Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Doctors, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2013)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2013)

Издание:

Ерик Сийгъл. Лекари. Книга първа

Американска.Първо издание

Редактор: Владимир Трендафилов

Художествено оформление на корица „Megachrom“: Петър Христов

Коректор: Юлия Шопова

Компютърна обработка ИК „Бард“ — ООД Линче Шопова

Формат 84/108/32 Печатни коли 23

ИК „БАРД“ — ООД, 1995

София ул. „Княз Борис I“ 60 А тел. 52 01 95

 

 

Издание:

Ерик Сийгъл. Лекари. Книга втора

Американска. Първо издание

Редактор: Владимир Трендафилов

Художествено оформление на корица „Megachrom“: Петър Христов

Коректор: Юлия Шопова

Компютърна обработка ИК „Бард“ — ООД Линче Шопова

Формат 84/108/32 Печатни коли 23

ИК „БАРД“ — ООД, 1995

София ул. „Княз Борис I“ 60 А тел. 52 01 95

История

  1. — Добавяне

Част IV

41.

Барни накрая бе убедил, Бенет да му позволи да присъства на операцията.

— И как, по дяволите, ще ми помогнеш, докато лежа там в безсъзнание — бе попитал Бенет.

— Забравяш, че моята специалност е подсъзнанието, Ландсман. Може да поровя из мозъка ти, докато работят върху гръбнака ти. Освен това знаеш, че лекарите са винаги по-внимателни, когато ги наблюдават, а аз помня част от това, което съм учил по неврология.

— Извинявай, Ливингстън, но още не си ми дал убедителна причина.

— Слушай, Ландсман, това може да те изненада, тъй като едва ли някога си го чувал, но аз съм ти приятел.

И Барни спечели.

Барни беше там и се шегуваше с Бенет, докато му биеха инжекция с упойка, и именно неговото лице беше първото, което приятелят му видя, като дойде в съзнание.

— Как мина? — попита сънено Бенет.

— Мина, Ландсман — успокои го Барни. — Кърк казва, че снимките са хубави. Вече никой няма да може да каже, че гръбнакът ти не е здрав.

Бенет замълча и след малко попита:

— Може ли засега да не се радвам?

— Докога? — попита Барни.

— Докато неврологът потвърди, че мога да режа нещо повече от коледна пуйка.

— Ландсман — каза нежно Барни, — ти самият си пуйка.

Бенет се усмихна.

 

 

Но в дните, които последваха, Бенет не се усмихна повече. Лицето му бе сковано от безпокойство. Той знаеше, че цялото му бъдеще зависи от няколко основни болезнени изследвания, които трябваше да премине „в ръцете“ на Лаело Фаркаш, главния невролог на Йейл.

Барни отново настоя да присъства.

— Чувал съм за Фаркаш — успокои го той. — Слави се като голям диагностик.

А Бенет изкоментира:

— Но не струва като човек.

— Защо?

— Защото не е — отвърна Бенет. — Чувал съм за доктори с железни нерви. А за този казват, че има сърце от камък.

— Зарежи личните му качества, Бенет. Поне няма да увърта.

— Не съм убеден, че искам да знам истината — каза Бенет с мрачно предчувствие.

Отначало изглеждаше, че професор Фаркаш с ледените си обноски можеше да казва само една дума — и дори тя беше на някакъв неразбираем език. Той подготви Бенет за електромиелограма, като използваше просто поредица от жестове, прекъсвана от време на време от възклицанието „аха“, изказано с най-различна интонация. Този окончателен тест щеше да измери увреждането (ако имаше такова), което пречеше на нормалното предаване на импулси от мозъка на Бенет към безценните му ръце.

Бенет помоли Фаркаш да му позволи да гледа осцилоскопа по време на процедурата. Професорът отговори, като „осцилира“ пръстите си в отрицателен жест. Изглежда, искаше да каже: „Колкото и да си добър в своята област, не заслужаваш статута на мой равен.“

Но всъщност нямаше нужда да следят екрана, нито дори да разменят думи. И двамата, тоест тримата, тъй като и Барни се спотайваше в ъгъла, чуваха съскането и скърцането на тонколоната на апаратурата, която предаваше звуково електрическите импулси, преминаващи през периферната нервна система на Бенет.

