Ерик Сийгъл
Лекари (3)

2

Това се случи внезапно като светкавица през лятото. Малко по-късно, като последвал грохот на гръмотевица, дойде и мъката.

Тази година параличът се беше развилнял. Ангелът на смъртта дебнеше на всяка улица в града. Повечето родители в Бруклин, които можеха да си го позволят, изпращаха децата, си на безопасни места в провинцията като Сириш Вали.

Естел и Харълд вече бяха наели крайбрежно бунгало в Джърси за целия месец август. Луис обаче настоя да остане там, където е необходим, а Инес не искаше да го остави да се бори сам. Семейство Ливингстън предложиха да вземат двете момичета и Луис с благодарност отвърна, че ще обмислят идеята сериозно.

Може би беше прекалено зает с опасни случаи на детски паралич, за да забележи, че по-малката му дъщеря проявява някои от симптомите. Но как можеше да не забележи, че е вдигнала температура и дишането й е учестено? Вероятно защото момиченцето нито веднъж не се оплака, че не се чувства добре. Едва след като една сутрин я откри в безсъзнание, Луис осъзна за свой ужас какво бе станало.

Оказа се паралич на дихателните пътища, при който вирусът яростно атакува горната част на гръбначния мозък. Изобел не можеше да диша дори с респиратора. Още преди да настъпи нощта, тя почина.

Луис полудя от самообвинения. Що за лекар бе той, по дяволите! Би трябвало да е в състояние да спаси собствената си дъщеря…

Лора отказа да си легне. Боеше се, че ако затвори очи, може и тя да не се събуди. Барни остана да й прави компания през целонощното траурно бдение, докато тя седеше в задушната и гореща всекидневна и се свиваше от болки в стомаха.

По едно време той прошепна:

— Лора, вината не е твоя.

Тя с нищо не издаде, че го е чула. Очите й останаха загледани в нищото.

— Млъкни, Барни — каза тя, — нямаш представа за какво говориш.

Но вътре в себе си беше благодарна и облекчена — той бе успял да изрази с думи чувството й на вина, загдето продължава да живее, когато сестричката й е мъртва.

 

 

Единствено Естел беше в състояние да уреди подробностите около погребението. Тя предположи, че семейство Кастелано ще иска католически обред, и се свърза с отец Хенеси от църквата „Свети Грегоар“. Но когато им разказа плана си, Луис изрева:

— Никакъв свещеник, не ща свещеник, освен ако не ми обясни защо Бог прибра дъщеричката ми!

Естел покорно се обади на отец Хенеси, за да му съобщи, че в крайна сметка няма да има нужда от него.

После дойде Харълд и се опита да убеди съпрузите Кастелано, че все пак нещо трябва да се каже. Не могат да се разделят с дъщеря си просто така, без нищо. Инес погледна съпруга си, защото знаеше, че той трябва да вземе решението. Луис наведе глава и тихо каза:

— Добре, Харълд, ти си ученият, ти говори. Само че ти забранявам да произнасяш името Господне!

 

 

Под безжалостното августовско слънце двете семейства наблюдаваха как малкият ковчег бе положен в земята. Барни се протегна да хване ръката на Лора. Тя го стисна силно, сякаш така можеше да спре сълзите си. И както стояха около гроба, Харълд Ливингстън прочете няколко реда от едно стихотворение на Бен Джонсън за смъртта на смело испанско дете.

Денем разцъфне ли лилия жива,

през месец май е най-красива.

Макар че пада и отлита на нощта с крилата,

това е стръкът и цветът на светлината.

По ма̀лко красота да виждаме на ден,

животът ни ще бъде съвършен.

Той вдигна поглед от книгата и запита:

— Иска ли някой да каже нещо?

Най-сетне от дълбините на душата си Луис Кастелано отрони едва доловимите думи:

— Adios, nina.

На връщане към къщи всички прозорци на колата бяха отворени с напразната надежда, че малко въздух отвън може да облекчи непоносимата тежест. Инес повтаряше с мек печален глас:

— Yo no se que hacer.^[1]

Объркана, Естел изведнъж се чу да произнася:

— Майка ми дойде от Куинс и сега приготвя вечеря за всички ни.

Пътуването продължи в мълчание.

Когато преминаваха Трибъро бридж, Луис попита приятеля си:

— Обичаш ли уиски, Харълд?

— Ъъ… ами, да. Разбира се.

— Имам две бутилки. Един клиент ми ги даде за Коледа. По време на войната ги използвахме за упойка. Ще ти бъда благодарен, ако ми правиш компания, amigo.

