Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- Doctors, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 16 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ерик Сийгъл. Лекари. Книга първа
Американска.Първо издание
Редактор: Владимир Трендафилов
Художествено оформление на корица „Megachrom“: Петър Христов
Коректор: Юлия Шопова
Компютърна обработка ИК „Бард“ — ООД Линче Шопова
Формат 84/108/32 Печатни коли 23
ИК „БАРД“ — ООД, 1995
София ул. „Княз Борис I“ 60 А тел. 52 01 95
Издание:
Ерик Сийгъл. Лекари. Книга втора
Американска. Първо издание
Редактор: Владимир Трендафилов
Художествено оформление на корица „Megachrom“: Петър Христов
Коректор: Юлия Шопова
Компютърна обработка ИК „Бард“ — ООД Линче Шопова
Формат 84/108/32 Печатни коли 23
ИК „БАРД“ — ООД, 1995
София ул. „Княз Борис I“ 60 А тел. 52 01 95
История
- — Добавяне
43.
Към официалния списък на най-великите влюбени в историята на света — Антоний и Клеопатра, Ромео и Жулиета, Тристан и Изолда — вече можеше да се прибави и страстта на Барни Ливингстън към Шари Леман.
Проблемът се състоеше изцяло в това, че Шари му беше пациентка.
За първи път един час анализа беше по-мъчителен за лекаря, отколкото за пациента.
Шари беше двайсет и пет годишна балерина от американския балетен театър — чувствителна, интелигентна млада жена с поразителна средиземноморска хубост. Бракът й се бе разпаднал преди шест месеца и тя беше толкова дълбоко депресирана, че лекарят на трупата я бе посъветвал да потърси професионална помощ. Един от професорите в института бе препоръчал Барни като аналитик.
Според Барни случаят на Шари потвърждаваше една от старите му теории: винаги по-малко привлекателният партньор е този, който започва извънбрачна връзка. Защото подсъзнателно той се чувства недостоен за другия.
Съпругът на Шари беше известен виолончелист, двайсет години по-възрастен от нея и патологично ревнив.
— Просто не успях да го убедя — оплакваше се Шари — дори когато предложих да престана да танцувам, за да го придружавам на турнетата му. Всъщност това стана причина всичко да рухне.
Тя винаги плачеше, когато обсъждаха скъсването й с Лиланд, който я беше отхвърлил.
— Защо, д-р Ливингстън? Само да знаех защо. Можеше да се преборя някак с причината и всичко да бъде наред. А сега съм една страшно объркана невротичка…
„Не, не си, мислеше си Барни. Този, който не е в ред, е съпругът ти.“
Междувременно Барни продължаваше да агонизира. Защо не беше срещнал Шари при други обстоятелства, та да може да й каже, без да наруши етиката или Хипократовата клетва, че е безумно влюбен в нея?
Той искаше да излекува болката й, като я утеши в прегръдките си, шепнейки: „Нищо ти няма, Шари. Имаш нужда само от някой, който да те оцени. Аз например. Бих направил всичко, за да зарадвам отново красивата ти наранена душа.“
Но той трябваше мълчаливо да изстрада всичко това.
Още повече се влошаваше положението и от факта, че анализата й даваше резултат. Или, иначе казано, беше се получило „пренасянето“. Фазата, когато пациентката започва да проявява невротичните си синдроми спрямо аналитика, който вече е главно действащо лице. Тя си бе признала смело, макар и със затруднение: „Д-р Ливингстън, знам, че звучи глупаво, но се страхувам, че съм… влюбена във вас. Прочетох книгата ви… и всички ваши статии, които успях да намеря. Мисля, че това е класика в анализата. И все пак винаги са ме привличали по-възрастни мъже…“
Последната й забележка шамароса Аза на Барни. По-възрастни мъже?
— Искам да кажа… сигурно всички ваши пациентки се чувстват така. Изкарах курс по психология в колежа и предполагам, че това е така нареченото „пренасяне“, но се чувствам крайно ужасно, че трябва да ви призная това, докторе.
