Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- Doctors, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 16 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ерик Сийгъл. Лекари. Книга първа
Американска.Първо издание
Редактор: Владимир Трендафилов
Художествено оформление на корица „Megachrom“: Петър Христов
Коректор: Юлия Шопова
Компютърна обработка ИК „Бард“ — ООД Линче Шопова
Формат 84/108/32 Печатни коли 23
ИК „БАРД“ — ООД, 1995
София ул. „Княз Борис I“ 60 А тел. 52 01 95
Издание:
Ерик Сийгъл. Лекари. Книга втора
Американска. Първо издание
Редактор: Владимир Трендафилов
Художествено оформление на корица „Megachrom“: Петър Христов
Коректор: Юлия Шопова
Компютърна обработка ИК „Бард“ — ООД Линче Шопова
Формат 84/108/32 Печатни коли 23
ИК „БАРД“ — ООД, 1995
София ул. „Княз Борис I“ 60 А тел. 52 01 95
История
- — Добавяне
7.
Беше неделя сутрин, Денят на труда. Уорън поглъщаше желирана поничка и спортната страница на Таймс. Баща му безцелно прелистваше подлистника с новоиздадените книги. Изглеждаше по-блед, трепереше повече от обикновено и пушеше вече трета цигара за деня.
— Още кафе, скъпи? — запита настоятелно Естел.
— Не, благодаря. Малко ми е задушно. Мисля да ида в градината да глътна малко свеж въздух.
— Добре. Ще дойда с теб — каза тя.
Харълд сграбчи бастуна си и с мъка се изправи на крака — винаги упорито отказваше да му помагат.
Уорън беше стигнал до „Новините през седмицата“, когато чу гласа на майка си, която панически крещеше от градината:
— Помощ, помощ, моля ви, помогнете!
За миг той се озова на задната врата и видя баща си прострян на земята. Уорън се втурна натам.
— Какво стана, мамо?
— Стояхме тук и си говорехме — изхълца Естел — и изведнъж той падна. Мисля, че е в безсъзнание, не знам, не знам.
Уорън коленичи и погледна баща си, чиито очи бяха затворени, а лицето — пепелявобледо. Той сграбчи Харълд за рамото и извика сякаш да го събуди: „Татко, татко.“ Нямаше отговор. Сложи ръка под ноздрите на баща си, но не можеше да прецени дали диша. Може би дишаше. Но не беше сигурен. После наведе ухо към гърдите на Харълд.
— Всичко е наред, мамо, всичко е наред. Чувам сърцето му. Но бие много ускорено. По-добре да извикам д-р Кастелано.
Тя кимна, онемяла от страх. Когато Уорън изтича навън, Естел коленичи и постави главата на своя съпруг в скута си.
Колата на Луис не беше пред къщата. Уорън изкачи стълбите наведнъж, натисна звънеца и застана задъхан пред вратата. Отвори му Инес.
— На татко му е лошо, май припадна. Къде е д-р Кастелано?
— О, Maria Santisima[1], току-що отиде при някакви пациенти. Не знам кога ще се върне. Слушай, има един д-р Фриман — живее наблизо, на „Парк Плейс“ — каза тя, като посочи наляво.
— Добре, добре. На кой номер?
Тя поклати глава.
— Не знам, но е единствената жилищна кооперация там. Името му го пише отвън на месингово letrero[2] до входната врата. Повикай го. Аз ще ида при Естел да видя дали мога да помогна.
След по-малко от две минути Уорън, останал без дъх, стигна до „Парк Плейс“ 135 и натисна звънеца на Оскар Фриман, доктор по медицина. Няколко секунди по-късно по домофона прозвуча мъжки глас.
— Говори д-р Фриман. Мога ли да ви помогна?
— Баща ми припадна, докторе. Просто лежи на земята. Бихте ли дошли бързо, моля?
— В безсъзнание ли е?
— Да, да — почти изкрещя от вълнение Уорън. — Бихте ли побързали, моля?
Последва кратко мълчание.
След това безтелесният глас на лекаря произнесе равнодушно:
— Съжалявам, синко, по-добре извикай линейка. Не мога да се забърквам в такива неща — професионални причини.
Чу се изщракване. За момент Уорън не помръдна, объркан и изоставен. Не бе допускал, че докторът може да не дойде. „О, Божичко, ами сега какво да правя?“
Тласкан от страх, той се втурна обратно към къщи.
