Ерик Сийгъл
Лекари (57)

56.

„Децата с асфиксия при раждането са застрашени от неизлечими увреждания от умствена недоразвитост, мозъчна парализа и епилепсия до минимални мозъчни увреждания, проблеми със сетивното и умственото възприемане…“

„Увреждания при новородените“

Наръчник на Мерк за диагностика и терапия,

стр. 1759, (четиринайсето издание)

Нито едно дете в историята не бе изучавано така, както малкият Хари Ливингстън. Освен това го изследваха, преглеждаха, анализираха, проверяваха и пак проверяваха.

Тъй като и двамата разбраха, че никога няма да узнаят колко дълго е стоял Хари без кислород, Барни и Лора трябваше да предполагат най-лошото. И радостта им от детето намаляваше от непрекъснатото очакване да се появят признаци на умствен недъг. Днес, утре, следващата седмица.

Единия месец Лора го водеше на преглед при главния педиатър в Колумбия, на другия Барни го водеше при главния педиатър в Белвю (без да казват, че и двамата са лекари). Докторите не откриваха манията им. Защото Ливингстън имаха сериозна причина за тревога.

— Естествено, няма да сме наясно, докато не стане на две години — беше мнението на професор Адам Пари от Пи Ес — най-уважавания педиатър в Ню Йорк.

Лора веднага оспори:

— Става дума за по-малките увреждания. Ако не…?

— Да — съгласи се Пари. — Ако е нещо като церебрален паралич, скоро ще разберем.

— Господи, Кастелано, не бъди толкова нервна! — каза Барни, докато се прибираха от n-тата консултация. — Детето ми изглежда добре. Аз си сдържам нервите. Защо се тревожиш толкова много?

— Можеш да отречеш всичко, Барни. Но знаеш за мозъчното развитие — една трета от междуклетъчните връзки се образуват след раждане. Гънките още се формират в сладката главичка на Хари и някои от тях може да са блокирани, докато този ирански идиот се е занасял със сестрите. Сега признай — това не те ли изнервя?

— Не — сухо отвърна той.

— Истината ли казваш?

— Не. Но реших, че ще съм по-полезен, ако излъжа.

Тя го погледна с обич и благодарност.

— И ти си напрегнат, нали, Барни?

— Да — кратко отговори той. И след като помисли добави: — Това си е убийство, нали? Тоя кучи син, Мухради, ни даде един вързоп с радост, но и бомба със закъснител. Само ако ни беше казал истината. Колкото и да беше лоша тя, поне щях да спя нощем. Ако знаех, че Хари ще трябва да отиде в някое специално училище или нещо подобно, нямаше да го обичам по-малко.

Нямаше нужда Лора да му казва, че е съгласна.

— Защо, по дяволите, не беше искрен?

— Може би се е боял да не го съдим.

— Заслужава го за такова ужасно невнимание. Ако излезе, че Хари не е добре, ще отида и ще го удуша.

Продължиха мълчаливо пътя си. Лора гледаше втренчено през прозореца на таксито и накрая измърмори:

— Той е от тия дето, се смятат за богопомазани.

— Какво?

— Нали ги знаеш ония лекари, които смятат, че не са отговорни пред никой освен пред Бога, а дори и пред него. Не е първият от тази пасмина, на когото попадам.

— Нито пък аз.

— Ще пишеш ли за тях в книгата си?

Той кимна.

— Вече съм кръстил една глава „Лекари-лъжци“. Проблемът е, че още не мога да я напиша.

— Защо?

— Защото съм прекалено ядосан.

 

 

И така, те продължиха да наблюдават, винаги нащрек и за най-малкото отклонение, най-незначителния знак — накратко, и най-лекия намек, че Хари не е ИДЕАЛЕН.

А потомъкът им, ако не друго, поне беше схватлив. Чрез някакво неоткрито още бебешко сетиво той сякаш знаеше за какво мислят родителите му, и се опита да уталожи страховете им при първа възможност. На шест седмици се усмихна. И двамата точно си спомняха обстоятелствата. Естел при едно от честите си пътувания от Маями, за да се порадва на внучето, му беше донесла шарена дрънкалка да я сложат на креватчето. Лора разтърси пластмасовите фигурки, за да покаже, че не са само с различен цвят, но и издават различен звук. Звукът от червената фигурка го накара да се засмее. Слава Богу, помислиха си, едно притеснение по-малко.

Следващото препятствие щеше да е, когато трябваше да започне, ако изобщо се научеше, да сяда. И Хари послушно седна в люлката, преди да е навършил седем месеца. И после, чудо на чудесата! — едва седмица след първия си рожден ден направи първите си несигурни крачки. От стола на Барни до ръцете на Лора. Момчето наистина беше шампион! Барни само повтаряше:

— Слава Богу, Лора, слава Богу! Детето е добре — и си мислеше: „Засега.“

Една вечер, докато го къпеха, Барни бе обзет от нов страх:

— Само се надявам да не му го внушим с нашите тревоги.

— Не знам, Барн — каза Лора, докато вадеше ангелчето им от водата и го слагаше на хавлията, която баща му държеше. — Трябва да изчакаме поне още година. Все още има време да се проявят всякакви дребни аномалии…

— Благодаря ти, Кастелано, много ти благодаря! — измърмори той.

— За какво?

