Джеймс Хадли Чейс
Така правят мъжете (3)

III

Бях в доста кисело настроение, когато се измъкнах от леглото на следващата сутрин и отидох в кухнята да сложа чайника, преди да се избръсна.

Предишната вечер, след като затворих гаража, се появи Бил Иейтс. Беше донесъл едно кило наденички, пържени картофки от рибния магазин и две бутилки бира. Той обяви, че има намерение да отпразнува повишението си в съответния стил.

Той бе в празнично настроение, но ние не бяхме. Знаех, че Ан се чувства засегната, и имах неприятното усещане, че тя си даваше сметка как мислено я сравнявам с Глория Селби и в това сравнение тя губи. Разбира се, беше права. Беше много глупаво да критикувам външния й вид. Знаех, че тя обича красиви неща и не би сложила онзи стар пуловер и панталоните, ако имаше някоя по-хубава дрешка. Но след като вече я бях нападнал веднъж, виждайки колко елегантна е Глория, просто бях тръгнал в погрешна посока и не можех да се спра.

Бяхме се опитали да се държим весело заради Бил, но без особен успех. Съзнанието ми беше прекалено заето с моите проблеми — дълговете ми, Глория, мисълта колко дълбоко съм засегнал Ан — така че направих един слаб опит да се включа във веселостта на Бил. Ан, която явно беше уморена и потисната, успя да се представи по-добре от мен.

И двамата изпитахме облекчение, когато Бил най-накрая си тръгна. Той беше толкова доволен от новата си служба и от вечерята, която ни беше дал, че изглежда не забеляза колко бяхме потиснати.

Докато бях долу да заключа след Бил, Ан си беше легнала. Беше се обърнала с гръб към моята част от леглото и се правеше на заспала.

Легнах до нея в леглото и лежахме така в тъмнината, без да говорим, и двамата се правехме на заспали, и двамата се чувствахме нещастни и ядосани един на друг.

Надявах се тя да се обърне към мен и да се сгуши в ръцете ми, както ставаше обикновено, след като имахме някакво недоразумение, но този път тя не го направи и аз се ядосах още повече, и така ядосан, съм се унесъл и съм заспал.

Когато станах в шест часа сутринта, тя не се събуди и докато се бръснех, си мислех, че ме чака доста неприятен ден.

Продадох обичайното количество бензин на трите микробуса, преди да тръгнат по обичайните си маршрути, а останалото време, докато дойде Тим, се занимавах с това да направя място за колата на Глория.

Накрая бях решил да я оставя да си гарира колата тук. Бях й взел парите, бях и дал разписка. Не можех да си променя решението на този етап — беше вече много късно. Освен това не можех да продължавам още дълго по начина, по който бях тръгнал, а бях почти сигурен, че тя ще може да ми помогне. Не знаех как точно, но бях стигнал до убеждението, че тя ме харесваше, и имах чувството, че ще ми помогне да се измъкна от кашата, в която бях в момента.

Здравият разум ми подсказваше, че се самозалъгвам, но се опитвах да заглуша тези мисли. Повтарях си, че тя е последната ми надежда. Трябваше пак да я видя, просто в случай, че й е дошла наум някаква идея, която би могла да разреши моя проблем. Но през цялото време знаех, че използвам тази надежда като извинение и съвестта ми жестоко ме гризеше.

Беше студена и влажна сутрин, особено за средата на юни. Ден, който чудесно подхождаше на настроението ми. Дъждът влизаше през отворените врати на гаража и образуваше кални мазни локви от вътрешната страна пред входа.

Малко преди осем дойде Тим, бутайки велосипеда си. Той беше с жълт дъждобран, а русолявата му коса бе залепнала от дъжда.

— Добро утро, господин Колинс.

— Гадно утро, а, Тим?

— Доста неприятно.

Той облегна колелото си до стената и си свали дъждобрана. Видях го, че оглежда мястото, което бях разчистил.

— Може да измиеш пода в тази част, Тим. Дадох това място под наем на госпожица Селби за нейния ягуар.

