Джеймс Хадли Чейс
Така правят мъжете (15)

XV

Сержант Холис качи полицейската кола на тротоара и спря пред гаража ми.

— Ако ни потрябвате пак, господин Колинс — каза той, докато отварях вратата на колата, — ще дойда и ще ви взема. Ще се навъртате тук наоколо през следващите двадесет и четири часа, нали?

— Ще бъда тук. Ако ме извикат, ще предам на жена ми къде може да ме намерите.

Той ми хвърли бърз изпитателен поглед.

— Това би било прекрасно. — Той се усмихна хладно. — Може да ни потрябвате за нещо спешно.

Проследих как колата му се отдалечава.

— Това бе лош ход, приятел — казах си, докато стоях на ръба на тротоара. — Ти получи своя шанс. Следващия път няма да ти бъде толкова лесно да ме откриеш.

Изненадах се, че Роусън ме остави да напусна полицейското управление. Струваше ми се, че той има достатъчно доказателства, за да ме арестува. Не се впечатлявах нито от приятелската му усмивка, нито от доброжелателния му интерес. Нито пък ме заблуди, когато с извинителен глас предложи Холис да ми вземе отпечатъците.

— Някой от бандата може да е докосвал този термос, господин Колинс — бе казал той. — Може пък да открием отпечатъци по него. Тъй като вие и Иейтс сте го пипали, ако вземем вашите отпечатъци, ще спестим доста време.

Той сякаш бе преглътнал обяснението ми, че съм дал термоса на Бил преди няколко седмици и Бил е забравил да ми го върне, но не си правех илюзии. Все повече се убеждавах, че той си играе с мен така, както котка си играе с мишка.

Докато пътувах с Холис към „Ийгъл стрийт“, получих и последното доказателство, че той е сигурен, че съм член на бандата. Просто си спомних как Роусън ме бе убедил да се разделя с кутията кибрит. През цялото време чувствах, че има някаква причина зад молбата му и чак сега осъзнах защо. Клечката, която бях използвал, за да свържа отрязаните краища на жицата към аларменото устройство, бе от тази кутия. Бях прочел достатъчно за научните методи на разследване, за да зная, че полицията скоро ще бъде в състояние да докаже, че клечката, която са открили в пощенската кола, е от кутията, която дадох на Роусън.

Бях сигурен, че въпреки че се бях постарал да избърша всички отпечатъци, докато работех в камионетката, шансът бе хиляда на едно, че е останал отпечатък някъде там и полицията ще го намери.

Предполагах, че те ще изчакат, докато сравнят клечката, която са намерили в камионетката, с клечките в кутията и открият мой отпечатък в колата на Бил, преди да ме приберат. А може би няма да ме опандизят веднага. Вероятно ще ме проследят с надежда, че ще ги заведа до останалите от бандата.

Но при това положение на нещата имах само още няколко свободни часа и това ме безпокоеше. Не мислех за себе си. Притеснявах се от това, че няма да имам време да намеря Дикс и дори това да беше последното нещо, което щях да направя, трябваше да го намеря.

Отключих вратите и влязох в тъмния тих гараж. Докато затварях резето, чух как Ан се спуска по стълбите. Изведнъж осъзнах, че Ан ми създава проблем с присъствието си. За пръв път, откакто се ожених за нея, почувствах, че тя ми пречи. Имах работа за вършене, работа, която трябваше да свърша сам.

— Какво стана, Хари?

— Нека да се качим горе.

Бавно преминахме по неясно осветения гараж, през офиса и по стълбите до дневната. През цялото време ръката й бе в моята.

Отпуснах се в креслото и погледнах към пребледнялото й изплашено лице.

— Нещата не са наред, Ан.

Тя коленичи до мен.

— Разкажи ми.

Разказах й всичко. Нищо не премълчах. Разказах й как Бил е умрял. Разказах й за Вангарда и за глупавата ми лъжа за въображаемия Манинг. Разказах й как съм забравил термоса в пощенската камионетка, за клечката и как Роусън успя да измъкне кутията кибрит от мен.

— Намерили са термоса в камионетката — завърших аз. — Роусън се престори, че ми повярва, когато му казах, че съм дал термоса на Бил, но това пък му даде извинение да ми вземе отпечатъците.

