Джеймс Хадли Чейс
Така правят мъжете (12)

XII

След като ме бяха демобилизирали, прекарах една седмица почивка при майката и бащата на Бил. Те живееха в едно отдалечено село до Антън, на петнадесетина километра от Бърик он Туид. Старецът наближаваше осемдесетте, а госпожа Иейтс бе само няколко години по-млада, но се оправяха сами. Бил просто ги боготвореше.

Реших да ги използвам като примамка, за да измъкна Бил от Лондон. Не ми беше приятно да го направя, но знаех, че те са единствените хора, освен Ан и мен, на които той държеше. Те нямаха телефон, а къщата им беше поне на миля от най-близките съседи. Този факт непрекъснато тревожеше Бил.

— Ако някой от тях се разболее — казваше той, — просто не зная как ще се оправят. Но не искат да се местят. Как ли не се опитвах да ги убедя, без резултат.

Малко след четири в събота следобед се обади един от моите клиенти. Знаех, че Ан е чула телефона да звъни и използвах обаждането, за да завъртя нещата.

След като затворих телефона, бързо изтичах горе при Ан.

— Лоши новини. Току-що ми се обадиха — казах аз, влизайки в кухнята. — Майката на Бил. Разболяла се е. Докторът каза, че Бил трябва незабавно да замине.

— О, Хари! Знаеш ли къде е Бил?

— Нямам представа. Докторът не знаеше дали той има телефон. Бащата на Бил му казал да се свърже с мен. Трябва да намеря Бил. Тим ще остане да наглежда работата. Може би в пощата ще знаят къде е.

— Нещо сериозно ли?

— Може да се окаже сериозно. Паднала е. На нейната възраст може да се окаже сериозно.

Слязох долу и отидох до пощенския клон, където Харис се приличаше на входа.

— Трябва да намеря Бил — казах аз. — Току-що ми се обадиха, че майка му е болна. Настояват да си иде вкъщи. Да знаеш случайно къде е?

— Много жалко — каза Харис със стреснат вид. — В квартирата си е. Тази вечер е нощна смяна. Предполагам, че спи.

— Ще може ли да го освободят от работа?

— Сигурно няма да има никакъв проблем.

— Виж какво. Аз веднага отивам в квартирата му. Ще го закарам на гарата. След един час има влак и предполагам, че ще може да го хване. Можеш ли да обясниш на шефовете как стоят нещата? Той няма да има време лично да иска отпуска и ще бъде по-спокоен, ако знае, че ти ще свършиш тази работа вместо него.

Харис се поколеба.

— По принцип би трябвало той да докладва лично. Трябва да получи разрешение, преди да замине.

— Но той трябва да хване този влак. Дори при това положение може да го изпусне. Въпросът е на живот и смърт. Не можеш да очакваш от него да…

— Добре, добре! — каза Харис. — Остави на мен. Аз ще оправя нещата.

— Благодаря ти! Тогава да вървя.

Върнах се и казах на Ан какво смятам да правя, след това извадих камиона и по най-бързия начин стигнах до квартирата на Бил, малка къщичка на една от пресечките на „Фулъм Роуд“.

Хазяйката му каза, че той е горе в стаята си и спи. Тя ме познаваше и ми каза да се кача.

Докато се качвах по стълбите, си мислех дали ще мога да изиграя тази карта. Бил не беше глупав, освен това не беше от хората, които лесно изпадат в паника. Трябваше да му попреча да провери историята ми. Трябваше да го кача на влака, без да му дам възможност да телефонира. Като се качи веднъж на влака, той нямаше да може да се върне по-рано от неделя следобед. Дотогава обирът щеше да е приключил.

Почуках на вратата и я отворих.

Бил лежеше на леглото по риза и панталони, пушеше и четеше евтин роман. Като ме видя, зяпна и седна на леглото.

— Здравей, Хари. Каква изненада!

