Ерик Сийгъл
Лекари (16)

15.

— Имам рак — обяви Ланс Мортимър.

— Какво?

— Имам повече рак от всички други в института. На Барни му трябваха няколко секунди, за да схване, че Ланс говори за предметни стъкла с проби от карциноми на пациенти.

— Чудесно, Ланс. Предполагам, че както обикновено имаш и по няколко резервни и за приятелите си.

— Точно така, включително сифилис и гонорея. Ей, очертава се страхотен семестър!

През цялото есенно-зимно полугодие студентите се оплакваха от „безсмислието“ на учебната програма — труповете по анатомия, сухото зубрене на химични съединения, пълното отсъствие на всякаква, дори далечна връзка с болести.

Новият семестър щеше да поправи това, макар и не дотам, че да ги изправи пред истински жив пациент.

— Патологията — от гръцката дума pathos, означаваща страдание — е болестната страна на хистологията. Миналият семестър разглеждахме микроскопски препарати със здрави тъкани. Сега ще изучавате същите тъкани в болестно състояние. С други думи, връзката между патология и хистология е като тази между прояденото дърво и махагона, или, по-меко казано, между туршията и пресните краставици, или киселото и прясното мляко например.

Така говореше Брендън Бойд, професор по патология, известен като най-енергичния лектор в университета, описан от един студент като „човек, който кара смъртта да живее“.

— В крайна сметка — продължи той, като премина към историческите измерения на предмета, — тази наука е била известна на египтяните преди приблизително 4000 години и ние разполагаме с техни текстове, в които се описват различни травми, тумори и инфекции. В това отношение Хипократ е бил истински новак и можем да му бъдем признателни само за това, че е създал строен метод за систематизиране на болестите. Великият Гален, личен лекар на римския император Марк Аврелий, разпознал наличието на гной в урината като признак за инфекция на пикочния мехур или бъбреците и открил причините за някои смъртоносни заболявания. — После додаде: — Ние, патолозите, сме си спечели ли заслужено славата на непогрешими. Случва се някои колеги от другите отделения да сгрешат диагнозата, но аутопсиращият неизменно намира верния отговор. С други думи, може и да не сме в състояние да ви излекуваме, но поне ще ви кажем от какво сте умрели.

Студентите се разсмяха одобрително.

— Нали ти казах — прошепна Ланс на Барни, — наистина е симпатяга.

— Има доста черно чувство за хумор.

— Ами нали е патолог.

— В зората на медицината — поде отново Бойд, — смятали, че болестите се причиняват от зли духове, невидими за окото. В края на XVIII век обаче въведените от Ван Льовенхук подобрения в микроскопа започнали да се прилагат в практиката и станало ясно, че духовете имат форма, размери и подвижност. Започнали да ги наричат с различни имена: „бактерии“ — термин, изведен интересно от гръцко-римската дума за подвижна пръчица, „вируси“ — от латинската дума за отрова, „фунги“ — от гръцката дума за сюнгер или латинската за гъба, както предпочитате, или най-общо — просто „микроби“. Сред първите съвременни бляскави рицари, убили невидимите змейове със също толкова невидимите си саби, бил Луи Пастьор. Многобройните му победи включват ваксината срещу антракса по животните, ваксината срещу бяс по хората, да не говорим за пастьоризацията на млякото. Французите, които с любовта си към алкохола издигат цирозата на черния дроб до нивото на изкуство, останали поразени от откритието на Пастьор, че ферментацията при производството на вино и бира се предизвиква всъщност от доброкачествени микроскопични клетки — дрожди. Оттук виждаме, че и микробите понякога могат да бъдат полезни. Във всеки случай фронтовата линия била установена. Мик робите били врагът — съобразителен, коварен, безмилостен, способен на безброй превъплъщения. Учените-медици били „добрите“, яхали бели като левкоцити коне и с очите си като с микроскоп претърсвали привидно невидимия свят за следи от врага. Трябва ни един Омир или поне „Оксфордския справочник по медицина“, за да отдадем дължимото на всички герои в тази вековечна борба. Ще възпеем ли сър Джоузеф Листер, вдъхновения от Пастьор англичанин, който прозрял очевидната за всички днес истина, че в операционните зали не бива да има микроби? Великото му постижение е обезсмъртено далеч по-скромно от това на Пастьор в препарата, познат на всички, страдащи от неподходящ за целувки дъх — „Листерин“. Никоя епопея на антисептичните средства не може да пропусне мис Флорънс Найтингейл, която почти саморъчно строявала военни и цивилни в санитарен ред. Да споменем и Ерлих, изстрелял вълшебния куршум в сифилиса. Не питайте за кого, била Нобеловата камбана — била е за него през 1908 година.