Макар че той не трепна от болката, докато докторът, пускаше електрически импулси през ръцете му, звуците, които чуваше, потвърждаваха мъчителната истина. Фаркаш вече беше изразил подозрението си още преди да го подложи на теста, че Бенет има заплитане на нервите при шийните си прешлени. Той дори отиде още по-далеч и каза, че инстинктът му на диагностик му подсказва, че това е непоправимо.

Но това беше само хладнокръвната клинична диагноза на един лекар.

Сега звуците потвърждаваха лошите новини.

И така, когато Фаркаш — доволно ухилен за това, че диагнозата му се е потвърдила — възкликна „Аха“, той всъщност подписа смъртната присъда на кариерата на Бенет Ландсман като хирург.

 

 

Барни настоя да го откара вкъщи. За първи път не последва възражение. Бенет се стовари на предната седалка и отпусна главата си назад.

— Замаян ли си? — попита Барни.

— Да — отговори Бенет. — Но това е най-малкото. Кажи ми, д-р Ливингстън, какво прави един хирург, когато вече не може да бъде такъв?

 

 

Това беше въпросът. Как да кажеш на човек, който цели двайсет години се е учил и е в самото начало на кариерата си като хирург, че всичките тези години на безсъние, пот и труд са отишли напразно заради ботуша на един полицай? И то, защото Бенет бе действал като благороден лекар.

Хершел чакаше в апартамента. Той бе узнал, че това е съдбовният ден, и искаше да присъства, когато синът му разбере присъдата си.

Бенет му съобщи съкрушено новината.

— Слушай, това не е краят на света — възрази Хершел. — Ти си оставаш лекар, сине. Има и други специалности…

— Като моята например — обади се Барни. — Може да си парализиран целия от врата на долу и пак да вършиш добра работа като психиатър.

— Не, благодаря — пошегува се Бенет, — с твоята работа бих се захванал само ако бях парализиран от врата нагоре.

Барни отскочи до гръцката пицария на Хаул стрийт и се върна с вечеря за тримата. Беше ясно, че по време на отсъствието му Хершел бе изредил на Бенет всички възможни специалности, при които увредената му ръка нямаше да бъде недостатък. Но синът му беше непреклонен.

— Татко, казах ти, че не искам да ставам психар или кожар. И не мога да понеса мисълта, че ще правя анестезия, а някой друг ще реже. Това са съвсем различни игри, по дяволите. И не мисля, че нравът ми пасва, на която и да е от тях.

Той се обърна към Барни.

— Ливингстън, ти би ли искал да правиш трансплантации на бъбреци?

— Изключено — отговори Барни с болезнена прямота. Той погледна към мистър Ландсман: — Сър, опасявам се, че Бенет е прав. Едно време хирурзите не са имали нищо общо с лекарите. Бенет е хирург по душа. Той имаше необходимите рефлекси, правилна настройка, кураж да действа бързо и… призвание…

— Спести си хвалебствията — каза кисело Бенет. — Запази ги за момента, когато легна в ковчега си.

Той се хвана за слепоочията и се оплака:

— Боже, какво главоболие. Сигурно е от гадния анестетик — или от глупостите, с които ме баламосвате. Ще изляза да глътна малко въздух.

Той отиде до вратата на терасата и натисна бравата. Вратата не помръдна. Опита отново.

И тогава се усети, че Барни я е заключил. Обърна се към него и каза:

— Много хитро, Ливингстън. Но не мислиш ли, че ако поискам да се самоубия, ще измисля нещо по-добро? Все пак още мога да боравя със скалпел. Бих могъл да се накълцам като салам.

После промърмори полугласно:

— При това вече съм мъртъв.

Барни стана и хвана приятеля си за раменете.

— Не, не си, по дяволите! Ти си жив, Бенет! Просто престани да се самосъжаляваш и седни да поговорим. Нека всички да помислим какво можем да направим.

— Едно е сигурно — че ще дам под съд целия Кънетикът — изрече ядосано Бенет.

— И после?

Бенет се отпусна на стола и поклати глава.

— Не знам, Барн — отговори той, като се остави на отчаянието си. — Наистина не знам какво да правя. Помогни ми.

Той вдигна очи към приятеля си.

— Моля те.

Барни се настани срещу Бенет.