Сцената в градината беше всъщност непроменена. Като се изключи одеялото, което Инес бе донесла, за да покрият треперещия Харълд.
— Къде е докторът? — попита Естел.
— Не ще да дойде — ядосано отвърна Уорън. — Някой обади ли се в болницата?
— Да — каза Инес, — отговориха, че ще пристигнат, колкото е възможно по-бързо.
Линейката дойде след двайсет и седем минути. Закараха Харълд Ливингстън в болницата „Кингс Каунти“, където го обявиха за мъртъв.
Барни работеше във „Версай“, когато Уорън му се обади. Изтича на улицата, махна на едно такси и скочи в него.
— За пръв път ми се случва — пошегува се шофьорът — да видя портиер, който си взима такси.
— Спести си шегите — тросна се Барни, — само ме закарай в болница „Кингс Каунти“, колкото можеш по-бързо.
Коридорът беше слабо осветен и миришеше на препарат за дезинфекция. В другия край той видя Инес да успокоява майка му, която плачеше, и чу Луис да крещи:
— Mierda![3] Каква простотия, пълна идиотщина! Изобщо не е трябвало да го оставиш да се измъкне!
Когато се приближи, Барни видя, че испанецът се кара на брат му, който беше изпаднал едва ли не в шок.
— Кълна се, д-р Кастелано — едва чуто повтаряше Уорън, — казах му, че въпросът е на живот и смърт.
Щом видя по-големия си син, Естел се изправи и извика:
— Барни, Барни — и се спусна да го прегърне.
Докато той държеше в ръце измъчената си майка и се опитваше да я утеши, светът сякаш престана да съществува.
След известно време Естел промърмори:
— Искам още веднъж да го видя. Ще дойдеш ли с мен, Барни?
По-големият й син кимна.
Погледна към брат си и усети безпокойството му.
— Уорън, остани тук с Кастеланови и почакай да се върнем.
Останал насаме с Луис, докато вървяха към паркинга на болницата, Барни най-накрая успя да попита:
— За какво бяхте толкова ядосан, д-р Кастелано?
Луис разказа събитията от сутринта, като употреби много възклицания и псувни.
Барни бе озадачен.
— Как може един лекар да не си помръдне задника и да остави баща ми да умре?
Със стиснати зъби Луис отвърна:
— Мръсният копелдак се е страхувал от следствие.
— Не разбирам. Какво следствие?
— В тая голяма страна, момчето ми, има много лекари, които няма да се отзоват при такъв спешен случай. Защото, ако пациентът умре, семейството може да го съди за небрежност.
— Лекарят не е ли длъжен да помогне?
— Само морално — тихо, но гневно отговори Луис. — Не по закон. Никъде не се казва, че лекарят е абсолютно задължен да се отзове, когато го повикат.
— Мислиш ли, че щеше да бъде по-различно? — попита Барни.
Луис вдигна рамене.
— Никога няма да разберем. Причината за смъртта на баща ти е инфаркт на миокарда. Времето е от съществено значение, когато става дума за сърцето. Фриман е можел да инжектира лигнокаин и поне да започне да го връща в съзнание.
Барни побесня.
— Ще го убия, ще го убия с голи ръце.
Луис го стисна здраво за рамото.
— Calma, calmate, hijo[4]. Няма смисъл. Трябва да приемеш, че е мъртъв. Запази спокойствие заради майка си. Запомни, сега ти си мъжът в семейството.
Беше почти полунощ, когато се прибраха. Лора беше пристигнала от Бостън преди минути.
— Аз… ъъ… направих малко кафе и сандвичи — каза тя нерешително. — Ако някой е гладен…
Мъката на тримата Ливингстънови бе осезаема и все пак тя долови, че при Барни чувството е някак по-дълбоко и по-различно.
Луис и Инес отведоха Естел горе — той, за да й даде приспивателно, а тя, за да й помогне да си легне. Уорън си взе сандвич и ябълка и се отправи към своята стая, за да се уедини с мъката си.
Барни и Лора останаха сами в кухнята.
— Хей, Барн, кажи си каквото ти тежи — каза тя нежно. — Знам, че страдаш, и ако поговорим, ще ти олекне.
Той наведе глава.
Тя отиде до него, коленичи и докосна ръката му.
