Ерик Сийгъл
Лекари (12)

11.

— Ох, ох, ох каква сладост е да пипаш момиче по вагината! Какъв рай!

— Лора, недей така високо, намираме се в Бостън!

Лицето на Палмър Талбот придоби цвета на омара, който ядеше. Погледът му се стрелна към лицата на съседите по маса, които вечеряха в ресторанта на Стубен след театралната постановка.

На Лора й беше забавно. Докато си говореха за разни невинни неща, Палмър нехайно я беше попитал как тя и колегите й успяват да се справят с „огромното количество досадни глупости, с които ви тъпчат насила“.

Тя бе отговорила, че през годините студентите по медицина са съчинили няколко полезни мнемоники — незабравими фрази, които на секундата могат да възстановят жизнена информация от прашните задни рафтове на ума.

— Например? — бе запитал той.

— Ами има един абсолютно сигурен начин за запомняне на дванайсетте краниални нерва — електрическите проводници, които предават заповеди от мозъка към различните части на тялото — точно тогава тя бе тръснала прекрасната си руса коса и издекламирала: „Ох, ох, ох, каква сладост е да пипаш…“ и така нататък.

В този момент стреснатият Палмър бе получил пристъп на социална апоплексия.

— Звучи като нещо, което Барни би могъл да измисли — усмихна се той.

— Не, по дяволите, казах ти, че е класика, част от фолклора. Защото като нищо може да датира от времето на Гален или дори на Хипократ. Повярвай ми, гениално е. Как иначе ще мога да изрецитирам „очедвигателен, оптичен, отводящ…“

— Разбирам смисъла — каза Палмър. — В никакъв случай това не е фраза, която може лесно да бъде забравена — и като смени темата, нежно прошепна: — Не мога да понасям да живеем в един и същ град и да се виждаме само през уикендите — всъщност дори не всеки петък вечер.

— И в събота имаме часове.

— Това е варварство, Лора, абсолютно нечовешко е.

— Това, приятелю мой, накратко е медицински институт.

 

 

Един час по-късно той се смееше неистово.

— Какво ти е толкова смешно, Талбот? — попита тя, като го плесна с една възглавница по гърдите.

— Ти ме повреди за цял живот — той се изкикоти. — Никога повече няма да мога да правя любов, без да мисля за дванайсетте краниални нерва.

— Можеш ли да ги изброиш? — ухили се тя.

— Не, но със сигурност съм запомнил мнемониката — той се наведе напред и я прегърна, но тя нежно го отблъсна.

— Не се шегувам — скара се тя. — Знаеш, че трябва да се върна в общежитието, за да мога да стана рано и да си придвижа очедвигателния нерв над „Анатомията“ на Грей.

— А моята анатомия? Не можеш ли да останеш през нощта и да учиш при мене? Обещавам, че първото нещо, което ще направя утре сутринта, е да те закарам.

— Съжалявам. За теб първото нещо в неделя сутрин се брои, след като прочетеш целия проклет „Ню Йорк Таймс“.

— И „Бостън Глоуб“ — добави той засмян. — И след още малко любов.

Тя го целуна по челото.

— Лека проверка, а? — и като стана да се облече, добави: — Понякога имам смътното впечатление, че ти се иска да ме изхвърлят.

— Признавам, тази мисъл ми е минавала през ума от време на време. Но после съвестта ми напомня, че ти си страстно отдадена на призванието си и че аз съм егоист.

— Добре. А порицава ли те заради такива мисли?

— Всъщност не. Защото после си спомням, че поне една трета от вашия курс са женени.

— Но нито едно от момичетата. Прекалено сме заети.

— С какво — да доказвате, че сте толкова добри, колкото и мъжете?

— Не, не би било достатъчно. Трябва да докажем, че сме по-добри. Можеш ли да го разбереш?

Палмър искрено се опитваше да бъде справедлив, но не беше в състояние да прецени силата, с която Лора усещаше призванието си.

— Все пак ти в крайна сметка искаш да се омъжиш и да имаш семейство, нали?

— Около десет години ме делят от крайната сметка — нежно отвърна тя и после добави: — Не само че ще стана лекар, Палмър. Ще стана много добър лекар.