Барни вдигна поглед от масата, върху която пудреше Хари, и отвърна:

— Току-що ми направи страхотен подарък. Още триста шейсет и пет неспокойни нощи.

 

 

Първият пациент на Барни идваше в седем часа, но той стана в пет и половина, за да прекара няколко спокойни мига със сина си. Да си позволи удоволствието да му смени пелените, да му даде шишето, да го оригне и всички останали обикновени неща, за които не бе и сънувал, че ще му носят такава неописуема радост.

Докато Хари си смучеше закуската, Барни го осведомяваше за текущите събития, литература, философия и спорт. Не защото мислеше, че така синът му ще стане по-умен, а за да му говори и да го чува как гука в отговор. Мразеше момента, когато равнодушният часовник му напомняше, че пак трябва да остави Хари.

 

 

Лора и Барни имаха сериозна кавга. Тя твърдеше, че първите срички, които Хари каза (на осем месеца и половина), са: „Да — да!“, а той упорито настояваше, че са „Дак-та“, което показвало вече избраната професия. Като добре психоанализиран психоаналитик Барни знаеше, че не трябва да натоварва подрастващия си син. Ето защо, освен лекарски комплект за втория рожден ден той му купи и пожарникарски шлем.

През лятото се преместиха в Кънектикът. Макар че това означаваше дълги пътувания и за двамата (Лора намали дежурствата си на един ден седмично), безценното бебе щеше да диша свеж въздух и да има зеленината, дърветата, които им липсваха в детството.

За да компенсира отсъствията си през седмицата, Барни засипваше Хари с внимание през уикенда. Все пак момчето вече показваше такава общителност, че понякога предпочиташе компанията на двата фарфалака на съседите, които имаха пясъчна площадка. От поведението на Хари Барни и Лора заключиха, че има нужда от братче или сестричка, и решиха да опитат. Разбира се, опитите им доставяха удоволствие, но след седмия месец Лора отиде на гинеколог и разбра, че трябва да се оперира, след което е невъзможно да има деца. Така че всичко, което имаха и щяха да имат, беше малкият им Хари.

Вечерта, след като Лора разбра, тя и Барни се заклеха един на друг, че няма да невротизират Хари — без прекалени наставления, наблюдения, да не го натоварват с очакванията си.

Лора стана член на най-голямото тайно общество в света — на майките. Дните минаваха неусетно. И все пак спомените й бяха ясни и осезаеми: боядисаните й от пластилина ръце, цветето, което Хари й поднесе, поизмачкано от стискане в малкото юмруче.

Един ден вървяха (Хари щапукаше) край едно езеро и спряха да хранят патките.

— Мамо, защо патетата нямат обувки?

Лора, неподготвена за такава езотерика, само можа да каже:

— Ами, аз не бях забелязала. Сигурно татко знае. Ще го попитаме, като се прибере.

Когато Барни питаше на вечеря: „Какво правихте днес, сладури?“, тя обикновено казваше: „Нищо особено.“ А всъщност си мислеше: „Всичко беше особено, всичко беше магия!“ Някакъв егоизъм я караше да повтаря: „Недей пораства, Хари! Остани си такъв завинаги!“

Лора усети болезнено първия ден, когато остави детето си в детска градина (за три часа). Всъщност тя плака дълго, след като Хари вече щастливо си играеше с новите си приятели. („Толкова е малък, Барн — жално каза тя предната вечер. — Та той е още бебе.“)

Досега не бе осъзнала до каква степен се е отдала на обичта си към него и затова дори и за толкова кратко време той й липсваше.

 

 

Въпреки че се заклеха да не го изследват и да не се суетят около него, забелязаха, че, когато беше почти на три години, Хари стана някак апатичен. И въпреки че пълнееше, не наддаваше на тегло.

Една вечер, докато го миеше, Лора повика Барни в банята.

— Пипни това — каза тя сериозно и докосна коремчето на Хари.

Той сложи ръка на мястото на нейната („Ох, тати, боли ме!“) и разбра какво имаше предвид тя — увеличен черен дроб и далак, което се нарича със страховитото име хепатоспленомегалия. Това беше кошмарът, който очакваха. Но не от това се бяха страхували. То нямаше нищо общо с мозъка. Беше съвсем различно.

В шест часа на другата сутрин след нощ на мъчителни самообвинения („Не трябваше да го оставяме да си играе на дъжда тогава!“ и „Аз съм виновна, завивах го прекалено много!“) Барни се обади на Адам Пари.

— Доведете го за изследвания да видим какво му е.

За двайсет и четири часа обкръжението на Хари се смени от детската площадка с болнична стая. Определено имаше признаци на патологично заболяване. Но какво? Взеха му безброй кръвни проби („Не искам вече да ме боцкат, моля ви!“ — писна Хари) и повториха онези, които не задоволиха Лора.

— Това е, за да ти помогнем, миличък — опита се да го успокои тя.

— Тук не ми харесва! Искам вкъщи! — При което Барни, досега мълчалив свидетел, намери сили да каже:

— Всички искаме да си отидем вкъщи.

Лекарите установиха, че поради увеличения далак Хари има тромбоцитопения — недостиг на тромбоцити в кръвта. Имаше опасност от спукване на далака.

