Джеймс Хадли Чейс
Така правят мъжете (14)

XIV

Известно време останах загледан в него. Чувствах се така, сякаш някой ме бе треснал с всичка сила по главата. Не можех нито да се помръдна, нито да кажа нещо.

— Не знаехте ли? — каза Нортън. — Съжалявам. Мислех, че вече са ви съобщили. Това ще бъде ужасен шок за вас.

Бавно се изправих на крака.

— За какво, по дяволите, говорите?

— Съжалявам — каза Нортън и по изненаданото му изражение разбрах, че изглеждам така, сякаш загубвам разсъдъка си. — Мислех, че знаете. Бил Иейтс е убитият по време на обира.

Заобиколих бюрото, хванах го за яката на сакото и го разтресох.

— Лъжеш! Бил не беше там!

— Я по-кротко. — Очите му за малко щяха да изскочат от орбитите, лицето му почервеня. — По-спокойно, господин Колинс.

— Лъжеш — казах аз, а гласът ми изтъня неестествено. Отново го разтресох. — Бил бе на север. Замина в събота. Не може да са убили него. Чу ли, проклет лъжец!

— Махнете ръцете си от мен!

— Да не си посмял да дойдеш тук и да разправяш още лъжи! А сега се разкарай оттук.

Отблъснах го толкова силно, че той се удари в стената.

— Вие да не сте обезумели? — прошепна той и оправи палтото си. — Какво си въобразявате?

— Разкарай се оттук!

— Добре тогава, щом толкова много знаете, тогава не е бил Иейтс. Вървете по дяволите.

Той прекоси гаража, без да гледа назад.

Проследих го как си отива, сърцето ми биеше до спукване, цялото ми цяло се тресеше.

Не можеше да бъде Бил! Бил бе с родителите си, на километри оттук. Просто не би могъл да се върне навреме, за да отиде с камионетката.

Този тъп репортер сигурно е объркал имената. Някой сигурно му е казал, че Бил е редовната охрана на тази камионетка и той е направил прибързания извод, че Бил е бил в камионетката по време на обира.

Избърсах лицето си с кърпичка. Беше безразсъдно от моя страна да реагирам по този начин. Не трябваше да се отнасям така с него. Не бе разумно да настройвам срещу себе си един вестникар. Понечих да тръгна, за да го настигна и да му се извиня, но той вече бе заминал.

Той ме бе изплашил, изплашил ме бе до смърт, но вече бях преодолял първоначалния шок. Поне Бил бе в безопасност, но така или иначе бе убит един от пазачите.

Това бе убийство.

Отправих се до вратите на гаража, за да ги затворя. Устата ми внезапно бе пресъхнала. Това бе убийство.

След това спрях на място и погледнах към ягуара, спрян до стената. Почувствах как по гърба ми полазиха студени тръпки и си спомних за двата куфара в багажника. Бях забравил за тях. Ако полицията ги открие, ще ги използват като претекст да ме арестуват. Ако си внушат, че се занимавам с укриване на крадена собственост, следващата стъпка ще бъде да ми лепнат и пощенския обир.

Джо каза, че Глория ще прибере колата тази сутрин, но дали тя щеше да дойде? Ще има ли самообладанието да се върне тук, когато цялата полиция се е скупчила на вратата, а фотографите непрекъснато снимат? Много се съмнявах. Не се замислих повече от няколко секунди.

Трябваше да се избавя от тези куфари, и то веднага. За миг се поколебах дали да взема ягуара или камиона. Знаех, че полицията отсреща непременно ще ме забележи как излизам. Ако изляза с ягуара, могат да проявят любопитство, но в камиона щях да бъда в безопасност.

Бързо затворих вратите на гаража и ги залостих, след това отворих багажника на ягуара и извадих един от куфарите.

Едва го замъкнах до камиона. Надигнах го до каросерията и го натиках вътре. След това се върнах за втория куфар. В продължение на няколко мъчителни секунди го влачих до задната част на камиона. Бе прекалено тежък, за да мога да го вдигна сам. Взех две дъски и въже. Сложих дъските на задната част на камиона, така че се образува нещо като рампа. Завързах въжето за дръжката на куфара и го изтеглих в камиона.

