Джеймс Хадли Чейс
Така правят мъжете (17)

XVII

Изкарах големия Хамър на тясната уличка и го насочих към „Куинс авеню“.

В началото на булеварда забелязах полицейска кола, спряна до бордюра. Детективът, който ме бе следил, стоеше до колата и говореше с шофьора. И двамата погледнаха към мен, когато минах край тях с колата. Продължих уверено, без да променям скоростта. Бях нахлупил широкополата шапка ниско над очите си и носех слънчевите очила. Въпреки че бях уверен, че няма да ме познаят, моментът бе доста напрегнат.

Нито единият, нито другият проявиха интерес към мен. Погледнах в огледалото. Не се помръднаха, а детективът явно продължаваше разговора. Когато навлязох в парка и се насочих към „Куинс Роуд“, усетих, че ръцете ми са мокри.

Часовникът на арматурното табло показваше единадесет и пет. Изчислих, че ще стигна Илмър около обяд. По това време движението не беше напрегнато и стигнах до „Шепърдс Буш“ без обичайното пълзене през тясното гърло на Нотинг Хил Гейт.

Когато стигнах до „Уестърн авеню“, натиснах газта и стигнах до „Принсиз Ризбъро“ в единадесет и няколко минути. Пътният знак показваше, че до Илмър има два километра по шосе четиридесет и пет. След като стигнах до малкото градче, видях една жена да идва към мен, бутайки бебешка количка. Намалих и спрях до нея.

— Търся фермата „Мънкс“ — казах аз. — Бихте ли ме насочили къде се намира?

— Първата пряка вдясно. По един тесен път — каза ми жената. — На около три километра оттук. Ще я видите. Единствената ферма по този път.

— Благодаря ви. Чух, че я продавали.

Жената поклати глава.

— Беше обявена за продан преди шест месеца, но сега вече е продадена.

— Някой спомена, че пак щели да я продават. Искам да й хвърля един поглед. Случайно да знаете името на собственика?

— Не съм го виждала. Мисля, че още не се е нанесъл. Последния път като минавах, беше съвсем празно. Това ще рече миналата събота.

— Е, тъй и тъй съм дошъл, по-добре да ида да я видя. Благодаря ви за помощта.

Включих на скорост и продължих напред. Около три километра по-нататък видях завоя на пътя. Петдесетина метра след завоя имаше кръчма. Стигнах до нея и спрях на паркинга.

Един едър червендалест мъж излезе от кръчмата и ми кимна.

— Може ли да паркирам колата си тук? — попитах аз. — Ще ми се да направя голяма разходка. Може би ще се върна чак по тъмно.

— Няма проблеми, господине — отвърна той и ми се усмихна приятелски. — Трамвай да стана, ако въобще бих поискал да се разхождам при такава кола.

— Сигурно нямаше да държите толкова много на колата, ако бяхте сврян в Лондон през продължение на цялата седмица. — Посочих към пътя. — Накъде води?

— Фермата „Мънкс“, но има една пътека, която минава зад фермата и стига до там, ако решите да стигнете толкова далече.

— Добре звучи. Благодаря. — Извадих пет шилинга от джоба си и му ги подадох. — Заповядайте. В случай че не се видим.

— Благодаря ви, господине. — Той беше изненадан. — Надявам се да ви видя на връщане в бара. След една такава разходка сигурно ще ожаднеете. Днес следобед ще е горещо.

Махнах му и тръгнах по пътя. Когато кръчмата се скри от погледа ми, извадих пистолета на Бери и го проверих. Имаше шест патрона и един в цевта. Вдигнах предпазителя и пуснах пистолета в джоба на сакото си.

Вървях по тесния, виещ се път може би цял километър и през дърветата мярнах ферма с бял покрив от плъстена слама на стотина метра от пътя.

Покатерих се на крайпътния насип и като се държах здраво за стеблото на едно дърво, успях да изуча сградата.

Доколкото можех да преценя, това бе къща със седем стаи, разположена сред запусната градина, в която имаше много места да се укрие човек. Къщата бе заобиколена с висока трева, виещи се храсти и няколко стари дървета, които хвърляха гъсти сенки. По циментираната алея бе поникнал мъх и се виждаше спечена кал от предишната зима.

Срещу къщата, във формата на квадрат, бяха разположени паянтови селскостопански постройки — хамбар, обор, три свинарника и конюшня.