Той я погледна и прошепна любвеобилно:

— Обичам те, Лора, и ще чакам, колкото трябва.

Прегърна я, сякаш за да запечати клетвата, която току-що бе направил. Лора опря лицето си в бузата му и внезапно почувства необяснима тъга. Исусе, помисли си тя, този прекрасен човек ме обича толкова много. И аз наистина го харесвам. Защо не мога… да се отпусна? Какво ми става?

 

 

Когато поршето спря пред мрачния Вандербилт Хол, млада двойка се показа иззад ъгъла и тръгна ръка в ръка към тях. Палмър изпращаше Лора до портала, когато единият от влюбените извика:

— Хей, Лора, почакай!

Ханк Дуайър се приближи, дърпайки след себе си едно ниско закръглено момиче.

— Здравейте — поздрави ги Лора весело, макар да бе вътрешно изненадана, че някогашният свещеник е буден толкова късно, дълго след среднощната литургия, и при това е с момиче.

— Лора — задъхано каза Ханк, — ти си първата, която ще чуе страхотната новина — Черил и аз ще се женим! О! Вие май не се познавате. Лора Кастелано, а това е годеницата ми Черил де Санктис, от родния ми град.

Чернокосата му придружителка кимна стеснително и се усмихна. Но въпреки тъмнината блясъкът в очите й се усещаше.

Лора представи Палмър, който любезно запита кога щастливата двойка ще се венчае.

— По Коледа — побърза да каже Черил. — През коледната ваканция.

— Да — добави Ханк със смях. — Така никога няма да забравям годишнината ни. Не е ли чудесно?

— Превъзходно е — отбеляза Палмър и със зрънце, ирония, която само Лора можеше да долови, каза: — Няма ли това да направи следването ти по-напрегнато?

— Глупости, тъкмо обратното — отвърна сърдечно Дуайър. — Когато вече сме заедно, няма да губя толкова време, колкото сега само за да си мисля за Черил!

Палмър се обърна към Лора със сърдита гримаса:

— Това се казва свежа мисъл, нали?

— Разни хора, разни идеали — рече тя многозначително и потупа Палмър по бузата. После махна на бъдещите младоженци и забърза навътре.

Щом влезе в кухата пещера на фоайето, предишната й меланхолия се върна. Нещо в начина, по който Ханк и Черил се гледаха, бе отприщило у нея поток от емоция. Двамата бяха толкова очевидно влюбени. Такива ли бяха чувствата на Палмър към нея? Внезапно усети състрадание към него. И — без да разбира защо — жал за самата себе си.

 

 

Откри, че върви към стаята на Барни. Само ще му се обади, ако не си е легнал. Когато наближи, чу измореният му глас да рецитира биохимични формули.

Тя спря. Не искаше (или не можеше) да го прекъсва с разни детински въпроси. За взаимоотношенията. За любовта и всички останали младежки глупости.

Прибра се в стаята си, тръшна се на леглото, отвори тетрадката си по биохимия се опита да се потопи в аминокиселинната река на забравата.

 

 

Барни бе зубрил цяла вечер преди неочакваното посещение на Бенет Ландсман. Бенет изглеждаше толкова елегантен в модерния си блейзър с раирана риза в синьо смолист цвят и папионка, та Барни се учуди, когато разбра, че идва направо от киното на Екстър стрийт, където е гледал последния филм на Ингмар Бергман.

— Господи, Ландсман, на това ли му викаш развлечение? Аз сънувах кошмари дни наред, след като гледах „Седмият печат“.

Бенет широко се усмихна.

— Но героите във филмите му са толкова мрачни, че в сравнение с тях се чувствам направо райски щастлив. Във всеки случай перспективата да уча ми изглежда по-малко тъжна. Искаш ли да се поизпитаме?

— Разбира се. Как си с аминокиселините?

— Немного зле. Днес следобед кълвах като идиот около пет часа.

— Добре, тогава да насочим вниманието си към незначителния въпрос за произвеждането на протеини в храносмилателния тракт.

— Не ме занасяй. И това ли трябва да знаем?