Когато най-накрая го качих вътре, по лицето ми се стичаше пот и не можех да си поема дъх. Но нямаше никакво време за губене. Подпрях дъските до стената, извадих един широк брезент, с който завих бързо куфарите, след това бързо отидох до стълбите.

— Ан?

Тя излезе на площадката.

— Смятам да направя една обиколка на квартала. Една от спирачките нещо стърже и искам да я изпробвам. Няма да отнеме много време. Не се притеснявай, вече заключих вратите.

— Добре, Хари.

Отворих вратите на гаража и извадих камиона.

Тълпата се бе поразпръснала, но с кожата си чувствах присъствието на двамата полицаи, които стояха пред сортировъчната. И двамата рязко обърнаха поглед към мен, когато скочих от камиона, за да затворя вратите на гаража.

Но нито един от тях не помръдна, когато отново влязох в камиона.

Чак когато заобиколих ъгъла, въздъхнах с облекчение. Подкарах колата по „Оксфорд стрийт“ към Холбърн. Дългата улица бе пуста и се уверих, че никой не ме следва.

До станцията на метрото Муърфийлдс имаше голямо бунище. Реших там да хвърля куфарите. По това време на деня, и то в неделя, нямаше голяма вероятност да се натъкна на някого.

След петнадесет минути стигнах до бунището. Както си представях, мястото бе безлюдно, но в продължение на няколко минути пообиколих в района, за да се уверя в това. След това бързо паркирах камиона, така че задната му част да стърчи над сметището.

Внимателно избърсах куфарите, за да изтрия евентуални мои отпечатъци, след това сложих чифт ръкавици, които винаги носех в куфара, и бавно пуснах куфарите в ямата.

Проследих ги как се стоварват в боклука и се претъркулват, докато изчезнаха в облак прах. Не се заблуждавах, че ще останат неоткрити. Сигурно щяха да ги намерят, но поне нямаше да ги открият в моя гараж.

Бързо се отправих назад към „Ийгъл стрийт“.

Когато спрях пред гаража, погледнах часовника си. Бе седем и половина. Бе ми отнело малко повече от час да се избавя от куфарите.

Отворих вратите и вкарах камиона. Докато маневрирах, забелязах как един от полицаите пред сортировъчната се обръща рязко и влиза вътре.

Когато затворих вратите на гаража, Ан се появи на прага на офиса.

— Хари, веднага се качи горе!

Нетърпението в гласа й ме изненада. Пуснах и последното резе и бързо прекосих гаража.

Тя вече бе изчезнала нагоре по стълбите и аз я последвах.

Открих я в дневната. Личеше, че е плакала. Един поглед върху бялото изплашено лице ме накара да замръзна на мястото си.

— Какво се е случило?

— Ти чу ли за Бил?

— Бил? — Пресегнах се напред и се хванах за облегалката на стола, за да запазя равновесие. Краката ми се подкосиха. — Какво искаш да кажеш?

— Те са го убили.

За миг помислих, че ще повърна.

— Не биха могли! Та той не бе там! Какво се опитваш да ми кажеш?

— Той се е върнал точно навреме, за да тръгне с камионетката. Той е мъртъв, Хари.

Бавно и вдървено заобиколих стола и седнах.

— Откъде знаеш? Не мога да повярвам! Сигурно има грешка, Ан. Не може да е мъртъв.

— Полицията ми съобщи.

Сърцето ми сякаш спря за миг, след това започна лудо да бие.

— Полицията? Ан! Полицаите не са идвали тук, нали?

— Идваха — каза тя с равен, уморен глас. — Дойдоха точно след като излезе. Искаха да те видят. Искаха да те разпитат за Бил.

— Но Бил не би могъл да се върне навреме! Видях го как се качва на влака. Сигурно има някаква грешка…

— О, Хари, нима бих ти казала, че е Бил, ако не бях сигурна, че той е загинал? Той е мъртъв! Убили са го!