Зад къщата се виждаше малка, обрасла с плевели, зеленчукова градинка, а зад нея гъста гора от брези и орехи.

Спуснах се от насипа и продължих по пътя. Движех се много предпазливо, ушите ми бяха наострени за най-малкия шум. Пътят се извиваше през няколко метра и всеки, който идваше по него, можеше да изскочи пред мен, преди да съм го видял.

При последния завой видях бялата порта на фермата и се спрях, едва прикрит зад завоя. Няколко секунди проучвах обстановката пред себе си, за да реша кой е най-бързият и лесен начин да проникна вътре.

Накрая се промъкнах през живия плет, който отделяше пътя от къщата, и се намерих във високата трева на една ливадка.

Армейската ми подготовка за водене на война в джунгла ми дойде на помощ. Спуснах се напред, превит на две, бавно и внимателно се приближих до плета, който отделяше зеленчуковата градина от ливадката.

Там бях на сигурно място, защото плетът бе висок, и се изправих. Не беше лесно да намеря пролука в плета, но след като се придвижих малко надясно, намерих една, която ми даде възможност да наблюдавам добре фасадата на къщата и едната й страна.

Седнах край плета и започнах да наблюдавам къщата. Останах така повече от половин час, без да забележа какъвто и да е било признак на живот, и започнах да си мисля, че Бери ме е излъгал.

Може да са променили първоначалния си план да дойдат в тази ферма, въпреки че надясно от ливадката, на която се намирах, се виждаше голямо пространство, съвсем подходящо за кацане на хеликоптер.

Ами ако хеликоптерът ги беше вече отвел? Реших, че това едва ли е възможно. Би било твърде рисковано да се приземи, докато е още светло.

Сигурно полицейските участъци по цялата страна са били предупредени да внимават дали няма да кацне подозрителен хеликоптер. Бягство по въздуха бе най-вероятният изход за Дикс и полицията сигурно е стигнала до същия извод.

Чудех се дали да не рискувам и да се приближа до къщата. Бях почти сигурен, че ще мога да се добера на няколко метра от нея, без да ме забележат. Може би ако бях по-близо, щях да успея да надникна в някои от стаите.

Тъкмо се готвех да ставам, когато входната врата се отвори и се показа Джо.

Когато го видях, по гърба ми преминаха тръпки.

Беше облечен в спортна риза с къси ръкави и сив фланелен панталон. На рамото си носеше кожен кобур, от който се подаваше дръжката на голям автоматичен пистолет. Той тръгна бавно по алеята пред къщата и огледа пътя. След това погледна часовника си, смръщи се и пак погледна пътя. Явно беше, че чака някого, който закъснява, и аз се почудих кой ли може да е той.

След няколко минути той се обърна и тръгна към къщата. Когато стигна до входната врата, се показа Луис. Той бе в провиснал фланелен костюм и от подутината под сакото му ставаше ясно, че също носи пистолет.

— Още ли не се виждат? — попита той и излезе навън, на яркото слънце.

— Не. Какво може да им се е случило, дявол да ги вземе? — каза Джо с тревога.

В заобикалящата тишина гласовете им долитаха съвсем ясно до мен.

— Мислиш, че нещо не е наред ли? — попита Луис. Слабото му женствено лице беше бледо и под очите му имаше тъмни кръгове.

— Откъде да знам? — изсъска Джо. Той погледна към часовника си. — Трябваше да пристигнат преди час.

— Ами, ела да похапнеш. Всичко ще изстине.

Влязоха в къщата и затвориха вратата. Бързо се изправих.

„Дали не чакаха Дикс и Бери?“ — чудех се аз, докато пълзях през плета. Сами ли бяха в къщата?

Реших да рискувам и да се промъкна вътре, за да мога да подслушвам разговорите им.

Имаше достатъчно добри прикрития, за да стигна на четири-пет метра от къщата, и аз запълзях тихо напред, без ни най-малкото опасение, че могат да ме видят.

Прозорецът на една от стаите от задната страна на къщата беше отворен. Трябваше да пресека пътеката, за да стигна до него, а на пътеката нямаше как да се скрия.

Нямах намерение да ме забележат толкова рано в играта, така че промених посоката и се насочих към предната част на къщата. Продължих напред, докато стигнах на място, откъдето можеха да ме видят от предните прозорци. Забелязах Джо и Луис в стаята до входната врата. Седях на една маса и обядваха.

