Ерик Сийгъл
Лекари (10)

9.

Ако шери-партито от предната вечер имаше за цел да смекчи твърдото като диамант его на бъдещите лекари, приветствената лекция на декан Къртни Холмс на следната сутрин ги разтърси из основи.

Бяха поразени да чуят, че дори най-гениални лекари (като самия Холмс) имаха толкова печално недостатъчни познания за човешките болести, та познаваха само двайсет и шест опитно доказани лекове за тях.

Наистина ли щяха да бъхтят поне още пет години, за да навлязат в професия, където деветдесет и осем процента от работата е въпрос на догадки?

 

 

Новоприетите студенти бяха все още с навлажнени очи, когато се наредиха за обедната си каша в стола.

Лора прошепна на Барни, че се чувства задължена към пола си и ще седне при другите четири момичета, които вече бяха окупирали масата за „почетни гости“. Той кимна, огледа се наоколо, видя Бенет Ландсман и реши да седне при някой познат.

Секунди по-късно Ханк Дуайър дойде при тях, като все още изливаше учудването си от речта на Холмс.

— Трябва ли да познаваме всички тези неизлечими болести, за които дрънкаше той. Искам да кажа, аз дори не съм чувал някои от тях.

Отговори му един друг състудент, който седеше сам в другия край на масата.

— Как тогава изобщо са те приели тук? Холмс само цитира някои от най-основните загадки в медицината, онези, които бъдещите ни изследвания, поне моите, са предопределени да разкрият.

Носовият високомерен глас принадлежеше на Питър Уаймън.

— Този истински ли е? — прошепна Барни на Бенет.

— Надявам се, не — отвърна съседът му.

Но Уаймън продължи да говори все така самонадеяно:

— С левкемията и диабета ли да започна, или мога да приема, че знаете нещо за левкоцитите и панкреаса?

— Тоя е голям досадник — отново прошепна Барни.

— И от какво точно си станал такъв професор? — попита Ханк.

— Бих казал, на база на наследствеността, околната среда и учението — отговори Питър.

— Как се казваш?

— Питър Уаймън, доктор по биохимия от МИТ^[1], Summa cum larde^[2]. А ти?

— Хенри К. Дуайър, ОИ^[3] — но го напуснах.

— Направил си правилен избор, Дуайър — изкоментира покровителствено Питър. — Единствената истинска религия е науката.

Докато Дуайър се опитваше да потисне гнева си, Барни прошепна на Бенет:

— Мисля, че попът ще цапардоса педанта.

Уаймън продължи да дърдори, но останалите на масата потънаха в мълчание. Опитваха се да се съсредоточат. Защото след по-малко от трийсет минути щяха да влязат в първия от общо четиристотин петдесетте и пет задължителни часа по обща анатомия. Онези, които бяха изучавали сравнителна анатомия и бяха дисекцирали жаби и зайци, се опитваха да се преструват, че с homo sapiens ще бъде същото. Други бяха работили почасово в болница и бяха виждали трупове. Но никой още не беше опирал нож в човешка плът, нито беше отварял човешко тяло.

 

 

Първо усетиха миризмата. Още преди да видят редиците от опаковани в найлони тела — наподобяващи чували, натъпкани с продълговати зелки.

— Божичко! — прошепна Лора на Барни. — Едва дишам.

— Ще свикнем — промърмори той в отговор. — Това е препаратът, който предпазва телата от разлагане.

— Парадоксално, нали — намеси се Мори Ийстман, — че ние, които ще пазим живите, първо трябва да запазим мъртвите.

— Глупости — сряза го Барни.

Беше прекалено нервен, за да понася подобни лекомислени шеги.

Без да се смути, самозваният приемник на Чехов продължи да философства.

— Питам се на кого ли от нас ще се случи. Нали знаете, във всеки курс има хора, на които не им понася. Някои повръщат, други припадат. Чувал съм дори за един-двама, които излезли от стаята и направо зарязали института.

„Затвори си проклетата уста, мислеше Барни. Всички се чудим как да издържим.“

— Добър ден, господа — извика една фигура с оредяваща коса и бяла престилка, докато се промъкваше през двойните врати в другия край. Беше професор Чарлс Лубар, техният водач в лабиринта от човешки тела.

