Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Things Men Do, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
hrUssI (2013)
Корекция
МаяК (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Джеймс Хадли Чейс. Така правят мъжете

Американска. Първо издание

ИК „Гуторанов и син“, София, 1994

ISBN: 954-507-039-0

История

  1. — Добавяне

II

След няколко дни, около четири и половина следобед, Тим Грийнслийвс влезе в дупката, която използвам за офис, бършейки ръцете си в шепа мазни конци.

Тим беше на седемнадесет, високо мършаво хлапе с очила с телени рамки, от които приличаше на бухал, рошава коса с цвят на кълчища и невероятно остър, комбинативен ум. Той беше при мен от една година и знаеше за автомобилните двигатели колкото мен. Плащах му четири лири и десет на седмица, а той струваше двойно повече. Бизнесът не позволяваше да наемам работник, но той ми беше абсолютно необходим. Ако ме повикаха да оправя някоя кола навън, трябваше някой да остане в гаража. Все си повтарях, че ще трябва да го освободя, но до този момент все отлагах неизбежното решение.

Поне не беше ме молил да му повиша заплатата и беше привързан към Ан като куче, което ме настройваше в негова полза.

— Здрасти, Тим — казах аз и отместих встрани счетоводната книга, по която работех в момента. — Оправи ли онези спирачки?

— Да, господин Колинс. Отвън има една млада дама, която пита за вас.

— Добре. — Бутнах стола си назад и се изправих. — Може да провериш резервоарите с бензина, Тим. Не искам да купувам тази седмица, ако можем да се оправим с този, който имаме.

Той ми хвърли един бърз поглед и кимна. Не бях му казал колко сме закъсали, но той не беше глупак. Сигурно се беше досетил, че имах проблеми със сметките тази седмица.

Отидох в мрачното голямо хале, което ми служеше за работилница и гараж. Освен машините, десеттонния камион, по който работеше Тим и моя камион, то изглеждаше доста празно и пусто. В него имаше достатъчно място за двадесет големи камиона.

Около работните маси се мотаеше едно момиче: момиче в тъмносиня ленена рокля, без шапка, с чанта от гущерова кожа, преметната през рамо.

— Добър ден — казах аз и се зачудих защо ли е дошла. — Мога ли да ви бъда полезен с нещо?

Тя се обърна.

Случвало ли ви се е да пипнете повреден електрически ключ и изведнъж токът да удари ръката ви? Точно това изпитах, когато тя се обърна — сякаш ме удари ток, сърцето ми заби неравномерно и устата ми пресъхна.

Не правете прибързано заключение, че тя беше красавица — не беше, въпреки че лицето и фигурата й неудържимо привличаха вниманието и всеки мъж би я погледнал два пъти, дори три пъти, но у нея имаше нещо повече. У нея имаше нещо, което привлича мъжете със страшна сила, ако искате го наречете сексуалност, но не беше просто сексуалност. Това бе животинска чувственост, нещо, дошло направо от джунглата.

Лицето й бе прекалено дълго и прекалено тясно, за да има претенции за хубост, но с високите си скули приличаше на китайка, а очите й бяха тъмни и страстни и в тях се таяха полускрити обещания за неизречени неща.

Освен това формите й бяха толкова провокиращи, колкото крещящи. Тя носеше тази рокля не за да скрие фигурата си, а за да я подчертае. Малките й тежки гърди напираха под тъмния лен, сякаш се опитваха да се освободят. Талията й беше тясна. Тя се извиваше и преминаваше в стегнати здрави бедра, които от своя страна изтъняваха в дълги стройни крака, елегантно обути в найлонови чорапи.

— Здрасти, Хари — каза тя и се усмихна, показвайки равни бели зъби и заедно с усмивката в очите й се появи пламъче, което си заслужаваше да се види.

През изминалите два дни тя се бе появявала в съзнанието ми от време на време и все се чудех дали ще я видя пак. Почти бях успял да се убедя, че тя няма да дойде, но ето я сега, беше се появила от мрака, по-хубава, по-вълнуваща и много по-опасна, отколкото въображението ми я беше рисувало в моментите, когато си бях позволявал да мисля за нея.

— Каква изненада. Не очаквах, че пак ще се срещнем. — Почти не познах гласа си, звучеше като пресипнало грачене.

