Джеймс Хадли Чейс
Така правят мъжете (19)

XIX

Дори от мястото, където се бях скрил, усещах възбудата, която бе обзела Глория. Тя коленичи на тревата, ръцете й бяха свити в юмруци и стиснати между коленете, лицето й беше бледо, а очите й блестяха. Тя почти не дишаше, докато наблюдаваше как двамата мъже се приближават към къщата с такова настървение и свирепост, че беше просто отблъскващо.

Джо държеше в ръката си къса оловна тръба. Той вървеше малко пред Луис, широките му рамене бяха леко присвити, а главата му — протегната напред.

Луис държеше ножа така, че да не се вижда — плътно прилепен до тялото му. Той правеше ситни стъпки, явно се колебаеше какво да прави и се чувстваше неуверен в себе си.

Тъкмо стигнаха до обраслата с мъх алея, когато вратата се отвори и Дикс излезе на ярката слънчева светлина. Излезе бавно, с ръце, протегнати напред, опипвайки пътя си, с полузатворени очи.

Луис и Джо веднага се заковаха на място. Дикс стоеше на вратата и гледаше към тях.

— Ти ли си, Джо?

— Да — каза Джо. — Тъкмо идвах да видя дали си се събудил. — Той продължи да се движи напред, като криеше оловната тръба.

— Стой на мястото си, Джо! — каза рязко Дикс, в гласа му нещо стържеше.

Джо се спря.

— Какво има? Какво е станало?

— Просто не мърдай. Къде е Глори?

— Там до дърветата, спи.

Той пак тръгна напред, а Луис започна да се опитва да заобиколи Дикс и да го атакува отстрани.

Изведнъж Дикс оголи зъбите си в нещо като усмивка. Дясната му ръка се плъзна под сакото и той измъкна тежкия 45-калибров пистолет.

— Вие двамата, стойте настрана.

Джо се изсмя.

— Тази играчка няма да ти помогне, Ед.

— Само още една крачка и ще получите по един куршум в корема — каза Дикс и щракна предпазителя.

— Добре, Луис — викна Джо. — Да го пипнем!

Той скочи напред и замахна с тръбата. Луис се спусна да бяга. Той държеше късия нож насочен напред. На лицето му имаше диво, страховито изражение.

Глория скочи на крака.

— Внимавай, Ед! — изпищя тя.

Видях как пръстът на Дикс побеля, докато той обираше луфта на спусъка. Джо бе на около два метра и се спусна върху него като разярен бик, замахвайки с дясната си ръка.

Очаквах да чуя удара на чукчето и да видя как изражението на Дикс ще се промени. Очаквах да видя как ще го повалят и Луис ще го дупчи с ножа, докато го умъртви. Сърцето ми биеше толкова силно, че направо се задушавах.

Чу се изстрел и това дойде така неочаквано, че за малко да скоча на крака, но успях да се сдържа в скривалището си, като едновременно с това в съзнанието ми просветна мисълта, че пистолетът на Дикс съвсем не беше празен и Глория беше вкарала тези двамата в капан, като ги бе накарала да го атакуват.

От тежкия пистолет калибър 45 изскочи пламък. Изстрелът проехтя над тихата ферма като гръмотевица.

Джо се спря, сякаш се беше блъснал в тухлена стена. Предната част от челото му изчезна в лепкава маса от кръв и косми. Той падна напред и се завъртя по гръб, ръцете му се свиваха конвулсивно. Оловната тръба падна в краката на Дикс.

Дикс рязко се изви към Луис. На лицето му бе изписана някаква дяволска радост.

С падането на Джо Луис бе престанал да се движи. За секунда-две шокът от това, което се бе случило с Джо, го беше парализирал. Тогава рязко се изви, лицето му бе изкривено от страх и ярост. Той се спусна към Глория като луд.

— Кучка такава! — крещеше той, докато тичаше и размахваше ножа. — Проклета, продажна кучка!

Глория го наблюдаваше как се приближава, скръстила ръце върху гърдите си, лицето й беше бледо и напрегнато.

Луис не бе направил повече от десетина крачки, когато Дикс вдигна пистолета си и пак стреля.

Изстрелът отнесе горната част от главата на Луис. Той се хвърли напред, от скалпа му шурна кръв и той се стовари в цял ръст на метър — метър и половина от мястото, където бе застанала Глория. Тя отскочи назад, трепереща, и скри лицето си с ръце.