— Особено съм радостен, че ще ръководя експедицията ви към загадките в човешкото тяло през този семестър, тъй като се навършват точно сто години откак Хенри Грей, публикувал „Анатомия“ — вашия все още основен учебник. Разпределили сме ви по четирима на маса. Има картончета с имената. Вземете си инструментите и си намерете местата. Веднага щом се приготвите, можем да започнем.

Барни и Лора се надяваха да се паднат на един и същ труп. Но не би. Барни бързо намери мястото си на една близка маса, а Лора продължи да търси своето. Тя безпомощно му хвърли прощален поглед.

— Горе главата, Кастелано — тихо извика той след нея, — всичко ще бъде наред.

Тя кимна леко и отмина.

Барни се зарадва, когато разбра, че Бенет е един от двамата други студенти, с които щяха да работят върху един и същ труп. (Всъщност цялото трио извади късмет, тъй като всички останали бяха по четирима.) Барни погледна към вонящото тяло, което според етикета, завързан на крака му, е било петдесет и шест годишен мъж, починал от мозъчен кръвоизлив.

На съседната маса друг техен състудент прочете своя етикет и отбеляза:

— Мисля, че ни се е паднал отвратителен мъртвец — умрял е от рак. Червата му сигурно приличат на торба с боклук.

Забележката му бе посрещната от неодобрителните погледи на Бенет и Барни.

— Добре де — възрази той извинително. — Малко съм нервен, това е. Забравете какво казах, а?

— Хубаво — каза Барни.

Бенет кимна одобрително.

Третият член на екипа им беше ниско къдроглаво момиче с очила, за което Барни реши, че е Алисън Редмънд. (Лора му бе споменала за едно миниатюрно свръхинтелигентно джудже от Сейнт Луис.) Тя дойде точно когато професор Лубар започваше традиционната си проповед.

— Първо искам всички да прегледате описанието на тялото, което ще дисекцирате. Малко е вероятно, но ако някой почувства, че това може да е човек, когото познава, моля без колебание да поиска да го преместят.

Господи, помисли Барни, изобщо не се бях сетил за това. Някой, когото познавам — би било гротескно, наистина. После една ужасяващо нелогична мисъл мина през съзнанието му: „Ами ако това се окаже баща ми?!“

— Добре, господа — продължи Лубар, — сега искам да сме наясно с едно нещо. Телата пред вас някога са били живи, дишащи, осезаващи човешки същества. Били са достатъчно щедри да оставят телата си на науката, за да могат дори след смъртта си да служат на човечеството. Искам да се отнасяте към тези хора с уважение. Ако видя някой да си прави непристойни шеги, ще го изритам от курса. Разбрахте ли?

Чу се одобрително мърморене.

Той продължи, но вече с не толкова заплашителен глас:

— Всеки анатом по собствен начин избира откъде да започне да изучава човешкото тяло. Някои започват от най-познатата област — епидермиса или повърхностния епител, и продължават слой след слой да изучават кожата. Но аз поддържам тезата, че трябва да се премине направо към същността на нещата.

После той ги подкани с жест да се съберат около една маса на първия ред, където широкият посивял гръден кош и корем на мъжки труп лежаха открити.

Лицето и шията бяха омотани с парче плат, създавайки впечатлението, че „Джордж“ (както професорът предпочете да го нарича) бе подложен на вечен масаж на лицето. Някои от наблюдателите наполовина очакваха, наполовина се страхуваха, че мъртвецът внезапно ще извика от болка, защото Лубар държеше готов за атака скалпел точно над шията на трупа.

Ръката му плавно се спусна и прободе шията на дълбочина около един инч. Изреди названията на всички слоеве, през които преминава инструмента му, както кондукторът изброява гарите — епидермис, дерма, подкожна мазнина, повърхностна фасция, дълбока фасция, мускул…

И най-после външната стена на меката тъкан бе пробита.

Той продължи да натиска скалпела надолу — движение, с което „разкопча“ кожата, станала твърда като восъчна хартия. Учителят спря за момент да си поеме дъх.

После от една кожена кутия, съдържаща нещо като комплект лъскави дърводелски инструменти, Лубар извади остър назъбен нож и го пъхна в разреза, който бе направил на гръдната кост. Стържещият звук накара зрителите да потреперят, сякаш някой режеше техните гърди.