— Виж какво, мойто момче, лекарите не бива да лекуват собствените си семейства — после добави: — А аз те смятам за брат. Така че това, което ще ти кажа, е „неофициално“.

— Добре, Барни — отвърна сухо Бенет, — да чуем братската ти дума.

— Първо, ти наистина познаваш медицината. Можеш да постигнеш много почти във всяка специалност. От интелектуална гледна точка — не от емоционална. Ти си много лют, Бен. А в нашата професия има само един отдушник за такава ярост.

— Така ли? Какъв е той?

— Съдебната медицина.

Лицето на Бенет издаваше, че Барни е направил попадение. Хершел изглеждаше озадачен.

— Извинявай, Барни — намеси се учтиво той. — Какво точно означава това?

— Това означава, мистър Хершел, използване на медицински знания в съда. Може би това е най-предизвикателната дисциплина и в двете професии.

Той погледна към приятеля си и продължи:

— А аз знам, че Бенет обича предизвикателствата. И притежава всичко необходимо — знания, бързина и преди всичко смелост да се заеме с неочакваното.

После отново се обърна към Бенет:

— Ще помислиш ли върху това?

Докато Барни обясняваше накратко предложението си на Хершел, Бенет се бореше със себе си.

— Ей, момчета, това значи още три години учене…

— Може и четири — съгласи се съученикът му. — Но после ще бъдеш хем лекар, хем юрист. И ще имаш това, от което психиката ти най-много се нуждае — възможност за битки.

Бенет наведе глава, а Барни и Хершел чакаха търпеливо отговора му.

— Какво ще кажеш, татко? — попита той.

— Не искам да се меся, Бен. Мога само да кажа мнението си и да те оставя сам да решиш. Мисля, че идеята на Барни е чудесна. Всичко зависи от това, дали можеш отново да се върнеш в училище и да започнеш отначало.

— Няма да е съвсем отначало, татко. Бих могъл да го сметна за още един стаж.

— Значи ще си помислиш за това? — попита развълнувано Хершел.

— Да, сигурно. Ако успея да се убедя някак, че ми стиска.

— Преспи, преди да решиш, Бен — предложи Барни.

— За една нощ нищо не може да се промени — освен мнението ти, да се надяваме. Така става ли?

— Става.

Хершел облече сакото си и им пожела лека нощ.

— Отседнал съм в „Парк Плаза“. Искам да се опитам да поспя. Ще ви донеса пресни кифли за закуска. Видях една хлебарница наблизо.

Той се обърна към Барни:

— Ти си добро момче — и после към Бенет: — А и ти не си толкова лош.

Хершел се усмихна и щипна сина си по бузата.

Двамата го изпратиха до асансьора. Той им махна за довиждане, като се опита да се усмихне.

Бенет се обърна към Барни и заяви:

— Това е. Свободен сте, редник.

— Да, по дяволите — сопна се Барни, после се пошегува: — Купих ти вечеря. Можеше поне да ме поканиш да пренощувам.

— Глупав психар. Още ли мислиш, че ще се опитам да „свърша“ със себе си?

— Не — възрази Барни, — просто не искам…

Той замълча. Трябваше да му каже истината: „Да, Ландсман. Защото още не си минал най-лошия период.“

— А именно?

— Ще спиш спокойно. Това е добре.

— И?… — попита Бенет.

— Утре сутринта по някое време ще се събудиш и ще се наложи да се изправиш лице в лице със света — и това е най-трудният момент.

— Добре, стари друже, може и да си прав.

Бенет сложи ръка върху рамото на приятеля си и двамата влязоха в апартамента.

 

 

Барни спа зле, будеше се често и малко след шест изцяло се предаде на безсънието. Той стана от леглото, излезе тихо от гостната и отиде в кухнята да си направи кафе, за да проясни съзнанието си.

Погледът му се спря на вратата на терасата и изведнъж го видя. Бен стоеше неподвижно и се взираше в града.

— Ей, Ландсман, искаш ли кафе? — попита Барни.

Но Бенет не отговори. Беше в транс.

— Странно… от такава височина виждам цялата болница. Гледам я, откакто започна да се разсъмва. Оттук ми прилича на голям надгробен камък. И тя е точно това — там погребах десетте най-хубавите години от живота си.