Втренчих поглед в нея.

Стаята внезапно се завъртя пред очите ми, притъмня ми и ме обзе ужасяващото чувство, че всеки момент ще припадна. Постарах се да се овладея, притиснах с длани очите си.

— Имаш ли нещо общо с този грабеж, Хари? Трябва да ми кажеш? Аз трябва да зная!

Бил мъртъв! Ако му бях казал за подозренията си, сега той можеше да бъде жив. Ан продължи да говори, но не чух това, което казваше. В главата ми бе ужасяващо пусто. Бяха убили Бил! Въпреки всичките ми предохранителни мерки, въпреки всичките ми планове Бил сега лежеше мъртъв.

— Хари!

Стреснах се, поклатих глава и се изправих.

— Остави ме на мира, Ан. Трябва да помисля. За известно време ме остави на спокойствие.

— Но аз трябва да говоря с теб! — изплака тя. — Не разбираш ли, че полицията бе вече тук? Те задаваха всякакви въпроси. Аз ти имах доверие, Хари. Казах им истината, вярвайки, че ти си ми казал истината. Сега не съм толкова сигурна. Не разбираш ли? Може би съм казала нещо, което да те издаде! Трябва да ме изслушаш!

— Какво си им казала? — отидох при нея, хванах я за ръцете и се взрях в пребледнялото й лице. — Какво си им казала?

— Те искаха да разберат за Бил, за телефонното обаждане от доктора. Попитаха дали някога си ходил в сортировъчната.

— Какво им каза?

— Казах, че си отишъл там вчера, за да занесеш чашка чай на Харис.

Пуснах я и отстъпих назад.

— Хари! Не му ли даде чаша чай? Ти отиде там, видях те!

— Не, не му дадох чая. Просто не го видях.

— Но ти каза, че си му го дал!

— Така ли? Не помня какво съм казал. Не съм му дал никакъв чай. Потърсих го, но не го намерих и се върнах.

Не мислех какво говоря. Мислех само за това, че Бил е мъртъв и че е загинал по моя вина. Ако го бях предупредил от самото начало и не бях мислил само за себе си, сега, в този миг, той щеше да бъде жив.

— Хари! Ти нещо ме лъжеш! — изплака Ан и биеше юмруците си един в друг. — О, Хари, за бога, кажи ми истината. Знаеш, че те обичам. Знаеш, че ще направя всичко за теб, но аз трябва да зная истината. Какво правеше там снощи?

Първият шок вече преминаваше. Почувствах как ме обзема студена, убийствена ярост срещу Дикс. Дори това да бъде последното нещо, което щях да направя в живота си, щях да го намеря и да го убия.

— Хари!

Погледнах я, а тя отстъпи назад, затаила дъх.

— Недей да гледаш така ужасяващо! Какво има? За какво си мислиш?

— Мисля, че е крайно време да ти кажа истината, Ан — казах спокойно аз. — Снощи отидох до сортировъчната, за да изключа аларменото устройство на камионетката на Бил.

Тя затвори очи. Притисна ръце до гърдите си и известно време остана неподвижна. След това отвори очи и ме погледна.

— Защо го направи?

— Защото нямах смелостта да не го направя, Ан. Именно затова го направих.

— Дикс и останалите ли носят отговорността за тоя обир?

— Да.

— Момичето, и то ли е въвлечено в тази история?

— Да.

— О, Хари, как можа да направиш такова нещо?

— Наруших обещанието си, Ан. Отидох да я видя, когато ти бе отишла при майка си. Дикс ме изнуди. Ако не бях изключил аларменото устройство, той щеше да ти покаже доказателството, че съм бил с онова момиче. Трябва да си призная, че това не бе особено приятно доказателство. Нямах кураж да застана пред теб, така че го направих.

Тя се отпусна върху стола, стиснала юмруци в скута си.

— Мислех си, че съм успял да разкарам Бил оттук. Нямаше да изключа системата, ако имах и най-малката представа, че Бил може да налети на тази банда.

— Значи майка му не е била болна?