Барни седеше като онемял и се питаше: „А чела ли си и за ужасното «обратно пренасяне»?“
Защото, за да има полза от анализата, лекарят и пациентът непременно трябва да установят контакт. Само че, както отбелязва Фройд, терапевтът трябва да използва чувствата, които се зараждат в него, за доброто на пациента. Да ограничи обвързването до „задържане на вниманието“ и просто „да слуша с третото си ухо“, както се изразява Теодор Райх.
Грубо казано, най-лошото, което един психоаналитик може да направи, е да се възползва от привилегията, която пациентката му дарява (ключа на подсъзнателните си мисли), както и от самата нея.
И това за малко щеше да стане. Барни усети, че таи „непрофесионални“ мисли. Защо нашата връзка — толкова интимна и нежна — да не бъде консумирана?
Защото не трябва.
Ожесточената битка между неговото То и Свръхаза му изглежда, нямаше край. Той знаеше за няколко случая, при които психиатри се бяха оженили за свои пациентки. Вярно, че те още не бяха практикуващи аналитици, но все пак…
И тогава си спомни за Андрю Химерман. О, Господи, не ми позволявай да стана като него.
Барни се опита да се убеди, че това е различно. Той искаше само да бъде с Шари до края на живота си.
Седмица след седмица той седеше там и слушаше Шари, без да си води записки, защото запомняше абсолютно всичко — до най-малката подробност.
— Първия път е най-лошо, Барн.
Това бе всичко, което успя да извлече от Брайс Уайзмън, с когото делеше кабинета и кафеварката.
— Искаш да кажеш, че и на теб ти се е случвало? — попита Барни.
— За Бога, Барни, ние не сме роботи. Анализата е успешна само ако има живо и подвижно взаимодействие. Ти отговаряш на чувствата й и тя на твоите.
— Мислиш ли, че знае какво чувствам, Брайс? — попита той.
— Сигурен съм, че знае — поне до известна степен. Но най-вероятно си мисли, че проектира собствените си чувства върху теб и всичко е плод на въображението й. В това е единственото ни спасение.
Барни поклати глава.
— Брайс, загазил съм здраво. Искам да зарежа всичко заради нея. Аз съм единственият на света, който знае какво прекрасно, мило момиче е тя.
— Освен това е красива — отбеляза Брайс. — Виждал съм я в чакалнята.
— Виж какво — възрази бурно Барни, — срещал съм всевъзможни красавици през живота си. Но ще ти кажа още веднъж, че истинската красота на това момиче е отвътре.
Той чу сигнала, който известяваше, че е време за следващия му пациент.
Уайзмън каза:
— Ще поговорим по-късно за това, Барн.
Барни се върна в кабинета си, отвори вратата и извика новия пациент, който му беше изпратен за консултация и преценка. Беше мъж горе-долу на неговите години, макар че под очите му имаше тъмни кръгове, а лицето му бе пребледняло от вътрешни терзания.
— Мистър Антъни? — попита Барни.
— Да — отвърна той, докато Барни затваряше вратата. — Аз съм д-р Антъни.
За втори път този ден Барни се ядоса на себе си. Предишната нощ бе изчел цялата история на заболяването на този пациент поне десетина пъти. Но беше толкова развълнуван от невъздържаното си поведение, че бе забравил за уникалния случай, който му се предоставяше в лицето на новия му пациент — патология, която бързо прерастваше в скрита епидемия.
Антъни бе класифициран като „повреден лекар“. Или както се изразяваха някои психиатри — „болен лечител“.
Двамата седнаха един срещу друг, разделени от бюрото на Барни. И той започна с обичайното въведение:
— Какво ви води при мен, докторе?
— Аз съм домашен лекар — започна Антъни. — Имам жена и деца, които ме обичат, макар че им отделям по-малко време, отколкото трябва. Все пак смятам, че съм доста добър баща и любящ съпруг. Искам да кажа, докторе, че външно няма причина да не съм доволен от живота си. Член съм на редакционната колегия на „Америкън Джърнъл“ и съм затрупан с материали…
Барни остави това без коментар. Нито пък зададе въпрос. До този момент не му идваше на ум какво може да липсва в живота на този лекар.
— Обичам пациентите си — продължи Антъни. — Посвещавам им се изцяло. Когато са в болницата, всяка сутрин ги навестявам, а ако имам възможност, и преди да заспят.