— Кажи нещо, Барн.
Накрая той даде израз на чувствата си.
— Не мога да повярвам, че един лекар го е оставил да умре.
— Барни, сега това не е важно.
— Ами тогава какво, по дяволите, е важно?
Тя сложи ръка на бузата му, а той я сграбчи като удавник сламка.
И се остави да заплаче.
През следващите дни Естел Ливингстън беше неутешима. Барни остана вкъщи, като прескачаше до Манхатън само за някои часове или за нощната смяна във „Версай“.
За погребението на Харълд бяха предвидени най-тесен кръг роднини, но церемонията се увеличи с дузина преподаватели от Еразмус Хол, които си спомняха за него с добри чувства, и дори с няколко бивши негови ученици, прочели за смъртта му в „Бруклин Игъл“.
Една вечер, две седмици по-късно Естел и двамата й синове седнаха около кухненската маса да поговорят за бъдещето.
— Няма страшно, ще се оправим — каза им тя. — Харълд беше предвидлив човек. Притежаваме къщата изцяло. В завещанието се казва двамата синове да си поделят книгите му. Не е уточнил нищо повече. Знаеше, че ще бъдете честни един към друг.
— Не мога да взема нито една негова книга — промърмори Барни.
Уорън кимна.
— И аз. Нали разбираш, искам всичко да остане както си е.
Естел разбра. Имаха нужда от време — и тримата.
— Той се е погрижил за нас — продължи тя. — Застраховката от учителската федерация е петнайсет хиляди долара, а от армията — десет хиляди. Това означава, че в действителност няма да имаме финансови затруднения.
Двамата братя кимнаха.
— Дълго мислих какво да правя с тези пари — продължи тя. — Барни, искам да престанеш да се изтощаваш до смърт от работа. За времето, което ти остава в „Колумбия“, ще ти плащам всичките разходи, за да можеш само да учиш.
Барни вдигна ръка да възрази, но тя го възпря.
— Моля те — настоя Естел и изрече думите, които щяха да спрат всякакво разискване. — Така искаше баща ти. Не мисли, че не сме говорили за това.
— Ще внеса същата сума в банката на твое име — каза тя на Уорън. — За да можеш да учиш право, където пожелаеш.
— Но, мамо — каза Уорън тихо, — какво ще остане за теб?
— Ще се справя. Щом завършиш колежа, ще обявя къщата за продан…
По несъзнателен рефлекс братята извикаха в един глас:
— Не!
— Бъдете реалисти, момчета, някой от вас има ли намерение да практикува в Бруклин? — запита тя. — Освен това леля Сийл от години ни изпраща рекламни брошури от Флорида и честно казано, откакто успя да убеди баба ви да се премести там, аз си мислех колко хубаво би било да прекарваме зимите без галоши и чадъри. Знам какво означава това за вас — продължи Естел. — От всеки ъгъл никнат спомени. Но моля ви, повярвайте ми, можем да продадем къщата и да запазим спомените. Те винаги ще ни принадлежат.
— Май си права, мамо — отрони Барни с въздишка на примирение.
Нямаше какво повече да се каже.
В началото Барни не можа напълно да осъзнае, че за първи път в живота си може да прави каквото иска в свободното си време.
Следващото лято, когато Естел отиде да търси апартамент в Маями, братята Ливингстън се записаха на екскурзия с автобус из страната — минаваше се през Големия каньон, парка Йелоустоун, калифорнийските секвоени гори и се завършваше с три дни в Холивуд.
За първи път те общуваха като големи хора. Разказваха си кой за какво мечтае, за идеалната жена, която всеки искаше да срещне.
— Ще ми бъде мъчно — каза полугласно Уорън.
— Какво искаш да кажеш, Уор?
— Искам да кажа, че татко няма да присъства на сватбите ни. Знаеш ли, просто не мога да свикна.
— И аз.
Досега бяха само братя. Но това лято те станаха приятели.
— Какво, по дяволите, правиш тук?
Младоликият Кен Касиди, който отскоро бе повишен в ранг треньор на университетския баскетболен отбор, се слиса съвсем истински, когато видя един призрак от миналото сред непознатите лица на кандидатите за отбора.
— Тук съм за каквото и всички останали, мистър Касиди, сър — каза Барни Ливингстън с обезоръжаваща любезност.
— Откажи се, не ми губи времето.