— Не. Казах му тази лъжа, за да го разкарам от Лондон. Все още не мога да си представя как е могъл да се върне толкова бързо. Изпратих го до влака.

— Той се е върнал, Хари.

— Ан, не очаквам да ми простиш, но искам да знаеш, че съжалявам. Тя не означава нищо за мен, бе чисто физическо влечение, на което просто не успях да устоя.

Тя се изправи, приближи се до прозореца и подпря глава върху рамката му.

— Какво смяташ да правиш, Хари?

— Ще намеря Дикс на всяка цена. А ти, Ан, по-добре иди при майка си.

Тя бързо се обърна и ме изгледа.

— Защо искаш да намериш Дикс? Нека полицията да го преследва. Ти първо помисли за себе си, Хари. Не разбираш ли, че можеш да си навлечеш сериозни неприятности?

— Искаш да кажеш, да вляза в затвора? Добре, нека да отида в затвора, но първо трябва да открия Дикс.

Нещо привлече вниманието й на улицата и тя бързо се надвеси над прозореца.

— Вече идват, Хари.

С две бързи крачки се доближих до прозореца. Тъкмо навреме, за да видя как двама цивилни полицаи влизат в гаража.

— Всичко е наред, Ан — казах аз. Исках да я прегърна през кръста, но не го направих. — Не се страхувай. Ще сляза долу и ще говоря с тях.

Прекосих стаята, отворих вратата и без да поглеждам назад, се спуснах по стълбите.

Двамата детективи стояха точно пред офиса ми, когато отворих вратата до стълбите.

— Господин Колинс?

— Точно така.

— Аз съм сержант Холис, а това е детектив Дейвис. Отговарям за разследването на обира на пощенската камионетка и мисля, че вие ще бъдете в състояние да ни помогнете. Разбрах, че сте приятел на Бил Иейтс, пощенския пазач, който бе убит рано тази сутрин.

Изгледах двамата мъже: и двамата бяха мургави, с масивно телосложение и носеха безлични тъмни костюми. Сержантът бе по-младият от двамата. Квадратното му лице бе безизразно, очите му бяха нащрек, но безпристрастни и хладни.

— Точно така.

— Господин Колинс, ще ви бъда благодарен, ако дойдете в участъка с нас. Шефът на управлението иска да говори с вас.

Почувствах как губя почва под краката си.

— Не мога да оставя бизнеса си. Не може ли той да дойде тук?

— Няма ли кой да се погрижи за гаража за час-два?

Поколебах се. Не исках да отивам с тях, но знаех, че ще ме заставят, ако поискат, и нямаше смисъл излишно да ги предизвиквам.

— Предполагам, че жена ми ще успее да се справи.

— Отвън ни чака кола. Ще се погрижа да ви върне обратно. Няма да ви задържаме задълго.

— Добре, всичко е наред, просто трябва да кажа на жена ми. — Погледнах ги въпросително. — Искате ли да дойдете с мен?

Сержантът си позволи безучастна усмивка.

— Не е необходимо, господин Колинс.

Изкачих се по стълбите. Коленете ми трепереха. Слава богу, че поне не ме арестуваха. Нямаше да ме изпускат от очи, ако подозираха, че съм замесен в обира. Ан ме чакаше на площадката.

— Искат да отида с тях до управлението — казах аз, като повиших глас така, че двамата детективи да чуят какво казвам. — Няма да се забавя повече от час.

Тя ме изгледа и ужасът, който се бе изписал в очите й, ме изненада. Поклатих глава към нея и се опитах да се усмихна.

— Ще ме докарат обратно.

Тя ме взе за ръка и ме дръпна в трапезарията, след което затвори вратата.

— Подозират ли нещо?

— Не мисля. Щяха да ме придружат дотук, ако имаха доказателства срещу мен. Не се тревожи, Ан. Скоро ще се върна.

— Хари, ние трябва да останем заедно. Никога няма да те напусна. Нищо друго няма значение сега, скъпи, само това, което е пред нас. Нищо друго няма значение. Наистина така мисля.

Погледнах я, не бях сигурен, че съм чул добре.

