Джеймс Хадли Чейс
Така правят мъжете (11)

XI

Ан се върна в единадесет и нещо на следващата сутрин. Тя влезе в гаража с бърза стъпка, а в това време ние с Тим поставяхме нов уплътнител на един цилиндър.

— Качвам се след десет минути — казах аз и й махнах с омаслените си ръце, за да й покажа, че не мога да я целуна. — Как мина всичко?

— Добре. А при теб?

Знаех, че ме гледа изпитателно, и си давах сметка, че бледото ми лице с черни сенки под очите, което бях видял в огледалото, докато се бръснех, сигурно я беше шокирало.

— Излизахме с Бил снощи. Главата ми е като изтръпнал крак, но иначе съм добре. — Усмихнах й се, когато погледите ни се срещнаха. — След малко идвам.

Тя кимна на Тим, след това мина през офиса и се качи по стълбите.

Уплътнителят ни отне поне половин час.

— Това е — казах аз и взех топка конци, за да изтрия омаслените си ръце. — Оставям те ти да почистиш. Не забравяй да избършеш инструментите.

— Няма, господин Колинс.

Върнах се в офиса и запалих цигара.

Около девет и половина сутринта се бе появил Бери да смени Джо, който бе отпътувал в колата на Бери. Бери въобще не бе погледнал към мен. Той се бе заключил в преграденото помещение и оттогава не бях го виждал.

Устата ми беше леко подпухнала на мястото, където той ме бе ударил, а от крошетата на Дикс имах две големи синини под сърцето. Външно имах вид на човек, който си е легнал късно и може би е пийнал малко повече. Вътрешно бях като смръзнат каменен блок.

Изневерявайки на Ан, аз се бях намерил в капан, от който нямаше как да се измъкна. Ако не беше Ан, може би щях да успея да направя нещо, но след заплахата на Дикс да плисне киселина в лицето й и да й покаже снимките бях направо вързан.

Сега като размишлявах върху нещата, започнах да осъзнавам как клопката е била подготвена още първия път, когато се срещнах с Глория на „Уестърн авеню“. Тя сигурно ме беше проследила с буика от момента, в който бях напуснал гаража, за да помогна на Луис на летище Нортълт, и бе инсценирала повреда на мястото, където нямаше как да не я видя.

Ако бях послушал Ан и собствената си съвест, сега нямаше да съм в капана. Съвсем съзнателно бях направил погрешна стъпка и по всичко личеше, че сега и двамата ще трябва да плащаме за това.

Но колкото и да беше странно, аз бях дошъл на себе си. Снощи, след като се върнах в празния апартамент, бях направо полудял от страх. Не виждах никакъв изход. Отначало реших, че единственото нещо, което мога да направя, е да кажа на Ан цялата истина, след това да ида в полицията, да им разкажа тази долна история и да поискам закрила.

Но колкото повече си мислех за това, толкова по-невъзможно ми изглеждаше едно такова решение. Знаех, че не мога да отида при Ан и да й призная, че съм нарушил обещанието си да не се виждам повече с Глория. Не можех да призная, че съм й изневерил. До сутринта бях ходил напред-назад из дневната, напрягайки ума си с всички сили, за да намеря изход, и накрая започнах да идвам на себе си.

Бяха се отнесли с мен като с мухльо и през цялото време ме бяха водили за носа. Това чувство ме караше да бъда направо бесен. Сега положението беше нещо съвсем лично между нас с Дикс. Мразех го толкова много, колкото не бях подозирал, че мога да мразя някого. Бях решен да го победя на негов терен. Нямах представа как точно ще го направя, но рано или късно щеше да се появи шанс и аз нямаше да го пропусна.

Не искам да си мислите, че винаги съм бил толкова слаб, толкова жалък глупак. Трябва да си призная, че след войната се бях размекнал, но по време на войната си бях изградил репутация на войник индивидуалист. На времето бях много печен. Когато се сформираше патрул, за да се заловят избягали пленници, винаги избираха мен начело на групата. Ако трябваше да се неутрализира часови, преди да се свърши някоя работа, винаги поставяха тази задача на мен. Към края на войната ние с Бил бяхме изпратени в патрулна група, която бе специализирана в засади и унищожаване на японци. Да убивам бе станало част от работата ми и едва когато напуснах армията и се запознах с Ан, аз започнах да се отпускам по малко. Пет години семеен живот в цивилния свят ме бяха размекнали съвсем — една нощ в компанията на Дикс и часовникът се бе завъртял обратно.