Професорът отново се впусна в поток от анатомични термини, като през цялото време режеше, ли режеше гръдната кост — манубриум, мечовиден израстък, междуребрени мускули, гръбначномозъчни нерви… Изведнъж гръдният кош изпука и зейна като счупен орех, разкривайки вътрешния двигател на човешкия живот — сърцето. И прегърналите го бели дробове.

Студентите се притиснаха напред да видят по-добре. И докато се надвесваха, се чу звук като при изпускане на балон — нечие тяло се свлече на земята. Всички извърнаха очи към първата жертва на медицинското им обучение. Проснат на пода, по-бял от мъртвеца, лежеше Мори Ийстман.

Барни се наведе и повдигна припадналия си другар. Над главата му се разнесе невъзмутимо спокойният глас на професор Лубар:

— Не се тревожете, случва се всяка година. Ако все още диша, изнесете го навън да вдъхне малко свеж въздух. Ако ли не, поставете го на някоя маса да го дисекцираме.

Барни и един мускулест студент на име Том бяха довлекли Мори на половината път до вратата, когато той започна да идва на себе си.

— Не, не — запротестира Мори с тих глас, — върнете ме обратно. Сигурно е от храната на обяд…

Барни погледна Том, сякаш искаше да му каже: „Хайде да го изправим.“ Когато Мори застана що-годе стабилно, двамата го оставиха и се върнаха да наблюдават демонстрацията.

Лубар бързо ги разведе из гръдната кухина — камерите на сърцето, тимуса, хранопровода, главните артерии и блуждаещия нерв — един от най-дългите електрически проводници, разпростираш се от главата до бъбреците.

На студентите им се струваше, че разглеждат избеляла снимка на органи, които бяха виждали на цветни илюстрации. Всичко, което някога е било червено, розово или мораво, сега варираше в избелели нюанси на сивото.

Внезапно Лубар прекъсна собствените си коментари и попита:

— Какво не е наред тук? — погледна от лице на лице, но всички се мъчеха да избягнат погледа му. Най-накрая се наложи да избере доброволец.

— Ти — посочи той единствения, който учтиво гледаше, встрани. — Какво му е на нашия Джордж?

Ханк Дуайър започна да заеква.

— Аз… аз не разбирам, сър. Абе нищо не му е наред — тялото му изобщо не функционира… искам да кажа — мъртъв е.

Чуха се сподавени хихикания. Не подигравателни, а издаващи облекчение, че не са били посочени. Всички знаеха, че щяха да кажат малко или много същата глупост.

Но Лубар не се ядоса от отговора.

— Да — продължи той без следа от ирония, — съгласен съм, че това е съвсем изначален отговор. Но не забелязвате ли нещо необичайно, мистър…?

— Дуайър, сър.

— Добре, мистър Дуайър, забелязахте ли, че човекът е бил само на четиридесет и четири години, когато е починал? Какво, мислите, го е довело до такъв ранен край? Тези бели дробове нормални ли ви се струват?

Дуайър се наведе напред да ги разгледа по-отблизо. Миризмата на формалин от такова близко разстояние беше ужасна. Но той видя, каквото трябваше да види.

— Дробовете му са доста сбръчкани и изглеждат ужасно черни.

— Което означава, че е бил миньор или страстен пушач. Това черното е въглен. Забелязвате ли и нещо друго, мистър Дуайър?

— Има някаква буца на левия бял дроб — бяла и лепкава като че ли.

— Наподобяваща бяла ружа, може да се каже — с лека гримаса добави Лубар. — Когато започнете да изучавате патология, ще откриете колко много, хранителни метафори се използват. Както и да е, забележете ефекта на шарена сол върху другия бял дроб. Ружата е първоначалната карцинома. А зрънцата сол са метастази — новоустановени колонии от първоначалната злокачественост. И така, ако някой желае да извърши бавно самоубийство, може да пуши на воля, докато димът го възнесе на небето точно както този човек тук.

Всички зашушукаха хорово около поставката на Джордж. Някои, все още неубедени в собствената си смъртност (или в доклада на американското раково общество), си мислеха „Няма да се случи точно на мен. Пуша по две-три на ден, освен когато наближат изпити.“

— Добре — каза професорът, — сега се върнете при масите си и отворете предназначените за вас гърди.

