовникът на нощното шкафче показваше осем и двадесет и тогава телефонът започна да звъни. Ан замръзна и пръстите й стиснаха ръката ми.

— По-добре ти се обади.

— Нека си звъни.

Лежахме един до друг и слушахме настоятелното звънене, сърцата ни биеха с всичка сила.

— Може да е нещо важно, Хари.

— Не може да има нищо по-важно от теб.

Телефонът звъня дълго, но след известно време аз престанах да го чувам.