Безкрайни редици от специалисти закрачиха край леглото на Хари: високи, ниски, дебели и слаби доктори. И все пак всички имаха едно общо нещо — свиваха рамене и си тръгваха. Лора и д-р Пари си блъскаха главата за възможни диагнози. Не бяха ли симптомите най-близки до болестта на Гошър? На което Пари отговори:

— Да, но може да е и случай на метахроматична левкодистрофия, а не е нито едното. Виж, Лора, ти си ми колежка, затова ще бъда искрен. Не знам какво, по дяволите, е това, не знам как да го лекувам. Знам само, че се развива…

Барни правеше всичко възможно да приема най-болните си пациенти, но прекарваше всяка свободна минута или с Хари, или в библиотеката на академията в проучване на детските болести.

Уорън се обаждаше всеки ден и питаше дали той, или Бъни могат да направят нещо, каквото и да е.

— Да — отговори Барни. — Не ме разбирай погрешно, Уор, но моля те, не ни безпокой! — и добави: — И моля те, не казвай на мама!

И двамата спяха в болницата, тоест болницата беше мястото, където не спяха. И как биха могли? Всеки час сякаш отмерваше влошаването на състоянието на детето им. Ако спяха, тъжно каза Лора, можеха да пропуснат цял час от живота на Хари. Седяха заровени в хартия и се опитваха да свържат различните констатации на различните специалисти.

— Трябва да има отговор — упорстваше Барни. — Някакъв общ знаменател.

Лора го погледна с безнадеждна тъга:

— Приеми го, Барни. Дори и да го открием, сигурно ще е прекалено късно.

— Не, Кастелано, не! — с тих гняв каза той. — Опитай се да поспиш. Аз ще използвам компютъра на болницата, за да видя какво ще ми даде връзката с националната библиотека по медицина. По това време едва ли ще го ползва някой друг.

Той тръгна, а тя се унесе в дрямка, която нито я ободряваше, нито притъпяваше болката. Следващият й спомен беше от един брадясал Барни, стоящ до леглото с компютърна разпечатка в ръка.

— Знам какво е — каза мрачно.

— Сигурен ли си?

Той кимна.

— Три пъти „Ура!“ за компютърната наука. Сега знам точно от какво ще умре синът ни.

Тя стана, сложи си очилата и взе листа.

— Ще ти спестя труда, Лора. Казва се РСС — синдром на Рийв-Страсбургер.

— Никога не съм го чувала.

— Открит е в края на миналия век от някакви учени в Лондон. Свързан е с липидните запаси и засяга миелиновата обвивка на всички нерви. В едно норвежко списание намерих статия, която обяснява причината. Произвежда се абнормален миелин поради липсата на един ензим — арил — сулфатаза В.

— Нещо като мултинлена склероза?

— Не, свързани са, но е по-различно. Склерозата е в резултат от демиелинация. А абнормалният миелин покрива не само нервите, но и черния дроб и далака.

— Господи, Барни. Това ми изглежда възможно! Ще се обадя на Пари.

— Може да почака, Лора — отвърна Барни с крайно изтощен вид. — Няма нужда да бързаш.

— Защо? Как се лекува? Компютърът даде ли ти някакво решение?

— Ето, избери си: трансплантация на костен мозък, трансплантация на черен дроб, антилевкемична хемотерапия. Чудесни възможности!

Той млъкна, защото усети буца в гърлото си, и каза: Нито едно не става! Всъщност никой не е надживял четири години.

Изведнъж грабна листа от ръката й.

— Какво беше пък това?

— Няма смисъл да го четеш. Това е най-гнусното заболяване, засяга всички сетива. Боже, на нас ли трябваше да се падне!

Лора се отпусна с плач в ръцете му.

Адам Пари пристигна малко преди седем, прегледа бележките на Барни и като съпостави с оценките на специалистите, потвърди, че Хари наистина страда от РСС.

— Макар че — призна той — не знам дали това изобщо ни води донякъде.

— Дотам — каза Лора — че на Хари му остават още няколко седмици.

— Не, по дяволите! — извика Барни. — Ще намерим изход! Ще преобърнем света за какви ли не доктори и шарлатани, ще отидем дори до Лурд. Не ме интересува какво ще правим! Докато Хари диша, ще се борим. Отивам в кабинета си да говоря по телефона. Лора, ти се обади на човека, с когото работеше в детската болница.

Преди тя да кимне, той беше излязъл.

 

 

Лора се прибра вкъщи и започна да телефонира. Първо на специалиста от Харвард.

— РСС? — смая се той.

— Да, професоре.

— Боже мой, не мисля, че съм попадал на такъв случай. Вижте какво, мога ли да дойда в Ню Йорк?

— Разбира се!

— Ще взема и хора от екипа си. Това е може би единствената им възможност да видят подобен случай.

Лора тресна слушалката. След това се обади на Дейн Оливър от здравната организация и го помоли да направи справка. Получи не само успокоения, но и разяснения. В края на краищата в института имаха непубликувана информация.

— Лора, поне теоретично има възможни лечения.

„Искам повече от теория Дейн“, помисли си тя, но се застави да го изслуша.

— Измененията в мелина са от един-единствен ензим.

— Знам, знам — каза тя. — Арил — сулфатаза В.

— Значи проблемът е ясен. Трябва да се набави липсващият ензим. Аз мисля, че има три възможности.

— Какви? — затаи дъх тя.