Вече не се чувствах размекнат. Исках да убия Дикс. Нищо друго нямаше да ми донесе удовлетворение. Той ме бе напъхал в тази клопка. Той щеше да изпрати този филм до всички бардаци по света, за да се кискат дегенератите. Той ме караше да изложа Бил на опасност. Той бе заплашил да плисне киселина върху Ан. С тези четири неща той ми бе дал правото да искам живота му.

В момента всички карти бяха у него, но рано или късно той щеше да изиграе някоя от тях погрешно и тогава щеше да е моят ред. Бях решил междувременно да го накарам да мисли, че ме държи в ръцете си. Бях решил да приспя подозренията му и да изчакам своя шанс, а когато той дойде, да не го пропускам.

Освен това беше странно, че нямах никакви угризения да погледна Ан в очите. Цялата история бе твърде сериозна, за да се чувствам виновен за нещо, което вече принадлежеше на миналото и което нямаше да се повтори никога вече. Сега нейното щастие и моето щастие бяха едно цяло. Аз бях влязъл в клопката, аз трябваше да намеря изход от нея. Сега всичко беше между нас с Дикс. Ан не влизаше в уравнението.

Качих се горе, където Ан готвеше обяда. Докато стоях пред кухненския умивалник и си миех ръцете, усетих, че тя ме наблюдава напрегнато. Обърнах си и й се усмихнах.

— Изглеждаш зле, Хари.

— Чувствам се зле — казах аз, бършейки ръце с кърпата. — Имам чувството, че вечерята нещо не беше в ред. Беше прекалено мазна и изпих прекалено много бира. Иначе съм добре.

Знаех, че тя искаше да ми повярва, а фактът, че я гледах в очите, разсея съмненията й.

— Изглеждаш ми малко странен, Хари. Това ми напомня как изглеждаше, когато се запознахме — жесток и разгневен на целия свят.

Засмях се.

— Да знаеш само как ще се разгневя, ако обядът ми не е готов навреме.

Прегърнах я и я притиснах до себе си.

— Хари, кога ще се махнат тези мъже? Ще останат ли още дълго?

— Платиха си за месец, така че вероятно ще останат месец. Не зная.

— Ще ги оставиш ли, след като мине месецът?

Знаех, че няма да останат дълго: сигурно до началото на следващата седмица щяха да се махнат.

— Няма да ги оставя, щом не ги искаш.

— Зная, че парите са нещо важно…

— Престани да се тревожиш за пари. Хайде да ядем.

След обяд направих нещо, което дотогава не бях правил. Прекосих улицата и влязох в пощенския клон. Намерих се в огромно хале с бетонен под, пълно с пощенски камионетки. Мъже в кафяви гащеризони товареха пощенски чували в камионетките. Всички изглеждаха много заети и в продължение на няколко минути никой не ми обърна внимание.

През това време се бях огледал и бях скицирал помещението в съзнанието си.

— Влизането е забранено, приятел. Какво искаш?

Обърнах се. Един нисък набит мъжага в кафяв гащеризон се бе вторачил в мен с подозрение.

— Извинете — казах аз и се усмихнах. — Търся Бил Иейтс. Аз съм от другата страна на улицата — Хари Колинс. Може би Бил ви е споменавал за мен.

Лицето на ниския набит мъж се проясни и той кимна.

— Точно така. Бил често говори за вас. В момента го няма. Днес е в почивка.

— О, разбира се, че е в почивка. Сега си спомних, че той ми каза снощи. Съвсем ме е хванала склерозата, скоро и името си ще забравя. — Извадих пакет цигари и му предложих една. — Снощи си вяхме байраците из града. Бил си е все същият — може да изпие дванадесет бири на вечер.

— И аз мога да пия бира по всяко време. Приятно ми е, Харис. — Той взе цигарата и я запали. — Той каза за снощи, че ще излизате.

— Много се радвам, че са го повишили. Той е тъкмо за тази работа.

— Много го бива — каза Харис. — Бил е боксьор, нали? Винаги може да се познае по лицето на някого дали е бил боксьор или не.

— В батальона бе шампион в полулека категория. Ако се бе заел с тази работа на професионална основа, можеше да стигне далече.