— Котките имат по девет живота, Бен — отвърна Барни. — А ти си истински котарак, така че ти остават още осем.

Бенет не помръдваше, зареял поглед към бедняшките квартали зад болницата.

— Ти беше прав — каза тихо той.

— За кое? — попита Барни, като му подаде чаша кафе.

— Снощи сигурно щях да скоча, Барн. Явно си истински психолог… прочете мислите ми.

— Това не е професионална техника, Бен. То е, защото съм ти приятел — отговори меко Барни.

— Знаеш ли какво? — продължи Бенет с очи, приковани в още неразбудения град. — Само три неща ме спряха да не го направя — мама, татко и ти.

Те седнаха да изпият кафето си и да обсъдят последната спортна криза.

Хершел се появи малко след седем и половина с цял куп още топли кифли и пасти.

— Ей, татко — пошегува се Бенет, — няма да храним цял отбор. Само трима сме.

— Ти недей да умуваш. Все пак не си родител — отговори той. — Така че захващайте се здраво, момчета.

И Хершел излезе прав. След половин час не бе останала и троха.

И никой не повдигна въпроса за решението на Бенет.

Накрая бившият главен хирург на Йейл съобщи:

— Ще ми спукат гьона, а и не знам дали човек, наближаващ четиридесетте, ще има търпение да се бъхти, докато завърши тези проклети курсове.

Хершел и Барни се спогледаха с облекчение.

— Добре, момчета — каза Бенет. — Да речем, че ще опитам.

— Браво — възкликна Барни. — Кое училище ще удостоиш с присъствието си?

— О — отвърна Бенет, — тъкмо там е проблемът.

— Защо? — попита Хершел.

За първи път, откакто беше чул лошата новина, Бенет се усмихна.

— Мислите ли, че ще разтворят обятията си за една „еврейска чернилка“ с три дипломи от Харвард?

Барни повиши още повече доброто настроение на приятеля си:

— Божичко, Ландсман, колко ти завиждам. Не само ще се върнеш назад във времето, но и ще бъдеш на две крачки от „Клиф“.

— Не, Ливингстън. Далече си от истината. Смятам да се прочуя като единствения човек, който е играл и за двата противникови отбора.

— Пия за това — каза Барни и вдигна чашата си.

— И аз — обади се Хершел.

А осиновеният му син добави:

— L’chayim[1].

 

 

Докато Бенет уреждаше завръщането си в Кеймбридж с деканите на Харвардския юридически факултет, на другия край на света неговият бивш съученик Ханк Дуайър и двамата офицери, с които той споделяше сайгонския си дворец на удоволствията, трябваше да вземат сериозни решения.

Никсън изтласкваше американските войници от Виетнам толкова бързо, колкото те навремето бяха нахлули. И тримата мъже непременно щяха да получат билети за връщане в Щатите.

И така, те седнаха да обсъдят какво да предприемат по отношение на виетнамските си семейства. Единият от тях нямаше съпруга в Щатите и положението му се уреждаше. Той заведе хубавата малка ориенталка, която го бе дарила със син и дъщеря, в американското посолство, където голяма част от персонала денонощно произвеждаше нови американци, регистрираше ражданията и сватбите им и организираше прехвърлянето им у дома.

Вторият офицер бе решил да се върне сам, да заведе дело за развод, да се отърве от своята напориста и агресивна американска съпруга и после да „внесе“ кротката си, боготворяща го половинка и тяхното дете. Защото, въпреки че Щатите загубиха войната, той поне разбра какво значи истинско семейно щастие.

При Ханк нещата не бяха толкова прости. Макар че ценеше Мейлинг и се радваше на двегодишния си син Грегъри (особено, при положение че го виждаше само когато пожелае), оставаше проблемът с вече значителния му принос към населението на Съединените щати в Бостън.

В сегашната си позиция той лесно се справяше с Черил — но това беше и една задънена улица.

Самият Ханк се бе променил. Беше видял живота отвъд стените на големия град, така да се каже. Кръгозорът му се бе разширил. Той вече нямаше нужда от жена като Черил. Но щеше да бъде много трудно да получи развод от една набожна католичка. А ако се появяха Мейлинг и Грегъри, можеше да се окаже почти невъзможно.

