Джеймс Хадли Чейс
Така правят мъжете (10)

X

— Добре, добре, хайде вие двамата, стига толкова.

Подигравателният глас на Дикс прозвуча така, сякаш той бе в стаята. Глория се дръпна от мен, вдигна пеньоара си и го наметна.

Продължих да лежа на леглото като парализиран, оглеждах стаята и се опитвах да видя откъде е дошъл гласът.

— Какво беше това? — казах аз. Думите излязоха от устата ми като някакво жабешко грачене.

— О, я мълчи! — каза Глория и отиде до огледалото, бухна косата си с пръсти, а след това избърса устни с опакото на ръката си с такова отвращение, че направо ми прилоша.

— Кой беше този, дето говореше?

— Ти кой мислиш, че беше бе, тъпо говедо такова?

Вече бях станал от леглото.

— Дикс ли беше?

Тя не ми обърна никакво внимание, а продължи да оправя червилото си пред огледалото. Ръцете ми трепереха. Едва дишах.

— Глория, нали него го няма тук?

— О, я мълчи!

Прекосих стаята и я сграбчих за ръката, обръщайки я към себе си.

— Тук ли е?

Тя се изкопчи от ръцете ми и ме удари три пъти през лицето, толкова бързо и свирепо, че нямах време да реагирам.

— Не ме докосвай, вонливо копеле такова! — каза тя с пронизителен глас, а лицето й бе бяло и застинало като гранит. Очите й приличаха на дупки в бял чаршаф.

Чух как вратата се отваря и бързо се обърнах.

— Спокойно, Глори, стига толкова. Искам да поговоря с него.

Глория се загърна още по-плътно с пеньоара и излезе от стаята. Дикс затвори вратата след нея.

Той беше облечен в костюма си на тънки черно-бели райета. Шапката бе бутната назад към тила, а по лицето му имаше капки пот.

— Е, приятел, изглежда ти добре се забавляваше.

Обхвана ме такава ярост, каквато не бях изпитвал до този момент в живота си. Искаше ми се да го разкъсам, да му изтръгна гръцмуля, да го тъпча, докато изцедя и последната капка кръв от тялото му.

Тръгнах към него с протегнати напред ръце, с извити пръсти.

— По-добре недей, приятел…

Сега вече бях съвсем близо до него. Замахнах към лицето му с цялата си сила. Той леко дръпна глава и юмрукът ми профуча край него, а аз се натъкнах на един къс удар, който ме улучи под сърцето. Коленете ми се подкосиха. Приближих се до него, ръцете ми посягаха към гърлото му, но той ме отхвърли встрани с един страхотен удар, а когато отново се спуснах към него, той заби юмрука си под сърцето ми с такава сила, че паднах на четири крака. Имах чувството, че ребрата ми са хлътнали навътре, все едно, че ме беше ритнал кон.

Останах така няколко секунди, след това бавно се изправих. Той ме чакаше, с ръце, отпуснати от двете страни на тялото, с презрителна усмивка на лицето — наблюдаваше ме с истинска наслада.

— Не съм твоята категория, приятелче. По-спокойно. Искам само да поговорим.

Тези два ужасни удара в тялото ми бяха изсмукали цялата ми сила. Трудно ми беше да стоя прав, но яростта пак ме повлече към него. Искаше ми се да размажа подигравателната му физиономия, дори и да ме убиеше в този момент.

Той ме остави да се приближа, след това в момента, в който замахнах, юмрукът му, който приличаше на дървен чук, потъна в тялото ми. Политнах назад и се проснах на пода в цял ръст. Имах чувството, че тялото ми се е разпаднало на части. С мъка се повдигнах на колене и това бе всичко, което успях да направя. Нямах сила да се изправя. Останах на колене, с глава, провиснала на гърдите, дишах на пресекулки през широко отворената си уста. Три удара в тялото ме бяха прекършили и ме бяха довели до безпомощността на дете.

Тя ме бе предупредила да не го удрям. Е, поне за това не беше ме излъгала.

Дикс отиде до леглото и седна върху него. Извади цигара, запали я и хвърли клечката в камината.

— Не бързай, приятел. Имаме много време.

Продължавах да съм коленичил на пода. Не помня колко време съм останал в тази поза, може би десет минути, може би повече. После бавно се протегнах към един стол, сграбчих го и се изправих, подпирайки се на него. Всяко движение ми причиняваше ужасна болка. Седнах, прегънат на две, с ръце притиснати към корема. Имах ужасното усещане, че ако не се държа здраво, вътрешностите ми ще се изсипят на пода.

— Ще ти налея едно питие. — Той стана и излезе от стаята.

Радиограмофонът продължаваше да свири. Всичко ми се струваше съвсем нереално, като някакъв убийствен кошмар. Той се забави доста. Едва долавях някакви гласове. Продължавах да седя, притиснал корема си, впил поглед в белия килим, мозъкът ми бе смръзнат и пуст.

Той се върна след около половин час и ми бутна чаша уиски в ръката. Поех я и изпих уискито на една голяма, бавна, прилична на конвулсия глътка. Цялата ми ярост сякаш се беше изцедила от тялото ми. Беше останал само гаден ужас от мен самия и още по-гаден страх от него.

Пак седнах на леглото.

— Знаеш ли, приятелче, аз си бях помислил, че си по-умен, отколкото си в действителност. Когато не се появи, след като Глория ти се обади, започнах да си мисля, че си подушил клопката. Мога дори да си призная, че малко се разтревожих. До този момент рибата все се хващаше на въдицата. Както и да е. По-добре късно, отколкото никога. Накрая работата стана.

Вратата се отвори и влезе Бери. Беше по риза. Явно му беше горещо и косата му бе подгизнала от пот.