— Е, мистър Ландсман — отвърна Барни, като се опитваше да имитира снизходителния тон на професора, — от вас очакваме да знаете само „важните“ неща. С други думи, всичко, което излиза от устата ми.

На което Бенет отговори:

— По дяволите!

И те се заловиха за работа.

След един час обявиха таймаут, за да може Бенет да изтича до стаята си и да донесе две бири. Докато сърбаха пенливите си питиета, обсъждаха дреболии като кой ще спечели футболната корона и дали някой някога ще може да победи. („Чух, че включили и няколко риби“, вметна Барни.) Дори стигнаха до първенството по шахмат между колежите.

Стана много късно и Барни усети, че новият му приятел се чувства удобно. Реши да рискува с няколко лични въпроса.

— Кажи ми, Ландсман — попита добронамерено Барни, — как се чувства човек като Джеки Робинсън на медицинското поле?

— Ласкаеш ме, Барн. Новак съм и съвсем не съм най-добрият играч в тази лига.

— О, стига де, знаеш какво имам предвид, Бен.

— Разбира се. Но тук не се чувствам зле, Барни. Винаги съм бил нещо като черна овца. Ако трябва да съм честен, не познавам друго положение.

— Откъде си?

— Израснах в Кливлънд…

Той не предложи повече подробности. Барни се подвоуми между нерешителността и възхищението.

— С какво се занимават вашите?

Въпросът беше безвреден.

— Баща ми прави обувки — нехайно отвърна Бенет.

— О! — отвърна Барни, учуден от висотата, до която го е довел такъв скромен произход. Но усети, че е докоснал най-съкровеното в мислите на Бенет и не може да продължава повече.

Двамата поработиха още половин час. Опитваха се тъкмо да запомнят оксидативния метаболизъм на пирувичната киселина, когато Лора се приближи до вратата — и си тръгна.

И добре, че не се забави отвън, защото преди да се разделят, двамата навлязоха в още една светска тема — този път за жените в курса.

— Тази Кастелано — промърмори Бенет, като поклати слисано глава. — Знам я, откакто учеше в „Клиф“. Тя наистина е загадка. Красива, дяволски умна — и истинска загадка.

Загадка? Това беше може би последното нещо, което Барни би казал за нея. Но той всъщност познаваше Лора. Всеки от тях беше част от живота на другия.

Ти си загадка, Бенет!

 

 

В нощта преди първия им изпит по биохимия един въпрос обедини и безстрашните, и уплашените: Какво общо имат тия безсмислици, по дяволите, с лекуването на болни?

— За Бога! С всичките тия тъпи диаграми това ми прилича повече на курс за автомонтьори или телевизионни техници — оплака се Лора.

Тя учеше в стаята на Барни и двамата се замеряха с въпроси и непрекъснато се опитваха да налучкат какво ли точно може да попита утре професор Пфайфър.

— Трябва да си спокойна, Кастелано. Признавам, че това е все едно да запомниш петдесет вида макарони, но все пак имат нещо общо с функционирането на човешкия организъм.

— Бас държа, че баща ми никога не е виждал тия простотии.

— Бас държа, че ги е виждал. В Гърция и Китай преди две хиляди години хората са изучавали метаболизма.

— Да, но малко. Не са знаели всички тия кървави подробности. Освен това дойдох тук, за да видя болни хора, дявол да го вземе.

— Добре — отвърна той и направи гримаса, преди да изсипе черния си хумор, — я се огледай наоколо. Пфайфър е болен, а ние всичките сме луди, иначе щяхме ли да се занимаваме с това? Искаш ли вафла?

— Не, но бих искала да изпия една кола само за да ме държи будна. Ще сляза долу и ще…

— Не си давай зор, Кастелано, остани тук и учи за двама ни. Имам нужда да си възвърна кръвообращението в главата.

Той се втурна надолу по стълбите към подредените един до друг шест на брой автомати, всеки от които предлагаше продукти със съмнителна хранителна стойност. По това време на нощта те сякаш му се мръщеха. И вероятно беше така, защото всичките бяха празни — дори автоматът за цигари.

Докато се качваше бавно по стълбите, Барни се опита да си спомни кой на етажа има кафеварка. Ама, разбира се, Ланс Мортимър без съмнение има две.