— Нямам избор, момчета — заключи той пред другарите си офицери. — Ако нямате нищо против, искам да оставя Мейлинг в къщата и — нали — да се опитам да уредя нещо.

— Но все пак ще ги регистрираш в посолството, нали? — попита един от офицерите.

— Ъ-ъ, разбира се — рече Ханк. — Това обаче не ме задължава да ги „внеса“… нали?

— Не, но детето ти ще бъде американски поданик. А един щатски паспорт може да се окаже много полезен, ако загубим — тоест ако загубят Сайгон.

За Ханк това си беше чисто изнудване.

 

 

Струваше му се, че е попаднал в пъкъла. Опашката от войници и техните семейства се виеше далеч отвъд високите белосани стени на двора. Имаше деца на всякаква възраст и с най-различна пигментация на кожата. Някои от тези „американци“ бяха бели като сняг, но с високите скули и бадемовите очи на майките си. Тези, чиито бащи бяха чернокожи войници, имаха златистия тен на полинезийци.

Броят им беше зашеметяващ, още повече че според чиновниците на посолството едва една четвърт от децата с бащи американци бяха регистрирани.

Ханк и колегите му трябваше да чакат няколко часа под жаркото слънце, за да поставят незаконните си семейства под покровителствения балдахин на „знамето, обсипано със звезди“.

Естествено, Ханк излъга. Вече се беше ошлайфал в това. Той не направи нищо, за да разпръсне надеждите на Мейлинг, че ще сподели съдбата на посестримите си от вилата. Тя трябваше да има търпение, разбира се — това беше една от привлекателните черти на азиатките. Щеше да дойде време Ханк да я вземе при себе си и отново щяха да бъдат заедно.

Скоро Ханк получи официалното съобщение, че го прехвърлят у дома. Тъй като бе прослужил двойно повече от полагаемото време, той можеше да се уволни с чест и достойнство.

Но Ханк беше твърде голям патриот (и доста объркан), за да направи такъв смел ход. И за изненада на висшестоящите той помоли да бъде прехвърлен някъде, независимо къде, стига да е на Западното крайбрежие. Това щеше да го освободи от виетнамската връзка и да му даде възможност да се занимае от разстояние със „ситуацията“ в Бостън.

 

 

Вечерта, преди да напусне Сайгон, Ханк направи едно прощално посещение на „Улицата на веселието“. Взе фотоапарат, за да е сигурен, че когато остарее, няма да си мисли, че, всичко това е било сън.

Няколко неонови надписа все още светеха. Но и те бяха някак избледнели. Мястото, както и дейността, която кипеше в него, западаха.

Заради добрите стари времена той отиде при Мико, където се беше запознал с Мейлинг.

— Здравейте, капитане — каза усмихнато собственикът. Единствено доброто му настроение бе останало непокътнато. — Радвам се да ви видя. Изглежда, всички вече заминават.

— Да — съгласи се Ханк, като огледа празните столове и маси, струпани за складиране. Прожекторите, които едно време правеха претъпкания дансинг по-светъл от ден, бяха угаснали. Дори грамофонът издаваше някакъв мътен блясък.

Както обикновено? — попита собственикът (който вече сам си беше портиер, барман, сервитьор и шеф).

— Да — отвърна разсеяно Ханк и вече съжаляваше, че е направил това посещение, което щеше да развали спомените му за еуфорията, когато „Улицата на веселието“ процъфтяваше.

Той се облегна на бара и се огледа наоколо.

Все още имаше жени. Те не бяха дефицитни в страната, при положение че цяло поколение техни братя бяха погубени.

— Имаме едно чисто ново момиче — рече Мико, като подаде на Ханк питието му. — Идва направо от провинцията. Като цвете. И девствена. Да ви запозная ли?

Преди да успее да отговори, ентусиазираният Мико вече му представяше поредната от харема си:

— Капитан Дуайър, това е… Диокси, но ние я наричаме Дикси за по-кратко.

— Здравей — каза Ханк, като видя колко изящно е съвсем младото момиче: като херувим, нарисуван на стената на параклис.

— Искаш ли нещо за пиене, Дикси? — попита той.

Тя погледна към Мико за напътствия.

— Не се притеснявай, Дикси, капитан Дуайър е приятел — рече мило той. — Ще ти направя лимонада.