— Имам лоши новини, Бил — казах аз, влязох в стаята и затворих вратата. — Майка ти. Паднала е лошо и искат да заминеш веднага.

Очите на Бил се изпълниха с тревога и той скочи от леглото.

— Лошо ли се е ударила?

— Не вярвам, струва ми се, че паниката е вследствие от стреса, който е изживяла. След четиридесет минути има влак. Ако побързаш, може да успееш. Камионът ми е отвън, ще те хвърля до гарата.

— Не мога да хвана този влак. Трябва да поискам разрешение, за да пътувам. Кога е следващият влак?

— Имаш разрешение. Уредих всичко с Харис. Няма защо да се тревожиш. Той ще направи всичко необходимо. Хайде, размърдай се. Нямаме много време.

— Много мило от твоя страна, Хари. — Той седна на леглото и започна с мъка да обува обувките си. — А ти как така се намеси в тази работа?

— Баща ти казал на лекаря да ми се обади. Мислел, че може да си на работа отсреща.

— Кой лекар? От болницата ли?

— Не. Тя си е вкъщи. Той каза името си, но сега не мога да си го спомня.

— Макензи?

— Може и той да е. За бога, побързай.

Сега той си обличаше сакото и слагаше вратовръзката.

— Дали да не му се обадя, преди да тръгна?

— Нямаш време. Казах му, че ще вземеш влака в пет и петнадесет. Той каза, че тя е зле и иска да те види.

Това го накара да се разбърза. След три минути беше готов. Беше ми много гадно, че го лъжа по този начин, но всичко беше за негово добро. Нищо друго не можеше да го накара да захвърли всичко и да замине незабавно.

Изтичахме долу и се качихме в камиона. За щастие движението не беше много оживено, тъй като беше събота следобед и стигнахме бързо до „Кингс Крос“. Бил нямаше шанс да си пристигне вкъщи преди един часа вечерта и дори да тръгнеше обратно веднага, пак нямаше да успее да се прибере в Лондон преди девет и половина сутринта. Тогава вече щеше да е в безопасност.

Аз го изтиках по перона към влака, без да му давам възможност да размисли много-много.

— Искаш ли пари? — попитах го аз и извадих две банкноти от по пет лири, които бях донесъл със себе си. — По-добре ги вземи. Ето ти и билет със запазено място в ъгъла. Скачай вътре.

— Не можеш да си представиш колко съм ти благодарен, Хари. — Бил се качи във влака. Лицето му, което обикновено беше весело, сега бе тревожно и напрегнато.

— Не искам старата да си отиде от този свят, без да ме види.

— Тя ще се оправи още щом зърне грозната ти мутра — казах аз и стиснах ръката му. — Обади ми се да кажеш какво става, Бил, и горе главата.

Почакахме няколко минути, преди влакът да тръгне, а аз говорех през цялото време, без да му дам възможност да се концентрира. Умирах от страх, че той може да поиска светкавичен телефонен разговор с доктора, преди да тръгне. И като пощенски служител нямаше да има никакви трудности да го направи. Не му дадох възможност дори да си го помисли.

— Изглежда влакът тръгва — казах аз, когато железничарят вдигна флагчето. — Всичко хубаво, Бил.

— Благодаря ти за всичко. Ще ти се обадя.

Влакът вече беше в движение и аз се дръпнах назад с въздишка на облекчение. Бил се бе надвесил от прозореца и ми махаше. Останах на осветения от слънцето перон и гледах след него, докато се изгуби от погледа ми.

По обратния път към „Ийгъл стрийт“ умът ми трескаво работеше. Усетих, че съм взел първата ръка в играта с Дикс. Бях взел мерки да спася Бил. Сега трябваше да изчакам да видя каква ще е следващата ми стъпка. Тя зависеше от Дикс. Какво щеше да прави той след обира? Дали щеше да напусне страната или да се укрие в Лондон? Ако се укриеше в Лондон, дали щеше да използва апартамента на Глория?