— Е, успяхме — извика Дикс, ухилен. — Тези мухльовци се вързаха. Дявол да ги вземе! Мислех ги за по-умни.

Той се приближи до Джо, наведе се и го погледна. След това се приближи до Луис, с крак го обърна по гръб и погледна и него.

— Това е — каза той. — Сега сме само ти и аз, Глори.

Тя се приближи до него.

— Много се изплаших, Ед. Ти ги остави да се приближат прекалено близо.

Той се ухили.

— Не можех да си позволя да не ги улуча. — Той я обви с ръка и леко я притисна към себе си. — Забеляза ли как ме гледаше Джо? Той ме смяташе за сляп и беззащитен! Видя ли изражението в очите му, когато умря? — Той се изсмя свирепо. — Никога нямаше да повярвам, че е такъв балама!

— Мислиш ли, че някой е чул изстрелите? — попита тревожно Глория.

— Ако някой ги е чул, сигурно ще реши, че това е бракониер. В радиус от километър — километър и половина няма жива душа. Не се тревожи. Иди да поседнеш, момиченцето ми. Бледа си като платно. Ще разкарам тези двамата, преди да са се вкочанили.

Тя се овладя с мъка.

— Добре съм — каза тя остро. — Не съм се разкиснала. Ще ти помогна, Ед. Знаеш, че съм готова на всичко за теб.

Той й се усмихна.

— Вярвам ти, че си готова, мъничка моя глупачке.

— Ед! Целуни ме.

— Сега ще те целуна. И не само ще те целуна. Първо да разкараме тези двамата вкочанясващи.

Тя се приближи до него и обви шията му с ръце.

— Обичам те, Ед. Нали всичко ще бъде наред, когато стигнем в Париж?

Той леко я отблъсна от себе си.

— И кой твърди, че не си се била размекнала? — каза той подигравателно. — Дай да разкараме тези трупове. След това ще празнуваме.

Тя го погледна въпросително, а след това се наведе и хвана Луис за десния крак.

— Да го завлечем в хамбара — каза Дикс и хвана другия крак на мъртвеца. — Хайде, вдигай.

Наблюдавах ги как тътрят тялото на Луис през високата трева, как пресичат алеята и се отправят към хамбара. Когато изчезнаха вътре, извадих носната си кърпа и изтрих лицето си с трепереща ръка.

Имах някакво гадно чувство. В крайна сметка резултатът не беше изравнен. Ръката ми попипа пистолета на Бери. Измъкнах го от джоба си и внимателно го заредих. Аз също не можех да си позволя да пропусна, ако се наложеше да стрелям.

Сега Глория и Дикс влачеха едрото тяло на Джо към хамбара. Движеха се бавно и оставяха широка кървава следа по тревата. Когато пак изчезнаха в хамбара, аз се изправих и бързо изтичах зад къщата.

Следващата част от драмата щеше да се разиграе в къщата и аз нямах намерение да пропусна нищо.

Влязох през отворения прозорец от задната страна и заех позицията си до вратата, като я отворих няколко сантиметра. Зачаках.

След няколко минути ги чух да се връщат в къщата. Влязоха в предната стая.

— Дай ми да пийна нещо, Глори — каза Дикс. — Едно хубаво силно питие. Налей си и ти.

— Не ми харесва, че трябва да чакаме толкова дълго — каза тя нервно. Чух потракването на чаши и разливането на питието. — Трябва да чакаме още близо три часа и половина. Хубаво би било, ако Том можеше да дойде по-скоро.

— Трябва да се стъмни. Ако го забележат, може да изпратят самолет да ни проследи.

— Да, но щеше да е по-добре, ако не се налагаше да чакаме толкова дълго. Най-добре ще се чувствам, след като пристигнем в Париж, Ед.

— Не бъди толкова сигурна, че там ще се чувстваш толкова добре — изсумтя Ед. — Какво ще правя в Париж с това мое лице? Дявол да го вземе!

— Ще останем в апартамента на Том. С времето ще изчезне, Ед. Не се тревожи.

— Точно в този апартамент няма да останем — изръмжа Ед. — На Том твърде много му се иска да те докопа, за да се чувствам добре при него. Само да го хвана…

— Ед! Не говори така. Моля те.