Доволен, че не поемах особен риск да ме видят, аз се върнах обратно зад къщата, прекосих пътеката, стигнах до отворения прозорец и надникнах вътре.

Стаята беше малка и без никакви мебели, дъските на пода бяха покрити с дебел слой прах. Прехвърлих крака си през перваза на прозореца и тихо влязох в стаята. Прекосих я, стигнах до вратата и много внимателно я отворих. Тя водеше към дълъг коридор, който свързваше предната врата със задната.

От предната стая долитаха гласове, но вратата беше затворена, така че не можех да разбера какво говорят. Излязох в коридора. Отляво имаше стълба, която водеше към горния етаж. Реших, че ще бъда в по-голяма безопасност на горния етаж, отколкото на долния. Бързо отидох до стълбата и започнах да се катеря по нея. На половината път една дъска изскърца с такава сила, че сърцето ми се качи в гърлото. Взех останалите стълби по две, стъпвайки на пръсти и тъкмо бях стигнал до площадката на горния етаж, когато вратата на предната стая рязко се отвори.

— Не чу ли нещо? — попита Джо, а гласът му потрепери. — Стори ми се, че има някой в къщата.

— За бога, отпусни се малко — изръмжа Джо. — Скачаш като заек. Тази проклета къща е пълна с плъхове. Видях един в кухнята, грамаден като котка.

— Един плъх не може да вдигне такъв шум. Звучеше…

— О, я мълчи! Ако те е страх толкова, иди да провериш!

— Все си мисля за Бери.

— Да не мислиш, че това е неговият дух? — Джо се изсмя подигравателно. — Няма какво да се тревожиш за него. Той вече е мъртъв.

— Не трябваше да го оставяме, Джо. Това беше направо ужасно.

— Не съм те спирал. Ако искаше толкова, можеше да останеш и да му държиш ръката. Защо не остана? Ти пръв изчезна от апартамента. Едва те догоних.

— Трябваше да го доведем тук.

— Не говори глупости. Гръбнакът му е счупен. Не можехме да го доведем чак дотук. Щеше да опищи всичко. И без това си беше лудост да го водим в апартамента му. Трябваше да му пуснем един куршум в главата и да го оставим на улицата.

Чух как Луис се връща обратно в стаята.

— Такова нещо нямаше да приема, Джо.

— Точно защото се разкисна за Бери, затова сме се забъркали в тази каша сега. Когато човек си счупи гръбнака, с него е свършено. Ед щеше да го застреля, но не, ти нямало да го понесеш. Добре, сега се чудим къде ли е Ед. Ако си бяхме останали заедно, вместо да се юркаме по „Куинс авеню“, сега той щеше да е с нас.

— Какво ще правим, ако той не се появи?

— Ти как мислиш? Изчезваме довечера в десет, независимо дали той е тук или не.

— Може Хакет да не ни вземе, ако сме без Ед.

— Ти остави Хакет на мен. Ще ни вземе — каза Джо зловещо. — Затвори тази проклета врата и ела да си довършиш кльопачката.

Чух как вратата се затвори и гласовете им започнаха да долитат много по-тихо. Поне бях научил нещо. Дикс не беше тук, но го очакваха да се появи и вечерта в десет изчезваха.

Започнах да си мисля за Дикс. Ако лицето му е било синьо, както бе казал Росън, тогава просто не виждах как щеше да се добере до фермата. Всеки полицай в района щеше да е нащрек и да го търси. Най-вероятно той щеше да се скрие някъде в Лондон.

За момент престанах да мисля за него и като се придвижвах много внимателно, огледах стаите на горния етаж. Предната стая, тази, която беше над стаята, в която се намираха Джо и Луис, бе най-подходяща за скривалище. В нея продължаваше да има някакви мебели — легло, шкаф, мръсни пердета на прозореца и фотьойл с плюшена дамаска, чиито пружини стигаха до пода. Шкафът бе достатъчно голям — можех да се скрия в него прав, така че оставих вратата отворена, за да мога да вляза вътре, в случай че чуя някой да се приближава.

Отидох до прозореца, който гледаше към алеята и бялата порта на фермата. Виждаше се и част от пътя.