Той почука на вратата. Нямаше отговор. Може ли да е заспал? Когато и след второто по-силно почукване никой не му отговори, Барни натисна бравата. Беше отворено. И Ланс Мортимър беше там, излегнат в луксозния си стол, облегнал глава назад със затворени очи и със слушалки: Слушалки? Толкова ли се е преучил, че слуша музика в такава нощ! Той се приближи и леко чукна Ланс по челото.

— Има ли някой вкъщи? — весело попита той. Ланс отвори очи и откри едното си ухо.

— О, д-р Ливингстън. Къде се беше скрил?

— В стаята си като всички останали. Учех проклети те химически структури. Защо и ти не правиш същото? Или не възнамеряваш да се явиш утре на изпит?

— Какво сте се подпалили всичките? Няма нужда от паника.

— Може би, но не мислиш ли, че има нужда от учене?

— Но аз уча, стари приятелю, уча. Чуй…

Барни неохотно постави слушалките на главата си. За свое учудване чу гласа на Ланс, който изброяваше някои метаболични загадки, върху които щяха да ги изпитват на другата сутрин.

— Просто си слушам касетките — обясни Ланс, — така че, дори да заспя, мозъкът ми ще продължи да абсорбира информацията подсъзнателно.

— Ланс, ти си страшен чешит.

— Ами такъв съм си — усмихна се съседът му. — Съжалявам, че нямам втори запис да ти заема, но едва вчера успях да си купя това-онова от магазина „Акустикъл Рисърч“ в Кеймбридж. Мога ли да ти помогна по друг начин?

— Ами, да. Имаш ли нещо, което съдържа кофеин?

— Кафе, чай или кола?

— Кола, ако може две, стига да имаш достатъчно.

— Вземи си — отвърна Ланс, като посочи хладилника. — Има и малко камамбер, може би ще ти хареса.

Той се облегна назад и се върна към записа на лекцията.

Когато Барни се върна в стаята си, Лора се беше проснала в леглото му. И спеше дълбоко.

Барни погледна тъмните кръгове около очите й и реши, че почивката й е нужна повече от всичко друго. Седна на бюрото си и продължи да учи още половин час. Но беше прекалено изтощен вече.

Погледна отново към Лора. Тя беше съвсем неадекватна, щеше да бъде жестоко да я буди. Той си събу обувките, хвана едно одеяло, нави един дебел пуловер на възглавница, сви се на пода и моментално заспа.

Неизвестно кога, по някое време между късна нощ и ранна утрин, Лора изведнъж се събуди. Трябваха й няколко секунди, за да осъзнае къде се намира. После видя заспалия на пода Барни и се усмихна, Изглеждаше толкова спокоен. Събра си тетрадките и щеше да си тръгне, но погледът й се спря на бюрото му. Беше забравил да си навие будилника. Тя го нагласи да звънне в седем и излезе на пръсти в коридора, като затвори тихо вратата.

Под някои врати светеше. Всъщност една от тях беше широко отворена. Ланс Мортимър sans^[1] слушалки чертаеше диаграми на бюрото си. Той вдигна поглед, когато тя мина.

— Здрасти, Лора — ухили се той. — Как е Барни?

— Спи — отвърна тя сериозно.

— Щастливец — цинично отбеляза Ланс.

Тя го погледна, прекалено уморена, за да се ядоса, и прошепна:

— Да ти го натаковам, Мортимър.

Беше стигнала до стълбището, когато чу отговора на колегата си:

— Когато пожелаеш, Лора, когато пожелаеш.

 

 

Те седяха с мътни очи и дъвчеха моливите си или развиваха язви, очаквайки въпросчетата на професор Пфайфър. Къркорещите им стомаси и пулсиращите слепоочия съвсем не се успокояваха от слабия фалшив тенор на Питър Уаймън, който си тананикаше „О, каква приятна утрин“.

Добрият професор не ги разочарова. Макар че се отнасяше до началната работа върху метаболизма на наскоро спечелилия Нобелова награда сър Ханс Кребс, първият въпрос все пак не беше от този свят:

Представете си, че живеете на планетата Сатурн. Възпроизведете цикъла на Кребс, като замените кислорода с азот. Начертайте пълната схема.