— Причиних ти голямо зло, Ан.

— Да не говорим за това. Страхувам се, Хари. Внимавай какво ще им кажеш. А аз ще се моля за теб.

Притеглих я към себе си и я целунах. Устните й бяха леденостудени.

— Всичко ще бъде наред. За мен няма друга, освен теб, Ан. Обичам те и винаги ще те обичам.

Тя се притисна към мен.

— Ще се справя някак — казах аз, отново я целунах, след това внимателно се освободих от прегръдката й. — До скоро.

Бързо слязох на долния етаж.

— Готов съм, сержанте.

Влязохме в полицейската кола, паркирана пред гаража. Само след няколко минути бяхме в полицейското управление.

— Оттук, господин Колинс — каза Холис, след като слезе от колата. Той ме поведе към голямото сиво каменно здание, по каменни стълби през коридор до врата, на която имаше печатен надпис: „Началник Полицейско управление Дж. В. Роусън“. Той почука на вратата и я разтвори.

— Господин Колинс е тук, сър.

Влязох в малък кабинет. Пред мен имаше голямо бюро, отрупано с папки и документи. Един стол бе поставен отстрани на бюрото. До прозореца имаше още един. Част от стаята бе заета с шкафове за документи.

Зад бюрото седеше широкоплещест оплешивяващ мъж, който би могъл да бъде на всяка възраст между петдесет и шестдесет. Имаше най-пронизващите сини очи, които някога бях виждал.

Той се изправи, надвеси се над бюрото и подаде ръка, а сивкавото му лице се озари от приятелска усмивка.

— Благодаря ви, че дойдохте, господин Колинс. Съжалявам, че ви отклоних от бизнеса, но това е доста сериозно дело и изцяло разчитам на вас да ни помогнете.

— Ще направя каквото мога.

— Моля, седнете. — Той махна към стола, след това погледна към Холис. — Мислите ли, че е прекалено рано за чашка чай, сержант?

— Ще видя какво мога да направя, сър.

Когато Холис напусна стаята, Роусън извади табакерата си и ми предложи цигара. Взех една с удоволствие.

— Май че ми е свършил кибритът — каза той, докато ровичкаше из джобовете си.

— Аз имам.

Запалих цигарата му, след това и моята, и хвърлих клечката в пепелника.

— Бихте ли ми дали тази кутия кибрит, господин Колинс? Няма да излизам чак до следобед, а съм запален пушач.

— Няма проблеми — казах аз и подадох кутията през бюрото.

— Много съм ви задължен. Благодаря ви. — Той сложи кутията в джоба си и ми се усмихна. — Тук ми викат Роусън Муфтаджията. Изглежда, че оправдавам репутацията си.

Той успя да ме накара да се чувствам непринудено и се отпуснах назад в стола.

— Не е голямо щастие пушач да остане без клечка кибрит.

— Което си е така, така си е. Добре, да се заловим за работа. Господин Колинс, разбирам, че Бил Иейтс е бил ваш приятел.

— Той бе най-добрият ми приятел, двамата служихме заедно по време на войната. Току-що разбрах за смъртта му. Какво се е случило?

В този момент влезе Холис с две чаши чай. Остави ги на бюрото и отново излезе.

— Какво се е случило ли, господин Колинс? — каза Роусън, като побутна една от чашките към мен. — Ще ви разкажа. Пощенската камионетка попада в засада в Ууд Лейн. Една кола я изпреварва и спира пред нея. От нея изскачат трима мъже с пистолети в ръце и маски на главите. Заповядват на шофьора, на Максън, който помага за товаренето и разтоварването на камиона, и на Иейтс, да излязат от колата. Иейтс натиска аларменото устройство, но то отказва. Шофьорът и Максън слизат от колата, следва ги и Иейтс. Един от бандитите насочва оръжието си срещу тях, докато другият премества колата от пътя. Третият мъж влиза в камионетката. — Роусън направи пауза, отпи от чая си, намръщи се и продължи. — Докато са премествали колата, Иейтс напада единия от бандитите. Това е било проява на изключителна смелост. Шофьорът, който ни разказа какво се е случило, посочи, че Иейтс е действал толкова бързо, че бандитът се е слисал. Иейтс му прилага хватка от джудо и го премята през улицата. Оня тип пада върху циментова кофа за боклук и изглежда, че се е ударил доста лошо.