Тя ме гледаше със същото напрегнато любопитство, с което я гледах и аз.

— Казах, че ще дойда.

Изведнъж осъзнах, че Тим ни гледа, и с усилие се овладях.

Очите й се преместиха от мен върху Тим. Останаха фиксирани върху него достатъчно дълго, за да го накарат да се изчерви и да се отдалечи в другия край на халето.

— Смешно момче. Помага ли ви?

— По-умен е, отколкото изглежда.

Тя се засмя.

— Дано да е така. Имам намерение да гарирам колата си тук.

Инстинктивно разбрах, че трябва да й кажа, че съм променил решението си. Това, което изпитвах към нея, беше опасно. Не трябваше да я виждам повече. Трябваше да пресека всичко още сега. Знаех го. Знаех, че ако продължа да я виждам, ще си имам неприятности.

— Нямам автоматично заключване — прозвучах така слабо, както се чувствах. — Освен това вие сигурно ще намерите нещо, по-близо до вас.

Тъмните й очи проблеснаха към мен. Очертаните й вежди се свиха намръщено.

— Не съм искала автоматично заключване и ми е достатъчно близо, но ако не искате моята кола, просто ми кажете.

— Не че не я искам. Просто си мислех за вашето удобство.

— Няма нужда да се тревожите за мен. Ще ви плащам по тридесет шилинга на седмица и по пет шилинга, когато поискам да ми измиете колата. Приемате или не?

Разумът ми казваше, че не приема, но гласът ми каза:

— Това ме устройва. Ако я гарирате тук, до тази стена, на мен няма да ми пречи, а за вас ще е лесно да я изваждате и вкарвате вътре.

Тя престана да се мръщи и очите й отново просветнаха.

— Това е добре. — Тя отвори чантата си. — Ще ви дам предплата за един месец. Ще ви помоля за разписка.

— Тогава елате в офиса.

Тя тръгна след мен към дъното на халето, като по пътя си мина край Тим, който изваждаше пръчката за измерване на резервоарите изпод купчина боклуци, натрупани на пода. Той вдигна поглед и я загледа, след като тя го отмина. В погледа му забелязах неодобрение и за първи път, откакто бе започнал да работи при мен, той ме раздразни. Отворих вратата на офиса и се дръпнах встрани.

— Страхувам се, че не е кой знае какъв офис.

Тя мина край мен, ръката й докосна ръкава ми и долових лекия аромат на нейния парфюм.

— Какво значение има, щом върши работа?

— Сигурно сте права.

Тя остави на бюрото ми една банкнота от пет лири, две от по една лира и една банкнота от десет шилинга.

— Когато искам да ми измиете колата, ще ви плащам отделно.

— Няма проблеми.

Минах от другата страна на бюрото.

— Няма ли да седнете?

Тя седна на разнебитения стол с права облегалка и кръстоса крака малко небрежно. От мястото, където седях, виждах коляното й и малък триъгълник от бяло бедро, където полата й се беше повдигнала. Устата ми беше суха като пергамент.

Извадих си кочана с разписките и й написах разписка. Беше ми трудно да пиша четливо. Думите изглеждаха написани от деветдесетгодишен старец.

Когато вдигнах глава, за да й подам разписката, видях, че ме гледа. Имах чувството, че знае в какво състояние ме е довела, но когато се усмихна, очите й останаха безизразни.

— Ще докарам колата утре по някое време. Не я използвам много. — Тя направи пауза, след това попита: — Как върви бизнесът, Хари?

Усмихнах се криво.

— Днес върви много добре, направо рекорд. Две лири от петрол, десет шилинга от поправка на спирачки и седем лири и десет шилинга от наем за гараж. Парите направо валят.

Тя ми хвърли един дълъг поглед с дръпнатите си очи, затвори чантата си и се изправи.

— Ако човек не може да печели по един начин…

— Зная: може да печели по друг. Чух го още когато го казахте за първи път. Не е толкова лесно, колкото звучи. Може би имате някои идеи, които бихте споделили с мен.

Тя се приближи до мен. Бях прав, далече от бюрото. Парфюмът й бе секси като формите й.

— Искате да ви дам някакви идеи, така ли?

— Бих помислил по тях, не съм горд.

Тя протегна ръка и махна въображаемо мъхче от ревера ми. В черните й искрящи очи имаше несъмнена покана. Усетих, че съм стиснал юмруци зад гърба си, за да не я сграбча.