— Това е Америка, сър. Нали всички са поставени на равна нога?
— Добре — въздъхна той. — Възползвай се от конституционните си права. Излез да стреляш с топката, за да те изстрелям пък аз след това.
В първоначалния рунд Барни беше единственият, който вкара кош.
А по време на играта беше направо неудържим.
Накрая така разпердушини новаците, че дори излъскано сдържаният треньор се усмихна.
„Какво пък, дявол да го вземе“, помисли си Касиди, ще взема този клоун като петнайсети човек. Поне по време на тренировка ще дава хъс на другите.
Сега, когато се чувстваше богат, Барни се обаждаше на Лора поне една вечер в седмицата.
Тя с нетърпение очакваше месец февруари, когато отборът на Колумбия щеше да дойде в Кеймбридж, за да играе срещу отбора на Харвард.
— Кастелано — предупреди я той, — твоите харвардски сладури ще видят най-гадния баскетболист, който някога се е раждал.
По време на дългото пътуване с автобус от Морнингсайд Хайтс, докато другите от отбора спяха, Барни беше свеж и буден, готов да покаже на всички на какво е способен.
Момчетата от отбора обядваха рано в „Харвард Варсити Клъб“. Оставаше им да убият още четири часа до началото на играта. Но Барни имаше други планове за този промеждутък. Той тръгна колкото можеше по-бързо по ледените улици на Кеймбридж към метростанцията на „Харвард Скуеър“, където хвана влака за „Парк Стрийт“, после хвана трамвай, който го отведе на две спирки от Харвардския медицински институт.
Пристигна с петнайсет минути по-рано пред облицованата с дървена ламперия канцелария на д-р Стантън Уелес, директор на приемната комисия.
Легендата разказва, че в Харвардския медицински институт приемат не само най-добрите, но и най-безстрашните — Барни знаеше това и използва времето да се съсредоточи върху отговорите, които беше подготвил на неизбежния въпрос:
— Защо искате да станете лекар, мистър Ливингстън?
(А) Защото искам да успокоявам и да лекувам страданието по света. Не, прекалено очевидно.
или може би
(Б) Защото вашата изключителна изследователска апаратура ще ми позволи да открия нови лекарства, да прекрача нови граници. Като Джонас Салк, който сложи край на трагедии като тази с Изобел. Не, прекалено претенциозно.
или вероятно
(В) Защото означава гарантирано социално положение. Вярно, но никой няма да го приеме.
или дори
(Г) Защото искам да печеля много нари. (Може да се възприеме добре заради искреността, но може да го отхвърлят поради глупост.)
или по-добре
(Д) Защото винаги съм уважавал Луис Кастелано и искам да бъда като него.
и
(Е) Защото един бездушен лекар причини смъртта на баща ми и искам да разоблича всички негодници като него.
Отговори (Д) и (Е) поне имаха предимството, че са напълно искрени. И все пак дали бяха достатъчно добри?
Преди да може да помисли още малко по въпроса, нечий глас извика:
— Мистър Ливингстън?
Той вдигна поглед. Пред него стоеше висок и строен човек, изискано облечен в скъп костюм. Барни скочи на крака.
— Да, сър — каза той, като за малко щеше да отдаде чест.
— Аз съм д-р Уелес. Благодаря ви, че си направихте труд да дойдете. Ще влезем ли в канцеларията ми?
Барни влезе в стая, украсена с луксозни свидетелства за почит и слава. Освен дипломи имаше членски книжки за най-различни видове дружества (национални, международни, кралски и т.н.). Да не говорим за писмата, подписани, както изглеждаше, от всички президенти на Щатите след Джордж Вашингтон.
Директорът се разположи зад огромното махагоново бюро, а Барни седна с изправен гръб на традиционен харвардски стол (колониален стил — светлокафяви дървени облегалки за ръцете, основната част боядисана в черно, със златна емблема на училището).
Настъпи сравнително дълго мълчание. Барни се наведе напред с ръце върху коленете, сякаш бе готов всеки момент да скочи, за да хване някоя топка.
Накрая Уелес отвори уста и попита:
— Мислите ли, че вашият отбор има шанс довечера?
Барни се стъписа. Какъв ли номер се опитваше да му извърти тоя? Как се очаква от него да отговори? Любезно да обясни, че се надява да направят Харвард на пух и прах? Или да попита как може да седят и да си говорят за баскетбол, когато на света има толкова много болести и страдания? Той отхвърли всички тези варианти.