Мъжът от пощенската камионетка излиза навън, но Иейтс го нокаутира.

Докато продължава тази схватка, Максън избягва в една странична уличка и крещи за помощ. Шофьорът, човек не в първа младост, остава на мястото си с вдигнати ръце.

Ако той се бе притекъл на помощ на Иейтс или Максън не бе избягал, мисля, че засадата щеше да се провали. Двама от бандитите са извън играта, единият завинаги, другият изпада временно в несвяст. Въпреки че последният от бандата е бил въоръжен, той сигурно е щял да се изплаши, ако и тримата го нападнат. За съжаление Иейтс е трябвало сам да се изправи срещу него.

Иейтс бе въоръжен с ново средство. Това е пистолет, който изстрелва специален заряд. Съдържанието на патрона е химикал, който оставя яркосиньо петно, което не може да се изчисти.

Иейтс е бил решен да бележи бандита. Той пресича пътя. Бандитът насочва пистолет към него и му изкрещява да спре, но Иейтс продължава. Изпразва съдържанието на оръжието си върху лицето на бандита, а в този миг бандитът го застрелва в главата. Приятелят ви загива на място, но шофьорът на камионетката казва, че главата и раменете на бандита са покрити със синьото петно. Шофьорът не изчаква да види какво ще стане след това. И той побягва. Е, добре, така загива приятелят ви, господин Колинс. Той бе много смел човек. Няма да се изненадам, ако му дадат орден за храброст.

— Това вече няма да му помогне, нали? — казах аз и вперих поглед в стиснатите си юмруци. — Получихте ли описание на убиеца?

— Едър мъж, облечен в черен костюм и черна мека шапка. Сега няма да е трудно да го намерим, господин Колинс. Благодарение на Иейтс ще бъде доста лесно да го пипнем.

Дикс!

— Имаме основание да вярваме — продължи Роусън, — че тази банда сигурно е прекарала известно време, наблюдавайки движението на колите от сортировъчната. Случайно да сте забелязали някой съмнителен тип на „Ийгъл стрийт“ през последните няколко дни, който би могъл да бъде член на бандата, господин Колинс?

Вдигнах очи към него.

— Не, не бих казал, че познавам някой от тях.

— Или пък случайно да сте забелязали човек, който да отговаря на описанието на убиеца? Той е бил изключително едър и мощен тип.

— Не, страхувам се, че не съм забелязал подобен тип.

Роусън загаси цигарата си.

— Съжалявам много. Добре, няма значение. Сега, господин Колинс, разкажете ми за телефонното обаждане, което сте получили. То е било от Антън?

— Да.

— Ще се изненадате ли, ако разберете, че няма регистрирано телефонно обаждане до вашия гараж от Антън?

— Така ли?

— Не, господин Колинс. Операторът каза ли нещо, от което да си помислите, че обаждането е от Антън?

— Не. Изобщо не ми хрумна, че обаждането не е от Антън. Човекът, който се обади, се представи като лекар. Мисля, че каза, че името му е Макензи и че се обажда от Антън. Нямах основание да не му вярвам.

— Точно така. Очевидно е бил направен опит да се отстрани Иейтс. Не зная защо, тъй като ако той не е бил в камионетката, някой друг е щял да заеме мястото му. Доста е странно, господин Колинс, но имам чувството, че някой съзнателно е искал да го отстрани, за да не се натъкне на неприятности.

— Иейтс бе шампион по бокс — казах аз уверено. — Може би просто са се страхували да се изправят срещу него.

Роусън кимна.

— Това е възможно, но откъде биха могли да научат, че той е боксьор, господин Колинс?

— Не зная.

Последва дълга пауза. Седяхме и се гледахме един друг, след това Роусън каза:

— Има ли нещо друго за това телефонно обаждане, което бихте искали да ми кажете?