— Сигурно се съсипвате — предположи Барни. — Особено ако пациентите са неизлечимо болни.
Лекарят кимна.
— Страхувам се, че не мога да се отърва от проблемите си. И, честно казано, изпитвам нужда от… ъ-ъ… някаква опора, за да изкарам деня.
Той замълча, после каза притеснено:
— Вземам доста успокоителни.
Барни кимна с разбиране.
— Които сам си предписвате?
— Нуждая се от тях, докторе — отговори Антъни. — Погледнете на положението от по-широк ъгъл. Всеки от пациентите ми има семейство, което се притеснява за него. Умножете по десет — не, по двайсет — тези тревоги и ще разберете защо се нуждая… от облекчение от време на време.
След това взе да се оправдава:
— Не съм пристрастен. Контролирам се, но имам нужда от малко валиум, за да изкарам деня. Заради пациентите.
— По колко взимаш? — тихо попита Барни.
— Ами — поколеба се той, — по десет милиграма.
— Колко често?
— Няколко пъти на ден — уклончиво отвърна лекарят и погледна Барни, чието изражение показваше, че отговорът не го задоволява. — Е, може да се каже, че поемам средно около петдесет-шестдесет милиграма на ден.
— Допустимият максимум е четиридесет — отбеляза Барни.
— Да, знам.
— И тъй като действа депресивно върху централната нервна система, сигурно вече ти се отразява.
— Не, не — запротестира Антъни — Добре съм. Знам, че дозата е голяма, но не ми се отразява.
Внезапно той удари по бюрото и изкрещя:
— Аз съм кадърен лекар, по дяволите!
Барни изчака и попита кротко:
— Все още не си отговорил на въпроса ми, доктор Антъни. Какво те води тук?
— Тук съм — каза другият с усилие — по причини, които още не мога да си обясня. В неделя, не, преди две седмици, докато жена ми беше у майка си с децата… — замълча и най-после изрази проблема си в четири думи: — направих опит за самоубийство.
— Барни, ще ти кажа честно — влюбена съм във всичките си пациенти.
— Много смешно, Кастелано. Дръж се сериозно, наистина съм объркан.
— Барни, ти знаеш, че често може да се случи. Това е рискът на професията ти. Да не мислиш, че и други лекари не минават през такъв ад?
Думите й напомниха на Барни, че някои лекари се измъчват повече от него. Разказа на Лора за доктор Антъни, без да споменава името му.
— Какво тревожи този човек? — съчувствено попита Лора.
— Ще ти се стори невероятно, Лора, но проблемът е, че взема всичко прекалено навътре. Започвам да си мисля, че това е нещо като особен вид рак, поразяващ добрите лекари. Някои бронират чувствата си и се отнасят с пациентите си като касапи. И когато видя чувствителен нещастник, като този потенциален самоубиец, не мога да обвинявам другите. Начин за самосъхранение.
— Предполагам, че си прав. Ако започна да страдам за всяко недоносено бебе, ще се съсипя. Всъщност аз рано или късно наистина ще се съсипя.
— Лора — каза искрено загрижен Барни. — Хиляди пъти съм ти повтарял, че трябва да разговаряш с някого.
— Хайде, Барни, знаеш, че съм добре. Наистина.
— Така ли? Кажи ми истината. Колко валиум взимаш на ден?
Тя се поколеба и неопределено отвърна:
— Не чак толкова много. Контролирам се.
Боже, помисли си Барни, съжалявам, че отворих дума за това.
Скандалът „Уотъргейт“ беше изострил апетита на масмедиите към други подобни случаи в правителството. Хората копнееха за още едно сензационно конгресно проучване. Но Джерълд Форд бе прекалено порядъчен, за да даде храна за клюки.
Макар в известен смисъл политиката винаги да е била театър, сега тя се бе превърнала в зрелищен спорт. Най-после на хоризонта се очерта обещаваща схватка средна категория.
През 1972 година Министерството на здравеопазването, успя да забрани рекламирането на цигари по телевизията и да накара производителите да слагат върху всеки пакет предупреждение към купувачите, че тютюнопушенето би могло да навреди на здравето им. Сега, две години по-късно, здравните власти трябваше да отидат по-далеч. Този път причината беше увреждането на плода при бременни пушачки. Хората трябваше да знаят, че неосведомените жени рискуват живота на децата си.
