Джеймс Хадли Чейс
Така правят мъжете (1)

I

Фаровете на камиона я осветиха в мрака така, сякаш бяха прожектори, насочени върху солово изпълнение на сцената.

Тя стоеше до един Буик Роудмастър 1939, който не беше мит от месеци и лъскан от години. Беше облечена в сива пола от трико и велурено яке винен цвят, с цип отпред. Вдигна ръка и ми махна.

Имам си принцип да не спирам, когато някое момиче ми вдигне ръка да го взема на стоп, но сега ситуацията беше различна. По всичко личеше, че тя има повреда в колата, а повредите в колите са моят бизнес.

Спрях до нея и се наведох от прозореца на камиона.

— Закъсах с колата — каза тя. — Можете ли да ми помогнете?

Стрелките на часовника на арматурното табло сочеха единадесет и двадесет. Бях уморен и гладен. Цели два часа се бях борил с една кола, която се бе повредила на около километър и половина оттатък летище Нортълт, но отворих вратата на камиона и слязох на пътя.

— Какъв е проблемът?

— Не е бензин. Резервоарът е почти пълен. Просто двигателят се задави.

Отидох до буика и вдигнах предния капак. Миризмата на изгоряло ми бе достатъчна, за да разбера всичко, което ми трябваше. Постоях, колкото да разгледам всичко на светлината на електрическото фенерче, след това спуснах капака.

— Изгорял е стартерът. Ще са нужни два дни, за да се поправи.

— О, сигурен ли сте? Вие почти не го погледнахте.

— Не ми трябва да го гледам. Не можете ли да го помиришете? Освен това с тази работа си вадя хляба.

Тя погледна през рамо към камиона. В отразената светлина от моите фарове успя да прочете червените букви на бял фон:

ХАРИ КОЛИНС ООД

АВТОМОБИЛНИ ДВИГАТЕЛИ

„ИЙГЪЛ СТРИЙТ“ 14, У 1

Преди няколко години бях много горд с този камион. Когато бях ходил да си го купя, с мъка отлепих очи от него, но ентусиазмът ми се беше изпарил. Сега го възприемах като бяла гробница.

— Направо невероятно! — засмя се момичето. — Всяка друга би спряла някой сваляч, а аз попадам на специалист по двигатели. Винаги съм си била късметлийка.

— Не сте чак такава късметлийка. Нищо не мога да направя. Ще ви закарам до най-близката автоработилница, ако това ви устройва.

— Едва ли ще има отворени работилници по това време на денонощието.

— Тогава мога да ви изтегля, докато намерим някое отворено място.

— Не, благодаря. Никак не ми се иска някой да ме тегли. Във всеки случай тази стара барака не е и моя. Ще я оставя тук. Приятелят, на когото е, може да си изпрати някой утре да му я докара.

— Какво удоволствие ще доставите на вашия приятел.

Тя се засмя.

— Това си е негов проблем. Аз искам да се прибера у дома. Ще ме закарате ли до Уест Енд?

— Ако така желаете.

Тя отвори вратата на камиона и се качи в него.

Аз се поколебах, загледан в тъмната форма на буика.

— Не ми се ще да оставим тази кола така, без светлини. Някой може да налети в нея.

— Боже господи! Винаги ли се тревожите за такива неща? Цяло чудо е, че не ви е побеляла косата!

— Все си мисля, че може да стане катастрофа. Просто не бих искал аз да се блъсна в нея.

Отидох до задната част на камиона, намерих червен фенер, запалих го и го закачих за дръжката на задната врата на колата, откъм пътя.

— Този фенер няма да го видите повече.

— Значи няма да го видя.

Качих се до нея и запалих мотора. Светлината на арматурното табло освети стройните й, обути в найлонови чорапи крака. Коленете й се показваха, а какви красиви колене бяха само! Погледнах я с крайчеца на окото си. Тя гледаше напред, леко наклонила глава. Светлината не беше достатъчна, за да я разгледам по-добре. Само я бях зърнал, когато фаровете ми я осветиха. Бях забелязал, че има тъмна коса, с път по средата, която падаше върху раменете й и се извиваше навътре. Имах смътното усещане, че е доста по-красива от средния стандарт, но не бях съвсем сигурен.

— Този камион ваш ли е? — Докато говореше, тя отвори чантата си. Извади пакет цигари и ми предложи една.

— Да, и фирмата е моя.