— Тогава ще трябва да си помисля. Може да ми дойде някоя идея.

— Хари!

Гласът на Ан долетя от стълбите.

Доближих се до вратата малко неуверено и я отворих.

— Да, Ан.

— Може ли да се качиш за момент?

— Идвам.

— Това жена ви ли е? — Гласът й бе тих и тя се приближи още по-близо до мен.

— Да, трябва да се качвам.

Говорехме като двама конспиратори.

— Ще дойда утре с колата. Довиждане, Хари.

— Довиждане.

Тя се промуши край мен и с бързи стъпки прекоси гаража. Забелязах, че бедрата й леко се поклащат, докато върви. Ако не бях в такова състояние, щях да усетя, че тя ги поклаща нарочно, заради мен.

Качих се по стълбите, като вземах по две стъпала наведнъж. Ан се бореше със запушалката на бутилка плодов сок.

— Просто не мога да я помръдна.

— Дай ми я.

Завъртях капачката. Отначало не искаше да се помръдне, но след това на втория път се завъртя.

— Надявам се, че не съм ти попречила, Хари.

Погледнах я остро.

Беше облечена в стар пуловер и чифт сини панталони, които се бяха свили от многото пране и се бяха вдигнали над кокалчетата й, и бяха станали тесни на задника й. Над едното й око беше паднал кичур кафява коса, а брадата й беше изцапана. Преди половин час щях да си помисля, че е много сладка, но сега очите ми бяха още замаяни от синята ленена рокля и формите под нея.

— За бога, Ан, не можеш ли малко да се стегнеш? С тези панталони дупето ти изглежда два пъти по-голямо, отколкото е в действителност, а този стар пуловер става само за боклука.

Видях как в очите й се появи стресната изненада, след това тя се засмя.

— Извинявай, скъпи. Зная, че изглеждам ужасно, но просто чистех. Ще се преоблека. — Тя обгърна шията ми с ръце. — Не искам да изглеждам като някаква повлекана. Просто бях много заета.

Изведнъж се почувствах много засрамен за това, че бях разговарял с нея по този начин, и се изчервих целият.

— Не исках да те засегна, Ан. Просто искам винаги да изглеждаш толкова хубава, колкото си.

— Някои съпрузи дори не забелязват какво обличат жените им. Поласкана съм, Хари.

— Не зная. — Наведох се и я целунах. — Ще се видим скоро. Проверявам счетоводната книга.

— Намери ли грешки?

Ан водеше книгите, отговаряше за застраховките и останалите неизбежни формуляри. Веднъж месечно аз проверявах всичко, за всеки случай.

— Всичко е без грешка. — Плеснах я леко отзад. — И събуй тези панталони. В тях изглеждаш неприлично.

— Само ти ме виждаш с тях. — Тя погледна към панталоните с комично недоумение. — Е, добре. Ще намеря нещо друго. Хари, какво ще кажеш да си купя нови панталони? Така пестя от чорапи.

Петте лири на Глория още пареха в джоба ми. Извадих ги с мисълта, че няма да се чувствам толкова гузен, ако ги похарча за Ан.

— Купи си нови. Дадох под наем едно място в гаража. Това е предплатата за този месец. Иди и си купи.

Очите на Ан се разтвориха широко.

— О, не, аз просто се пошегувах. Не можем да си позволим да си купуваме дрехи точно сега, нали, Хари? Дължим…

— Няма значение какво дължим. Това е нещо съвсем непредвидено. Няма да го впиша в книгите. Иди и си купи. Още утре.

— Но трябва да сме разумни…

— О, за бога! Недей да спориш! Иди и си купи.

Пъхнах банкнотата в ръката й и се спуснах по стълбите. Няколко минути поседях на бюрото си — чувствах, че ми е горещо, бях ядосан и ми беше лошо. Досега не бях викал на Ан. Досега не бях я критикувал. Пред очите ми още беше стреснатото й лице, когато я оставих. Помислих си как ние с Глория бяхме разговаряли като конспиратори, когато чухме гласа на Ан. Всичко това беше съвсем ясно. Тази работа трябваше да спре. Когато Глория докара колата си, ще й кажа, че съм променил решението си. Ако тя гарира колата си тук, ще я виждам често. Спомних си как ме беше погледнала, когато беше изтърсила въображаемата прашинка от ревера ми. Жените не поглеждат така, освен ако не са намислили нещо. Усетих, че по лицето ми се стича нещо студено и мокро. Само като си помислех за нея и вече се изпотявах.