Втората част беше (по думите на Пфайфър) „малко по-сладка“. Ставаше дума за глюконеогенеза. С други думи, трансформацията на захарта при задоволяване нуждите на организма.

Ако имате пет молекули глюкоза, колко АТФ и колко фосфат ви е нужен, за да произведете гликоген? Колко въглероден двуокис ще произведете?

Илюстрирайте фазите при формулиране на отговора си.

Сто двайсет и пет ръце се вдигнаха нагоре към челата и всички започнаха да мислят, опитвайки се да налучкат правилните отговори.

Часовете как да е течаха. Докато повечето жертви предаваха изпитните си листове и се изнизваха навън, няколко ревностни мислители продължаваха да пишат като луди.

— Хайде сега — каза Пфайфър, сякаш укротяваше деца от детската градина, — ако не сте могли да отговорите за цялото това време, вероятно въобще не можете да отговорите, Предавайте, моля.

Ругатните навън от залата бяха повече от йоните във въздуха.

— Какъв садистичен маниак! — беше една от типичните хипотези.

Питър Уаймън гледаше на тази реакция като на кисело грозде в лозето на медицинското невежество.

— Стига, момчета — дружелюбно каза той, — наистина имаше много за писане, но въпросите си бяха съвсем добре и честно подбрани.

— Млъкни, Уаймън — озъби се обикновено спокойният Сай Дерман, който съвсем наскоро беше защитил черен пояс по джудо, — или трайно ще ти спра поемането на кислород с голи ръце.

— Мисля, че Уаймън блъфира — предположи Барни.

Той последен си предаде листата…

— Да — вметна Лора, — освен това се потиш като прасе, Питър.

— Изпотяването е съвсем нормален начин за отстраняване на топлината от тялото, мис Кастелано — благосклонно каза той. — Колкото повече мисли човек, толкова повече калории изгаря. Бих казал, че моите са около пет джаула в секунда — по формулата I2Rt.

— Кажи ми, Уаймън — отвърна тя, — по рождение ли си отвратителен, или е трябвало да взимаш уроци?

— Чуйте, мадам, по мое мнение, това място се е обърнало с главата надолу откакто са започнали да приемат жени.

— Ти ме чуй, малкия — прекъсна го тя. — Ако усетя още една молекула полов шовинизъм, ще ти мацна един-два бруклински.

— Ей, ей, по-добре внимавай — предупреди Барни. — Лора раздава страхотни тупалки.

— Това мога да го повярвам — подигра се Уаймън. Но все пак се оттегли набързо.

— Кой желае да го бухат? — попита Ланс Мортимър.

Между дузината първокурсници, които се бяха скупчили около Уайман, съществуваше пълно единодушие. Всички се отправиха към бара на Алберто за празничен лек обяд с бира и безплатни фъстъци.

Защото наистина имаха повод да празнуват — за първи път ги бяха разпънали на колелото на Торкемада и те бяха оцелели, поне за още един ден. Няколко смели души отидоха полузаспали на следобедните занимания по анатомия, но повечето се дотътриха до стаите си и веднага заспаха.

 

 

В известен смисъл Харвардският медицински институт все още наподобява храма на Асклепий — дълбоки белези могат като по чудо да изчезват за една нощ. Така на следващия ден по улицата, а може би дори в съзнанието на студентите нямаше никакви видими следи, когато отново се събраха в зала В да чуят разказа на професор Пфайфър за по-нататъшните приключения на аминокиселините в търсене на Съвършения Протеин.

Той веднага се впусна във вълнуващи идиосинкразии за превръщанията на аминокиселините, като само мимоходом спомена предишния час. Знаеше, че студентите страдат, и те знаеха, че той знае, че страдат. Това само увеличаваше напрежението.

Най-накрая, когато оставаха около трийсет секунди, Пфайфър си пое дъх и каза тихо:

— Ъ… за контролното. Много съм радостен да ви кажа, че някои от вас са се справили много добре. Има две оценки деветдесет и осем и дори една деветдесет и девет — после усмихнат добави: — По принцип никога не пиша пълен отличен.