Ан рязко затаи дъх.

— Снели са отпечатъците ти?

— Да. Не можех да им откажа. Зная, че сигурно някъде в камионетката съм оставил отпечатък. Сигурно ще го намерят. Не искам да те плаша, Ан, но трябва да погледнем фактите в очите. Много скоро ще ме арестуват.

— Не мога да повярвам, че всичко това става с нас. Как можа да го направиш, какво ще правим сега?

— Станало каквото станало, да мислим как ще се оправяме отсега нататък, Ан. Всичко е по моя вина, а ти ще пострадаш. Най-доброто, което можеш да направиш сега…

— Почакай! Има само едно нещо, което може да се направи — каза тя настойчиво. — Трябва да се върнеш в полицията и да им разкажеш истината. Трябва да им кажеш точно какво се е случило. Трябва да отидеш сега.

— Вече е късно. Това е дело за убийство. Ще ме арестуват и ще ме опандизят, а какво ще стане с теб? Дикс каза, че ще си го изкара върху теб, ако го издам, и ще го направи. Заплаши, че ще хвърли киселина в лицето ти. Не мога да им кажа истината.

— Мислиш ли, че за мен има някакво значение какво ще направи Дикс с мен? Нашето щастие е много по-важно. Трябва да им кажеш истината. Те ще ти повярват, ако отидеш още сега. Не разбираш ли, че като им разкажеш как точно стоят нещата, те ще се отнесат по-снизходително с теб? Но ако ги оставиш да те арестуват, преди да си им казал, ще те третират така, както и останалите.

— Прекалено е късно, Ан. Трябваше да си призная веднага. Сега само ще си помислят, че щом съм отишъл при тях, значи съм загубил самообладание.

— Трябва да го направиш! — изплака тя и здраво стисна ръката ми. — Ако ти не го направиш, ще го направя аз.

— Не, Ан.

Тя ме изгледа внимателно.

— Ти планираш да направиш нещо, Хари. Има нещо в теб сега, Хари, което ме плаши.

— Смятам временно да изчезна от полезрението им.

— Не можеш да направиш това! Не трябва да го правиш! Къде ще отидеш? Не разбираш, ли, скъпи, че ако изчезнеш сега, ще помислят, че и ти си виновен не по-малко от останалите членове на бандата. Не можеш да избягаш надалеч. Ще те открият, винаги в края на краищата се добират до този, който им трябва.

— Смятам временно да изчезна от полезрението им, Ан — повторих аз. — Имам работа, която трябва да свърша. Съжалявам, но това е работа, която трябва да свърша сам.

— Работа? Какво имаш предвид?

— Смятам да намеря Дикс.

Тя ме погледна озадачено.

— Но това е смешно. Полицията ще го открие. Ти не може да направиш това. Ако избягаш оттук…

— Бих те помолил да събереш най-необходимите си неща, Ан, и да отидеш при майка си. В Лейтънстоун ще бъдеш в безопасност. Дикс не знае къде живее майка ти. Искам да заминеш още сега.

— Но, Хари, едва ли говориш сериозно. Плашиш ме. Нямам намерение да те напусна. Сигурна съм, че ще извършиш нещо безразсъдно.

— Само си губиш времето, Ан. Моля те, събери каквото искаш и повече да не спорим за това.

— Но, Хари, съзнаваш ли какво казваш? Ако избягаш сега, може никога повече да не се видим. Колко време възнамеряваш да се криеш? Трябва да отидеш още сега в полицията и да им кажеш истината.

— Прекалено късно е за това, Ан. Трябва да ме оставиш сам да се справя.

Тя ме хвана за ръката.

— Заради мен, скъпи, пак помисли. Недей да се криеш — изплака тя. — Ще дойда с теб. О, Хари, нека да не си разбиваме семейството. Направи както те моля.

Осъзнах, че няма да мога да се измъкна от нея. А времето изтичаше. Трябваше да избера друга линия на поведение.

— Дай ми малко време за размисъл, Ан — казах аз и се изправих на крака. — Ще сляза до офиса. Трябва ми малко време да си изясня нещата. Дай ми само половин час, Ан.