Тя приближи клечка кибрит към цигарата ми. Исках да я разгледам на светлината на запалената клечка, но насреща идваше камион и не можех да откъсна очи от пътя.

— Тогава значи вие сте Хари Колинс.

— Точно така.

— Аз съм Глория Селби.

Минахме още двеста метра, преди тя да каже:

— Често ли работите толкова далече от базата си?

— Какво ви кара да мислите, че съм бил на работа?

— Не ми приличате на човек, който би карал кола с толкова мръсни ръце, освен ако не е бил на работа.

— Права сте. Един от малкото ми клиенти закъсал с колата си и ми се обади. Имаше работилница на пет минути път от него, но той има толкова високо мнение за мен, че ме вдигна от вечеря и ме накара да пропътувам двадесет километра. Готин тип.

— Не сте били задължен да отидете.

— Така върви бизнесът, че се наложи.

— Мислех, че автомонтьорите са тъпкани с пари.

— И аз така мислех, затова се залових с тази работа. На практика обаче се оказа друго.

— Не падат ли пари?

— Да, предполагам, че падат, само че аз съм избрал кофти район.

— Мислех, че Оксфърд Съркъс е много добър квартал.

— И аз така си мислех, преди да се преместя тук. Само не ми казвайте, че знаете къде е „Ийгъл стрийт“.

— Една пресечка на „Оксфърд стрийт“, близо до „Питър Робинсън“.

Погледнах я, после пак се взрях в лентата на пътя, която тичаше към мен на светлината на фаровете.

— Вие сте първият човек, когото срещам и който знае къде се намира тая улица. Направиха я еднопосочна и цялата я нашариха със знаци „Паркирането Забранено“. Клиентите се страхуват да спрат дори да си сипят бензин. Защо ли ви ги разправям тези работи. Едва ли ви е интересно.

— Да съм казала, че ми е скучно?

Продължихме да пътуваме мълчаливо още около минута, след това тя каза:

— Ще си докарам колата при вас да я прегледате. Ще кажа на приятелите си за вас.

— Добре. Благодаря.

— Не ми вярвате, че ще го направя, нали?

— Може и да го направите, ако си спомните. Може да не живеете толкова близо до „Ийгъл стрийт“. Утре вече ще сте забравила, че на „Ийгъл стрийт“ има автоработилница и ще продължите да си ходите при вашия автомонтьор. Така става обикновено.

— Живея на улица „Ню Бонд“. Това е съвсем до вас, нали?

Помислих, че ме будалка.

— Каква кола карате?

— Имам един от новите ягуари. Страхотна кола.

Сега вече бях сигурен, че ме будалка.

— Такава кола няма да има нужда от кой знае каква поддръжка.

— Някой трябва да я мие. Мога ли да я оставя на гараж при вас? В момента я държа на „Шепърд Маркет“, но ми е доста далече от апартамента.

— Ако става въпрос за място, при мен има, но въпросът е, че не се заключва автоматично нощем.

Продължавах да си мисля, че тя просто си чеше езика.

— Понякога закъснявам до късно през нощта.

— Живея над гаража. Аз самият не си лягам до късно.

— Колко вземате?

— Тридесет на седмица: пет за миене и двадесет за полиране.

— Ама аз толкова плащам за автоматично заключване.

Поклатих глава.

— Обзалагам се, че не плащате толкова.

Тя се засмя.

— Ами, ще си помисля. Свалете пет и веднага ще се съглася.

— Много добре знаете, че тридесет си е достатъчно евтино. За по-малко няма да стане.

— Ами, добре, ще си помисля.

Бях абсолютно сигурен, че няма да чуя повече за ягуара. Освен това бях абсолютно сигурен, че няма да я видя вече, след като я оставя на улица „Ню Бонд“. Реших да й покажа, че тези раздувки не минават.

— Та какво й има на вашата кола, че тази вечер сте с буика?

Тя се наведе напред и изтърси пепел от цигарата си между краката си.

— Сестрата на моя приятел трябваше да вземе нощния самолет до Париж. Той беше зает, така че ме помоли да я закарам до Нортълт. Ходили ли сте в Париж?

— Когато бях в армията. Останахме само три-четири дни.

— Хареса ли ви?

— Не беше лошо. И тогава си беше скъпо, но чувам, че сега било направо убийствено.

— Както всичко друго — ако човек познава нещата, може да се оправи добре. Зная евтино място, където отсядам, имам приятели там. Оправям се добре. Не ми излиза чак толкова скъпо.

— Звучи така, сякаш ходите там доста често.