Разбира се, тютюнопроизводителите бяха подготвени. Отбраната им бе винаги нащрек, готова да действа, щом бъде драсната първата клечка. За разлика от тях заетите сенатори в Съвместната комисия по здравеопазването трябваше да разчитат на кратките справки от сътрудниците си, за да се изправят срещу целенасочения си и по-добре подготвен противник. Освен това някои от тях бяха от щати, в които основният доход идва от тютюна.
Ветераните в Капитолия, участвали в предишната битка, седяха и разискваха със съветниците си по какъв по-ефектен начин да представят фактите, които, сами по себе си страховити, щяха иначе да бъдат погребани под изисканата реторика на опозицията. Един от младите сенатори предложи да извикат майки, които са загубили децата си като пряка последица от пушенето.
— Няма да стане, Ричард — каза председателят Том Отис, демократ от Минесота. — Адвокатите на индустриалците така ще омотаят нещастните жени, че те ще загубят дар слово. Това е работа за специалисти. Трябват ни няколко прочути лекари, които да говорят с думи под шест срички.
— Имате ли някого предвид, сенаторе?
— Естествено. Изненадан съм, че като млад баща вие не се сетихте пръв за най-известния детски лекар в света — Бенджамин Спок.
В стаята се разнесе двугласно шушукане — „Не, не, не“ се смеси с „Да, да, да“.
— Моите уважения, сър — обобщи младши сенаторът мнението на провоенно настроените сред тях. — Спок е прекалено замесен в политиката. Ще го свържат с протестите срещу войната във Виетнам.
Един републиканец го подкрепи:
— Прав е, Том. Спок е прекалено забъркан.
— По дяволите — съгласи се Отис. — Боя се, че сте прави. Какво ще кажете да го отложим до утре в девет и междувременно да видим какво ще ни предложат от Асоциацията по медицина?
Същата вечер сенаторът Отис и жена му отидоха на вечеря у Ан Хардинг — дама от хайлайфа. Там бяха и шефът на „Таим“ с жена си и един млад помощник на Кисинджър, който кавалерстваше на доктор Лора Кастелано от Националната здравна организация. Както каза Отис на колегите си на другия ден — това си беше чист късмет. Защото д-р Кастелано се оказа педиатър, специалист по заболявания на новородени.
— И чудесно запозната с проблема.
— Отново моите уважения, сенаторе — деликатно оспори Ричард Муди. — Не може да се каже, че д-р Кастелано е известна извън рамките на града.
Том Отис прикова с поглед по-младия законодател и каза:
— Мило момче, мисля, че дори новак като теб би трябвало да познава силата на масмедиите. Достатъчно е да покажем мадамата по телевизията и тя моментално става известна.
Въпреки че един спор за надписите по цигарените кутии едва ли може да се сравнява с дребните прегрешения на президента, почти четири милиона души гледаха Пи Би Ес тази сутрин. Някои от тях имаха оправдан интерес. Търговците на Уолстрийт бяха включили малките си телевизори, за да следят дали някой неочакван удар, няма да засегне цените на тютюна. Имаше и неколцина почитатели на английския език, които се наслаждаваха на великолепно подбраните думи — специалитет на защитника на индустриалците мистър Арнолд Уест[1] (често подигравателно наричан от злите езици Арнолд Южни).
Обосновката му както обикновено беше ясна и подредена. Спорът не е, каза той, дали пушенето е вредно, тъй като това могат да определят само учени специалисти, а се отнася до гражданските права… Това беше познат, но ефикасен трик — да се опази нароченият обект, като се прикрепи към някоя свещена крава.
— Това е въпрос на частна инициатива — продължи Уест, използвайки още повече патриотични фрази. — Защото в края на краищата, знаем, че пияни шофьори убиват или осакатяват безброй невинни хора навсякъде по тази безкрайна земя. Но досега предложил ли е някой пивоварниците да слагат на бутилките предупреждения, че техните напитки могат да навредят косвено на другите? Сега да се върнем на днешния въпрос — дали тютюнопроизводството трябва да предупреждава, че пушенето при бременните жени може да доведе до раждане на недъгави или мъртви деца.