— Дай ми още едно питие — каза раздразнено Ед. — Предупреждавам те, Глори. Ако Том пак започне да ми прави номера с теб, чакат го големи неприятности, както и теб.

— Ед, сигурен ли си, че трябва да чакаме тук? — попита Глория след кратка пауза. — Все си мисля за Бери.

Дикс изпсува.

— Бях го забравил Бери. Добре, ще отидем на площадката. В гората има чудесни места да се скрием. Може би там ще сме на по-сигурно място, отколкото тук.

— Да отидем там — каза Глория. — Още сега.

— Дай ми време да си довърша питието. Няма причини да се паникьосваш толкова.

— Ако сега се обърка нещо…

— О, я мълчи! Нищо няма да се обърка.

Чух как Дикс излиза в коридора.

— Те май споменаха, че са оставили куфара в задната стаичка на горния етаж.

— Да, така казаха.

— Ще отида да го взема.

Чух го как се качва по стълбите. Надникнах иззад вратата. Глория стоеше в коридора с гръб към мен и гледаше нагоре към стълбата. Дръпнах се назад, за да не ме види, и зачаках.

Изведнъж чух Дикс да псува по най-гадния и мръснишки начин, след това тежките му стъпки изтрополиха към предната стая.

— Какво има, Ед? — възкликна Глория.

Чу се трясък, когато той отвори вратата на шкафа в предната стая.

— Какво има ли? — изкрещя той свирепо и пак излезе на площадката. — Няма го!

— Трябва да е тук!

— Там е работата, че го няма!

Тя изтича нагоре по стълбите.

— Чакай да видя.

— Хайде, гледай — каза Дикс, а гласът му трепереше от ярост: — Тук горе го няма.

Чух как тя изтича в задната стаичка, после по коридора към предната стая.

— Тогава трябва да е някъде на долния етаж — каза тя след дълга пауза. — Сигурна съм, че Джо каза, че е в задната стая. Може би е имал предвид задната стая на долния етаж.

Отидох до прозореца и се промъкнах през него навън, на пътеката. Тихо я прекосих и се скрих зад храстите пред прозореца.

След минута Дикс влезе в стаята и започна да се оглежда.

— Тук няма нищо.

— Тогава кухнята — каза Глория с несигурен глас.

Дикс мина край нея и се отправи към кухнята. Веднага се върна, а очите му бяха като късчета лед.

— Няма нищо.

Спогледаха се. Глория цялата трепереше.

— Трябва да е в хамбара.

— Тогава да видим в хамбара — каза Дикс с тих, зловещ глас. Имах чувството, че той успява да се сдържи с голямо усилие. — Хайде, да отидем да проверим в хамбара.

Докато те пресичаха коридора към входната врата, аз изтичах зад къщата и заех позиция сред високата трева, откъдето виждах стопанските постройки.

Излязоха от къщата на бегом. Лицето на Глория бе бледо и издължено. Тя стигна първа до хамбара. Трябваха им няколко минути, за да се убедят, че куфара го няма, и те отново излязоха навън.

— В някоя от тези постройки — каза Глория трескаво. — Трябва да е някъде там, Ед!

— Иди и виж!

Той остана на слънце до хамбара. Сега лицето му приличаше на маска, изразяваща потисната ярост. Той я наблюдаваше как тя изтича до краварника, от краварника до свинарника, от свинарника към конюшнята.

Тя излезе от конюшнята с бавна стъпка и озадачено лице. Очите й бяха изплашени.

— Няма го — каза тя и поклати глава. — Никъде го няма.

— По-добре го намери, Глори — каза тихо Дикс.

Тя трепна и го погледна.

— Какво искаш да кажеш, Ед?

— Това, което казах. По-добре е да го намериш колкото е възможно по-бързо. — Гласът му долетя в тишината, надвиснала над душната градина. Беше тих глас, но пълен със заплаха. — Къде си го скрила, Глори?

Тя замръзна с лице към него.

— Да го скрия? — каза тя пресипнало. — Да не си полудял? Никъде не съм го крила.

— Не си ли? Мен не можеш да ме измамиш. Докато съм спял, ти си го преместила от задната стая на някое друго място, където си мислиш, че няма да го намеря. Ти и твоят проклет Хакет! Чудесно се досетих за твоя умен план. Ти ме накара да очистя Джо и Луис. Сега си решила да очистиш и мен. Тогава вие с Хакет ще си живеете живота. Да не мислите, че не зная за вас двамата? Аз ви наблюдавах. Зная какво сте правили, когато ти беше в Париж миналия път. Аз ви наблюдавам отблизо. — Той се наведе напред, синьото му лице се бе изкривило от ярост. — Къде си го скрила, дявол да те вземе?