— Веднъж месечно.

— По бизнес?

— Точно така. Моделиерка съм и изработвам бельо.

Това ме изненада.

— И как е този бизнес, бива ли го?

— Доста е добър. Не се оплаквам. Имам някои добри връзки в Париж.

— Това ми прилича като да продаваш на краставичар краставици.

— Пазарът е доста тесен, но съм се добрала до него.

— Не сте ли доста млада, за да си имате фирма?

Тя се засмя.

— Вие самият сте твърде млад, за да си имате фирма.

— Не зная. Аз съм на тридесет и две.

— Женен?

— Да. А вие?

— Аз? Защо ми е да се омъжвам? Трябва да мисля за кариерата си.

Извих камиона и навлязохме в „Ууд Лейн“, насочвайки се към „Шепърдс Буш“.

Започнах да се чудя дали пък не казва истината. Може наистина да има апартамент на улица „Ню Бонд“, фирма за бельо и колата й да е ягуар. Може наистина да пътува често до Париж. Изведнъж с яд осъзнах, че бях живял толкова дълго на ръба на банкрута, че бях престанал да вярвам, че са останали хора, които печелят добре.

Грешката ми беше, че бях погребал всичките си пари в гаража. Ако си бях оставил някакъв работен капитал, можех да се измъкна от блатото, в което потъвах в момента. Можех да си купя някакви машини, струг, разни други работи. Можеше да се намери много работа на парче, ако човек имаше подходящи машини. Вместо да си пилея всичките пари за сложни машинарии за почистване на коли, смазване под налягане и други подобни, които използвах от дъжд на вятър, трябваше да си оставя нещо настрана, в случай че закъсам, но на времето бях такъв оптимист, че въобще не вярвах, че ще я закъсам.

Това момиче, дето седеше до мен, можеше да си позволи да си ходи до Париж, да кара ягуар и да има апартамент на „Бонд стрийт“. Три неща, които бяха напълно недостижими за мен, и дълбоко в себе си ме беше яд. Бях учил, бях работил и се бях подготвял за моята професия, но не получавах от нея нищо друго, освен главоболия и неприятности. Доколкото разбирах, тя имаше просто вроден талант да прави красиви неща и по всичко личеше, че бе преуспяла.

— Верен ли е този часовник? — попита тя. — Толкова ли е късно?

— Малко избързва. В момента е точно дванадесет без двадесет.

— Е, добре, че няма да ставам рано утре сутрин. Мразя да ставам сутрин. Вие не сте ли така?

— Мразя или не, трябва да ставам. — Ядът започна да личи в гласа ми. — Отварям в шест и половина. Горе-долу само тогава продавам бензин. Наоколо има пет-шест микробуса и те идват да напълнят, преди да започнат обиколките си. Ако не стана рано, ще ги изпусна като клиенти.

— Звучите така, сякаш работите ви не вървят много добре.

— Обикновено звуча така, когато съм уморен, но нещата наистина не вървят добре.

— Може би просто не сте му хванали цаката.

— Какво означава това?

— Познавам един човек, който има гараж. Той печели доста добре.

— Казах ви — не случих с квартала.

— Той купува и продава коли на старо. В тази работа също има добри пари.

— В момента няма. Не сте ли чули, че е криза?

— Не вярвам в кризи. Кризата е само извинение за липса на предприемчивост. Ако не можете да печелите по един начин, ще печелите по друг. Мислили ли сте за това?

Започнах да шавам на мястото си, изведнъж ме обзе гняв. Още малко и тя ще започне да ме учи как да си водя бизнеса.

— Вие си гледайте бельото. Аз ще си гледам гаража.

Тя се засмя.

— Действайте както искате.

Карах по „Еджуеър Роуд“, на „Марбъл Арч“ завих и увеличих скоростта по „Оксфърд стрийт“. Никой от нас не каза нито дума, докато не намалих и спрях от другата страна на „Ню Бонд стрийт“.

— Пристигнахме.

— Не зная какво щях да правя, ако не бяхте вие. Много ви благодаря.

— Няма нищо.

Наведох се през нея и отворих вратата на камиона. Тя слезе и затвори вратата.

— Ще ви се обадя.

— „Ийгъл стрийт“ №14. От дясната страна.

— Ще го намеря. Още веднъж благодаря. Довиждане, Хари.

— Довиждане — поколебах се аз, след това добавих, — Глория.