Тя ме погледна изпитателно.

— Защо точно искаш да намериш Дикс? — попита тя.

— За да изпитам удоволствието да му проваля плановете. Той ме направи за присмех, той уби Бил. Бих искал да си разчистя сметките с него, преди да вляза в пандиза, но може би пък ти си права. Може би най-доброто, което мога да направя, е да го оставя на полицията. Дай ми половин час да взема решение, Ан.

Тя се поколеба.

— Много добре, Хари. Ще изчакам тук. Моля те, бъди благоразумен. Трябва да отидеш до полицията и да им кажеш истината. Това е единственото правилно нещо, което можеш да направиш.

Прегърнах я и я целунах.

— Нека да си помисля малко.

Спуснах се по стълбите и влязох в офиса. Веднага след като затворих вратата, отворих касата и извадих осем банкноти по една лира, две банкноти от десет шилинга и малко монети. Пъхнах ги в джоба си. След това проверих чековата си книжка. Оставаха ми петдесет и две лири. Бързо написах чек на Ан за цялата сума, след това извадих лист хартия и нахвърлих следното писмо:

„Скъпа Ан,

Трябва да се сбогувам с теб. Нямам време за дълги обяснения. Не мога да оставя Дикс да се измъкне, след като уби Бил. Ще трябва да го намеря и да си разчистя сметките с него. Бил и аз преживяхме заедно толкова неща в миналото, за които ти нищо не знаеш, че го чувствам като част от себе си. Поради моята егоистична и безразсъдна постъпка сега той е мъртъв. Чувствам, че по-добрата част от мен е умряла заедно с него. Това, което е останало от мен, няма значение. Провалих нашия живот, като наруших даденото обещание, и нещата никога няма да бъдат същите. Нямам намерение да вляза в затвора за няколко години, като зная, че ще чакаш някой, който просто повече няма да съществува. Това трябва да сложи край на отношенията ни. Приложеният чек приключва сметката ми. Продай това място, ще получиш около две хиляди за оборудването и камиона. Всичко това е за теб.

Моля те, веднага иди при майка си и се покрий за известно време. Тази банда е опасна и ако поискат да се доберат до мен чрез теб, ще го направят. Така че заради мен, както и заради самата себе си, не им позволявай да те открият.

Извини ме за това, което ти причинявам сега, ако можеш. Ще бъде по-добре и за двама ни, ако сложим край на всичко сега. Ти винаги ще бъдеш в мислите ми. Винаги ще те обичам. Имам работа, която трябва да свърша и само ако съм сам, ще се справя с нея.

Довиждане, скъпа.“

Хари

Прочетох бързо тази бележка и почувствах, че написаното просто не върши работа, така че добавих няколко реда под името ми:

„Ще ти се обадя не след дълго, за да се сбогувам с теб така, както трябва. Ще ти пиша или ще се обадя в дома на майка ти.“

Това ще свърши работа, помислих си аз, като се пресегнах за плик. Обзе ме тревожно чувство. Трябва да тръгна, преди тя да слезе или полицията да пристигне. Сложих бележката и чека в плика и го оставих на бюрото, там, където тя щеше да го намери.

Жалко, че трябваше да се измъквам точно по този начин. Бих искал да взема шлифер и най-необходимото, но не можех да рискувам отново да се кача горе. Освен това, казах си, ако полицията ме наблюдава, една ръчна чанта може да събуди подозренията им и могат да ме арестуват на бърза ръка.

Погледнах часовника си. Подготовката ми бе отнела седем минути. Време бе за тръгване. Бързо прекосих гаража, минах покрай ягуара. За миг се поколебах дали да го взема, после реших, че е прекалено лесен за проследяване.

Отворих една от вратите на гаража и излязох в ярката слънчева светлина.

Затворих вратата, след това спрях да запаля цигара, докато погледнах с крайчеца на окото си двамата полицаи извън сортировъчната.

Те героично не ми обръщаха внимание и това им костваше такова усилие, че веднага разбрах, че са им заповядали да не ми обръщат внимание. Това можеше да означава само едно: Роусън вече бе решил да ме проследят и преследвачът ме изчакваше някъде наоколо, незабележим за останалите.