Те се настаниха на една маса и с оскъдния виетнамски на Ханк и разваления английски на Дикси се опитаха да завържат разговор. Не се размина без редовния въпрос — стария гамбит „Какво прави хубаво момиче като теб на такова място?“. Стана ясно, че селото й е било опустошено — и то неведнъж, а три пъти. Първо виетконгците, после американците и веднага след оттеглянето им — отново комунистите. И те жестоко отмъстили на тези, които бяха помагали на американците.

Баща й бил застрелян. Майка й — изнасилена и застреляна. А тя се скрила зад едно дърво и се спасила, но какво по-лошо от това да гледа и да се чувства безсилна? И бягството й неизбежно завършило тук, на „Улицата на веселието“.

Ханк слушаше и макар че почти напълно бе изолирал съзнанието си, съжали момичето.

— На колко си години? — попита той.

— На шестнайсет — отговори тя.

— А по-точно? — настоя той.

Тя сведе глава и призна:

— Дванайсет.

Той се почувства неловко и промърмори гузно:

— Искам да ти дам пари, Дикси.

— Трябва първо да говориш с Мико — отговори плахо тя.

— Не, не, не — бързо я прекъсна той. — Искам да ти дам пари, за да се измъкнеш оттук. Можеш да си намериш истинска работа. Знам, че има женски училища, където не трябва…

Той дори не можеше да изрече думата.

— Вие наистина… много мил — каза нежно тя. — Но аз не мога.

— Не, не. Настоявам — каза Ханк и пъхна две петдесетдоларови банкноти в малката й ръка. После се изправи: — Трябва да тръгвам, Дикси. Ще се грижиш за себе си, нали?

Тя кимна, тъй като речникът й бе твърде беден, за да благодари за добрината.

Ханк кимна на Мико и излезе на улицата.

Едва бе изминал двайсетина крачки, когато откри, че е забравил фотоапарата си на масата. Бързо се върна обратно. В бара вече нямаше никой, но по някакво чудо апаратът още беше там.

Тогава той чу някакви гласове зад ъгъла и надзърна. Дикси даваше всичките пари на Мико.

 

 

„Бисерът в короната“ на американските медицински учреждения — Националният институт по здравеопазването — се намира на двайсет минути път с кола от Белия дом, в Битезда, щата Мерилънд. Институтът е разположен в шестдесет и три отделни сгради, повечето от които са направени от червени тухли. Разположението им издава спокойствие, напомнящо университетски район.

Но болницата на НИЗ е най-голямата сграда от червени тухли в света, а само коридорите й са дълги поне девет мили.

И за да работиш там, трябва да си гений.

Най-малко осемдесет и осем носители на Нобелова награда са работили в различните лаборатории, разпръснати в района зад огромната болница. Тук новаторските изследвания в борбата против рака, сърдечните болести, невралгичните увреждания и други по-непознати, но не по-малки бедствия се провеждат триста шестдесет и пет дни в годината.

Назначените на постоянна длъжност старши научни сътрудници надзирават щастливците, преминали през ситото на комисията и приети като аспиранти за по две-три години. Подборът на кадри до голяма степен зависи от важността на предложения проект и от преценката на журито, дали кандидатът е достатъчно талантлив, за да го изпълни.

Много малко от учените работят в болницата. През повечето време те са затворени в лабораториите си от червени тухли, надвесени над електронните микроскопи в очакване някое миниатюрно чудо да изплува в зрителното им поле. В техните среди понякога ги наричат на шега „белите плъхове“.

Но няма съмнение, че един провинциален лекар, който бъхти пет мили през снега, за да види някой пациент в дървена колиба, е отлично оборудван, ако носи последното лекарство, открито в лаборатория на НИЗ.

Лора Кастелано знаеше, че шансовете й да бъде приета за изследователска работа са минимални. Още повече че ако работиш в НИЗ, те освобождават от военна служба. А лекарите предпочитаха да работят с бунзеновата горелка, вместо да горят села.

Проектът на Лора обаче впечатли селекционната комисия по няколко важни причини.

Първо, тези, които още градяха семействата си, съзнаваха, че една техника за навременно откриване на кръвоизливите при предсрочно родените бебета може да се окаже ценна и за самите тях.