Той замълча, огледа лицата около себе си, за да се увери, че го слушат, и продължи:
— Бих помолил уважаемите сенатори и депутати, както и всички в залата, да погледнат първо наляво, а после надясно. Погледнете, погледнете — подкани ги той.
Публиката, озадачена, направи това, което й казваха.
— Сега ви питам — изглежда ли съседът ви недъгав, или, болен или, знам, че е нелепо, умствено недоразвит?
Уест набра преднина.
— Уважаеми членове на Конгреса, дами и господа, статистически невъзможно е всички в тази зала, които, слава Богу, са в цветущо здраве, да са родени от майки непушачки. Това е невъзможно и аз отхвърлям всяко… не, аз приканвам към опровержение на това мое твърдение!
Шушукането в залата подсказа, че софистиката е спечелила този рунд. Уест завърши пламенно:
— Единственото, което искаме, са граждански права. Да бъдем свободни. Свободни да осигуряваме прехраната си — и сега аз говоря от името не само на пушачите, но и на хилядите хора, които обработват земята. Да не позволяваме на едно истерично малцинство да посегне на свободите, за които са се борили нашите деди, когато са изграждали тази нация.
Обърна се към председателя и каза:
— Сенатор Отис, сър, това е, което имам да кажа засега. Ще се радвам да отговоря на въпросите на вашата комисия към мен.
— Благодаря, мистър Уест — отвърна законодателят.
— Но тъй като това не е съдебен процес, нека изчакаме с въпросите, докато не чуем и привържениците на предложението, а, честно казано, аз съм един от тях. Ние считаме въпроса за медицински и затова ще се позовем на мнението на специалистите — той погледна наляво: — Бихте ли взели микрофона, д-р Кастелано.
Всички очи и електронният циклопов поглед на камерата се насочиха към Лора. Директорът на програмата усещаше добрите кадри, затова нареди в слушалките на оператора:
— Хвани само лицето на мацето и остави въпросите на Отис да се чуват отстрани.
Лора съобщи името, образованието си и сегашната си професия. Титлите „бакалавър“ и „доктор по медицина“ от Харвард може би са впечатлили зрителите от Изтока, но длъжността й като научен работник в НИЗ, свързана със съдбата на новородените, трогна целия народ. Още повече че Лора се беше подготвила не само с данни и обобщения от статистическите листове. Тя носеше нещо, което цялото красноречие и разпаленост на Арнолд Уест не можеха да заменят — снимки. („Кастелано, не забравяй, че възприятието е, визуално — предупреди я Барни, докато дълго обсъждаха участието й предната нощ. — Имаш снимки на увредени бели дробове на деца, на малки бебета, които се борят за глътка въздух в изолаторите. И се постарай да увеличиш снимките така, че да ги хване камерата. Няма нищо по-убедително от вида на болно дете.“)
И така, основното впечатление, което Лора създаде, не беше просто на стройна руса красавица, а на лекар, обясняващ какво означават снимките на екрана. Мистър Уест безжалостно я атакува:
— Дами и господа, като баща ви уверявам, че и аз както всички вас съм потресен от тези трагични картини. Но, моите уважения, мис Кастелано, извинете — мисис Кастелано или мис…
Така показа на зрителите, че самата лекарка няма деца — нещо от съмнителна важност за въпроса, но в емоционален план добро попадение.
— Може да ме наричате доктор Кастелано, ако нямате нищо против — спокойно отвърна Лора.
— Извинете, доктор Кастелано, но вие не ни дадохте потвърждение, че тези нещастни дечица са доведени до състоянието си, защото майките им пушат. Не е ли истина, че буквално хиляди такива бебета се раждат всеки ден и от непушачки?
— Да.
— Казвате, че това може да се случи и на непушачка?
— Да.
— Нямам какво повече да кажа — мистър Уест се оттегли от микрофона.
— Сега бих искала да завърша това, което аз имам да кажа — продължи Дора. — Това не е кино, мистър Уест. Това е наука. Ние нямаме каскадьори или дубльори. Ние не ретушираме снимките, за да изглеждат пациентите по-болни — тя повиши тон: — Нека ви представя някои установени данни: Бебета, родени от жени пушачки, обикновено са двеста грама по-леки от другите бебета. Когато бременните жени пушат, те вдишват различни отрови — не само никотин, но и въглероден окис. Повечето от тези отрови по плацентата стигат до бебето — тя спря, после отправи въпроса си лично към защитника на цигарите: — Питам ви, мистър Уест, бихте ли сложили някое от децата си до ауспуха на автомобил дори за секунда, да не говорим за девет месеца?