— Не обича да говори много за себе си, но забелязах, че е бил боксьор. И аз съм се занимавал малко с бокс, но синините по лицето са всичко, което съм получавал.

Засмях се.

— Аз не съм. Онова там ли е новата камионетка на Бил?

— Какво? Тази барака? Не, не е колата на Бил. Неговата е хей там, на шеста рампа.

— Той ми разправяше за нея. Ами, най-добре да си вървя. Извинявайте, че ви отнех от времето. Трябваше да си спомня, че днес е почивният ден на Бил.

— Няма нищо — каза Харис и ми стисна ръката. — Много съм чувал за вас. Радвам се, че се запознахме.

Върнах се обратно в гаража със съзнанието, че Бери сигурно е видял какво става от прозореца. Погледнах към прозореца, но някой беше метнал пред него парче плат.

Около шест часа дойде Бил.

— Как се прибра снощи вкъщи? — попита той, влизайки в офиса.

— Без проблем, а ти?

— Едва стигнах. Тук имам няколко пушени херинги. Какво ще кажеш, ако Ан ги приготви и вечеряме заедно?

— Добре. Занеси й ги и когато я убедиш, слез долу. Може да отскочим отсреща да пийнем по една бира.

— Това се казва идея.

Той се качи горе.

Бях сигурен, че той ще убеди Ан, че сме прекарали вечерта заедно, и бях благодарен, че е дошъл. След десетина минути той се върна долу.

— Всичко е наред. Да вървим.

Вече бях затворил гаража и заедно отидохме в „Четирите пера“, кръчмата, която се намираше точно до пощенския клон.

— Две бири, госпожице — каза Бил на барманката и пое цигарата, която му предложих. Изведнъж той се вторачи в мен. — Боже, боже, какво е станало с устата ти?

— Един от ключовете се отплесна и за малко да ми избие зъбите. Отначало много ме заболя, но сега е добре. Между другото, тази сутрин се запознах с Харис. Той ми показа твоята камионетка.

Бил ме погледна изненадано.

— Така ли? Това е нарушение на правилника.

— Бях забравил, че днес не си на работа, и отидох да ти се обадя. Заприказвахме се, аз видях камионетката и го попитах дали е твоята.

— Аха. Ами, няма значение. В нея имам разни работи, които трябва да са тайна.

— Въобще не се приближих до нея — казах аз и се засмях. — Има ли алармено устройство, Бил?

— Има алармен звънец. Свързан е с акумулатора. Ако изпаднем в беда, първото нещо, което трябва да направим, е да натиснем този звънец. Веднъж като задейства, не може да се спре. Много добра идея. Голям джангър вдига.

Сега вече знаех всичко, което ми беше необходимо, така че смених темата и минахме на крикет. Веднъж като поде темата за шансовете на Мидълсекс да вземе шампионската титла, Бил не можеше да се спре.

Докато той говореше, аз дооформих плана си за действие. Ако имах малко късмет, сигурно нямаше да е много трудно да извадя алармения звънец от строя. Въобще не стоеше въпросът да го направя или не. Беше още много рано, за да мога да си позволя погрешна стъпка. Щом исках да победя Дикс, трябваше да го убедя, че ме е хванал натясно.

Трябваше доста да се напрегна по време на вечерята, за да следя разговора и да се държа естествено. Съзнанието ми бе заето с толкова много неща, но знаех, че ще е фатално, ако Ан или Бил заподозрат, че нещо не е наред.

С голямо облекчение отидох да изпратя Бил и да заключа вратата.

Светлината в сортировъчната на пощенския клон продължаваше да свети и големите врати бяха широко отворени.

— Изглежда не затваряте през нощта — казах аз, докато стояхме с Бил на тротоара.

— Не затваряме. През цялото време влизат и излизат камионетки. Разбира се, през останалата част се затваря, но гаражът ни е отворен през цялото време.

— Кой го охранява?

— Тази седмица Харис е нощна смяна. Той е най-големият хайлазин, когото познавам. По цяла нощ спи. Идвал съм след полунощ и ако исках, можех да измъкна няколко камионетки направо под носа му.

— На кой пък ще му дойде наум да открадне пощенска камионетка?