Докато гледах към алеята, Джо и Луис излязоха от къщата и тръгнаха надолу към портата.

Много бързо излязох в коридора и погледнах в другата стая на същата площадка.

В малката задна стаичка намерих куфар, захвърлен на леглото. Отворих го. Сред разхвърляните дрехи имаше и двадесет-тридесет кожени торбички. Отвързах връзките около гърлото на една от тях и надникнах в нея. Тя съдържаше шепа дребни диаманти. Като проверих съдържанието на три-четири от останалите торбички, разбрах, че това е част от плячката от пощенската камионетка.

Затворих куфара и го заключих, след това се изправих и започнах да се колебая какво да правя.

Шумът от стъпки в антрето ме накара да се върна тихо до вратата и оттам в коридора.

— Един от нас трябва да отиде до селото и да купи вестник — говореше Джо. — Трябва да разберем какво става.

— Тогава ти иди — остро каза Луис. — Не мърдам оттук, докато не дойде хеликоптерът.

— Може да са написали нещо за Ед — каза Джо.

— Може. Щом толкова настояваш да прочетеш новините, иди да купиш вестник.

— Щях да ида, ако бях сигурен, че във вестниците ще пише нещо — каза Джо. — Като си помисля обаче, сигурно са ги печатали по времето, когато свършихме работата.

— Ето това наричам аз бърз ум — изсмя се подигравателно Луис. — Да не мислиш, че щях да се хвана за този номер?

— Какво искаш да кажеш?

— Не съм чак толкова тъп. Няма да те оставя сам с толкова диаманти. Страх ме е да не си направят крачка и да изчезнат.

— Ти си луд! — Гласът на Джо стана гневен и остър. — Къде мислиш, че ще ида?

— Не зная и не ме интересува. Горе има диаманти за сто хиляди лири, в хамбара има кола. Ще се погрижа колата и диамантите да не се помръднат оттук.

— О, я мълчи! От теб направо ми призлява.

— Много ми е неприятно, че тези диаманти не са ми пред очите. Ще ида да им хвърля един поглед.

Прекосих тихо коридора и влязох в предната стая.

Тъкмо влязох в шкафа и чук как Джо и Луис се качват по стълбите.

— Ти не би имал вяра и на собствената си майка — каза Джо ядосано.

— О, бих й имал вяра. Тя е мъртва — отвърна Луис. — Имам вяра на мъртвите, стига да съм сигурен, че са мъртви.

Когато те тръгнаха по коридора, аз затворих вратата на шкафа, а ръката ми се пъхна в джоба и стисна дръжката на пистолета.

Чух как влязоха в задната стаичка.

— Е, надявам се, че си доволен — каза Джо.

— Ако Ед вече се е изпарил, ние с теб ще изглеждаме големи глупаци. По-голямата част от нещата са у него — каза Луис, връщайки се по коридора. — Какво ще му попречи да се срещне с Хакет на друго място и да ни остави на сухо?

— Как ще се свърже с Хакет, бе, празна главо? — изръмжа Джо. — Я стига! Писна ми да те слушам как мърмориш.

Чух как вратата на стаята, в която се криех, се отвори.

— Какво очакваш да намериш тук? — продължи Джо.

— Просто проверка — каза Луис и прекоси стаята, за да стигне до прозореца. Мина на тридесет сантиметра от мястото, където стоях, скрит зад вратата на шкафа.

— Хайде, за бога. В тази къща е горещо като в пещ. Дай да се паркираме под дърветата.

— Може — каза Луис, прекосявайки обратно стаята. Облегнах се в шкафа, притаявайки дъх, в очакване да отвори шкафа, но той не го направи. — Цялото това висене направо ме подлудява.

Чух ги да слизат по стълбите, излязох от шкафа и се приближих до прозореца. Сърцето ми блъскаше в гърдите ми. Бях се разминал на косъм.

Видях двамата мъже, всеки с по две бутилки бира, да прекосяват високата трева, докато стигнаха до сянката на голям бряст. Седнаха под него и подпряха гърбовете си на стъблото. Виждаха добре предната част на къщата, но ако някой минеше край портата, нямаше да ги забележи. Запалиха цигари, Джо отвори една от бутилките и отпи голяма глътка.

Отдръпнах се от прозореца и в продължение на няколко секунди останах замислен. След това се върнах в задната стаичка, където се намираше куфарът.