— Ето ги, Ед. Още са мокри, обаче ги погледни само! Страхотни са!

Той подаде на Дикс голям емайлиран съд, хвърли ми студен, празен поглед и излезе, затваряйки вратата след себе си.

Дикс разгледа съдържанието на съда.

— Много са хубави. Ето, приятелче, погледни ги. Какво ще кажеш за фотографското изкуство?

Той се приближи и постави съда на коленете ми. В съда имаше три големи снимки, току-що извадени от фиксажа. Като ги погледнах, щях да повърна. Нямаше нужда да ги гледам още, за да позная мъжа на снимките — това бях аз.

Бутнах съда със снимките, изправих се и замахнах да го ударя в лицето.

Той блокира удара ми с ръка, после ме бутна и ме свали обратно на стола.

— Отпусни се, приятел, или ще се наложи пак да те ударя.

Погледнах го. Ако имах оръжие, щях да го застрелям. Той се ухили.

— По-спокойно. Искам да поговоря с теб. — Той пак седна на леглото. — Виждаш ли оня малък диск по средата на огледалото? Не си ли си задавал въпроса какво е това? Бас държа, че не си. Никой не си го задава. Той крие обектива на шестнадесетмилиметрова кинокамера. Филмът в нея ми струва две хиляди. Копия от него ще обиколят целия свят. Ти ще станеш известен и високо ценен като филмова звезда, приятел. — Той изтърси цигарата си на белия килим и се ухили. — Ако искаш вярвай, обзавеждането на тази стая ми струва хилядарка, но определено ми носи добри дивиденти. Казвам ти всичко това, приятел, защото сега ти си вече един от нас. Ако не си съгласен, просто си кажи и аз ще изпратя малко от тези снимки на симпатичната ти женичка. Сигурно ще бъдат сюрприз за нея, а аз не съм сигурен, че ти би искал да я сюрпризираш до такава степен.

Знаех, че ме е пипнал. Бях готов да направя всичко само и само тези снимки да не попаднат у Ан, бях готов на всичко.

— Така стоят нещата, приятел — продължи той. — Ти си прекара добре, сега е време да платиш за това. Само една погрешна стъпка от твоя страна и аз ще започна да раздавам тези снимки наляво и надясно. Скоро ще имам задача за теб и ти ще я изпълниш, защото в противен случай… — Той се наведе напред, малките му светещи очички се бяха впили в лицето ми. — Имам чувството, че ти вече си се досетил какво възнамерявам да правя. В случай че не си, аз ще ти кажа. Към края на седмицата, може би в събота или неделя, една голяма пратка промишлени диаманти ще пътува към континента. Пратката ще пристигне в пощенския клон на „Ийгъл стрийт“. Оттам ще бъде извозена с камионетка до летище Нортълт. Искам тези диаманти, приятелче. Всичко е готово и аз се надявам да ги пипна. Твоят гараж е главната ни квартира. Ягуарът, който Глория остави при теб, е една от колите, с които ще се измъкнем. Включили сме се към телефона ти и Джо е готов да ми се обади в момента, в който види, че камионетката тръгва. Но има една малка работа, която не сме свършили. За нея са необходими технически умения, а това е нещо, което ти имаш. В петък вечерта ти ще идеш в пощенската станция и ще изключиш алармата на камионетката. Как точно ще го направиш, си е твоя работа, но ще го направиш. В противен случай аз ще се обадя на жена ти и ще й дам снимките. Ако изтече информация, ако нещо тръгне не както трябва, аз ще зная кой е причината за това и ще отмъстя както на теб, така и на жена ти. Може би на пръв поглед не личи, но Луис е един от тези, които хвърлят най-добре киселина в целия град. Виждал ли си някога момиче, на което са плиснали киселина в лицето? Това ще се случи на жена ти, ако се разприказваш прекалено, но първо ще й дам да види снимките.

Той се изправи.

— Ами, това май е всичко, приятелче. Днес е сряда. До петък сутринта имаш време да измислиш как ще го направиш. Ще донеса със себе си една от снимките, в случай че мозъкът ти не иска да работи достатъчно добре. — Той отиде до вратата и рязко я отвори. — Тръгвай, приятел.

Изправих се бавно, страшно ме болеше. Нямах какво да кажа, въобще нямаше нищо за казване. Бях влязъл в капана с широко отворени очи и капанът бе щракнал. Не беше сега моментът да търся изход.

С всяка стъпка през стаята ме пробождаше страшна болка. Бавно се придвижих до дневната.

Бери и Луис седяха на бара, пред всеки от тях имаше по чаша уиски. Глория лежеше на дивана и пушеше. Огненият й пеньоар се бе разтворил, а дългите й крака бяха проснати съвсем свободно — единият на дивана, другият висеше на пода. Тя не ме погледна, докато пресичах стаята като истински инвалид и се насочих към вратата.

— Иди да изпратиш господина, Бери — каза Дикс, който ме последва в дневната. — Отнасяй се внимателно с него. Сега той ни е съдружник в бизнеса.

Бери се свлече от стола си и отвори вратата.

— Дим да те няма, мухльо — каза той и тънките му устни се извиха в презрителна усмивка. — Внимавай как ще паднеш по стълбите.

Пипнешком заслизах надолу по стълбите към входната врата и я отворих.

— Един момент — каза Бери, — искам да ти кажа нещо.

Обърнах се.

Видях юмрука му, който идваше към лицето ми, но рефлексите ми бяха твърде забавени, за да го избегна. Получих един удар в зъбите, който ме изпрати на улицата и преди да успея да запазя равновесие, вече се бях проснал на паважа.

— Това ти е от Глори, с комплиментите й — каза Бери. — Чао, мухльо — и той затръшна вратата.