— Ако е празна, никой няма да я открадне — каза Бил с усмивка. — И Харис все това повтаря. Той казва, че щял да се събуди, ако някой запали мотора на някоя от тях. Може и да е така. Трябва да се направят доста маневри, за да се извади камионетка от рампата. Е, аз да вървя. Довиждане, Хари.

— До утре.

— Утре не мога. Ще имаме пак среднощна тренировка. Тъп късмет. Ще се видим в неделя.

Наблюдавах го как се отдалечава надолу по улицата към автобусната спирка, след това затворих вратата на гаража и пуснах резетата.

Джо се подаде от заградената стая.

— Как се справяш, приятелче?

— Добре — казах аз рязко и минах край него. Той се пресегна и ме сграбчи за ръката, завъртайки ме към себе си. Усещайки ръката му върху себе си, почувствах как ме обзема дива ярост. За малко да се нахвърля отгоре му, но успях да се спра овреме.

— Ед ще дойде утре следобед. Той очаква от теб някакви новини — каза Джо, а мъничките му очички бяха през цялото време нащрек.

— Ще ги получи — казах аз, издърпах се от ръцете му и продължих към офиса.

Те бяха абсолютно уверени, че ме държат в ръцете си. Добре, нека така да мислят. Само да направят една погрешна стъпка и щяха да разберат, че не съм мухльото, за който ме вземаха.

В петък следобед дойде Дикс. Седейки на бюрото си, видях как той изви огромния си кадилак и го вкара в гаража.

Станах и отидох в гаража, за да го посрещна. Той не излезе от колата.

— Качвай се, приятел — каза той. — Ще отидем на малка разходка в парка.

— Няма да се бавя, Тим — казах аз, отворих вратата на колата и се качих.

Дикс караше бързо по „Риджънт стрийт“, по „Кокспър стрийт“ и след това през Адмиралтейската арка към парка. Караше великолепно, провирайки се през движението през цялото време. Изглежда имаше безпогрешен инстинкт да се провира през светофарите, а от начина, по който преценяваше разстоянията, докато се врязваше в движението, на човек направо му се изправяше косата.

Никой от нас не продума, докато не стигнахме до Бъкингамския дворец.

— Имаш ли вече план, приятелче?

— Да. Кога да го изпълня?

Той ме погледна косо. Видях в очите му учудване.

— Довечера. Какъв ти е планът?

— Разпределителната на пощенския клон не се затваря цяла нощ. Пазачът спи почти през цялото време. Камионетката е в най-отдалечения ъгъл на гаража. Ако той ме забележи, ще му кажа, че съм работил до късно, направил съм чай и съм решил да му занеса една чаша. Ще взема със себе си чай в термос. После ще си отида и ще се опитам повторно. Ако е заспал, ще ида направо при камионетката. Мисля, че ще мога да се добера до камионетката, без да ме забележи. Аларменият звънец се захранва от акумулатора. Няма да е много трудно да се прекъснат кабелите.

— Ами ако проверят кабелите? Не е ли по-добре да се заглуши самият звънец?

— Дори да проверят кабелите, няма да разберат какво съм направил, освен ако не го пуснат пробно. Но ако направят това, тогава и заглушаването не би помогнало.

— Добре. Оставям нещата на теб, стига да свършиш работата добре. Няма да те заплашвам втори път. Знаеш какво ще се случи, ако си разиграеш грешно картите.

— Зная.

— Слушай сега, приятел, по всичко личи, че работата е определена за неделя сутрин. Имам информация, че стоката пристига на гара Кингс Крос в един часа през нощта в неделя. Казвам ти го, за да имаш готовност да се оправиш с ченгетата, когато дойдат. А те непременно ще дойдат при теб, не се съмнявай в това. Веднъж да приключим с тази работа, и ще стане доста напечено. Ченгетата ще обърнат града. Рано или късно ще дойдат при теб да те питат дали не си видял нещо подозрително. Дръж си устата. Сега ти си замесен в тази работа не по-малко от мен.

— Тим Грийнслийвс може да им каже, че сте се навъртали в гаража.

— Това си е твой проблем. Трябва да направиш всичко, за да не допуснеш ченгетата до него. Ако той се разприказва, онези художествени фотографии ще заминат по пощата.

— Ще се погрижа да не приказва.

— Това се иска, приятелче. Ако всичко мине гладко, в понеделник сутрин ще сме изчезнали и няма да ни видиш повече. Една дума накриво, една погрешна стъпка и аз така ще те подредя, че има дълго да ме помниш.