 

 

Макар да беше вече у дома, на Лора не й се спеше. Нито й се говореше, макар че Барни, верен на себе си, бе седнал наблизо. Майка й и Естел бяха горе и оправяха нещо в стаята на Изобел. Искаха да свалят чаршафите? Да й съберат дрехите? Или може би просто да докоснат куклите на мъртвата й сестра, като че ли нейният дух все още витаеше около тях.

От време на време Лора долавяше почти неистовите звуци, издаващи мъката на Инес. Но по-често къщата кънтеше от дрезгав мъжки смях. Харълд и Луис бяха в кабинета и се напиваха юнашки. Луис крещеше на Харълд да попее заедно с него някои от добрите стари песни, като „Francisco Franko nos guiere gobernar…“^[2]

Барни не можеше да се отърси от уплаха. Никога не беше виждал Луис, да не говорим за баща му, толкова извън релси.

— Май ще вземат да довършат и двете бутилки, а, Лора?

— Не ми пука — тя млъкна за момент и додаде: — Непрекъснато мисля за хилядите пъти, когато съм се държала гадно с нея. Миналата неделя й се развиках и я нарекох тъпа малка пикла. МИНАЛАТА НЕДЕЛЯ!

Барни се наведе напред и прошепна:

— Нямаше как да знаеш.

Тя захлипа.

— Аз трябваше да съм наказана! Аз трябваше да умра!

Без да каже нито дума, Барни стана, отиде до нея и нежно постави ръка на рамото й.

През останалата част на горещото, душно лято Лора, Барни и Уорън неспирно играеха баскетбол, като единствените им почивки бяха посещенията в „Савоя“, където имаше климатична инсталация. Барни нито веднъж не чу Лора да споменава името на сестра си. Освен в първия учебен ден, когато тримата вървяха към училището.

— Изобел сега щеше да бъде в първи клас — каза тя сериозно.

— Да — каза Барни.

— Да — отвърна като ехо Уорън.

 

 

Смъртта на едно дете никога не означава край. Защото то продължава да живее в съзнанието на родителите си. А болката от загубата се увеличава с всяка измината година — всеки последен рожден ден носи нови натрапчиви и мъчителни мисли. „Тя щеше да навърши десет другата седмица. В цирка много щеше да й хареса…“

Така погледнато, Изобел въобще не беше напуснала семейството си. Болката от отсъствието й беше постоянно присъствие.

Лора наблюдаваше с нарастващо безпокойство родителите си, които се отдалечаваха в различни духовни посоки и я оставяха в празно, лишено от любов пространство. Всеки от тях търсеше утеха в молитви — Инес за спасение, а Луис за забрава.

Бягството и преображението на Инес започнаха с четенето и препрочитането на мистичния поет Свети Йоан Кръстни, който успял да изкаже с думи неизразимото: „Vivo sin vivir en mi“ — аз живея без живот, „muero porgue no rfiuero“ — не умирайки, умирам.

 

 

Тя, която като млада революционерка се бе отрекла от църквата, загдето поддържаше фашистите на Франко, сега търсеше убежище на всеопрощаващия й олтар. Само църквата можеше да даде обяснение, защо дъщеря й е трябвало да умре. Местният свещеник не скъпеше доводите си, за да убеди Инес, че е сътворила грях и е била сполетяна от Божието наказание.

В известен смисъл Луис също търсеше Бога. Но за да му се противопостави и да излее яда си. „Как смееш да ми отнемаш дъщеричката?“ — крещеше той във въображението си. А нощем, когато миенето го освобождаваше от малкото му останали задръжки, викаше, колкото му глас държи, и размахваше стиснатия си юмрук в дива ярост срещу Всевишния.

Като лекар той винаги се бе чувствал самотен въпреки маската на увереност, която слагаше заради пациента си. Сега изпитваше усещането, че е корабокрушенец в един живот, лишен от смисъл. И болката от самотата можеше да бъде успокоена само с вечерната доза алкохол.

Дори в неделя, когато съпрузите Кастелано излизаха на разходка в парка, той — замислен, тя — мълчалива, те бяха събрани единствено в усамотението си. Лора с удоволствие се присъединяваше към Барни в литературните занимания, наскоро подхванати от Естел.

 

 

Всеки месец Естел избираше една книга, която да прочетат заедно на глас и да обсъдят в неделя след закуска. „Илиадата“ заемаше достойно място наравно с шедьоври като „Последният мохикан“ и бардове като Уолт Уитман — който също е живял в Бруклин!

Харълд седеше и слушаше, без да продума, като от време на време кимваше в знак на одобрение, когато Барни или Лора правеха по някоя остроумна забележка. Уорън беше още малък и не му разрешаваха да играе самичък навън баскетбол. Но скоро започна да ревнува и настоя да му позволят поне да стои при тях.