 

 

— Как ще го наречем? — попита Барни своите партньори, когато се отправиха заедно към трупа.

— Какво ще кажете за Леонардо! — предложи Алисън Редмънд. — Анатомичните скици на Да Винчи са не по-лоши от илюстрациите в учебника на Грей, а ги е направил през 1487 г. Всъщност той пръв е използвал щрихи за постигане на триизмерен ефект.

— Добре — съгласи се Барни. — Аз съм съгласен за „Леонардо“. Скиците му наистина са великолепни. А дисекцията вероятно изобщо не е била разрешена по онова време.

— Разбира се, италианският ренесанс е рядко изключение — продължи лекцията си Алисън. — Леонардо всъщност направил дисекция на човешко тяло през 1506 г. вероятно благодарение на приятеля си професор Маркантонио Дела Торе…

— Добре, добре, Алисън — прекъсна я Барни, за да постави турникет на словесния й кръвоизлив. — Вече ни е ясно. Защо не се заловим с основната задача? Кой иска да го резне пръв?

Алисън и Бенет се предложиха в един глас.

— Е, добре, и аз искам — вметна Барни. — Защо тогава не оставим дамата да започне първа?

— Я не ми се прави на кавалер, Ливингстън — отвърна Алисън с неприкрита враждебност. — Аз съм също толкова добра, колкото и всеки мъж, щом съм тук.

— Не се и съмнявам — каза Барни. — В такъв случай ще теглим чоп с клечки.

— Звучи честно — изкоментира Бенет. — Само че кой има клечки?

— Цигарите ми също ще свършат работа — предложи Алисън и извади полупразен пакет „Голоаз“ от джоба си.

— По-добре това, отколкото да ги изпушиш — саркастично изкоментира Барни.

— Тялото ми си е моя грижа — отговори му тя.

— Разбира се, разбира се — полуизвинително каза Барни.

Прекъсна го гласът на професор Лубар.

— Моля обърнете внимание как държа скалпела — беше го сграбчил като лък на виолончело и правеше движение с дланта надолу, което те трябваше да повторят. — Опитайте се да навлезете в кожата под прав ъгъл. Направете го бързо и леко, защото искам да научите пластовете на кожата, подкожната мазнина, фасциите и мускулите по пътя надолу. Така че режете до началото на големия гръден мускул.

Барни, изтеглил печелившата цигара, сграбчи скалпела и се опита да подражава на Лубар възможно най-точно. Тъкмо беше събрал смелост да направи разрез и Алисън попита:

— Искаш ли да погледнеш в учебника, преди да започнеш да режеш?

— Не, благодаря, аз съм бивш спортист. Всички знаем къде са гръдните мускули.

Сега и тримата усещаха напрежението.

— Хайде, Барни — прошепна Бенет с неуверено ободряващ глас, — давай!

Барни се поколеба за секунда. Но бързо осъзна, че много от колегите му са се захванали със задачата. Видя на съседната маса как Ханк Дуайър се прекръсти и бързо заби скалпела. Прииска му се да извърне поглед, но знаеше, че Алисън го гледа съсредоточено.

Той снижи ръката си и прободе сухата като пергамент кожа на Леонардо малко под шията. Беше като да разрежеш хрупкава есенна ябълка.

Нямаше кръв. В известен смисъл така беше по-лесно. Така Леонардо изглеждаше по-малко човек, а по-скоро като восъчна кукла.

— Браво, Барни — прошепна Бенет Ландсман в същото време, когато Алисън по собствена инициатива протегна ръце към гръдния кош и започна да обръща кожата назад с хирургически пинцети и да я защипва.

— Господи — промърмори тя под носа си, — ние сме най-бавната маса в залата: Хайде бе, момчета! Другите там са вече на мускула.

Бенет хвърли поглед надясно и бързо поправи партньорката си:

— Успокой се, Алисън, още са на подмишничната фасция.

— Откъде пък си толкова сигурен? — предизвикателно попита тя, изненадана, сякаш искаше да хване Бенет в някакво предателство — например че е минал материала предварително.