Пфайфър направи пауза, пое въздух отново и продължи:

— Разбира се, има и такива, които — как да кажа — не са навлезли още в материала. Всъщност най-ниската оценка е единайсет. Надявам се, това изяснява нещата. Но достатъчно е да кажа, че повечето от вас се въртят около петдесет и пет точки и имат всички шансове да завършат курса.

Развълнуван шепот изпълни стаята. После, като на прощаване, Пфайфър съобщи:

— Ще поставя списъка с оценките на обичайното място утре рано сутринта. Приятен ден, господа.

Той се завъртя на пети и излезе.

Когато студентите станаха, за да излязат навън след Пфайфър, чуха Питър Уаймън да си мърмори:

— Какво толкова съм направил, та ми и намалил последната една точка?!

 

 

Професор Пфайфър имаше навика да идва в университета не по-късно от шест часа, за да може да се позанимава с изследванията си, без да му се налага да води досадни разговори със студентите. В дните, когато трябваше да оповестява изпитни резултати, той бодваше списъка на вратата на кабинета си (като използваше само инициалите на студентите от съображения за анонимност) и се оттегляше в лабораторията.

Няма нужда да се казва, че на другата сутрин мнозина станаха рано. Всъщност слънцето все още приличаше на блед полукръг на източния хоризонт, когато дузина посетители бяха вече на мястото, което през последните години бяха започнали да наричат „Стената на плача“.

Част от традицията изискваше също студентите, дори непушачите, да прогарят инициалите си с върха на запалена цигара, след като са си видели оценките.

Барни пристигна в седем часа. Бенет вече то чакаше.

Не се усмихваше.

Нито пък, от друга страна, беше намръщен.

— Какъв е резултатът, Ландсман?

— Ливингстън — мрачно отвърна приятелят му, — за нас това не е нито най-щастливият, нито най-нещастният ни ден. Погледни.

Той посочи списъка, където шест имена вече бяха потънали в забрава — получателите на възхитителните деветдесет и девет точки и на двете от деветдесет и осем бяха дошли и си бяха отишли. Все още излизаше дим от инициалите на получилия единайсет и на две места по средата — едното четиридесет и седем, а другото петдесет и шест точки.

— Ти кога дойде, Бен?

— Пристигнах в без петнайсет и тия дупки вече си бяха тук. Всъщност с тебе май следваме старогръцкото златно правило „me den agan“ — нищо излишно. Аз имам седемдесет и четири. А ти имаш седемдесет и пет.

— Откъде знаеш? Докато идвах насам, се сетих, че двамата имаме еднакви инициали.

— Не се тревожи. Използвах пълното си име за изпита — Бенет А. Така че аз съм си седемдесет и четири.

Лицето на Барни се проясни изведнъж.

— Хей, Ландсман, ние сме страхотни. Но как ще си заличим инициалите?

— Имам традиционните пособия.

— Ама ти не пушиш!

— Разбира се, че не пуша, но понякога излизам с непросветени млади дами, които пушат.

Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и измъкна сребърна табакера. Извади една дълга тънка цигара и я запали със съответстваща на нея сребърна запалка. И двете имаха Монограм — или поне печат.

— Хей, страхотна табакера, Бен. Мога ли да я видя?

Той я подхвърли на Барни. На капака имаше щампован кръгъл шлем със сребърна буквичка „А“ на бронзов фон.

— Какво е това?

— О, беше на баща ми. Той беше офицер в трета армия на Патън.

— Страшно е готина — възхити се Барни. — Баща ми служи в Тихия океан, но не му дадоха нищо такова. А баща ти какво…

— Ей, стига — прекъсна го Бенет, — време е за закуска. Давай да си заличим имената и да бягаме.

Той му подаде цигарата.

Барни се залови със самоличностите им и междувременно прегледа набързо списъка за инициалите на Лора.

Нямаше ги. Всъщност вече ги нямаше. Така че тя или се беше представила прекалено добре, или беше скъсана.

Не знаеше какво щеше да й каже, в случай че се бе провалила. От друга страна, ако беше между първите (и тъй като Лора си беше Лора, това не бе невъзможно), не знаеше той сам как ще се почувства.