В залата се разнесе шум. Зрителите се надигнаха в креслата си.
— Знам, че времето на комисията е ценно, но нека посоча още един факт. С всяка изпушена цигара бременната жена увеличава риска да роди мъртво дете. Имам копия от тези данни за всеки член от комисията.
Победа за отбора на здравеопазването!
Този път снимката й излезе във „Вашингтон Пост“. Оказа се доста лоша, както и Лора своенравно се надяваше, тъй като се беше намръщила при срещата си с рояка журналисти, викащи: „Погледни насам, Лора!“ и „Усмихнете се моля, д-р Кастелано.“
С Барни проведоха съвещание късно вечерта.
— Добре се справи, бебчо! — рече ентусиазирано той. — Само да не си навириш носа. Не искам да позираш за „Плейбой“.
Тя се разсмя:
— Да ти кажа, Барни, наистина бях уплашена. Този Уест е страхотен. Нямах представа какви въпроси ще задава. Не ми се ще да го казвам, но ако някога ме съдят за недобросъвестност, бих искала тази лисица да е на моя страна.
— А на мен ми се ще да те бях снимал днес. Чувствах се наистина горд.
— Барни, почти всеки успешен удар, който нанесох, беше твоя идея.
— Аха, Кастелано, часовникът ми показва, че беше забравила комплексите си за около дванадесет часа. Май, това ти е рекордът?
Тя не отговори.
— За Бога, Лора, не аз подадох молбата ти в НИЗ, не съм написал и статиите ти. Ти получи най-висока оценка в курса на Пфайфър. Кога най-после ще си набиеш в главата, че си невероятна!
— Хайде, Барни, не ставай смешен. Най-голямото ми постижение досега е, че съм висока един и седемдесет и пет и съм руса.
— Нали знаеш, Кастелано, че в Калифорния вече намаляват ръста. За Коледа могат да те направят един и шейсет.
Тя се засмя:
— Лека нощ, Барни.
— И още нещо.
— Да?
— Винаги можеш да си боядисаш косата в някакъв демодиран цвят.
Ясно беше, че ще подновят стипендията на Лора. Чест правеше на директорите, че разпознаваха веднага ценните кадри. Защото Лора се движеше в кръгове, по-висши от техните и се срещаше с хора, каквито те срещаха само веднъж в годината, когато се оправдаваха с бедността си и молеха за увеличаване на фондовете.
Междувременно Лора проявяваше желание за сътрудничество и агитираше за капиталовложения в НИЗ. Толкова се ентусиазира, че направи нещо съвсем необичайно за себе си — покани гости. В недообзаведения си апартамент.
Лора не смяташе готвенето за една от многото си добродетели, затова разчиташе изцяло на мъдрия съвет на Милтън от деликатесния магазин.
Следобеда преди празненството той докара цяла кола сосове, сандвичи и сладкиши. Предвидливо попита дали стигат приборите, които, естествено, не стигаха. Така че донесе и пластмасови вилици и ножове.
— Сега си заредена. Само трябва да направиш пунша, което аз не мога, и да поздравиш гостите, което също не мога. Довиждане, успех, утре сутринта ще дойда за боклука.
— Благодаря ти, Милт! Нещо да съм забравила?
— Да. Според скромното ми мнение забравила си да се омъжиш. Приятна вечер!
Докато забъркваше огромно количество пунш (лабораторната й практика я беше приучила на точни мерки), Лора си помисли, че през целия си съвместен живот с Палмър не бяха организирали дори едно парти. Била ли е наистина омъжена?
Барни, който, разбира се, беше от първите поканени, се разсипа от хвалби:
— Това наистина е крачка напред, Кастелано.
Всъщност дори и той не улови разликата, защото празненството не беше в чест на истинската Лора, а на обществения имидж на мис Лора Кастелано, доктор по медицина.