Но отговорът му беше прост — той вдигна анатомичната библия и сладко каза:

— Пише го тук в учебника на д-р Грей, мадам.

Усетил, че трябва да запази мира, Барни благоразумно подаде скалпела и каза:

— Ето, Алисън, ти продължи, ние с Бен ще водим записки.

Тя взе ножа и без да каже дума, започна дисекцията със сръчност и бързина, на които би завидял и опитен хирург.

 

 

— Господи, Барни, страхотно вониш.

След три часа анатомите се изнизваха от залата емоционално и физически изтощени.

— Ако трябва да съм честен, Кастелано, и ти не ухаеш на рози.

— Знам. Иска ми се да се мушна за час-два в някоя автоматична перална.

— Добре, че беше миризмата — призна той. — Така ме зашемети, та почти не забелязах, че режа тяло.

Точно тогава вратите на съседната лаборатория се отвориха и друга група студенти се появиха след първото си занятие. Между тях беше и Грети Андерсън.

— Кастелано — прошепна Барни, — ти попита ли я защо не дойде?

— Не. Нямаше я, когато се прибрах, и аз направо си легнах.

— О! — каза Барни с подновено разочарование. — Предполагам, че вероятно е забравила или Бог знае. Ще ида да я питам.

— Честно казано, мисля, че тя не си заслужава — предупреди Лора. — Както каза майка ми, когато на петгодишна възраст се опитах да пипна реотаните на печката, „Cuidado, te puemaras“^[4].

— Не се безпокой — благодушно отвърна той. — В момента съм толкова хладен, че няма как да се изгоря.

Точно тогава, предметът на разговора им дойде при тях.

— Здрасти, Барни — нехайно каза Грети. — Как се оправяш с тялото?

По дяволите, това момиче не може ли веднъж да каже нещо, което няма сексуален подтекст?

— Чудесно, чудесно — отвърна Барни. И добави, колкото можеше по-небрежно — Ъъ… снощи ми липсваше.

— О, да, Барни. Страшно съжалявам, че не можахме да се видим. Но бях… ами… издебната, така да се каже, от онзи професор…

Издебната или ебната, почуди се Барни.

— … и когато се прибрах в стаята, така ме болеше глава! Опитах се да ти се обадя, но…

— Няма нищо — каза той. — Значи ще излезем друг път и толкоз.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — прелъстително отвърна Грети.

Но не можеше да остане повече. Защото професор Робинсън, преподавателят й по анатомия, мина наблизо и Грети изведнъж си припомни няколко въпроса, които бе забравила да му зададе. Извини се и хукна надолу по коридора, а очите на Барни проследиха възхитителните движения на седалищните й мускули.

Лора видя как Барни наблюдава Грети, и подметна:

— Мисля, че формалинът ти е размътил мозъка. Хайде да махнем тия миризливи дрехи от себе си и да вземем по един душ, а?

Барни все още не беше на себе си.

— Господи, какво ли не бих дал да видя Грети под душа!

— Добре, Ливингстън — саркастично отговори Лора, — ще й направя полароидни снимки и ще ти ги подаря за Коледа.

 

 

Барни бе израсъл с религиозна вяра в качеството на сапуните „Лайфбой“. Но, дявол да го вземе, беше се търкал по груба преценка около петнайсет минути и вместо тялото му да замирише на „Лайфбой“, сапунът замириса на формалин!

— Завинаги ще си остана тук — оплака се той полугласно.

— Като „Филоктет“ на Софокъл — обади се един глас от съседния душ.

— Я обясни неясната връзка — извика Барни, нетърпелив да изхвърли миризмата от съзнанието си.

— Изненадан съм от теб, Барн, мислех, че познаваш класическата митология — отвърна Мори Ийстман. — Филоктет е гръцки герой от Троянската война, чиято рана воняла толкова силно, че приятелите му не можели да го търпят. Затова го хванали и го закарали на един пустинен остров. Но един пророк им казал, че без Филоктет и цялата му воня никога няма да превземат Троя. И ония го върнали. Хубава асоциация, а?

— Не съвсем, Мори, защото тук наоколо всички вонят.

Когато се върна в стаята, Барни натъпка дрехите си в куфара с твърдото решение да използва едни и същи дрипи за часовете по анатомия, колкото е възможно по-дълго време. Но макар че облече съвсем чисти дрехи и бе измил хубаво косата си, формалинът все така плътно го обгръщаше като злокобен ореол.