Бухалските му очи премигнаха.

— Веднага ще го направя. Тя ли е младата дама, която дойде вчера?

— Точно така.

Влязох в офиса, преди той да ми зададе още въпроси. Отключих касата и бюрото и се качих горе за закуска. Ароматът на кафе ми напомни, че съм гладен.

— Здрасти, Ан.

Тя беше облечена в стария пуловер и панталоните, но беше завързала косата си с червена панделка. Изведнъж си дадох сметка какво красиво тяло има тя — нещо, което бях престанал да оценявам през последните няколко месеца.

— Здрасти, Хари.

Тя тъкмо изваждаше от тигана две рибени кюфтета и не ме погледна.

— Много вкусно мирише.

— Да.

Седнах на масата и зачаках, гледах я и се надявах, че и тя ще ме погледне, надявах се, че няма да се муси. Тя донесе чинията и я постави пред мен.

— Добре ли спа, скъпа?

Обвих бедрата й с ръка и я притеглих към себе си.

— Добре, Хари. А ти?

Погледнах я.

— Не особено. Извинявай за вчера, Ан. Можеш ли да забравиш това, което се случи?

Тя докосна леко лицето ми.

— Ще го забравя.

Дръпнах стола си назад и я притеглих върху коляното си.

— Не съм имал предвид нищо лошо, Ан. Просто съм изнервен. Нещата не вървят добре. Не ми обръщай внимание. Всичко ще бъде наред.

— Точно когато нещата не вървят добре, тогава искам да чувствам, че имаш нужда от мен. Искам да ти помогна, Хари. Не е сега моментът да губим вяра един в друг.

— Точно така. Ти си моето момиче, Ан, ти и никой друг.

Видях как лицето й се сви изведнъж, като дете, което е усетило силна болка. Тя прехапа устната си и извърна лицето си встрани.

— Приятно е да го чуя.

— Голям глупак съм, Ан, но те обичам. Не зная какво бих правил без теб. Извинявай за вчера. Можеш ли да ми простиш?

Тя обви шията ми с ръце и притисна лицето си до моето.

— Няма за какво да ти прощавам. Зная, че си притеснен, Хари. Нали затова се държа така странно вчера? Нали не беше заради онова… онова момиче.

— Разбира се, че не. Няма друго момиче, освен теб, Ан, честна дума. Не трябва да си мислиш такива неща.

— Зная, че изглеждам ужасно. Зная, че трябва да се опитвам да изглеждам по-елегантна, но е безкрайно трудно, Хари. Имай малко търпение.

— Не говори такива неща. Аз обичам теб, а не дрехите, които носиш. Дрехите нямат нищо общо. Просто сме в тежка ситуация. Трябва да сме наясно. Ако нещата продължат по този начин, здраво ще закъсаме. Какво ще правим тогава?

— Ще продадем всичко и ще си намерим и двамата работа. Ти можеш да си намериш работа, когато си поискаш, аз — също. Докато сме заедно, Хари, всичко друго е без значение. Мислиш ли, че можем да продадем всичко сега, за да си намалим загубите?

— Не още. — Мисълта ми пак се върна на Глория. — Нека да се опитаме да издържим още малко, Ан. Може да успеем да извъртим нещата в наша полза. Може да измисля нещо.

Тя ме целуна и се изплъзна от скута ми.

— Добре. Сега хапни, преди да ти е изстинала закуската. Може би ще е добра идея аз да си намеря работа. Това ще помогне, нали?

— Да изчакаме още малко. Не ми се иска да те пускам оттук. Ти си добро момиче, Ан. Не зная какво щях да правя без теб.

Около десет часа един от малкото ми клиенти докара колата си, за да му оправя съединителя. Успях да го убедя да си смени маслото с това, с което се бях запасил, и казах на Тим да се погрижи.

Докато говорех на Тим, влезе Бил.

— Здрасти, Хари! Върви ли бизнесът?

— Не кой знае колко, но все е нещо.

— Искам да поговорим.

Погледнах го.

— Ела в офиса, Бил. Какво ти е дошло наум?