— Така смятам, сър — отговори учтиво.
Но следващият въпрос беше също удар под пояса.
— А готов ли сте да се обзаложите?
Барни не можа да измисли нищо сериозно. Затова отвърна:
— Всъщност не — представете си как ще изглеждам, ако ви пъхна десет долара в ръката! Ще изглежда като подкуп.
Уелес се засмя.
— Съвършено вярно. Не се бях сетил за това. Кажете ми… — той млъкна за малко и попита: — Какво ви тласна към баскетбола?
Барни вече мислеше, че Уелес не гледа на него като на сериозен кандидат.
— Това, че в Бруклин няма терени за поло, сър.
Директорът леко се усмихна.
— Хм. И за това не се бях сетил — после стана, подаде ръка и каза чистосърдечно: — Приятно ми беше да се запозная с вас, Ливингстън.
— Но, сър, няма ли да ме попитате защо искам да стана лекар?
— Мисля, че съвсем ясно си го изразил в есето си. Намирам го за много вълнуващо. Сигурно ще ти е приятно да научиш, че ние, неколцина от Харвард, се опитваме да прекараме през министерството закона за първата помощ. Та лекарите да не се страхуват да посещават изпаднали в безсъзнание пациенти, както е станало с баща ти. Съжалявам, че ще пропусна мача довечера, но имам официална вечеря с японци. Сигурен съм, че догодина ще се виждаме често.
Без да обръща внимание на заледените места по тротоара, Барни се пързаляше като дете по улицата към трамвая.
Публиката в спортната зала беше малобройна. Колумбия не беше голяма сензация. Когато излезе гостуващият отбор, аплодисментите бяха слаби. И само един човек беше достатъчно въодушевен да извика окуражително:
— Давай, Ливингстън!
Барни се усмихна и дриблирайки с едната ръка, помаха с другата.
Добрата Кастелано, единственият член на клуба на моите почитатели. Всъщност ревностните му поддръжници бяха двама — мъжът, който седеше до нея, също ръкопляскаше от все сърце. Без съмнение точно този широкоплещест мъж с елегантен костюм е нежният и храбър рицар с двете фамилии Палмър Талбот. Господи, изглежда по-излъскан и от Кен Касиди, нашия съвършен американски треньор.
Около три минути след началото на мача Колумбия направи първата си смяна — Барни влезе в игра. Лора отново се провикна. Решен да й покаже всичко, което е научил, откакто го е виждала да играе за последен път, той наистина прекали. Трябваше да плати за ентусиазма си — към края на първите петнайсет минути вече бе направил пет лични нарушения. Треньорът Касиди беше бесен.
— Да не си бизон бе, Ливингстън? Какво, по дяволите, стана с финеса ти?
— Май съм го оставил в Ню Йорк. Съжалявам.
През цялата втора половина на гейма той остана на пейката с наведена глава, като се стараеше да не поглежда към Лора.
След мача (който Харвард спечелиха с лекота) Лора изтича през игрището да прегърне Барни. И да му представи Палмър.
— Приятно ми е най-после да се запозная с теб — каза красивият (и по-висок) харвардски възпитаник. — Лора винаги говори с толкова обич за теб.
— О — отвърна Барни, като се стараеше да не се показва толкова несигурен, колкото се чувстваше, — колко жалко, че ме хващаш в лош ден.
— Хайде стига — успокои го Лора, — някои от наказанията могат да се оспорят. Мисля, че съдиите бяха пристрастни.
— Моля те, Кастелано — отговори Барни, — не ми се смей. Играх така, все едно че ръцете ми са от кашкавал.
— Като си говорим за кашкавал, надявам се, че ще дойдеш да вечеряме заедно — сърдечно предложи Палмър.
По дяволите, помисли си Барни, очаквах да остана насаме с Лора, за да й разкажа за днешния следобед.
— Да, да, разбира се.
Отидоха в „Анри Катр“, изискано малко бистро на втория етаж на една дървена къща, разположена на тясна улица близо до „Бойлстън стрийт“.
— Предположихме, че ще си уморен след мача, така че избрахме най-близкото заведение — обясни Палмър, докато излизаха от салона. — Тук сервират сравнително добра храна.