След тези думи професорът понижи глас и принизи стила си:

— И нека се надяваме, че ще бие и за някого в тази стая. Както моето поколение стана свидетел на победата на Джонас Салк над детския паралич, може би някой от вас ще отърве човечеството от друга напаст.

Това беше веруюто на Медицинския факултет в Харвард. За това бяха предопределени.

 

 

Общоприета, макар и груба, е метафората, че за да станеш лекар, трябва бая да нагазиш в лайната.

През втория семестър първокурсниците откриха, че въвеждането им в професията включва буквално работа с изпражнения. Нещо повече, направо с техните собствени.

Бактериологията въвежда студента в необятното разнообразие от микроорганизми в цялото тяло, най-вече във фекалиите и слюнката. „Ако щете — предупреди ги професорът, — десет пъти на ден да си миете зъбите, в устата ви пак ще пъплят близо сто милиарда бактерии.“

Първото лабораторно занятие беше да проведат бактериологичен анализ на фекалии. Разделиха ги по двойки, като задължение на единия партньор беше да достави материала.

За да има пълна демокрация, избраха лабораторните двойки по азбучен ред. Барни очакваше, че ще изпълнява неприятното задължение заедно с добрия си приятел Бенет, тъй като предположи, че имената „Ландсман, Бенет“ и „Ливингстън, Барни“ ще бъдат едно до друго в списъка на групата. Съвсем забрави, че между тях беше „Лазаръс Сет“^[1].

Барни познаваше Сет само по физиономия. Беше слабичък попрегърбен младеж с очила и със зле поддържана светлоруса коса. Седеше на първия ред на всички лекции и изписваше страница след страница като обезумял, но никога не вдигаше ръка нито задаваше въпроси по време или след това занятие.

Когато се срещнаха на масата, Барни откри, че Сет е дори по-нисък и слаб, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Всъщност телосложението му напомняше много на Барни за известните рекламки с Чарлз Атлас от комиксите в детството му. Сет би могъл да позира за някой от хилавите „44 — килограмови сополанковци“, в чиито лица хулиганът на брега не спира да рита пясък.

Сет предложи стеснително да достави материала и дори да приготви самите препарати, ако Барни е гнуслив.

— Не, не — побърза да възрази Барни, да не би да се поддаде на изкушението. — Аз ще направя половината препарати, Сет, а ти направи другата.

Колегата дребосък кимна и двамата се заловиха за работа. За броени минути всякакво чувство на гадене изчезна, още повече че багрилните вещества, които използваха, видоизменяха фекалната материя в ново вещество. Барни зася с памучен тампон пробата на Тайер-Мартинова среда, за да провери дали ще порасне микроорганизмът причинител на една от най-гадните венерически болести, след това се залови да приготвя препарати, които щяха да покажат, че чревните бактерии са едновременно дружелюбни и коварни.

По-голямата част от следобеда двамата работиха мълчаливо. В пет вече бяха свършили с препаратите и бяха засели различните петрита за следващите упражнения и зловония (асистентът в лабораторията ги предупреди, че когато пораснат, „някои култури започват така да миришат, че и на мен ми прилошава“).

Докато се мъчеха да изчистят следите от труда си, Сет отбеляза:

— Значи в устата си имаме повече микроби, отколкото са звездите в цялата вселена. Не е ли фантастично!

— Само да не се наложи да ги помним до една с имената — каза Барни полу на шега.

Но както пролича от първото домашно упражнение, май щеше да се наложи да ги учат.

Трябваше да назубрят такива мистерии, като кои FpaM-отрицателни пръчици се срещат в червата и кои Грам-положителни коки обикновено се намират в храчката. Кои бактерии растат на гроздове, кои в редици, кои показват характерен растеж върху агар, кои препълват петрито и кои бактерии изискват анаеробни условия.

„Няма начин да се измъкнеш“ — мислеше си Барни.

Предварително бяха наясно какво ще представлява изпитът накрая — ще трябва да разпознаят загадъчен препарат. Господи, каква колосална загуба на време! Нима някой, та дори и асистентът Брус, действително помнеше всичко това след изпита? Все едно да научиш наизуст телефонния указател, след като ясно съзнаваш, че телефонните справки работят двадесет и четири часа в денонощието.

В полунощ, докато учеше, на вратата му се почука. Не беше в настроение да дава обичайната безплатна терапия на потиснатите — самият той имаше немалко нужда от такава, та затова се провикна:

— Ливингстън го няма. Премести се в психиатрията.