Отправих се с бърза крачка към „Оксфорд стрийт“. Не погледнах назад. Единствено се притеснявах да не би Ан да слезе в офиса, да открие бележката и да се затича след мен. Исках да се разкарам колкото се може по-бързо от „Ийгъл стрийт“, преди тя да открие прощалното ми послание. Когато се приближих до ъгъла на „Ийгъл стрийт“, пристигна автобусът, който минаваше по „Оксфорд стрийт“. Затичах се към него и се качих по стъпалата.

Погледнах назад веднага след като се разположих върху една от страничните седалки на платформата на кондуктора. Никой не се затича след мен, но след минута или две, когато отново погледнах назад, забелязах как една полицейска кола плавно следва автобуса на около четиридесет метра разстояние.

Казах си, че няма да е лесно да се измъкна от тях. Ако ме загубят, бе достатъчно да се обадят по късовълновото радио на някоя полицейска кола в района и веднага щяха да ме последват. Всеки полицай на поста си или регулировчик щяха да бъдат предупредени да ме търсят. Не, нямаше да бъде лесно, но по време на войната бях попадал и в по-трудни ситуации и бях сигурен, че ще успея да се избавя от опашките.

Купих си билет до Хайд Парк Корнър, слязох от автобуса до метрото и се спуснах надолу към касите. Бях сигурен, че един детектив, а може би и двама, са изскочили от полицейската кола веднага след като я загубих от погледа си и са ме последвали незабавно.

Спрях да си купя вестник от един павилион, след това си купих билет за Найтсбридж и слязох долу при влаковете.

На платформата имаше само трима или четирима души и аз отидох в далечния край и седнах на дървената пейка до стената. Погледнах към платформата, но никой повече не бе се приближил към вече чакащите пътници. Предположих, че детективите дебнат някъде наблизо.

Следващия път, когато отново щях да ги забележа, щеше да бъде, когато дойде влакът.

Отворих вестника си, погледът ми се насочи към колонката за произшествията.

ПОЩЕНСКИ ОБИР

„Рано тази сутрин в Ууд Лейн бе нападната пощенска камионетка на път от сортировъчната на «Ийгъл стрийт» до летище Нортълт. Три маскирани лица обраха и избягаха с индустриални диаманти на стойност триста хиляди лири. Човекът от охраната, който се е опитал да предотврати най-големия пощенски обир на всички времена, е бил безмилостно убит на място. Скотланд Ярд очаква, че в най-скоро време ще последва арест.“

Триста хиляди лири!

Размерът на сумата ме слиса за миг.

Нищо чудно, че Дикс бе взел толкова стриктни предохранителни мерки. Нищо чудно, че не се бе поколебал да извърши убийство. За човек, който разбира от тези неща, индустриалните диаманти са не по-лоши от парите в брой. За него щеше да бъде най-добре незабавно да изнесе диамантите от страната, където те щяха да струват значително повече, отколкото номиналната им стойност на черния валутен пазар.

Чудех се дали възнамерява да напусне страната. Доколкото го познавах, може би вече бе изчезнал с някой чартиран самолет и в тази минута е някъде в Европа. Ако е заминал, тогава съм го изпуснал.

Какво трябваше да направя най-напред?

Преди да тръгна след него, трябваше да се измъкна от полицията. Когато успея да се измъкна от опашките, преследването след мен ще бъде незабавно засилено. Роусън нямаше да ми даде втора възможност да се изплъзна между пръстите му. Ако ме намерят след това, щяха да ме арестуват.

Трябваше да намеря начин да се преоблека. Трябваше да променя външния си вид, така че да стана неузнаваем. Помислих си за апартамента на Бери — „Куинс авеню“ №3. Сега Бери сигурно се е скрил с останалата част от бандата. Напълно бе възможно да е оставил някакви дрехи в дома си. Той имаше ръст и телосложение като моите. Ако успея да се добера до апартамента му, без да ме видят, бях сигурен, че ще успея да се предреша достатъчно добре, че да не ме познаят.

Сгънах вестника и се изправих. Чух приближаващия влак. Бавно преминах по платформата и се присъединих към останалите четирима души, които чакаха влака.