— Първо, можеш да опиташ трансплантация на съвместими кожни фибробласти. Разбира се, трябва да намериш подходящ донор, а това отнема време.

— Дава ли резултат?

— Никога не е било опитвано.

Добре, помисли Лора, да го оставим. Може да не успеем да намерим донор, а камо ли да успеем с опита.

— Какви са другите?

— Можеш да опиташ метода при деца с остеогенна саркома.

Искаш да кажеш, първо отровата, а после противоотровата, за да убие злокачествените клетки. Много е рисковано. Каква е третата?

— Ами — в гласа на бившия й шеф се усети внезапно неудобство. — Някои хора в института работят върху лабораторно получаване на ензими.

— Докъде са, Дейн? — припряно попита тя.

— Как да ти кажа, Лора — отвърна извинително Дейн. — Още се експериментира. Става дума за години, може би две-три.

— Дейн, ти знаеш какво е положението във всички лаборатории. Някой няма ли напредък?

— Всъщност на западния бряг има екипи, които се опитват да получат всички видове ензими — най-вече частни фирми. Има един човек, който явно е напреднал най-много, но той е особняк и едва ли ще успееш дори да говориш с него.

— Само ми кажи кой е, Дейн, моля те! — Стига този човек да има отговор, ако трябва, ще пълзя до Калифорния, помисли тя.

— Той има много продуктивна малка фирма — „Необиотика“. Един професионално непризнат гений — Питър Уайман, който…

— Знам го — бързо го прекъсна Лора. — Дай ми телефона му, аз ще свърша останалото. Как беше името на фирмата?

— „Необиотика“. В Пало Алто.

— Благодаря ти, Дейн. Не можеш да си представиш какво правиш за мен.

Той й издиктува телефона. После каза с безпомощност, която се усещаше в гласа му:

— Бих искал да можех да направя повече, Лора. Толкова съжалявам!

— Благодаря — едва чуто отвърна тя и остави слушалката да се изплъзне от ръцете й върху телефона.

След миг вече набираше Калифорния.

— Съжалявам, д-р Уайман не позволява да го безпокоят, когато е в лабораторията си — твърдо отговори секретарката.

— Кажете му, че се обажда Лора Кастелано и е наистина въпрос на живот и смърт.

Измина време, после се чу шеговит глас:

— Е, как е харвардският вариант на Мерилин Монро?

Лора не искаше да губи ценно време в закачки.

— Трябва да те видя, Питър! Възможно най-скоро!

— Поласкан съм — засмя се той. — Но аз съм женен мъж. Трябваше по-рано да ми се обясниш.

— Моля те! — настоя Лора. — Ще вземем първия самолет за Сан Франциско.

— Мога ли да знам кои сте вие?

— Мъжът ми Барни, аз и малкото ни момче. То е много болно, Питър. Трябва да те видим веднага.

— Защо мен? Аз съм научен работник, Лора. Не практикувам.

— Има особена причина.

Той въздъхна уморено и неохотно се съгласи:

— Добре. Най-удобно ще ми е късно вечер. Повечето от хората си отиват дотогава — това ми е времето за творческо мислене. Ако можеш, намини утре вечер около десет.

— А тази вечер?

— Толкова ли е спешно?

— Да, Питър. Само кажи, все още можем да успеем за обедния полет.

— Трябва да призная — надуто отговори той — че това събужда любопитството ми. Така или иначе, ще се радвам да те видя отново, Лора.

— Благодаря ти, Питър. Ще…

— Не бих казал същото за мъжа ти, но ако той дойде с пакета…

— Довиждане, Питър. Трябва да бързаме за самолета.

 

 

Докато Лора намери необходимия апарат да поддържа Хари по време на пътуването, Барни се обади на летището. Три часа по-късно самолетът излетя за Сан Франциско. Казаха къде отиват, само на Адам Пари.

— Нали ви е ясно — предупреди ги той — че може да се върнете без никакъв отговор.

— Всичко ни е ясно — каза Барни.

 

 

Хари беше почти упоен от лекарствата и Барни и Лора се редуваха да го държат на коленете си. Не защото нямаше място между тях, а защото имаха нужда да го докосват — заради него и заради себе си. Ако се случеше най-лошото, поне щяха да имат осезателни спомени: как го притискат към себе си, как го прегръщат толкова здраво, че Барни се бои да не го задуши. И най-важното: Барни искаше да защити сина си от всичко лошо. Непрекъснато повтаряше, за да успокоява и тримата: „Мама и татко никога няма да те оставят. Никога, никога, никога! Тук сме, Хари, тук сме.“ В същото време Лора бе обзета от натрапчивата мисъл: „Ако само можех да те върна отново в мен, Хари! За да те пазя!“

— Какво сладко момченце! — забъбри стюардесата. — И толкова послушно. За първи път ли лети?

— Да — кимна Лора. И си помисли: „А може би и за последен.“

 

 

На летището наеха кола и тръгнаха веднага към студентския хотел в Пало Алто. И двамата бяха изтощени от пътуването, часовата разлика и най-вече напрежението. Опитваха се да поспят до срещата с високомерния Уайман (тя се падаше в един през нощта тяхно време). И непрекъснато обсъждаха стратегията: Трябваше ли Лора да отиде сама? Трябваше ли да вземе Хари? Или да отидат и тримата? Дали Питър ще се подразни при вида на двама свои колеги, за които знае, че го ненавиждат? Или ще прояви съчувствие към страдащото семейство, на чието единствено дете оставаха дни, а може би часове живот.