Тим Грийнслийвс бутна вратата и влезе.

— Има ли още нещо, господин Колинс? Проверих бензина. Има достатъчно за тази седмица. Ако няма друга работа, ще си тръгвам.

— Добре, Тим.

Той ме погледна, в очите му се четеше объркване.

— Лека нощ тогава, господин Колинс.

— Лека нощ.

Когато той си отиде, аз облякох една бяла престилка, в случай, че някой поиска бензин, оставих вратата на офиса отворена, за да държа гаража под око и пак се залових със счетоводната книга.

Поработих доста вяло в продължение на половин час.

Трудно ми беше да се концентрирам. Опитвах се да не мисля за Глория, но тя непрекъснато се появяваше в съзнанието ми, докато накрая захвърлих молива и бутнах стола си назад с ядосано мърморене.

Минах по дългата пътека до улицата и останах така няколко минути, загледан в минаващите коли. Движението бе голямо през деня, защото хората минаваха по „Ийгъл стрийт“ за да избегнат Пикадили и да си спестят светофарите по „Риджънт стрийт“.

От другата страна на улицата се намираше пощенски разпределител — пред входа имаше паркирани две пощенски камионетки и пощальоните бързаха да натоварят в тях чувалите с писма.

Гледах ги как работят без особен интерес, после изведнъж забелязах Бил Иейтс, който пусна два чувала на тротоара, и му махнах.

По време на войната Бил беше в моя батальон. Бяхме се били заедно при Каен, бяха ни ранили в един и същи ден и бяхме прекарали месец в едно и също отделение в болницата. Дори ни бяха демобилизирали в един и същи ден и скоро след като отворих гаража бях открил, че той е от постоянния персонал на пощата отсреща.

Той се приближи с широка усмивка на квадратното си весело лице. Беше дребен човек, наближаваше четиридесет, с яки рамене и къси, набити крака.

— Здрасти, Хари, как е?

— Все така.

Той намигна.

— Я не ме будалкай. Кое беше онова парче, дето излезе преди малко? Лелеее! Имаше такова виме, че направо щях да се хвърля от прозореца!

— Иска да си гарира колата тук.

— Наистина? Значи ще я виждам по-често тогава, така ли? Не ми се случва често да видя такива форми по тази улица. Фу! Късмет имаш, че си женен мъж. Между нас да си остане, Хари, нямаше да мога да гарантирам за нея, ако гарираше колата си при мен.

— Мислех, че вече си надживял тези работи. — Опитах се да се усмихна, но не успях. — Имаш много доволен вид. — Бързах да сменя темата. — Да не би да са ти повишили заплатата?

— Повече от това — дадоха ми по-висока служба. От понеделник ще съм човекът от охраната Иейтс. Край на влаченето на тези проклети чували. Просто ще седя в камионетката със заплашителен вид. Тъкмо работа за мен.

— Поздравления, Бил. И какво ще трябва да охраняваш?

— Може и да не повярваш — каза Бил широко ухилен, — но от време на време в тези камионетки караме ценни неща и отсега нататък в такива случаи твоят стар приятел ще охранява шофьора и ще гледа на някой да не му се доще да гепи нещо. Добре платено топличко местенце. Работата е много по-лека от това, което правех досега.

— Няма да е кой знае колко лека, ако ви нападнат.

— Нямам нищо против малко приключения. Помниш ли старите времена? Помниш ли когато ние с теб…

Един от пощальоните изрева от другата страна на улицата:

— Хей, Бил! Какво си въобразяваш? Я ела и се залавяй за работа!

Лицето на Бил помръкна.

— Цялата тайфа сега ми завижда. Е, ако тези камионетки трябва да заминат довечера, най-добре ще е да направя нещо. Аз съм единственият, който върши някаква работа. Ще се видим, Хари.

Той се върна при камионетката.

Когато се върнах в офиса, заварих там Ан. Беше си облякла пола и се беше сресала. Сама си беше шила тази пола. Шиенето й идеше отръки. Не зная как щях да се оправя, ако тя не си шиеше дрехите сама.