Миризмата на първокурсниците имаше парадоксалния ефект да ги събере заедно по простата причина, че никой в стола не искаше да седне в близост до тях.

— Колко ли от тия щуротии трябва да запомним? — зачуди се Ханк Дуайър. — Искам да кажа, няма ли да е достатъчно само да разпознаваме основните мускулни групи?

— Това не ти е детска градина, Дуайър. Трябва да знаеш названията на всичките триста мускули, устройството им, как се свързват и как функционират. Да не говорим за двеста и петдесетте сухожилия и двеста и осемте кости…

— По дяволите, Уаймън — изръмжа Барни. — Не сме в настроение да те слушаме как ни обясняваш колко сме тъпи. Ако не млъкнеш, ще те закараме в залата и ще ти направим дисекция за упражнение.

 

 

Барни се насили да учи почти до единайсет часа. После позвъни в стаята на момичетата да провери дали Грети ще склони да пийнат набързо по едно кафе. Телефонът обаче вдигна Лора.

— Здрасти, Кастелано, мога ли да говоря с Грети?

— Ако я намериш. Не съм я виждала отпреди вечеря. Да й оставя ли бележка, че нейният упорит обожател се е обаждал?

— Не, сигурно си ги има с хиляди. Ще сляза долу да хапна нещо и ще си лягам. Искаш ли да пием по едно кафе или нещо друго?

— Много късно, Барн. Току-що си измих косата. Но съм трогната, че все още мислиш за мен — после тя смени темата, като попита: — Как върви ученето?

— Засега е точно като с Мики Маус — запомняй, запомняй, запомняй. Дали ще стана по-добър лекар, ако запомня името на всеки микрон от тялото? Всеки глупак би могъл да научи тия тъпотии наизуст.

— Затова има изобилие от глупави лекари, Барн — те знаят имената на всичко и значението на нищо. Аз, както го виждам, до две години изобщо няма да видим болен човек.

— Поправка, Кастелано. Ако дойдеш да закусваме заедно, ще видиш истинска баскетболна развалина.

Барни й пожела лека нощ и слезе по стълбите към машината за сладкиши, където пръсна осемдесет цента за четири вида шоколадови вафли.

Когато тръгна обратно по коридора към килията си, той чу тракането на пишеща машина. Можеше да бъде само един човек — естетът Мори, чиято врата беше отворена, за да може случайният минувач да зърне твореца в процес на работа. Барни затаи дълбоко дъх, когато минаваше покрай стаята му.

Но не успя да се измъкне.

— Ливингстън!

— О, здрасти, Мор. Бях се запътил към леглото. Направо съм скапан от днешния ден…

— Емоционално изтощен?

— Абсолютно.

— Травматизиран?

— Предполагам.

— И все пак дълбоко развълнуван от първата среща с мъртво тяло?

— Ами честно казано, предпочитам да срещам живи тела.

— Добре, това е много добре — Мори започна яростно да блъска клавишите на машината и Барни се опита да се измъкне.

— Ливингстън, още не можеш да си тръгнеш!

— Защо, Мор?

— Трябва да видиш какъв е бил всъщност първият ден в медицинския институт.

— Сериозно? А къде, по дяволите, мислиш, че бях?

— Хайде де, виж колко живо съм описал целия Sturm und Drang^[5] — той му подаде купчина жълти листа и накара посетителя си да ги вземе.

Барни нямаше настроение за нищо друго, освен да спи. Но все пак долови известна паника в гласа на Мори.

— Добре — предаде се той и се друсна в неоправеното легло на домакина си. — Дай да видя как животът е пречупен през призмата на изкуството.

И остави калоричните си деликатеси.

— Страхотно — отбеляза ликуваш Мори, като се пресегна към една от вафлите и започна да я разопакова. После се обърна към Барни и попита с пълна уста: — Нали нямаш нищо против, Ливингстън? Толкова се бях отплеснал, че не слязох на вечеря.