Предложението й беше разумно и практично:

„Благодарение на най-новите постижения в областта на ултразвуковата техника вече можем да определим точния момент и степента на кръвоизлива и да коригираме темпоралното отношение между началото на кървенето и другите важни процеси, които се извършват в организма на бебето.

Например можем да измерваме редовно налягането на газовете в кръвта (нивото на кислорода и въглеродния двуокис, степента на кръвна асидаза). Колебанията на кръвното налягане също ще бъдат отбелязвани внимателно, ще се следи съсирването на кръвта на новороденото, за да се открие евентуалната причина за кървенето…“

Освен това, проектът на Лора можеше да даде резултат в кратък срок и щеше да бъде добре да се спомене при обсъждането на размера на сумата, която Конгресът смята да отпусне на института.

Но Лора никога не разбра колко малко й оставаше да я отхвърлят — спаси я само новият закон за „равния шанс“.

Открай време молбите за постъпване в училище, университет или на държавна длъжност се придружават от снимка на кандидата, която разкрива етническия му произход.

Само че в новия, по-прекрасен и по-демократичен свят, създаден от Конгреса, кандидатите се оценяваха единствено според способностите им: на поръчителите беше строго забранено да правят в писмата си каквито и да било алюзии за расата или вярата на кандидата.

Разбира се, комисията знаеше, че Лора Кастелано е жена — една точка в нейна полза. Липсата на снимка пък помогна да не я отхвърлят по други съображения: за нещастие, тя беше красива. А от незапомнени времена се знае, че красотата и умът не вървят заедно. И ако арбитрите знаеха как изглежда Лора, незабавно щяха да я отхвърлят като „някаква си тъпа блондинка“.

 

 

През последните си седмици в „Куийнс“ Лора обиколи оказионите в Торонто, за да си намери кола, без каквато не можеше да мине в района на Вашингтон. Депресията й се бе отразила чудотворно върху банковата й сметка. През цялата тази зима поради пълната си заетост в интензивното тя рядко виждаше дневната светлина, а още по-рядко — магазин, който продава нещо повече от мляко и твърди бисквити. Не поглеждаше дори и вестник. Представата й за четиво за отмора се изчерпваше с „Ню Йорк Джърнъл“.

Така че можеше да отдели двете хиляди долара, които „Честният Ърни“ искаше за „малко ползвания“ „Шевролет Нова“. Лора умееше да се пазари колкото да го накара да прибави и чифт нови гуми.

В последния ден на юни тя си взе довиждане с няколкото си тукашни приятелки — две сестри от интензивното и касиерката на барчето. После натовари в багажника чантата си и няколко кашона с книги и се отправи на юг.

След два часа беше прекосила моста над река Ниагара и беше навлязла в Бъфало, щата Ню Йорк, и се бе отправила към Питсбърг. Едва след като отмина географската ширина на Бостън и Ню Йорк, пое на изток, като спираше само за да се нахрани и да зареди.

Лора пристигна във Вашингтон на разсъмване, когато все още спящият град изглеждаше като рекламен плакат. В главата й се въртяха няколко реда от Уърдзуърд — далечен спомен от часовете по литература в Мидууд:

„Като шал наметнал е града,

прелестта на сутринта.“

След повече от година мрачно настроение тя се почувства обнадеждена. Може би Вашингтон не бе красив само на пръв поглед. Може би щеше да намери щастието си тук.

Лора беше наела апартамент в Битезда, но беше твърде развълнувана, за да се прибере „вкъщи“ макар и за малко. Вместо това тя продължи направо към НИЗ и бе приятно изненадана, като видя, че в седем сутринта съвсем не беше първа измежду пристигналите. До обед вече се бе разположила в лабораторията и си преглеждаше записките.

Докато събличаше новата си бяла престилка с малка синьо-бяла табелка с името й, тя чу една жена в другия край на лабораторията да пита за нея.

— Пристигна ли д-р Кастелано? Д-р Кастелано на телефона в кабинета ми — междуградски разговор.

Озадачена, Лора се представи и последва секретарката до кабинета на директора. Вдигна слушалката.

— Ей, Кастелано, добре дошла отново в земята на смелите свободни хора.

— Барни! Ей, да не си загубил номера на вътрешния ми телефон?

— Не, Лора — прошепна той от другия край. — Това е само „номер“ да те вкарам в кабинета на директора, да се срещнеш с него „случайно“ или поне със секретарката му. Бъди изключително мила с нея — обикновено те дърпат конците.