— Откъде беше парфюмът, Хари?

Усетих, че се изчервявам. Ан ме погледна въпросително, на лицето й бе изписана изненада.

— Парфюм? Нищо не усещам. Може би… вероятно госпожица Селби е била с парфюм. Не бях забелязал. Смятах да ти кажа, Ан. Нали си спомняш момичето, което бях докарал с камиона преди два дни — онова, дето произвежда бельо? Тя дойде преди малко — иска да си гарира колата тук. Плаща седем лири и десет на месец. Помислих, че идеята е добра.

— Това е чудесно! — Лицето на Ан светна. — Знаеш ли, Хари, тук има много място. Не можем ли да намерим и други хора, които да си оставят колите тук?

Погледнах я рязко.

— Нямаме автоматично заключване. Повечето хора искат автоматично заключване.

— Да, но тя не е искала.

— Тя не е придирчива. Повечето хора искат.

Запалих цигара и седнах на ръба на бюрото.

— Извадих късмет с това, че тя ме спря на стоп. — Опитах се да звуча съвсем естествено, но не се получи. — Ще се промени физиономията на това място, когато тук се паркира ягуар.

Ан ме погледна, след това се загледа в пода.

— Да.

Седяхме мълчаливо една дълга минута, докато аз ровех в съзнанието си да измисля нещо, което да разсее внезапното напрежение.

— Между другото, повишили са Бил. Вече е в охраната.

— Така ли? Това добре ли е? Какво трябва да прави?

— Да седи при шофьора и да не допуска бандитите да приближат. — Засмях се. — Бил казва, че е добре платено, топличко местенце. Каква представа има само за топличко местенце!

— На мен ми звучи доста опасно.

— Не зная. От години не са обирали пощата, доколкото мога да си спомня.

— Хари…

Погледнах я.

— Направих списък на неплатените сметки.

— Така ли? И зле ли е?

Тя кимна.

— Осемдесет и девет лири.

Подсвирнах.

— Не може да е толкова много.

— Толкова е. Сложих тези пет лири в кутията с дребните пари. Трябва да сме разумни. Трябва да пестим всяко пени.

— А как са месечните сметки, които трябва да ни платят? Как изглеждат там нещата?

— Ако всички си платят сметките, може да се съберат около петдесет лири, може би малко повече. Не трябваше да купуваме това ново масло. Не можем да го продадем.

— Дявол да го вземе оня проклет търговски пътник! Той може да убеди и плъх да си купи отрова. Е, ще им се наложи да почакат малко, преди да платим.

— Знаеш ли какво си мисля… Ако освободиш Тим, не може ли аз да поема помпите?

— Ти? Виж какво, Ан, твоето място е да въртиш къщата. И без това си имаш много работа. Освен това не знаеш нищо за автомобилните двигатели. Не, това не е решение. Не можем да си позволим да останем без Тим. Трябва да престана да чакам да се появи работа и да предприема нещо. Трябва ми някаква идея.

Изведнъж кафявите й очи се изпълниха с тревога.

— Каква идея, Хари?

— Не зная. Трябва да помисля.

Поседяхме мълчаливо известно време, след това тя каза:

— Наистина ли имаш нещо против да нося онези панталони? Те могат да изкарат още доста, а аз трябва да си пазя чорапите.

— Не, нямам нищо против. Както ти искаш. — Говорех нервно, защото едновременно с това си мислех за това, което беше казала Глория: „Тогава ще трябва да си помисля. Може да ми дойде някоя идея“.

— Тогава ще продължа да си ги нося.

Почти не я чух.

Дали Глория не можеше да ми намери нещо? Може би можеше да ми предложи някаква работа. Може би познава важни хора. Може би дори може да окаже определено влияние.

— Хари…

Вдигнах поглед намръщено.

— Какво има?

— Елегантна ли е госпожица Селби? Облича ли се с красиви дрехи?

Усетих, че по гърба ми преминава студена тръпка. Тя ме погледна и аз я погледнах, но не издържах и извърнах очи.

— Не зная. Не забелязах. Защо?

— Просто се чудех. — Изведнъж гласът на Ан прозвуча много уморено. — Ще се кача да приготвя вечерята.

Седях неподвижно, слушах стъпките й, докато се изкачваше по стълбите. Гледах свитите си юмруци и се мразех.