Погледнах през прозореца.

Точно под него беше плоският покрив на кухнята. Отворих прозореца и се намерих на покрива. Тревата долу бе висока и гъста. Реших, че е достатъчно дебел килим, за да заглуши шума от падането на куфара, ако го пусна долу.

Пак се качих в стаята, отнесох куфара до прозореца и леко го спуснах на покрива. След това аз самият скочих на покрива и затворих прозореца.

Легнах по очи на покрива и спуснах надолу ръката си, в която държах куфара. Разстоянието между куфара и земята беше около метър и осемдесет. Дали щяха да го чуят? Ако го чуеха и бързо дойдеха зад къщата, щяха да ме пипнат, преди да съм успял да се скрия. Трябваше да поема риска — отворих пръстите си и го пуснах.

Той се приземи на дебелата трева с глухо изтупване, но не ми се струваше вероятно звукът да се чуе чак пред къщата.

След това спуснах краката си от покрива и като се държах за водосточната тръба, спуснах се долу.

Трябваше да се уверя, че не са ме чули, преди да преместя куфара по-нататък, и запълзях по пътечката, плътно край къщата, с пистолет в ръка, докато стигнах до едно място, откъдето се виждаше предната част на градината.

На петдесетина метра от мен Джо и Луис продължаваха да се изтягат на тревата. Луис пушеше, а Джо пак пиеше от бутилката с бира.

Дръпнах се назад, спрях се за миг, за да избърша ръцете и лицето си с носната си кърпа, след това се върнах там, където беше куфарът.

Пренесох го през зеленчуковата градинка до отвора в живия плет, който водеше към ливадката, и го хвърлих до дупката.

Предполагам, че не беше минало повече от минута, откакто бях измъкнал куфара от прозореца. Пъхнах куфара през отвора, пропълзях и аз самият и го поставих в дълбоката канавка от другата страна на плета. Високата трева се затвори над него.

Доволен, че не можеше да бъде намерен, освен ако някой не стъпеше върху него, аз пропълзях обратно през дупката в плета и се върнах до страничната стена на къщата, за да видя Дали Джо и Луис се бяха размърдали.

Сега Луис се беше проснал по гръб, шапката бе нахлупена върху лицето му. Изглежда спеше.

Джо пушеше, с гръб, опрян на дървото, очите му бяха фиксирани неподвижно върху портата.

Помислих си със зловещо задоволство какъв ли шок ще изпитат, ако се качат горе за куфара. Първата стъпка в плана ми бе осъществена успешно.

Сега не ми оставаше нищо друго, освен да чакам така, както чакаха Джо и Луис.

Разположих се върху високата трева, долепен до земята, на място, откъдето можех да наблюдавам двамата мъже.

Червендалестият кръчмар се бе оказал прав, като каза, че следобедът ще е горещ. С пълзенето на стрелките на часовника ми жегата се усилваше. В закътаната градина просто нямаше въздух. Виждах, че Джо с мъка се държи буден. Той се протягаше и се прозяваше и бършеше потното си лице, а от време на време поглеждаше часовника си.

Бавно минаха два часа.

След това, в четири и пет, чух звук, който ме накара да се напрегна целият — звукът на приближаваща се кола. Джо също го чу, защото разтърси Луис.

Двамата мъже скочиха на крака и се скриха зад дървото. И двамата измъкнаха пистолетите си.

Зачакаха.

Аз се повдигнах леко, като се криех в гъстата растителност. Усещах напрегната възбуда. Това ли беше моментът, който чаках?

Колата приближи. След това остро изсвири клаксон.

Двамата мъже се измъкнаха иззад дървото и се спуснаха по алеята към портата.

Аз се измъкнах от скривалището си, прекосих едно малко голо пространство и се скрих зад бряста, който те току-що бяха напуснали.

Оттук виждах алеята много добре.

Кадилакът на Дикс изви и тръгна по алеята в момента, в който Джо отвори портата.

На волана беше Глория, но никой друг не се виждаше в колата.

— Къде, по дяволите, е Ед? — попита Джо, когато Глория спря колата.

Тя посочи с палец към задната седалка, отвори вратата на колата и слезе на земята.

Докато тя слизаше, видях как се отметна едно покривало и зад шофьорското място се появи отначало главата, а след това се показаха и раменете на мъж.

Това беше Дикс.