— Нищо особено. — Той ме последва до офиса и затвори вратата. — Имаш ли една цигара?

Запалихме. Той седна на стола с високата облегалка, а аз — зад бюрото.

— Как е Ан?

— Добре е.

— Хубаво.

— Снощи ни беше много приятно. Беше много мило от твоя страна, Бил, че реши да празнуваш с нас.

Бил свали каскета си, почеса се по главата и пак го сложи на главата си.

— Няма нищо. В крайна сметка вие с Ан сте единствените ми близки хора.

— И ние така те чувстваме.

Бил ме погледна и се усмихна объркано.

— Зная. Ние с теб сме прекарвали хубави моменти заедно, нали?

— И лоши моменти сме прекарвали.

— Факт.

В малката стаичка увисна тишина, докато пушехме. Аз не откъсвах очи от него, но той бе вперил поглед в пода, на лицето му бе изписана тревога.

— Какво те тревожи, Бил?

— Вие с Ан.

Аз не казах нищо.

— Сигурно не ми е работа, но аз ви чувствам много близки. Нещата не вървят, така ли?

— Вярно е, че не вървят, но ти няма какво да се тревожиш за тези неща.

— Така ли? Знаеш ли какво, Хари, аз бях останал с впечатлението, че приятелите трябва да си помагат. Ако аз закъсам някой път, надявам се ти да ми помогнеш.

— Е, ще ти помогна, но в случая ти не можеш нищо да направиш. Просто това е едно от тези неща, за които не може да се помогне.

— Мога да помогна. Снощи май се бяхте сдърпали за нещо.

Погледнах го рязко и той се усмихна.

— Просто не бяхме в настроение за празненство, Бил. Надявахме се, че не си забелязал.

— Да не забележа! Боже господи! Вие сякаш бяхте на погребение. За какъв ме смятате, за сляп ли?

— Извинявай, Бил, но в момента трябва да мислим за толкова много неща.

— До какво степен са зле нещата?

— До голяма.

— Виж какво, ще престанеш ли да се държиш така, сякаш съм данъчен инспектор? Ние с теб се познаваме от осем години. Приятели сме, нали така? Просто ми кажи до каква степен са зле нещата?

— Ами, ние дължим осемдесет и девет лири, а от месечните приходи очакваме не повече от петдесетина лири, с които да платим сметките. Ако не се разплатим, ще престанат да ни зареждат. Толкова са зле нещата.

— Значи петдесет лири ще стигнат, за да си разчистите сметките?

— За този месец ще стигнат, обаче идва и следващият. Започваме да си даваме сметка, Бил, че „Ийгъл стрийт“ е кофти място.

— Да се погрижим за този месец. Следващият месец може да се погрижи за себе си. — Той извади от джоба си чекова книжка. — Ще ти дам назаем петдесет лири, Хари, така, както ти би ми дал назаем, ако аз закъсам.

— Нищо няма да ми даваш! Виж какво, Бил, много мило от твоя страна, но аз трябва сам да се справя с тази ситуация. Ако взема парите от теб, това няма да оправи нещата. Мира няма да имам и все ще мисля как да ти върна парите. Не, не мога да ги взема.

— Петдесет лири ще ти помогнат да изкараш до края на месеца. Междувременно може да се появи нещо. Хайде, Хари, не бъди толкова горд. Пет пари не давам кога точно ще ми ги върнеш.

— Но, Бил, ти не можеш да си позволиш да ми дадеш петдесет лири, и ти добре го знаеш.

— Може би ще се изненадаш, приятелю, ако ти кажа, че имам сто и петдесет лири в банката. Пестя откакто напуснах армията. Няма за кого да харча, освен за себе си. Хайде, кажи, че ще ги вземеш. Ти би направил същото за мен и аз нямаше да съм толкова горд.

Поколебах се. Петдесет лири щяха да са като манна небесна в този момент. Мисълта, че ще мога да се отърва от всички гадни сметки, които се трупаха по бюрото ми, се оказа твърде голямо изкушение.