Изгледах го, не знаех какво има предвид: сякаш ме канеше да му призная, че аз съм измислил телефонното обаждане.

— Не зная, но може би пък вие ще бъдете в състояние да ми кажете нещо. Изпратих Бил до самия влак. Как мислите, че се е върнал, за да успее за камионетката?

— Доктор Макензи по едно съвпадение е пътувал с този влак и са се срещнали в коридора — каза Роусън. — На следващата спирка Иейтс се е обадил на един съсед, който отишъл до дома му и установил, че родителите му са добре. Съседът телефонирал на Иейтс, който чакал на гарата, и той хванал следващия влак обратно за Лондон. Сгрешил е, като си е помислил, че става дума за неуместна шега. Трябвало е да ни каже, господин Колинс.

Трябвало е да ми каже, помислих си горчиво. Ако ми бе казал, че ще придружи камионетката, щях да поема риска и да издам Дикс.

— Разбирам — казах аз.

— Доколкото зная, господин Колинс, в петък вечер сте отишли в сортировъчната с чай за един от нощните пазачи, мисля, че се казваше Харис.

Започна се, помислих си аз и въпреки че сърцето ми биеше до пръсване, запазих външно спокойствие и намерих сили да погледна Роусън в лицето.

— Мислех да го почерпя чашка чай, но не можах да го открия и се отказах.

Роусън леко почука на ръба на бюрото си.

— Какво точно се случи, господин Колинс?

— Точно? Не разбирам. Важно ли е?

Той се усмихна и сините му очи се присвиха и му придадоха момчешко изражение, което по странен начин ме поуспокои.

— И най-малката дреболия е важна, когато имате работа с дело за убийство, господин Колинс. Моля, кажете ми какво точно се случи…

— Работих до късно…

— Колко късно?

— Бе след полунощ.

— Обикновено оставате ли толкова късно?

— Не, но имах работа, която исках да довърша.

— Каква работа, господин Колинс?

Погледнах го. Приятелската усмивка бе все още на лицето му, сините му очи показваха доброжелателен интерес.

— Някакъв тип остави колата си за преглед. Установих, че карбураторът му е блокирал. Той искаше да получи колата на следващото утро, тъй като заминавал в отпуска, така че трябваше да работя до късно.

— Как се казваше клиентът ви?

Въпросът му ме изненада. Бях казал на Ан тази плитка лъжа, тъй като знаех, че тя няма да я провери, сега, като последен глупак, повторих лъжата на Роусън, който щеше да я провери.

За миг мозъкът ми изключи и аз изгледах глупаво Роусън, докато той повтори въпроса.

— Опитвам си да си спомня. Мисля, че се казваше Манинг. Съвършено непознат за мен тип.

Роусън кимна.

— Разбирам, а каква бе марката на колата?

— Вангард.

— И какъв бе регистрационният номер?

— Изобщо нямам представа — казах рязко, като едва успях да се овладея. — Ще ме извините ли, господин началник, но какво общо има това с обира? Не си ли губим времето?

Той се засмя и потърка ръце, сякаш току-що му бях казал една от най-добрите шеги, които някога бе чувал.

— Ще бъда откровен с вас, господин Колинс. Някой бе изключил аларменото устройство на камионетката. Това е станало преди тази сутрин. Системата е била изпробвана в четвъртък следобед, така че между четвъртък вечер и събота вечер някой е изключил алармата. Опитвам се да намеря извършителя. Много малко чужди лица са влизали в сортировъчната. Имам списък на хората, които са влизали през последните няколко дни, и ги проверявам един по един. Някое от тези външни лица е изключило алармата и се надявам да го пипна, и когато го направя, ще разреша този случай.

Почувствах как лицето ми си сменя цвета.

— Да не би пък да мислите, че аз съм изключил алармата?

— Пет външни лица са влизали в сортировъчната между четвъртък вечер и събота вечер, господин Колинс. Вие сте един от тях. Един от петимата е изключил алармата. Всеки е под подозрение, докато докаже, че не го е направил. Можете ли да ми докажете, че не сте го направили?