Тримата му посетители явно не повярваха и влязоха в уютната стаичка на Барни, която се намираше в неопластичен безпорядък: чифт чорапи лежаха захвърлени до „Анатомията“ на Грей, до микроскопа бяха струпани върху вехто издание на Емили Дикинсън купчина предметни стъкла.

Медицнте-влъхви, и тримата необичайно високи, му бяха непознати, ако не се броеше червенокосият, когото Барни смътно си спомняше отнякъде.

Водачът им носеше бяла манта и стетоскоп и се представи като „Скип Елсас — третокурсник“, след което премина направо към въпроса:

— Ливингстън, нуждаем се от помощта ти.

Леко замаян от недоспиване, Барни измърмори:

— Не разбирам. Нещо с училище ли е свързано?

— Ами да кажем, че това, от което се нуждаем, е и тангенциално, и епицентрово — обясни Скип.

— Нищо не ми говори тоя научен език — отвърна Барни, объркан повече от всякога.

— Положението е следното, Ливингстън — подзе Скип: — Всяка година между Медицинския и Юридическия факултет се провежда приятелска баскетболна среща…

— Само за майтап… — вметна червенокосият.

— … и може би за няколко незначителни облога — допълни Скип. — С годините е станала известна като среща за „Купата на гадните номера“, което ще ти подскаже колко е приятна. Имаш ли желание да участваш?

— Желание имам, време — не. Чака ме толкова учене, че през следващите три месеца смятам да откажа яденето и съня.

— Струва ми се, че не разбираш — продължи Скип, вече по-настоятелно. — Деканите вземат срещата много на сериозно. Не мисля, че ще гледат с добро око на някой, който съзнателно отказва.

— Ей, момчета, говорите, сякаш става въпрос за война.

— Така е, Ливингстън, така е. Нещо като световна война между професиите. И никога никой поканен да защитава каузата не се е осмелявал да откаже.

— Би било равносилно на самоубийство — поясни вторият посетител, който беше с тъмна къдрава коса като тази на Барни. — Такъв човек няма пукнат шанс да оцелее, ако деканът научи, че е изклинчил. Е, Ливингстън, какво ще кажеш?

— Че съм посредствен играч. Ако търсите хора от класа, защо не попитате Бен Ландсман? Играл е полупрофесионален баскетбол във „Фиат — Торино“.

— Знаем — отвърна Скип с глас като на Хъмфри Богарт. — Вече поприказвахме с него.

— Е, и?

— Изчаква — обясни червенокосият. — Казва, че ще играе, ако ти играеш.

— Ей, момчета — взе отново думата Скип. — Стаята на Бен е доста по-голяма. Защо не се преместим всички там и да обсъдим въпроса?

Барни пое дълбоко въздух и стана.

— Не е много висок — не се стърпя да отбележи къдравият.

— Не се кахъри. На игрището е истински Джордж Майкън — подметна червенокосият.

От ласкателното сравнение с легендарния централен нападател на „Минеаполис Лейкърс“ адреналинът в тялото на Барни закипя. Преди да излезе с триото от стаята, той грабна спортната си фланелка от колумбийския отбор и я преметна през рамо. Подхождаше за случая.

Десет минути по-късно вече се бяха разположили върху покрития с килим под в стаята на Бенет и разучаваха различни стратегически документи.

— Проблемът с проклетите юристи е, че вземат в отбора си зверове — обясни Скип. — Имат две истински горили, които са играли професионален баскетбол — и като погледна Бенет, добави: — Нямам предвид някакви жабарски лиги, а Нюйоркската Баскетболна Асоциация. При тях е Мак Уилкинсън, човекът-танк.

— Централният нападател на Ню Йорк! — втрещиха се едновременно Бенет и Барни, а Скип кимна мрачно:

— Целият, с всичките му два метра и тринайсет сантиметра.

— Да, но е пенсионер — Барни опита да повдигне отборния дух. — Стар е. Сигурно има 32–33 години.

— На 35 е — уточни къдравият. — Движи се като охлюв.

— Въобще не може да се движи — Скип замълча и неочаквано изплю камъчето: — Изпратих няколко разузнавачи в салона на юристите да го проверят. През цялото време стоял и се подпирал на вратата.

— Че това не е по правилата — възнегодува Бенет.

— Кажи го на юристите — тросна се Скип, — те си имат свои понятия за честно и нечестно.

Къдравият се присъедини:

— Тези юристи са най-мръсните играчи, които сте виждали. А като си помисля какво ще бъде тази година, когато с тях е веселият зелен гигант, тръпки ме побиват. Нали така, Ливингстън?

Барни вече съвсем се беше запалил:

— Слушайте, момчета — убеждаваше ги той. — Щом не може да се движи, ще трябва просто да не му се пречкаме. Може да играем и ъглово.