— Няма да има погрешни стъпки.

Той намали скоростта.

— Добре. Ти си дотук. Чао, приятел. Беше ми приятно и полезно да се запозная с теб. Не вярвам да се видим пак. За твое добро се надявам да не се видим повече.

Бавно се върнах по „Ийгъл стрийт“, умът ми трескаво работеше. По някакъв начин трябваше да накарам Бил да се разкара. Ако обирът щеше да се извърши в неделя през нощта, трябваше да съм абсолютно сигурен, че Бил не е в камионетката. Каквото и да ставаше с мен, той не трябваше да бъде изложен на никаква опасност. Нямах представа кой ще бъде на негово място и никак не се интересувах, но бях твърдо решен Бил да не се сблъска с Дикс и неговата шайка.

Но първата ми работа беше да блокирам алармения звънец. Естествено, Ан бе най-голямата пречка в тази иначе съвсем проста задача. Не можех да се заема със звънеца преди полунощ, а тя щеше да се чуди какво правя.

За късмет, точно докато съм бил навън, пристигнал един Вангард, за да му оправя спирачките.

Казах на Ан, че Вангардът има проблеми с карбуратора и може да ми се наложи да работя до късно.

— Човекът заминава утре сутрин в отпуска и обещах да му го оправя — казах аз, докато тя сервираше вечерята. — Не зная колко време ще ми трябва, но може да се окаже доста дълго.

След вечеря слязох в гаража и свалих карбуратора. Взех една медна тръбичка и започнах да пробивам дупка през нея. Продължавах да се занимавам с това, когато Ан дойде около десет и четиридесет и пет, за да види как се оправям.

— Ще ми трябват още поне два часа. Цялото нещо е съвсем издухано. Ти си лягай, скъпа. Щом свърша, веднага се качвам.

— Искаш ли да ти направя чай?

— Не още. Аз ще си направя сам малко по-късно. Ти си лягай. Колкото по-дълго си бърборим, толкова по-късно ще свърша.

— Добре, Хари. Ще си взема вана и пак ще дойда да ти се обадя.

— Недей. По-добре, като се заловя за работа, да не спирам. Това проклето нещо е много трудно за оправяне.

— Добре. Не вярвам да съм заспала, когато приключиш.

Няколко минути след полунощ аз се качих горе и сложих чайника да се топли. Лампата в спалнята бе изгасена и аз с благодарност си помислих, че Ан трябва да е заспала. Направих чай и напълних един термос, след това пак се спуснах долу. Сложих отвертка и клещи в джоба си, взех термоса със себе си, отключих вратата на гаража и погледнах отсреща към осветения вход, който водеше в пощенския разпределител.

Изведнъж на вратата на преградената стая се появи Джо.

— Трябва да е заспал — каза той. — От един час не се е мяркал.

Аз изсумтях и излязох на тротоара. Улица „Ийгъл стрийт“ бе пуста.

Движейки се съвсем тихо, прекосих улицата, гумените ми обувки не вдигаха никакъв шум. Влязох в разпределителя.

Една мощна крушка осветяваше входа, но останалата част от помещението тънеше в мрак.

Опитът ми от джунглата ми дойде на помощ. Много често бях водил патрули в джунглата на лов за японски снайперисти, опасни като гърмящи змии. Тази работа сега бе просто една разходка в сравнение с джунглата.

Сърцето ми биеше спокойно, краката ми не вдигаха никакъв шум, докато минах направо през слабо осветения гараж, без да правя никакво усилие да се скрия.

Ако Харис ме наблюдаваше, той нямаше да има никакво съмнение, че съм намислил нещо лошо. Държах се като човек, който съвсем легално е влязъл по работа.

Когато бях на десетина метра от камионетката на Бил, аз се спрях и се огледах, сякаш търсех Харис.

Отдясно забелязах малка стаичка, отделена със стъкло, осветена от синя електрическа крушка. С мъка забелязах Харис. Той се бе отпуснал напред в един стол, беше сложил глава върху ръцете си, а лактите му бяла опрени на бюрото.

Не помръдна.

Нямах представа дали спеше или не, но поне не беше ме видял.

Преместих се още метър-два към камионетката, без да откъсвам поглед от него. Той продължаваше да седи неподвижно. Направих четири бързи странични стъпки и се скрих в най-тъмната сянка, където той не можеше да ме види, дори да вдигнеше глава.