Останах неподвижен, втренчил очи в него.

— Не мисля, че мога — чух се, че казвам. — Но разбира се, не съм го направил.

Роусън се усмихна.

— Щях да се изненадам много, ако бяхте казали, че вие сте го направили. Сега, нека се върнем към Вангарда. Какъв цвят бе колата, господин Колинс?

— Сива.

— Мислите ли, че този тип Манинг е местен човек?

— Не зная. Не бях го виждал довчера.

— Ще бъде от полза и за двамата, ако успеем да го намерим и той потвърди вашето заявление.

— Страхувам се, че ще трябва да го приемете на честна дума.

Той ме погледна изпитателно, преди да драсне нещо в бележника си.

— Полицията няма навик да приема ничии твърдения на честна дума. Ние сме подозрителни типове. Надявам се обаче, че ще бъде лесно да открием господин Манинг. Ще видим какво можем да направим. Сега, господин Колинс, кажете ми още нещо. Вие сте работили до късно по този Вангард, какво се случи тогава?

Устата ми бе пресъхнала и бих дал всичко за чаша вода. Бях изпил вече чая, но знаех, че не мога да си позволя да помоля за вода, това щеше да ме издаде.

— След полунощ направих малко чай. Помислих, че Харис би могъл да пожелае, така че му занесох чаша.

— Занесли сте му чаша чай? — попита Роусън, като драскаше върху попивателната, която лежеше пред него.

— Точно така. Прекосих пътя и погледнах в сортировъчната, но не го видях. Обадих се, но той не отговори. Реших да го оставя на спокойствие и се върнах обратно в гаража.

— Не сте влизали в сортировъчната?

— Влязох, но само на два-три метра, не повече.

Роусън кимна, след това начерта още една сложна фигура върху попивателната, преди да каже:

— И тогава какво направихте?

— Върнах се и си легнах.

Вдигнах очи към него и пронизващите му сини очи сякаш ме бяха приковали към стената.

— Добре, всичко е наред, господин Колинс. Това е задоволително обяснение. Харис призна, че доста често придремва по време на нощните дежурства. Сигурно е спял, когато сте надникнали.

Поех си дълбоко дъх. Роусън отново се усмихваше и очите му бяха отново приятелски. Погледнах към часовника си.

— Е, добре, ако това е всичко, господин началник, ще бъда щастлив да се върна обратно в гаража. Съпругата ми…

— Няма да ви задържам повече, отколкото е необходимо — каза той. — Има само един или два въпроса, които бих желал да ви задам. Това единственият път ли бе, когато сте посетили сортировъчната, господин Колинс?

Почувствах как по гърба ми започна да се стича пот.

— Мисля, че да. Може би съм влизал там с Бил. Наистина не мога да си спомня.

— Отбихте ли се там в четвъртък сутрин, господин Колинс? Май сте искали да се видите с господин Иейтс, но са ви казали, че го няма. Така ли е?

Облизах изсъхналите си устни.

— Да, сега като ми припомняте, мисля, че отидох там.

— Не сте ли попитали Харис къде е камионетката на господин Иейтс и Харис не ви ли я показа?

Почувствах как челюстите на капана се затварят. Едва се овладях, но с огромно усилие.

— Май че стана дума за камионетката.

Роусън кимна, след това сякаш загуби интерес към въпроса.

— По ваше мнение бизнесът ви печеливш ли е, господин Колинс?

Рязката промяна на темата ме изненада.

— Нещата не вървят кой знае колко добре в този момент, но се надявам, че ще се оправят.

Той отново кимна.

— Добре, нека се върнем отново към снощи. Сигурен ли сте, господин Колинс, че сте отишли при Харис с чаша чай?

Почувствах, че във въпроса му има капан, но вече му бях отговорил, трябваше да повторя отговора.

— Точно така.

Той се наведе да вземе нещо, което бе скрито от мен зад бюрото.

— Не носехте ли случайно със себе си точно този термос?

И той сложи на бюрото синьо-белия термос, който бях оставил в камионетката.