Накрая Барни реши:

— Отиваме всички. Искам това копеле да ме гледа в очите. И в твоите. И на Хари. Да видя дали има поне една молекула човечност в тоя студен човек.

Минаха покрай Ел Камино Реал и стигнаха до изненадващо скромна правоъгълна тухлена сграда, на която светеше малък знак, „Необиотика“. Щом Барни спря на вратата, разбра къде са отишли парите на корпорацията. Двама въоръжени пазачи ги помолиха да излязат, за да ги претърсят. Дори накараха Лора да отвие одеялото, в което носеше Хари.

След като минаха през стъклената врата, охранявана от друга двойка мъже, стигнаха до рецепцията, където седеше още един пазач. Представиха се и им бе отговорено да чакат. Седнаха и сложиха спящото дете на коленете и на двамата. Спогледаха се невярващо. Не знаеха точно защо са тук. Може би щеше да се окаже просто една задънена улица на западния бряг. А и Хари избра точно този момент да се събуди и да заплаче, уплашен от непознатото обкръжение. Лора едва успя да го успокои, когато Питър Уайман се появи облечен в лабораторна престилка.

— Е, здравейте, стари приятели — саркастично ги поздрави той. — Тук сте доста далеч от цивилизацията. Какво води планината при Мохамед?

Лора тихо каза:

— Питър, това е Хари, момченцето ни.

— О! — каза бившият им състудент.

Настъпи неловко мълчание. Барни притеснено попита:

— Ъ-ъ, може ли да влезем някъде да поговорим?

Питър погледна часовника си.

— Надявам се, че няма да е дълго.

Барни пое Хари и стана.

— Не се безпокой, Питър, няма да загубим ценното ти време!

 

 

Имаха чувството, че иска да видят кабинета му: голямото бюро, свръхмодерния телефон, многобройните трофеи по стените. Искаше да видят, че макар и отхвърлен от късогледите очи на Харвард, за света той беше гигант. И наистина растеше с всяка минута.

— Добре — разположи се той в масивния кожен стол. — Какъв е проблемът?

Барни беше репетирал думите си милион пъти по време на полета. Сега измънка само най-важното: единствената надежда за Хари е вкарването на чистия ензим.

— Съгласен съм — каза Питър, за пръв път заинтригуван. — Това може да свърши работа. Но както знаете, здравеопазването поставя строги изисквания при одобряването на лекарства за употреба от хора. Не искат друг подобен случай като с талидомида, нали? А моят синтетичен АС-В е едва на втория проверочен етап. Незаконно е да ви го дам — и добави: — Възможно е да го убие.

Лора не издържа:

— Моля те, Питър, не го оставяй да умре, без да му дадем шанс!

Барни стана и настоя:

— Слушай, Уаймън! Заедно сме казвали Хипократовата клетва. Забрави здравеопазването! Погледни умиращия ми син! Ще ни оставиш ли да си тръгнем оттук и да го заведем направо на гробището?

Стреснат от резкостта на Барни, Питър нервно погледна часовника си. Никой не помръдна.

Тогава Барни отново заговори:

— Разбра ли какво ти казах, Питър?

— Не съм практикувал много отдавна. И то не педиатрия. Но синът ви ми се струва много зле. Защо не го заведете в детската болница й не го сложите на системи?

— И после? — попита Барни.

— После, ще ви се обадя утре в десет вечерта.

— Не може ли по-рано? — примоли се Лора.

— Имам нужда да помисля — сухо каза Уаймън. — Това е много сериозно нещо. Оставете на някоя от секретарките координатите си.

 

 

Излязоха като вцепенени от кабинета, минаха по дългите коридори, през стъклената врата, покрай охраната, стигнаха до колата. Без да продумат. Хари отново спеше на рамото на баща си. Барни усещаше, топлата му бузка. Има температура, помисли си.

— Какво ще кажеш, Кастелано? — гласът му бе дрезгав от напрежение.

— Мисля, че е прав за едно, Барн. Трябва да заведем Хари в болница. Там ще е на по-сигурно място.

 

 

В детската болница в Сан Франциско попаднаха на хора. Грижовни хора, които пренебрегнаха формалностите, за да настанят Хари в легло и да го включат на система възможно най-бързо. Прекалено уморени, за да ходят където и да е, Барни и Лора спаха върху дюшеци в стаята на Хари. Събудиха се рано. Разликата в часовете още объркваше биологичния им часовник. След като видяха, че състоянието на Хари не се е променило, тръгнаха да търсят кафе. Тъкмо стигнаха до асансьора, когато една сестра ги повика от стаичката си:

— Д-р Ливингстън, търсят ви по телефона.

И двамата хукнаха обратно като луди.

— Кой е? — попита Барни сестрата.

— Д-р Голдстайн, завеждащ педиатрията. Тя каза, че познава и двама ви.

— Голдстайн? — Лора се учуди не по-малко от Барни. — Това говори ли ти нещо?

Барни сви рамене и взе слушалката:

— Д-р Ливингстън е на телефона.

— Добре дошъл в Сан Франциско — се чу женски глас с особен акцент, който той помнеше. Сузи Хзианг.

— Сузи! Ти ли си д-р Голдстайн?