Рано или късно той щеше да направи погрешна стъпка или щеше да ми даде възможност да проваля плановете му. Знаех, че поемам риск. Най-разумното нещо, което можех да направя, бе да кажа на Бил какво предстои да се случи, но Дикс можеше да се промъкне през мрежата, а аз знаех, че той ще предаде снимките на Ан, дори ако това бе последното нещо в живота му.

При мисълта, че тя може да види тези снимки, ме изби студена пот. Каквото и да се случеше с мен, каквито и рискове да поемех, тези снимки не трябваше да попадат в нейните ръце.

Върнах се в гаража и казах на Тим, че може да си иде. Ан дотича в офиса още щом чу, че съм се прибрал.

— Намери ли го?

— Всичко е наред. Той вече пътува за дома. Обеща, че ще се обади да ни каже как са нещата.

— О, слава богу. Надявам се, че тя ще се оправи.

— Като види Бил, настроението й веднага ще се оправи. Но не искам да съм на негово място по време на това пътуване.

Поговорихме няколко минути за Бил, след това Ан се качи горе.

Аз отидох в офиса и започнах да сортирам по-належащите сметки, които трябваше да се платят.

Бях внесъл в банката седемдесет и петте лири, които Дикс ми даде. Изкушавах се да не ги впиша в счетоводната книга, но не можех да плащам сметките си в брой и накрал реших, че ще е много рисковано да се опитам да надхитря данъчните агенти. Бях попълнил по-важните чекове, когато видях, че Джо излиза от преградената стая и отива при ягуара. Наблюдавах го как провери бензина и маслото, как помпа гумите с моята помпа.

Колата, с която щяха да се измъкнат, така беше казал Дикс.

Усетих, че ме обхваща ярост при мисълта колко лесно ме бяха хванали в капана и колко ловко бяха действали.

— Хари! — извика Ан от най-горното стъпало.

— Тук съм. — Бутнах стола си назад и отидох до вратата.

— Къде си оставил термоса?

— Кое?

— Термосът, скъпи. Няма го в шкафа. Да не си го взел, когато си ходил снощи при Харис?

Изведнъж усетих как ледени пръсти се вкопчват в сърцето ми. Дишах с мъка. За щастие лампата беше слаба и Ан не можеше да види лицето ми.

— Аз… не съм го вземал. Занесох му чаша чай.

— Много странно. Термоса го няма.

Опитвах се да си спомня какво бях направил с термоса, но в момента мозъкът ми беше парализиран.

— Исках да го взема, но не можах да го намеря — казах аз с прегракнал глас.

— Трябва да е някъде тук. Пак ще го потърся.

Чух я, че отиде в кухнята.

Бях неподвижен, по лицето ми се стичаше студена пот. Ровех в съзнанието си да си спомня какво бях направил с термоса. Носех го със себе си, когато прекосих отсреща към пощенския разпределител. Беше в ръката ми, когато видях Харис зад стъклото в малката стаичка. Беше у мен, когато се качих в камионетката, за да прережа кабела, но след това не можех да си спомня какво бях направил с него.

Дали не бях го оставил в камионетката?

Дали беше възможно да съм направил такава тъпотия, такава глупост?

Изведнъж коленете ми се подкосиха и седнах. Сигурно го бях донесъл тук! Може да е някъде из гаража. Ако съм бил толкова луд да го оставя в камионетката, дали беше възможно по него да стигнат до мен? Сигурно отпечатъците ми бяха върху него.

Отидох в гаража и започнах трескаво да го търся, но не можах да го намеря.

— И в кухнята го няма, Хари — извика Ан.

Отидох до вратата до стълбите.

— Ще се намери. Не се тревожи.

— Ще огледам още веднъж.

Няма да го намериш, казах си аз, разтреперан от ужас. Сега си спомних. Бях го оставил на пода на камионетката точно преди да отрежа кабела. Сега си беше там — синьо-бял термос, лесен за разпознаване и с моите отпечатъци по него.