Д-р Ливингстън — каза тя вече с официален тон, — не мога да използвам този телефон, така че ще ви се обадя по-късно следобед. Имате ли нещо против?

— Разбира се, че не, но запомни какво ти казвам — това обаждане ще пожъне дивиденти. Дочуване.

Когато Лора остави слушалката, секретарката попита:

— Приятел или колега?

Тя отговори, както трябва:

— Колега. Д-р Ливингстън е от факултета на Нюйоркския университет.

„Както беше преди три месеца“, помисли си тя, но не го каза.

— С какви изследвания се занимава той? — попита учтиво секретарката. Тя не можеше да си представи, че има и лекари, които преглеждат пациенти.

— Страхувам се, че трябва да го запазя в тайна — извини се Лора.

— О — отвърна възхитено тя. — Разбирам. Наистина не бива да ми казвате. Името ми е Флорънс. Ако имате някакви проблеми, просто обадете ми се.

Лора й благодари и се отправи към вратата, като си мислеше: „Флорънс, ще паднеш, ако ти кажа, че опитните животни, с които Барни работи, не са плъхове и мишки, нито пък маймуни. Просто други лекари.“

 

 

Големите надежди на Лора по отношение на Вашингтон се оправдаха. Тя постоянно се движеше сред най-големите светила в бели престилки. А ресурсите бяха неограничени — нямаше книга, списание или апаратура, колкото и редки и екзотични да бяха, които да не можеха да бъдат доставени за шестдесет минути.

Освен това там я нямаше онази убийствена атмосфера, която цареше в университета. Аспирантите знаеха, че са там за ограничено време, и се стремяха да свършат колкото може повече работа и да публикуват резултатите си, за да получат постоянно назначение в университетите, които са ги изпратили. И ако се загледаш през прозореца в някой есенен лист, съседът ти няма да саботира опита ти.

И двамата педиатри, с които тя работеше в лабораторията и на компютъра, бяха много приятни мъже с щастливи бракове. Затова те побързаха да поканят Лора на вечеря в домовете си. Искаха да дадат възможност на жените си да се уверят, че „бостънската бомба“ (както наричаха Лора зад гърба й) няма да експлодира в техните домове. А тя напълно съзнаваше, че, ако иска да има компания, когато работи до късно, трябва да успокои съпругите, че нощните й занимания със съпрузите им ще бъдат на строго интелектуална основа.

Лора се бе отдала безрезервно на педиатрията. Но не си даваше сметка за мотивите си и не успя да осъзнае, че това е израз на силен майчински инстинкт. Тя беше на тридесет и шест години. А биологичният й часовник цъкаше.

Присънваха й се ужасни кошмари. Макар че нямаше представа, къде живеят в момента Палмър и Джесика, знаеше, че в годината, когато се разведоха с Палмър, Джесика бе родила дете. Едно малко бебе, тежащо повече от три килограма и половина. В кошмарите си тя всеки път срещаше новите мистър и мисис Талбот, виждаше детето им и крещеше: „Не, не, не, то е мое! Това бебе е мое!“

И макар че Барни постоянно й додяваше, тя отказваше да потърси психиатрична помощ. Страхуваше се от много неща: да не би да се разчуе, че тя не е „жената — чудо“ или El Penon — тази скала на скалите, Гибралтар. И най-вече, страхуваше се да се изправи пред конфликтите в собственото си съзнание. Някои от сънищата й бяха много странни — тя сякаш играеше две роли: на собствената си майка и от нейно име проклинаше и упрекваше себе си като „малката Лора“, задето толкова незаслужено успява да надживее този ангел сестра си.

Докато беше будна, тя уважаваше само една Лора Кастелано. Тази, която преди първата си Коледа в НИЗ вече имаше публикация в съавторство с ръководителя си Дейн Оливър в „Америкън Джърнъл ъв Педиатрикс“. (Дори най-големите супер умове смятаха това за бърз пробив.) Тя дори щеше да я представи на международния конгрес в Мексико Сити през третата седмица на януари. И каза на Барни по телефона: „Аз летя.“

Поне я радваха академичните й постижения.

Бележки

[1] Max’ipauu (пир.) — Б.пр.