Тя се дръпна стреснато назад. От страх и ярост изведнъж започна да изглежда стара и грозна. Едва я познах.

— Това е лъжа и ти го знаеш! Том няма никакво значение за мен! Ти си го скрил. Искаш да отмъкнеш моя дял, така, както отмъкна дяловете на Джо, Луис и Бери. Но няма да го направиш! Аз бях плътно до теб, Ед. Спасих те, когато беше ослепял и се скиташе по улиците. Измамих Джо и Луис така, че да вземем техните дялове. Бях с теб, Ед! Не можеш да се отнасяш към мен по този начин.

— Къде си скрила куфара, Глори? — повтори Дикс и бавно пристъпи към нея. — Най-добре е да ми кажеш.

Тя започна да отстъпва назад.

— Кълна ти се, че не съм го докосвала, Ед! Кълна се!

— Къде си го скрила, дявол да те вземе?

Той изведнъж се спусна към нея, но тя се промъкна край него и се затича като луда към къщата. Той побягна след нея, като всяка негова крачка се равняваше на три нейни. Тя започна да пищи диво, когато той я догони. Той я настигна, сграбчи я и я завъртя с лице към себе си.

— Къде си го скрила? — крещеше той и я разтърсваше. — Ти какво искаш, да те накарам с бой да си признаеш ли?

— Пусни ме! — Тя се изви към него и издра лицето му, като смъкна кожата под очите му. — Пусни ме!

Той я хвана за гърлото и насила я накара да коленичи.

— Не, Ед, недей! — едва си поемаше въздух тя. — Кълна ти се, че не съм го докосвала. Тези двама дяволи сигурно са го скрили!

Той изви гърба й, а палците му се вкопчиха в гърлото. На лицето му имаше убийствено изражение.

— Къде си го скрила?

Тя се опита да изкрещи, но палците се забиха още по-дълбоко в гърлото й и пресякоха всеки звук.

— Ще го намеря — просъска той и я разтърси свирепо. — Не може да е далече. И без теб ще го намеря, кучко такава!

Той изви гърба й, синьото му лице блестеше от пот, зад опнатите устни се виждаха големите му бели зъби. Приличаше на животно от джунглата.

Тя отчаяно се опитваше да забие пръстите си в китката му, очите й щяха да изскочат, лицето й бе мораво.

Тъкмо се готвех да стана, когато разбрах, че много съм закъснял. В жежката тишина чух как изпука кост и тя се отпусна. Изведнъж от носа й шурна кръв и оплиска големите ръце на Дикс.

Той я отхвърли от себе си, изправи се и се загледа в нея.

Когато вдигнах пистолета, ръката ми беше съвсем уверена.

Това, което ми предстоеше да направя, бе причината да дойда тук. За него бях дошъл. Вече нямаше смисъл да мисля за Ан. Бях я загубил още когато не спазих обещанието си и се промъкнах в апартамента на Глория онази нощ, която сега ми изглеждаше толкова отдавна.

Имах сметки за оправяне. Усещах, че като оправя сметките си, ще оправя и семейния си живот. Вече не ме интересуваше какво ще се случи с мен. След като всичко това свършеше, щях да взема диамантите и да се върна в Лондон. Щях да се срещна с Роусън, да му разкажа историята и да му дам парите. Тогава той щеше да реши какво да прави с мен. Не знаех какво ще направи, нито ме интересуваше.

— Ето го, идва, Бил — казах аз тихо. — Сега вече е при теб.

Мерникът на пистолета бе върху изцапаното в синьо лице. Не трепваше, никак. Сякаш мерникът бе залепнал за целта.

Това бе труден изстрел от голямо разстояние, но знаех, че няма да пропусна.

Изведнъж синьото лице се обърна към мен, сякаш Дикс бе усетил във внезапно предчувствие, че е на косъм от смъртта. Видях внезапния страх в очите му. Ръката му започна пипнешком да търси пистолета, който бе изпуснал. Пръстите му докоснаха мъртвото лице на Глория.

Погледът ми се плъзна край цевта на пистолета и аз бавно натиснах спусъка.