— По силата на брака ми с д-р Майк Голдстайн — отговори тя. — Видях името ти в списъка на новопостъпилите и исках да разбера дали мога да ти помогна.

— Много си мила, но освен ако не си открила лекарство срещу РСС миналата вечер, едва ли ще можеш. Все пак, ако си свободна, ще се радваме да пием заедно кафе.

— Ще сляза веднага щом видя момченцето ти.

Барни и Лора човъркаха бърканите си яйца, когато Сузи влезе в почти празното кафе.

— Много е сладък — сърдечно каза тя и продължи сериозно: — Но е ужасно болен. Какво ви води чак тук?

— Дълга история — въздъхна Барни — но вече свикнах да я разказвам с малко думи.

— Уайман трябва да ви помогне! — натърти Сузи. — И той би трябвало да има човешки чувства.

— Не бих се обзаложила — подметна Лора. — Успешно създава впечатление на бездушен.

— Кога ще ви каже?

— Довечера в десет.

— Защо му трябва толкова време?

— Не знам — каза Барни. — Неговите разсъждения са извън границите на моя ум.

— Защо не дойдете у родителите ми, преди да отидете при него? Ще ядем истинска кантонезка вечеря, а и искам да ви запозная с баща ми.

Не знаеха какво да отговорят. От една страна, искаха да са при Хари. От друга страна, знаеха, че всяко откъсване от постоянния пъплещ страх е за предпочитане.

— Ето адреса. Оттук се стига лесно. Съжалявам само, че Майк е на конгрес по неврология в Тексас. Както и да е, ако решите, всички сме си вкъщи след шест часа.

Благодариха й и тя се извини, че я чака визитация.

Прекараха деня край леглото на Хари. Единствените им реплики бяха „Колко е часът?“ и все един и същ отговор: „Само две минути откакто ме пита за последен път.“

Щом наближи вечерта, увиха малкия си син, който беше спал през повечето време, и помолиха да го изпишат. Защото решиха, че, ако Уайман каже „не“, искат да са сами с Хари, извън болницата, когато умира.

 

 

Малко преди шест минаха по хълма от Юниън Скуеър през украсения като пагода в бяло и зелено портал, чиито дракони сякаш казваха: „Зарежи модните западни идеи и ела в един стар източен свят.“ По главната улица бяха наредени сувенирни магазинчета, предлагащи Китай в пакетче, за да си го занесеш у дома в Южна Дакота. Отляво и отдясно се разклоняваха улички, украсени така, че китайските им обитатели да се чувстват уютно. Лампи като фенери осветяваха тротоара, имената на пресечките бяха написани на английски и кантонезки.

— Виж, Хари — каза Барни с пресилен ентусиазъм. — Не е ли страхотно? Представяш ли си как се е чувствал Марко Поло, когато за пръв път е видял нещо такова?

Лора си замълча. Просто остави на мира Барни, чийто здрав разум бе наясно, че Хари е прекалено трескав, за да разбере какво му казват.

 

 

Родителите на Сузи живееха в апартамент на приземния етаж. Китайски надпис на прозореца съобщаваше, предположиха те, че това е кабинетът на лекар от Ориента, чиято медицина предхождаше Хипократ с поне две хиляди години. Д-р Хзианг, жена му, Сузи и неомъжената й по-малка сестра седяха, облечени в копринени халати, и пиеха чай. Щом влязоха, възрастният мъж стана и каза нещо на кантонезки. Сузи преведе:

— Татко ви казва, добре дошли вкъщи и че ви съчувства за детето. Пита дали ще му позволите да го прегледа.

Барни и Лора се спогледаха. Нищо лошо не може да му направи, помисли си Лора, той е истински лекар в крайна сметка. Просто не е нашият тип лекар.

Барни кимна и каза:

— Благодаря много.

Д-р Хзианг ги повика в една друга стая, задръстена от горе до долу с кутии с билки, всяка от тях надписана на китайски. Сложиха трескавото дете на масата за преглед и го хванаха за ръце, докато докторът бавно и прилежно прокарваше пръсти по различни части на ръката му.

Само ръката ли?

— Той измерва дванайсет различни пулса — обясни Сузи. — Това е обичайният ни начин за поставяне на диагноза.

Д-р Хзианг отвори устата на Хари и огледа езика му с увеличително стъкло. Бързо каза нещо на Сузи на китайски.

— Татко казва, че може да приготви лекарство за сина ви, и пита разрешавате ли да му направи акупунктура.

— Ще го боли ли? — попита Барни.

— Не, не когато я прави баща ми.

И отново Лора и Барни се попитаха само с поглед и се съгласиха.

Процедурата отне почти половин час. Д-р Хзианг поставяше иглите си предимно върху и около ухото. После се извини и отиде да приготви лекарството.

— Хари може ли да пие? — попита Сузи.

— Да, слава Богу! — каза Лора.

Хари беше буден, когато най-после седнаха да вечерят. Зяпаше ококорен това, което без съмнение приемаше за карнавалните костюми на семейството. Посочи брокатния рисунък по чеонгсама на мисис Хзианг и промълви:

— Мамо, виж птиченцата.

Мисис Хзианг може би го разбра или просто се досети и му се усмихна. Хари попита Лора:

— Защо са по пижама?