Барни започна да чете. Мори беше възпроизвел добре чувствата, страха и трепета, вълнението при вида на отвореното човешко тяло, решило да им изложи на показ загадките си. Дори имаше хумористичен елемент — припаднал студент, когото състрадателният разказвач бърза да свести. Но не съвсем умелата размяна на героите бе ясно доловима — Мори беше онзи, който наблюдаваше съсредоточено професор Лубар, а припадналият студент не беше друг, а именно Барни.

Мори се надвеси над него със странна гримаса.

— Хубаво е, нали?

Барни се почувства неловко. Защо бе изменил истината?

— Мори, не си обяснил нищо за гръдната кухина.

— Това е литературна творба, за Бога. За масовия читател.

— Знам. Но някак масовият читател не добива впечатлението, че си погледнал дори…

— Погледнах — запротестира той почти неистово.

— Тогава защо не си описал дори проклетото сърце? Самите литератори биха се зарадвали на това.

— Ливингстън, започваш страшно бързо да се превръщаш в досада.

Барни остави тази забележка да мине покрай ушите му като боксьор, който подкляква, за да избегне удар.

— Слушай, Ийстман, искам да ми отговориш направо. Върна ли се на вашата маса, след като… ти стана лошо?

— Накъде биеш? — неловко запита Мори.

— Имам предвид дали остана до края в часа по анатомия?

Очите на Мори бяха като на изплашен бухал.

— Не разбираш ли, Ливингстън? Те всички се смееха. И ти се смееше заедно с другите.

— Кои други?

— Нали ги чу! Всички от курса ми се подиграваха.

Нарастващо безпокойство обзе Барни. Той се наведе по-близо до Мори и тихо попита:

— Искаш ли да поговорим за това, което те тревожи?

— Я си таковай майката, Ливингстън, да не си ми личен психоаналитик!

— А ти имаш ли си психоаналитик, Мори?

— Не е твоя работа, разкарай се оттука и ме остави на мира! — той зарови лице в ръцете си и захлипа.

Барни разбра, че всъщност това бе молба да не го оставя. Освен това беше ясно, че Мори спешно има нужда от професионална помощ.

— Ще си тръгна, ако това искаш — каза той тихо. — Но мисля, че трябва да се обадиш в здравната служба.

— Не мога — отговори Мори с налудничаво кикотене. — Баща ми не вярва на психоаналитиците.

— Как така?

— Той самият е такъв — а после изстреля без всякаква връзка: — Баща ми ме мрази и в червата.

— Защо? — запита Барни, външно спокоен, но с отчаяното чувство, че терапевтичните му способности са абсолютно недостатъчни.

— Защото убих майка си — отвърна сериозно Мори.

— О! — беше всичко, което успя да произнесе Барни.

— Всъщност не съм — обясни Мори. — Бях само на две години, когато тя се нагълта с някакви таблетки и умря. Но баща ми мисли, че вината е моя.

Барни разбра, че няма време за губене.

— Виж, отивам до кенефа за малко. Но веднага се връщам.

Когато Барни се обърна да излезе, гласът на Мори стана заплашителен:

— Само гледай да се върнеш бързо, мамка ти!

В края на коридора до стълбищната площадка имаше телефон. Барни бе останал без дъх от тичане, когато помоли в слушалката да го свършат със студентската здравна служба.

Дежурен беше някой си доктор Рубин. Гласът му звучеше спокойно и утешително и Барни избълва основните подробности за състоянието на приятеля си.

— И сега какво трябва да направя? — попита нетърпеливо той.

— Предлагам да слезеш при мен да си продължим разговора — отвърна лекарят.

— Но не може ли да го оставя във ваши ръце сега? Толкова много още имам да уча…

— Моля те, Ливингстън — състрадателно каза Рубин, — не е необходимо да продължаваш цялата тая шарада за „твоя приятел“. Няма нищо срамно. Вече се видях с няколко твои колеги тази вечер, които имаха същите… проблеми.

— Не, не, докторе, вие не разбирате!

— Напротив, разбирам — настоя лекарят. — По-добре ли ще се почувстваш, ако аз се кача при теб?

— Добре — предаде се Барни. — Можете ли да дойдете на площадката на третия етаж, колкото се може по-скоро?

Рубин се съгласи. Барни затвори и почувствал напрежението от последния един час, се повлече бавно към стаята на Мори.

Нямаше го.

А прозорецът беше отворен.