Когато влакът излезе от тунела с дрънчене и тракане и спря до платформата, видях как един висок мъж с масивно телосложение излиза от арката, която водеше към пожарната стълба.

Погледнах го внимателно, без да направя ни най-малко усилие да прикрия интереса си към него. Исках да бъда сигурен, че ако го срещна отново, пак ще го разпозная.

Носеше кафяв костюм и мека шапка и по начина, по който се държеше и по престорената му безгрижност, докато вървеше към влака, от сто метра личеше, че е цивилен полицай.

Той влезе в купе, съседно на моето.

Трябваше да изиграя картите си много внимателно, казах си аз. Не можеше да става и въпрос да се опитам да избягам от него, когато пристигна на станцията. Трябваше да го загубя така, че той да не бъде сигурен дали преднамерено съм се измъкнал или той ме е загубил поради собственото си невнимание. Ако заподозре, че се опитвам да избягам, вероятно щеше да ме арестува.

Излязох от влака на Найтсбридж, бързо прекосих платформата и се качих на ескалатора. Когато се приближих до върха, погледнах назад.

Детективът бе по средата на ескалатора, на около десетина метра след мен. Бе се облегнал на движещото се перило и разглеждаше някакъв вестник.

Найтсбридж бе направо безлюден. Осъзнах, че съм избрал лошо време да играя на стражари и апаши. Неделя сутрин, с пустите улици и затворени магазини, не бе така многолюдна както в делничен ден.

Реших да се приближа достатъчно близо до „Куинс авеню“, преди да направя първия си ход. Отправих се с бърза крачка към „Бромптън Роуд“, след това свърнах нагоре по „Икзибишън Роуд“, който се простира чак до Хайд Парк.

Сега бях на около няколко минути път от „Куинс авеню“. Чувах стъпките на детектива, който ме следваше, но устоях на изкушението да погледна назад. По силата на звука на стъпките му можех да преценя, че той бе поне на петдесет метра зад мен. Прекосих пътя, като малко позабавих крачка. На ъгъла на „Империъл Инститют Роуд“ спрях и извадих пакет цигари.

Стъпките зад мен рязко спряха.

Запалих цигара, оставих пакета и след това, като намалих още повече ход, заобиколих ъгъла. Предполагах, че ще остана извън полезрението на детектива поне за шест секунди. В мига, в който заобиколих ъгъла, хвърлих цигарата и се впуснах в безумен яростен бяг, гумените ми подметки не вдигаха никакъв шум по паважа, докато тичах по пътя към „Империъл Инститют“. Покатерих се по стъпалата и се озовах в сянката на централния вход, който водеше към основната сграда. Спрях леко задъхан и се опрях на стената. Почаках миг или два, след това внимателно погледнах към улицата.

Детективът се появи зад ъгъла. Не бързаше, личеше, че е сигурен, че ще ме види как вървя бавно пред него, но когато видя празната улица и никаква следа от мен, той рязко спря.

Притаих се в сенките на централния вход и зачаках.

Чувах го как се спуска по улицата. Той внезапно се затича, с бърз ход стигна до далечния край на улицата и се огледа нагоре-надолу по „Куинс авеню“.

Останах на мястото си и го наблюдавах.

Той се поколеба и спря, след това се обърна и тръгна обратно.

Точно зад входа имаше телефонна будка и когато отидох до нея, отворих вратата и влязох вътре, след което я затворих след себе си.

Все още имах добър поглед към улицата през стъклената част на вратата и наблюдавах как детективът прекоси улицата, погледна към централния вход, поколеба се, след това бързо се затича нагоре по стълбите.

Клекнах под равнището на стъклото и чаках, сърцето ми щеше да се пукне. Чух го как се изкачи по стълбите и почти чувствах как очите му изследват сенките.

Всеки миг очаквах, че ще отвори вратата на кабинката и тогава нямаше да имам друг избор, освен да го ударя, но след миг или два го чух как се спуска надолу по стълбите и отново излиза на улицата.

Бавно се изправих, избърсах потта от лицето си и го проследих как спира в подножието на стълбите, за да огледа улицата в двете посоки.