На което Барни отговори:

— Сигурно защото си лягат рано. Не като теб, шампионе, да стоят будни до късно вечерта.

За облекчение на Лора детето поемаше течности по-лесно. Не само че изпи лекарството, което д-р Хзианг грижливо бе забъркал (по изражението на Хари личеше, че има отвратителен вкус), но си и хапна от супата. Когато си тръгваха, докторът им даде малко шише с лекарството, за да пие още два пъти същата вечер и отново на другия ден. Лора любезно благодари.

Беше едва девет и тридесет, когато пристигнаха в хотела, но вече ги чакаше съобщение: „Моля идете при д-р Уайман в десет часа довечера.“

 

 

Разбира се, отидоха по-рано, защото приеха поканата като положителен отговор на молбата им. И бяха прави. Макар че и в щедростта си Уайман си остана непоправим.

— Не искам никакво циврене или благодарности, още повече че не е ясно какъв ще е резултатът. Трябва да знаете, че реших да го направя, защото вярвам, че ще си затваряте устата.

Подаде им кафяв плик. Барни усети, че вътре има няколко стъклени ампули.

— Опитайте с един милилитър и ако го понася добре, удвоете дозата след два часа. После по три пъти на ден още четиридесет и осем часа. Дал съм ви спринцовки за еднократна употреба — от фирмата.

Лора кимна.

— Ще съм ви благодарен, ако не го инжектирате тук. И ме уведомете каквото и да стане, може да е решаващо за изследванията ми.

Как трябваше да благодарят на този коравосърдечен негодник? Уайман реши проблема им, като погледна часовника си и отсече:

— Трябва да тръгвам.

И все пак не помръдна. Усетиха, че се опитва да им каже нещо. Най-после измънка:

— Ъ-ъ, знам как бих се чувствал, ако беше някое от децата ми. Тоест… — без да може да довърши мисълта си, Питър само погали бузката на Хари. И преди посетителите му да успеят да кажат нещо, се изпари.

 

 

Върнаха се в хотела с главоломна скорост, втурнаха се в стаята, сложиха Хари нежно на леглото и дръпнаха пердетата. После се погледнаха безпомощно.

— Искаш ли аз да му бия инжекцията? — тихо попита Барни.

— Мога и аз — сковано отвърна Лора. Барни призна:

— Моля те, Кастелано. Мен не ме бива, а и не мога да забия игла в собствения си син.

Хари изплака, когато Лора инжектира една ампула от течността в крака му. После изведнъж притихна. Те се ужасиха. Дали не го убиха? Стояха вцепенени от двете страни на леглото, втренчени в детето. След няколко секунди, които им се сториха вечност, Лора се наведе и сложи пръсти върху китката му.

— Има пулс, Барни. Равен както преди.

— Мислиш ли, че лекарството го упои?

Тя поклати глава.

— Всички изкарахме два ужасни дни. Представи, си колко уморен е бил.

Взе Хари в ръце и го прегърна. Барни докосна челцето му.

— Още е горещо като Сахара. Колко време мина от инжекцията?

— Четири-пет минути. Успокой се, Барни. Дори и да е вълшебно хапче…

Думата „вълшебно“ заседна на гърлото й. „Ако има бог, помисли си тя, той не ми е задължен.“

— Лора — тихо каза Барни — легни или поне седни.

— Прекалено съм нервна — тя положи Хари на леглото.

— Искаш ли да поръчаме нещо?

— Не съм гладна, а ти?

— Не, но убива времето. А и… ще имам какво да правя.

— В края на коридора има автомати — защо не си вземеш нещо оттам?

Той одобри предложението.

— Какво да ти донеса?

— Нищо. Каквото и да е. Стига да не е вкусно.

Той знаеше какво иска да каже тя: „Отричам се от всички земни удоволствия, дори от сладостта на шоколада, нека въздържанието ми да бъде последната част на жертвата, необходима да омилостиви гневното божество.“ Втурна се навън.

Дългият коридор беше постлан с нещо като сив торф. Тичайки по него, Барни усети физическо облекчение. Но не можеше да избяга от мислите си. За Бога, Хари, толкова си мечтаех как ще тичаме двамата по горски пътеки, покрити с листа. Как ще си говорим по мъжки. Как ще ти кажа за всички глупави грешки, които съм правил, за да се поучиш от тях. А сега какво мога да те науча? В този момент искам само да продължаваш да дишаш. Нещо, на което не мога да те науча. Или да направя вместо теб.

Той се върна бавно в стаята с две чаши. Лора седеше втренчена в лицето на Хари, без да смее да мигне, за да не изпусне и най-малката промяна.

— Не е помръдвал — каза тя автоматично.

— Може би просто спи дълбоко. Забеляза ли някакви бързи движения на очите?

— Не.

С други думи, ако спеше, той не сънуваше.

Лора сложи колата си на нощната масичка и лапна едно парче лед. Очите й не изпускаха Хари. Може би огромната й любов някак щеше да го излекува.

— Може ли да поговорим — колебливо попита Барни.

Лора кимна.

— За какво искаш да говорим?

— О, ами за разни неща. Например, дали да го запишем в държавно, или в частно училище. Или кажи нещо за себе си.

— Какво мога да ти кажа, което вече да не знаеш? — тъжно се усмихна тя.

— Можеш да си представиш какъв би бил животът ти, ако вашите не бяха се преместили в Бруклин.