Барни се чувстваше несигурен и не можеше да реши дали онзи му говори отвисоко, или просто е физически по-висок.
Седнаха и заговориха на общи теми, без да могат обаче да намерят обща почва.
Оказа се, че Палмър е завършил предишната година — с отличен по история на изкуството, както спомена Лора, макар че сдържаният й любим свенливо мълчеше. Оказа се също, че бил във втората осморка на екипа. Сега учел първа година в бизнес училището (с основен предмет пари и капитали?)
Изглеждаше искрено заинтригуван от темата, която Барни бе избрал за есето си: „Образът на лекаря в английската литература“.
— От сърце се надявам, че ще цитираш прекрасните редове на Матю Арнълдс за желанието да избегне лекаря, който само „говори и умува“ и идва при болния, за да „назовава, вместо да лекува“ — или как беше там.
Да, Палмър, помисли си Барни, точно това са думите на поета. Всъщност трябваше да се съгласи, че този Палмър Талбот наистина е впечатляващ. Дори би могъл да каже, че е симпатяга.
— Между другото, Барн — попита Лора, — как ти мина интервюто?
— Добре.
— Само добре?
Барни изгаряше от желание да й каже всичко, само че не пред публика. Затова вдигна рамене и каза:
— Нека кажем просто, че не беше толкова лошо, колкото в кошмарите ми, така че не се тревожи.
— Не мога да се сдържам, Барн. Направо ми се смразява кръвта във вените. Та те приемат само пет-шест момичета на година.
Палмър се намеси с един интересен факт, макар че той едва ли се отнасяше до темата.
— В Русия повечето лекари са жени.
— Да не би да ми предлагаш да кандидатствам в Московския университет? — иронизира го Лора.
— Съвсем не — запротестира Палмър. — Не искам дори да напускаш Бостън.
В единайсет и половина те стояха пред салона, където останалите момчета от отбора на Колумбия вече се бяха качили в автобуса, готови за дългото пътуване обратно до Ню Йорк.
— Сигурен ли си, че не искаш да останеш за през нощта? — приятелски попита Палмър. — Ще се радвам да те настаня в пансиона на училището.
— Не, не, благодаря, имам много да уча.
— Длъжен съм да кажа, че вие, бруклинци, определено сте амбициозни.
— Ами то си върви с територията — доколкото можеше, нехайно отговори Барни. Стисна ръката на Палмър, целуна Лора за лека нощ и се обърна, готов да посрещне подигравките на съотборниците си за смехотворната му игра тази вечер.
Оценките на Лора бяха високи. Препоръките й бяха написани с искрен ентусиазъм и тя знаеше, че ще стигне до интервюто. Но в нейния случай нямаше да са достатъчни две преценки (както за мъжете кандидати), а три. Още веднъж възропта срещу неравно поставянето.
Първата й среща беше с Джеймс Л. Шей, доктор по медицина, известен интернист, в канцеларията му в Бийкън Хил, където имаше огромен прозорец с изглед към плавателните лодки на река Чарлс.
— Вие сте много красиво момиче, мис Кастелано — отбеляза той, надничайки над половинките си очила.
— Благодаря — отвърна тя. (Какво друго да каже — И вие не изглеждате зле, докторе?)
— Момиче като вас би трябвало да се ожени и да си има много дечица, не мислите ли?
— С всичкото ми уважение, сър, не мисля, че медицината и майчинството се изключват взаимно.
— Но напротив, мило момиче. Повярвайте ми, точно така е. Невъзможно е една жена да преследва пълноценна и плодотворна кариера, без да нанесе непоправими вреди във възпитанието на децата си. Е, вие не бихте искали да направите такова нещо, нали?
Лора все още не беше сигурна дали той говори сериозно, или я изпитва.
— Разбирам ви чудесно, сър…
— Добре, добре…
— И затова никога няма да се омъжа, а ще посветя живота си на медицината.
Д-р Шей надникна иззад очилата си.
— Разбира се, не говорите сериозно, мис Кастелано?
Ето това беше капанът. Но само след по-малко от секунда тя отговори:
— Мислех, че вие не говорите сериозно, д-р Шей.
Интервюиращият нямаше с какво да отговори на удара. Порови известно време някакви книжа, после стана леко усмихнат и каза:
— Благодаря ви, че се отбихте при мен, мис Кастелано.