— Ами, добре. Много мило от твоя страна. Може да се наложи да почакаш, докато ти ги върна.

Бил се усмихна.

— Не ги бързам. Ще ми ги върнеш, когато можеш.

Наблюдавах го как пише чека и когато го хвърли към мен, аз протегнах ръка и хванах неговата.

— Много ти благодаря, Бил. Само искам да те помоля за едно нещо — не казвай на Ан за това. Тя не би одобрила.

В очите му се появи изненада и объркване.

— Мислиш ли, че е разумно, Хари? Аз ви смятах за едно цяло с Ан — мислех, че нямате тайни един от друг.

Усетих, че се изчервявам.

— Така е, едно цяло сме, но това е нещо по-различно. Зная, че тя не би одобрила и че това ще я разтревожи. Жените не са като мъжете. Мъжете могат да използват своите приятели, жените не могат. Знаеш, че аз бих ти помогнал, ако ти имаше нужда от помощ, и аз съм готов да приема помощта ти, когато ми я предлагаш, но Ан не би могла. Предпочитам да не й казваш нито дума.

— Добре, но смятам, че правиш грешка. — Червендалестото му лице имаше не особено весел вид. — Знаеш, Хари, че съм привързан към Ан така, както съм привързан към теб. Вие двамата сте велики. Начинът, по който си живеете, ми отвори очите. А аз си мислех, че бракът е съжителство на куче и котка, докато не се запознах с вас. Недей да ми разваляш това впечатление.

— Говориш разни сантиментални ала-бала. — Опитах се да се засмея. — Ние с Ан винаги ще се държим така един към друг.

— Надявам се. — Той прибра чековата си книжка и се изправи. — По-добре да се връщам обратно на работното си място. Още три дни и започвам новата си работа. Ако вие с Ан сте свободни, какво ще кажете да идем на кино в събота? Дават един хубав филм. Хепбърн. Много го харесвам това момиче. Какво ще кажете?

— Ела да вечеряш у нас. Към седем.

— Надявам се, че няма да е толкова тежко, колкото снощи — каза Бил и се усмихна.

Изпратих го до изхода на гаража и точно в този момент един черен ягуар спря до бордюра.

Зад волана, в елегантен бял шлифер, но все така без шапка, беше Глория.

Само като я видях и сърцето ми се сви. Тя ми махна, за да ми даде знак, че влиза. Усетих, че Бил ме гледа.

— Ще се видим в събота — каза той и излезе навън, на дъжда.

Измърморих нещо, докато махах към Глория, за да паркира на мястото, което бях разчистил за нея.

Тим показа главата си изпод колата, върху която работеше, и я зяпна. Смръщих се към него и след още един бухалски поглед той пак се пъхна под колата.

— Каква ужасна сутрин — каза Глория, отвори вратата на колата и излезе. Тя не направи опит да скрие краката си, когато ги спусна на пода. В един бърз наелектризиран поглед хванах сини дантели, бели бедра и небесносини жартиери и от това устата ми зяпна като пъпчиво хлапе на пийпшоу.

— Добро утро. — Наблюдавах я как оправя шлифера си и посяга да вземе чантата и чадъра.

— За днес ще я оставя тук. Утре може да дойда да я взема. Ако нямаш нищо против, ще можеш ли да я почистиш?

— Добре. Ще се погрижа.

Тя се обърна и погледна колата.

— Хубава машинка, нали?

— Страхотна.

— Карал ли си такава?

— Не.

— Някой ден ще трябва да я опиташ. Лети като птичка, а набира скорост толкова бързо, че направо може да изкара акъла на човек.

— С удоволствие ще я опитам.

Тя погледна към дългите крака на Тим, които стърчаха изпод колата, по която той работеше. След това погледна към мен и оттам към офиса, вдигайки вежда.

— Искам да запиша основните данни, ако дойдеш в офиса.

Тя се усмихна и ми намигна кратко и дяволито. Когато влязохме в офиса, тя затвори вратата и се облегна на нея.