Тя го погледна и отговори без думи. Очите й казваха: „Без теб нямаше да имам за какво да живея.“

Той мислеше същото за себе си.

Но и двамата се чудеха как и дали щяха да преживеят загубата на Хари. Не, по дяволите, все още не е станало! Те не можеха да понесат дори мисълта.

— Може ли да го подържа малко?

Някак си мина половин час. Барни докосна челото на спящото момче. Погледна Лора и каза може би с пресилен оптимизъм:

— Кастелано, мисля, че температурата е спаднала.

Лора пипна лицето на Хари, погледна Барни и си помисли: „Самозалъгване.“ Но отговори:

— Може би.

„Нека живее с илюзиите, ако му помогнат да не откачи“.

Болното дете продължи да спи, докато Барни й Лора дебнеха часовника, за да опитат с втора доза след сто и двайсет минути.

Този път инжекцията събуди Хари и Лора реши да използва момента и да му даде някаква течност. Но имаха само отварата на д-р Хзианг и кола. Тя се спря на отварата.

Макар полузаспал и с температура, Хари си имаше собствено мнение. Щом Лора поднесе лекарството към устните му, той разтърси глава и запротестира:

— Искам бабалков сок!

— Виж какво, малкото ми — предума го Лора. — Пийни си от това и ти обещавам, че утре ще пиеш ябълков сок, колкото си искаш.

Тогава жаждата надделя над предпочитанията и Хари глътна, мръщейки се.

— Как се чувстваш? — попита го Барни.

— Спи ми се, тате.

— Ами тогава — каза Барни с фалшиво безгрижие — защо не нанкаш? — гласът му затихна. — Добре е да поспиш.

Докато го целунат, той вече се унасяше. Лора го остави на леглото и се върнаха на поста си от двете му страни. Сега бяха прекалено уплашени дори да разговарят, затова Барни включи радиото, намери някаква популярна станция в Сан Франциско и се заслуша в спор за ресторантите с жени по монокини. „Ако могат да ходят така по плажа, защо да не си показват бомбите, където си искат? Искам да кажа, мой човек, че законът трябва да е последователен.“) След като мълчаливо размишлява петнайсет минути, Барни прекъсна спора и измърмори:

— Как ти се струва това, Кастелано? Двама квалифицирани лекари стоят в един мотел в една откачена страна с умиращо дете и се опитват да повярват, че змийската отрова на някакъв егоцентрик ще го спаси. Смяташ ли, че сме с всичкия си?

Лора поклати глава.

— Не знам, честно казано, не знам — тя замълча за миг и после добави, поглеждайки Барни право в очите:

— Но ако Хари умре, не искам да живея повече…

— Лора…

— Така е, Барн. И ти няма да можеш да ме спреш.

Той не протестира, защото самият той не беше сигурен как би живял без сина си.

През това време чуваха как Хари диша, а водещият радиопрограмата разпитваше някакъв от така наречената Църква на Ерос. Положението ставаше прекалено сериозно. Барни стана и спря дърдоренето. Погледна Хари и докосна челото му. Този път беше сигурен.

— Кастелано, заклевам се, че няма температура. Пийни го, де!

Нямаше нужда, тя виждаше по променения цвят на лицето, че Барни е прав. Бързо опипа коремчето му.

— О, Господи! Далакът му!

— Какво! — уплаши се Барни.

— Не е толкова увеличен, Барн. Вече не е толкова увеличен. Май това проклето нещо ще му помогне.

 

 

Цяла нощ бдяха. Този път не за да гледат как синът им умира, а как се връща към живот.

В седем и половина сутринта Лора стресна Барни, като му каза:

— Искам да отида на църква!

Барни кимна.

— Знам какво ти е.

Лора обясни:

— Барн, трябва да кажа „Благодаря!“ на някого. А днес поне смятам, че има Бог, да ме чуе.

— Права си. Хайде да отидем всички!

Погледнаха сина си, който беше седнал в леглото.

— Мамо, искам вкъщи! — изхленчи малкият Хари. — На Мечо му е мъчно за мен.

 

 

Църквата на университета беше на десет минути път. Тръгнаха по алея с дървета. В този ранен час голямата като катедрала сграда (контрастираща със скромното си предназначение) беше толкова празна и тиха, че почти чуваха туптенето на сърцата си. За пръв път в земния си живот Лора коленичи да се моли и не знаеше как да започне. Наведе глава и се надяваше, че мислите й ще стигнат, където трябва.

Барни стоеше, държеше Хари и го гледаше. Меката утринна светлина влизаше през високите изрисувани прозорци и си играеше по лицето на детето, като го озаряваше сякаш с вълшебна аура.

За момент той се замисли за черната нощ в душата. Дали беше нощ, или магия — която той, Лора и Хари бяха преживели. Какво беше това, запита се той. Ензимът на Уайман? Китайската отвара? Докосването на лекаря? Родителската любов? През по-голямата част от живота си бе изучавал медицината и сега разбра, че всъщност никога няма да разкрие загадките й. Защото медицината е вечно дирене на причините, които обясняват последствията. Науката не може да разбере чудото.

Лора се изправи.

— Сега искам аз да го подържа — прошепна тя.

Барни върна Хари в ръцете на майка му. Прегърна Лора и сина им. И заедно излязоха на утринното слънце.