Барни пристигна рано същата сутрин от Ню Йорк, помогна на Лора да подреди и като видя, че тя се изнервя, й предложи да направят един крос.
— С кой от гостите довечера трябва да съм особено мил? — попита я той, докато тичаха.
— С всички, Барни, защото мисля, че поканих кой ли не. Може да се съберат и хиляда човека, ако всеки дойде.
— Леле, и това ако не е събитие — хиляда лекари в една стая.
— Я стига! — предупреди го тя. — Целта на цялата работа не е да ти даде възможност да анализираш професията ни, а да видя как изглеждат колегите ми, когато са мъртвопияни.
— Добре де, и това може да се окаже поучително.
Никой никога не разбра точно колко човека се събраха в къщата на Лора и на поляната отвън. Доставките на Милтън предвиждаха петдесет. Всичко изчезна още през първия час. За щастие Лора беше предвидила, че гостите ще наблегнат на пиенето. Пуншът, чието съдържание на водка се увеличаваше, докато запасите от сок и бира намаляваха, се лееше безспирно. Малко след девет Флорънс, една от най-добрите педиатърки, се провикна към Лора през врявата:
— Лора, скъпа, всички са тук. Трябва да се чувстваш поласкана — дори и д-р Роудс е излязъл от лабораторията си за целта.
— Искаш да кажеш, че е тук? Пол Роудс, светилото на всички институти, е тук собствено лично?
Лора беше забравила, че самонадеяно остави покана в кабинета на генералния директор. И той беше дошъл. Тя огледа лицата в къщата, но не откри неговото. После излезе в градината и го видя обграден от свитата му. Той я забеляза й извика:
— Хей, Лора, чудесна вечер! Ела при нас!
Боже, помисли си тя със страхопочитание, та той е пиян. Един от най-големите умове в медицината може всеки момент да се тръшне на поляната ми.
Наоколо се тълпяха рицарите на неговата кръгла маса. Служители единствено на Бог и Роудс (и то не задължително в тази последователност), всички на средна възраст освен един, едва прехвърлил трийсетте. И въпреки топлото време всички бяха с връзки и сака. Всички освен по-младия мъж, който беше по гащета за тенис. Лора не се въздържа и го изгледа. Кой беше този, дето се осмеляваше да стои пред Пол Роудс в потен тенис екип — защото явно идваше от корта. Погледите им се срещнаха и той веднага й стана антипатичен. Беше от привлекателните мъже, мускулест, с къдрава кестенява коса, мъж, който съзнава, че е привлекателен…
— Здрасти — каза той с глас, който навярно смяташе за секси баритон. — Видях снимката ви във вестниците, но едва ли сте виждали моята, поне засега. Аз съм Маршъл Джафи.
— Аз съм Лора — отвърна тя без ентусиазъм.
— Моля ви, всички ви познаваме — нашата домакиня и красавицата на института.
— О! — каза Лора незаангажиращо. — И вие ли работите тук?
— Аз съм способен бачкатор.
— И какви са ви способностите?
— За любов? Безкрайни.
При други обстоятелства Лора би го пропъдила като комар.
— Все пак какво работите, мистър Джафи?
— Ами — бавно отвърна Маршъл — всъщност аз съм д-р Джафи. По-точно д-р д-р Джафи — доктор по медицина и философия. Впечатлена ли сте?
— Трябва ли? Почти всички тук имат двойна докторска титла. И тогава каква е двойната ви професия?
Маршъл прегърна Пол Роудс през раменете и обяви:
— Пол току-що ме свали.
— Моля?
— До юни бях микробиолог в Станфорд. Сега съм старши научен сътрудник и това означава, че мога да правя това, което ми харесва. Дори и да е подобрен капан за мишки. Но бих искал да знам вие какво искате да правя.
Нямаше съмнение, че е егоцентрик. Но беше чаровен, доколкото може да бъде чаровна гърмяща змия. И ако Роудс го беше направил старши научен сътрудник, сигурно имаше защо. Навярно защото е толкова добър, колкото казва.
— Бихте ли ме извинили, д-р д-р, но трябва да напълня чашите и на други д-р д-ри.
— Казвам се Маршъл. Не го забравяйте, Лора.
Не че няма да опитам, помисли си тя.