— Май твоят гараж не е много дискретно място, а, Хари?

— С Тим няма проблеми. — Гласът ми бе пресипнал.

Тя вдигна очи и погледна към тавана, след това към мен.

— Тя е на пазар.

— Ти бързо схващаш, нали? — Тя се засмя, бърчейки нос. — Не ми се иска да се държа тайнствено, но някои съпруги не обичат мъжете им да си приказват с разни момичета.

— Ан не е от тях. — Усетих как косъмчетата на тила ми настръхват така, както настръхва котка, която види куче.

— Извинявай. Не исках да съм нетактична. — Тя пъхна ръце в джоба на шлифера си и ми се усмихна. — Искам да те поканя на купона, който организирам в събота вечер. Ще бъде един човек, който може би ще е в състояние да ти помогне. Той е в радио бизнеса, но си помислих, че може би ще е добра идея да се срещнеш с него.

— Радио бизнес ли? Нищо не разбирам от тези работи.

— Не е нужно да разбираш. Той ми беше споменал, че търси агенция за резервни части. Иска агенцията да е в Уест Енд. Ти имаш много свободно пространство тук. Можеш да складираш стоката му. Ще се оправяш със стоката. Ако някой иска резервни части, ще трябва да дойде при теб. Не мислиш ли, че това е добра идея?

Веднага видях, че идеята е добра.

— Ще се възползвам от възможността, ако той ми я даде, но ще ми я даде ли?

Тя се усмихна.

— Може и да ти я даде. Аз имам известно влияние върху него. Ела да те запозная в събота. Имаш ли фрак?

За малко да кажа, че нямам, но се спрях навреме.

— Такъв купон ли ще бъде?

— Естествено. — Веждите й скочиха нагоре. — Ако искаш, доведи жена си, или може би смяташ, че ще е по-добре, ако това остане бизнессреща. Понякога жените се пречкат, нали, Хари?

— Няма да доведа Ан.

Тя кимна, погледна към елегантните си обувки от телешки бокс, след това пак погледна към мен.

— Значи уговорено? Ела в апартамента ми. Намира се на втория етаж, над Кенуик, бижутера, вдясно. Ела около осем часа.

Изведнъж си спомних, че бях обещал на Бил да отидем на кино в събота вечер. Мозъкът ми работеше бързо. Дали не можех да се измъкна и да оставя Бил да заведе Ан? Така тя нямаше да е сама вечерта.

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се. Каква?

— Би ли ми се обадила около седем часа в събота? Просто набери номера и когато вдигна телефона, затвори.

Черните искрящи очи изучаваха внимателно лицето ми.

— Алиби ли си подготвяш, Хари?

Усетих, че ми става горещо.

— Има ли значение? Ще се обадиш ли?

Тя кимна.

— Ще се обадя.

Исках тя да си отиде веднага, преди да е дошла Ан. Направих крачка към вратата.

— Кое беше това дребно човече, с което разговаряше преди малко, Хари? — попита тя небрежно, докато вземаше чантата си от бюрото.

— Това е Бил Иейтс. От години сме приятели.

— Какво работи той? Пощальон ли е?

— Да, в момента. Но са го повишили. От понеделник преминава в охраната.

— Охрана? Че в пощите има ли охрана?

— Има охрана в камионетките, когато пренасят ценни препоръчани пратки.

— Така ли? Не знаех. Изглежда готин.

— Готин е. Той е най-добрият ми приятел.

Изпратих я през гаража до изхода.

— Довиждане, Хари.

— Довиждане и благодаря.

Докато тя излизаше през вратата на улицата, влезе забързана Ан, скрита под чадъра си. Разминаха се така близо, че ако бяха протегнали ръце, щяха да се докоснат. Видях как Глория погледна плътните чорапи на Ан и тежките й протрити обуща, а след това продължи надолу по улицата.

Скрита под чадъра, Ан не беше я забелязала.

Изведнъж зърнах главата на Тим да се подава изпод колата. Той погледна към Ан, а след това към мен. Почувствах се като джебчия, хванат на местопрестъплението.