Лора напусна канцеларията му уверена, че е спечелила първия рунд, но се боеше, че е загубила неговия глас в медицинската комисия.
В малко преградено отделение в една от лабораториите на „643“ (така живущите наричаха сграда Д на „Хънтингтън авеню“ 643) се проведе второто интервю, този път с Луиз Хофман — доктор по философия, биохимик, около трийсет и пет годишна, която предпочете да поучава, вместо да задава въпроси.
— Ще бъда пределно откровена, Лора — започна тя. — И аз завърших колежа с желанието да стана лекар и ме приеха в Харвардския медицински институт, така че въпросът не е в това, дали гроздето е кисело. Но животът на жената лекар в болнични условия е ежедневно унижение. Някои мъже просто отказват да се съгласят с правото ни да бъдем там. Виж, ти си умна. Защо не се захванеш с научноизследователска работа — поне няма да те третират като парцал?
— Но аз искам да променя това или поне да се опитам — възрази Лора. — Ако всички бягаме от практическата медицина, защото ни е трудно, винаги ще си останем парцали.
Д-р Хофман се усмихна.
— Доста смело момиче си ти, Лора. Мисля, че от теб ще излезе чудесна лекарка. Но само — тя млъкна драматично и продължи — ако оцелееш в медицинския институт.
Две минаха. Още едно. Лора знаеше, че последното стъпало — психологическата проверка — ще бъде решаващо.
Д-р Пол Гарднър приемаше пациентите си в модерна тухлена постройка към дома му в Честнът Хил. Лора пристигна точно в шест и четиридесет и десет минути по-късно докторът я повика в кабинета си. Когато видя кушетката, тя си помисли, че може да я накарат да легне на нея. Но д-р Гарднър й посочи един стол. След минутка той бе отново зад бюрото си с отворен пред себе си тефтер.
— И така?
— Не ви разбрах, докторе?
— И така, вие искате да станете лекар, мис Кастелано?
— Да, сър.
— Някаква по-специална причина?
Поне при този всичко бе по-нормално.
— Ами като начало баща ми е лекар…
— А, и вие искате да съперничите на баща си?
— Не, съвсем не. Аз го харесвам. Възхищавам му се.
— Значи искате да се занимавате с медицина само за да го привлечете, така да се каже, на своя страна?
— Извинете?
— Майка ви, предполагам, не е лекар. И следователно, когато станете лекар, ще заемете нейното място на главна жена в семейството?
— О, моля ви… — възрази Лора раздразнено, — това са такива… глупости.
— Можеш и „тъпотии“ да кажеш, Лора. Тук си свободна да говориш каквото искаш.
— Наистина ли?
— Да, да, разбира се.
— Ами добре тогава, докторе, съвсем честно, мисля, че всички тези въпроси са абсолютна тъпотия.
Всъщност Гарднър изглеждаше доволен от това.
— Продължавайте, продължавайте.
Лора вече не се чувстваше длъжна да спазва мярката.
— Вижте, докторе, ако си бяхте направили труда да прочетете писменото ми изложение, щяхте да разберете, че сестра ми умря от паралич, когато бях на девет години. И щом ще ровите в подсъзнанието ми за някакви дълбоки мотиви, защо не кажете нещо за вината на оцелелия? За идеята, че единственият начин, по който мога да си заслужа съществуването, е да се опитам да попреча на това други деца да губят братчетата и сестричетата си? — тя понижи глас и без да се извини, каза: — Как ви се струва това?
Гарднър я погледна право в очите (за пръв път от самото начало) и отговори:
— Мисля, че сте много проницателна, мис Кастелано. Искрено се надявам, че ще се насочите към психологията като специалност.
Беше удивителна година. Защото през 1957 г. руснаците изпратиха спътник в Космоса. И за радост на Луис Кастелано, Кастро и Че Гевара (доктор по медицина и герой) бяха започнали своята революция, макар и все още от планината Сиера Маестра в Куба.
Това бе също и годината, когато „Доджърс“ изоставиха Бруклин заради по-зеления торф в Лос Анжелос. (О, коварство! Дори спортните игрища ридаеха!)
На петнайсети април в двете срещуположни къщи на улица „Линкълн плейс“ в Бруклин бяха доставени две телеграми, съобщаващи за приемането на двама души в Медицинския институт на Харвард.
Настъпи краят на детството.