Суровото му лице бе зачервено и ядосано и предположих, че се проклина, че се е отнесъл толкова лекомислено към тази работа. След известно колебание той се отправи към „Куинс авеню“, като зави зад ъгъла и изчезна от погледа ми.

Реших да почакам. Чаках в продължение на двадесет минути. Стрелките на часовника ми едва се движеха, но трябваше да се уверя, че детективът е останал с впечатлението, че ме е загубил, че няма да побърза веднага да напише доклада си, тъй като тогава две или даже три патрулни коли ще кръстосват из района и тогава задачата ми да избегна ареста на всяка цена щеше да стане много по-трудна.

След като изтекоха двадесетте минути, отидох до горния край на стълбите и се огледах. Никой не се виждаше и без да бързам, се спуснах по стъпалата и се отправих по улицата към „Куинс авеню“.

Не бързах, в случай че детективът се бе скрил някъде наблизо и ме наблюдава. Чувствах се гол и беззащитен, докато вървях по безлюдната, ярко осветена от слънцето улица.

Даже не спрях на ъгъла, а се отправих по „Куинс авеню“ без никакво колебание.

Детективът бе на двадесет метра пред мен и се отдалечаваше от мен. Прегърбените му рамене излъчваха безутешно отчаяние.

Ако се обърнеше, щеше да ме види и за миг за малко да изпадна в паника. След това се овладях и бързо погледнах към номера на къщата до мен. Бе №7. Апартаментът на Бери бе в къщата през една врата до №7, на около двадесет и пет метра нагоре по пътя.

Детективът продължи и аз тихо го последвах. Сърцето ми биеше до пукване. Той премина покрай №3. Вървях на пръсти, едва дишах, молех се само да не се обърне назад.

Той не се обърна назад, а продължи по „Куинс авеню“ към Хайд Парк.

Стигнах до стълбите, които водеха до №3, и след това се затичах нагоре, към убежището на отворената врата.

За миг останах неподвижен, докато нормализирах дишането си, след това се обърнах, за да разгледам списъка на живущите в хола. Трябваше ми най-горният апартамент. Апартамент 3А, Джек Бери, пети етаж.

Нямаше асансьор. Тръгнах нагоре по стълбите. На втората площадка отидох до прозореца и погледнах към улицата.

Бях се скрил тъкмо навреме. Една полицейска кола бе спряла на около четиридесет метра нагоре по пътя и детективът, който ме бе проследил, бягаше сега към нея. Дръпнах се от прозореца и продължих нагоре по стълбите. Сградата имаше пет етажа и пет стълбища за изкачване. Никого не срещнах, нищо не чух. Бе все още прекалено рано — няколко минути след десет часа. Наемателите сигурно бяха все още в леглото и се наслаждаваха на неделната си почивка. Спрях се пред входната врата на апартамента на Бери и прилепих ухо до нея. В течение на няколко минути се ослушвах внимателно, но нищо не чух. Завъртях дръжката на вратата и внимателно натиснах, като очаквах, че вратата е заключена, но тя се отвори и аз се озовах в един малък хол.

Първото, което видях, ме накара рязко да спра. До вратата имаше два куфара, а върху тях бе преметнато палто и кафява мека шапка.

Май че Бери бе все още тук. Съжалих, че не съм взел пистолет.

Внимателно затворих и се отправих към вратата на другата страна на хола. Долепих ухо до рамката на вратата, но и този път нищо не чух. Много внимателно завъртях дръжката и открехнах вратата само толкова, че да мога да погледна вътре.

Стаята бе доста широка, добре мебелирана с дивани и кресла, а в далечния край на стаята до прозорците имаше добре зареден бар.

Внимателно влязох в стаята, очите ми се насочиха към полуотворената врата, точно срещу мен, която вероятно водеше до спалнята. Стигнах до вратата, без да вдигам никакъв шум, и погледнах в стаята.

Бери лежеше по гръб върху диван легло. Бе изцяло облечен. Лицето му имаше цвета на стара лоена топка. Очите му бяха затворени и той сякаш едва дишаше.

До него, непосредствено до ръката му, лежеше автоматичен пистолет.