Животът в 148-о училище течеше спокойно. Барни и Лора учеха уроците си заедно, така че никой не се изненада от почти еднаквите им оценки. Във всеки случай и двамата не изпъкваха с примерно поведение. Дори веднъж разтревожената им учителка, мис Айнхорн, беше принудена да изпрати писмо до родителите им и да се оплаче колко непослушни са на игрището и как непрекъснато си шушукат по време на час. На Лора веднъж й издърпаха ушите, понеже беше наплюла Хърби Кац.

Барни беше тарторът на класа. Той бе роден лидер. Лора страхотно ревнуваше, че не й позволяват да участва в баскетболните мачове през междучасието, макар Барни да се застъпваше за нея. Нравите по онова време налагаха момичетата да играят само с момичета. По-голямата беда бе там, че много малко момичета я даряваха с приятелството си, защото беше слабичка, недодялана и прекалено висока. За нещастие на Барни (и на нея самата) тя беше най-висока от всички в класа. Бе надхвърлила метър и петдесет преди него, бе стигнала метър петдесет и два и продължаваше да расте.

Миговете на утеха бяха редки, но някои от тях бе запомнила завинаги. Например епизодът, който по-късно наричаха „На игрището по пладне“.

Всъщност това се случи около четири следобед една студена ноемврийска неделя. Уорън, Барни и Лора си тръгнаха по-рано от киното — беше им писнало от Морийн О’Хара и съжаляваха, че Ерол Флин не се появява по-често. Когато минаха през училищния двор, два отбора от по три момчета играеха баскетбол. След като размениха погледи набързо, Барни отправи обичайното предизвикателство.

— Ще играем трети отбор.

Един от играчите възрази:

— Да, ама сте само двама.

Барни посочи съотборниците си и преброи:

— Един, двама, трима.

— Стига бе, дребен, ние не играем с момичета.

— Тя не е обикновено момиче.

— Прав си, равна е като дъска отпред! Обаче все тая, нали носи пола.

— Искаш ли да ти разбия мутрата, приятел? — запита Лора заплашително.

— Що не ходиш да си сръбнеш млекцето, малката!

В същата минута Барни удари грубияна и го събори на земята, като му изви ръката зад гърба.

— Оуу, чакай бе, спри! — замоли той. — Готово, готово, почвайте като трети отбор.

Не загубиха нито една игра. Когато триото вече крачеше към къщи, Барни потупа Лора братски по гърба.

— Страшна си, Кастелано. Натрихме им носовете.

— Вярно — допълни Уорън гордо.

Но Лора не отговори. Мисълта й непрекъснато се връщаше към онези болезнени думи: „Равна е като дъска отпред.“

 

 

Стана почти като с магия. В последните седмици преди дванайсетия рожден ден на Лора някаква вълшебница вероятно бе дошла през нощта, за да напръска спалнята й с невидими стимулатори за тялото. Гърдите й растяха! Определено, с абсолютна сигурност растяха. Всичко в света изведнъж си дойде на мястото.

Луис го забеляза и вътрешно се усмихна. А Инес едва се удържа да не извика.

Барни Ливингстън също забеляза и подхвърли нехайно:

— Абе, Кастелано, ти си имала цици!

Но Барни също растеше и доказателство беше мъхът по лицето му, който той наричаше „брада“.

Естел осъзна, че е дошло време Харълд да обясни на големия си син „нещата от живота“.

У Харълд се смесваха страх и гордост, щом си спомнеше встъпителната лекция на баща си преди три десетилетия. Тя буквално засягаше само птиците и пчелите и не достигаше по-високите стъпала във филогенезиса. Но сега той щеше да го направи, както трябва.

И така, няколко дни по-късно, когато Барни се върна от училище, баща му го извика в кабинета си.

— Сине, искам да разговарям с теб по един сериозен въпрос — започна той.

Беше планирал внимателно едно цицероновско встъпление, завъртяно около Ноевия ковчег, а заключителната част изтъкваше функциите на женските и мъжките индивиди в човешкия род. Но макар да беше опитен педагог, Харълд просто не можа да доведе разговора до начина на размножаване при бозайниците.

Отчаян, той най-накрая извади една малка книжка, „Как си се родил“, и я подаде на Барни, който я показа на Лора късно вечерта.

— Господи, каква тъпотия! — възкликна тя, бързо прелиствайки страниците. — Баща ти не можа ли просто да ти обясни как се правят бебета? Както и да е, и без това си го знаеш отдавна.

— Но пък не знам много други неща.

— Например?

Барни се поколеба. Това беше един от редките моменти, когато осъзнаваше, че двамата с Лора са от различен пол.

Те порастваха.