Останалото беше лесно. Отворих вратата на камионетката, пъхнах се вътре, след това затворих вратата.

Извадих малко електрическо фенерче и внимателно разгледах арматурното табло, криейки светлинката с ръка. До мястото на шофьора имаше малко копче, боядисано в червено, на което бе написано „Аларма“.

Залових се бързо за работа и проследих кабелите, които се спускаха под подовата настилка. Срязах кабела на мястото, където той изчезваше под настилката, обелих изолационната обвивка, изрязах жицата, поставих една кибритена клечка в изолацията, а другата страна на клечката пъхнах в другия край на изолацията, като ги свързах по този начин съвсем старателно. Дори ако човек внимателно разглеждаше проводника, нямаше да разбере на кое място е срязан.

Цялата работа не ми отне повече от минута.

Пъхнах клещите и отвертката в джоба си, след това извадих носната си кърпа и внимателно избърсах всичко, до което се бях докоснал, в случай че бях оставил отпечатъци. Тъкмо отварях вратата на камионетката, когато чух мотора на кола и само след миг в гаража влезе пощенска кола, която освети с фарове вътрешността на гаража.

Приклекнах ниско, скрих се до лоста на скоростите и отворих вратата от другата страна. Оставих я леко открехната и зачаках.

Колата паркира на една празна рампа, на не повече от десет метра от мястото, където бях свит.

— Бас държа, че си спал, мързелив дявол такъв — чух да казва шофьорът.

— Не съм — каза Харис възмутено. Той излезе от стаичката с бърза стъпка. — Може очите ми да са почивали, но не съм спал.

— Ами, хайде тогава. Искам да се разпиша и да си тръгвам.

Чух ги как, разговаряйки, се отдалечават към стаичката.

Измъкнах се от камионетката, затворих вратата и тръгнах да се измъквам от гаража. Пътят до изхода изглеждаше дълъг. Можех съвсем безопасно да се приближа на шест метра от него, но последните шест метра бяха ярко осветени от лампата на тавана.

Тръгнах към осветената част, като се притисках плътно към стената.

До мен долетяха гласове и пак се свих зад една камионетка.

Шофьорът и Харис излязоха от стаичката. Бавно тръгнаха към изхода.

На изхода шофьорът каза:

— Е, сладки сънища. И гледай да не хъркаш.

— Разкарай се — каза Харис и се ухили добродушно. — До утре. И си опичай акъла.

Той остана известно време на входа и наблюдаваше шофьора, който се отдалечи с бързи стъпки, а след това, прозявайки се, бавно се върна в гаража. Взря се в полумрака, като се почесваше по главата, след това се върна в стаичката и се затвори вътре.

Не се помръднах. Знаех, че ще ме види, ако пресека осветената част. Облегнах се на стената и зачаках. Чаках повече от петнадесет минути, но накрая видях как той отново подпря глава върху ръцете си.

Тогава тръгнах. Тихо и много бързо прекосих ярката светлина и се озовах на улицата. Продължих напред, прекосих улицата и стигнах до гаража, поемайки си дълбоко дъх, с облекчение, че бях стигнал тъмното, без да се чуят никакви признаци на тревога.

Джо ме чакаше. В мъждивата светлина, която идваше от офиса, забелязах, че по лицето му има капки пот.

— Много се забави. Реших, че той те е видял.

— Не ме видя.

— Свърши ли работата?

— Свърших я.

Затворих вратата на гаража и дръпнах резето, след това бързо прекосих огромното помещение, влязох в офиса, загасих лампата и се качих горе.

— Хари?

Замръзнах в момента, в който отворих вратата на спалнята.

— Ти не спиш ли?

— Не. Какво правеше отсреща? Защо ходи там?

Усетих как ме побиват тръпки.

— Направих чай. Реших, че Харис може би ще иска да си пийне. — Гласът ми бе неуверен. — Значи си ме видяла?

— Стори ми се, че чух някакъв шум и надникнах през прозореца. Този Харис, той ли е приятелят на Бил?

— Точно той. Ще се измия и идвам. Не пали лампата.

— Оправи ли карбуратора?

— Най-накрая успях. Трудна работа беше.

— Бързо си лягай, Хари.

— Идвам.