Тя прекоси улицата в посока към „Ню Бонд стрийт“. Наведох се през прозореца и я проследих с поглед. Така и не бях успял да разгледам лицето й добре. Нямаше да я позная, ако не носеше тези дрехи. Като стигна до ъгъла на „Ню Бонд стрийт“, тя се обърна и махна, след това изчезна в сенките.

Запалих цигара, включих на скорост и потеглих към „Ийгъл стрийт“. По краткия път си мислех за нея. Чудех се дали ще я видя пак. Чудех се дали е толкова красива, колкото си я представях. Мислех си за стройните й дълги крака и за коленете й. Не бях мислил за момиче по този начин, откакто се бяхме оженили с Ан, но ето че сега мислех така.

Продължавах да мисля за нея, докато гарирах камиона и го заключих, но тя изчезна от съзнанието ми още щом чух гласа на Ан, така, както изчезва юмрукът, когато разтвориш пръстите си.

— Ти ли си, Хари?

— Веднага се качвам.

Качих се по стълбите към апартамента ни, който се състоеше от четири стаи. Ан ме чакаше на външната врата. Беше облечена в лекия си вълнен пеньоар, с който беше по време на медения ни месец. Той беше вече доста протрит и аз бях обещал да й купя нов, но още не бях стигнал до това. Парите не стигаха, за да можем да си позволим пеньоари.

— Много се забави, Хари.

— Мислех, че няма да успея да подкарам проклетото нещо.

Ан беше на двадесет и шест години, но нямаше вид на толкова. Човек не можеше да я нарече красива, но тя имаше големи сериозни кафяви очи и пищна уста. Беше миньонче, с красиви пропорции, издръжлива, и аз често й казвах, че тя е от момичетата, за които мъжете искат да се оженят, а не просто да си поиграят. В такива случаи тя казваше, че това означава, че у нея няма нищо чаровно и сигурно прилича на добра готвачка. Може би у нея наистина нямаше никакво очарование, но тя бе много добра, още като я видеше човек и му ставаше ясно, че е добра. А за мен добротата означава повече от очарованието, много повече.

— Иди да се измиеш, скъпи. Направила съм чай и те чакам. Гладен ли си?

— Мога да хапна малко, ако има нещо.

— Ще ти направя един сандвич.

Когато излязох от банята и влязох в малката спалня, тя си беше легнала. Чаят и няколко сандвича с рибен пастет бяха на нощното шкафче.

Докато ядях и се събличах едновременно, аз й разказах за повредата. Когато загасих лампата и си легнах в леглото, чак тогава й казах за Глория Селби.

Не зная защо полагах такива усилия да звуча естествено, но така си беше.

— Някакво момиче ме спря на автостоп на връщане. Стартерът й беше изгорял. Толкова много скапани коли се движат по пътищата.

— Далече ли пътуваше? — попита Ан сънено.

— Чак дотук. Има апартамент на „Бонд стрийт“, произвежда бельо. Имам чувството, че бизнесът й върви добре. Ходи в Париж по веднъж на месец.

— Ще ми се да можем да отидем до Париж, Хари.

— Сигурно прави добри пари. Кара ягуар.

— Така ли? — каза Ан без особен интерес.

— Каза, че ако човек не може да печели добре по един начин, тогава трябва да се опита по друг. Знаеш ли, Ан, започва да ми писва да сме вечно без пари.

— Зная, че ти писва, скъпи, но не бива да мислиш само за това. Скоро ще започнеш да правиш пари. Сигурно и тя като нас си има неприятности.

— Може би. Е, май ще е най-добре да заспиваме. След пет часа и половина ще трябва да ставам.

— Аз ще стана утре, Хари. Много искам.

— Нищо подобно няма да правиш. Лека нощ, скъпа.

— Но наистина искам, Хари. Мога да се оправя с помпите. Защо все ти ще ставаш рано?

— Това е моя работа. Ти не би искала аз да ти поема готвенето, нали?

Тя се засмя.

— И ти не би искал да го поемеш.

— Лека нощ, Ан.

Останах буден дълго след като равномерното й дишане ми подсказа, че е заспала. Мислех си за гаража, за парите, които дължах, за парите, които ми трябваха. Гласът на Глория непрекъснато звучеше в главата ми: „Кризата е само извинение за липса на предприемчивост. Може би просто не сте му хванали цаката. Ако не можете да печелите по един начин, ще печелите по друг“.

Гласът продължаваше да звучи в главата ми, докато започнах да си мисля, че ще полудея.