— Наистина ли мислиш, че можеш да играеш шейсет минути, без да се сблъскаш с Мак Танка? — попита недоверчиво Скип.

Барни кимна:

— За славната ми кариера може да се каже само, че съм пълна противоположност на крал Лир. Съгрешавал съм повече, отколкото са съгрешавали срещу мен.

Бенет изгледа благосклонно колегата си и снизходително се усмихна:

— Ще ти го припомня, когато се озовеш в болницата със счупен гръбнак, Барн — след това се обърна към Скип — Само петимата ли сме?

— Има още трима-четирима вероятни, но светлата ни надежда — извинявай, Бенет, това беше метафора — е главният хирург на института. Ако той успее да се измъкне от лекции, може и да проснем няколко трупа. Във всеки случай ще бъдем най-малко седем-осем, но истинските ни шансове да си върнем обратно купата са в тази стая. Така че нека се уговорим да започнем от утре тренировки в салона на Вандербилт в полунощ.

— В полунощ? — потрепери Барни.

— Единственото време, в което всички сме свободни. Някой друг има ли да казва още нещо?

Обхванат от спортсменски дух, Барни Ливингстън произнесе благословията си:

— Колеги медици, разрешете ми да ви припомня без смъртните думи на Уилям Шекспир, по-точно от „Хенри VI“, част II: „Да убием всички адвокати!“

В това време нощните любители на джогинга по авеню „Луи Пастьор“ чуха слисани няколко плътни мъжки гласа от един прозорец на третия етаж на Вандербилт Хол:

— Смърт на адвокатите!

Най-простото обяснение беше, че група техни колеги са се пробвали на ЛСД.

 

 

Лора реагираше странно на по-неприятните страни от следването по медицина. В лабораторията за животни тя прояви отчайваща емоционалност. Затова пък по патология, където се срещна отблизо с тежки болести и зловонни вещества, запази учудваща невъзмутимост. Повтаряйте си, че курсът е само няколко месеца и общият сбор неприятности, възлиза само на няколко дузини часове.

Не било така обаче за баща й, когато навремето пристигнал за пръв път в Америка. За да му дадат разрешително да лекува, трябвало пет години да се блъска с тази безсмислена черна работа.

Капризите на азбучния ред наредиха Лора и Грети Андерсън да работят на съседни маси по патология, всяка от тях с колега мъж, когото виждаха за първи път.

Един късен следобед Брус, прилежният асистент, се приближи до тях с правоъгълна пластмасова кутия в ръка, подобна на кофичка за сладолед.

— Имам специална изненада за вас — съобщи той бодро. — Първият ви пресен екземпляр, взет преди по-малко от час, и то направо от операционната.

— Какво е това, Брус? — попита Лора предпазливо.

— Без паника, Лора, не е нужно да си професор Бойд, за да го разпознаеш.

Остави кутията на масата. Момичетата и партньори те им приближиха, а той махна капака.

Грети ахна и извърна ужасена лице. Дори двамата мъже бяха явно отвратени, само Лора твърдо не откъсваше поглед от съдържанието.

Беше женска гърда, отрязана очевидно от представителка на бялата раса. Зърното беше леко обезцветено, но все още различимо на върха на трогателна купчина жълти точици.

— Е? — ухили се асистентът. — Спечелих ли вечната ви благодарност? В крайна сметка единственото сигурно нещо, на което можете да разчитате по време на клиничната си подготовка, е рак на цицата. Та… видяхте карцинома, нали?

— Да, видяхме го — промълви партньорът на Лора, късо подстриган, атлетичен младеж на име Шелтън Бърнс, който беше женен и обезпокоен от мисълта, че това може да се случи със собствената му жена.

Лора потупа Грети по рамото възможно най-небрежно:

— Андерсън, виждаш го, нали? Онова малко образувание, което прилича на парче чакъл. Това е карцинома. Нали, Брус?

— Точно попадение, Лора. Какво гадно камъче!

„Също като теб, драги“ — допълни наум Лора.

— Е — асистентът си даде вид, че бърза. — Ще го вземе ли някой от вас, или да предложа скъпоценния екземпляр на някой екип от съперници?

Партньорите се спогледаха. Веднага стана ясно, че задачата не е по силите на Грети. Преди Лора да събере смелост да посегне, Шелдън се наведе и загреба с шепи пихтиестата маса.

— Горкичката жена — изказа гласно мисълта си Грети.

— Е де, е де, Грети — смъмри я асистентът, — трябва да гледаме професионално на тези неща.

— Точно така, Брус. Затова на следващата Коледа ще ти подарим карциномен тестис — сряза го Лора.

Асистентът побърза да се оттегли.

— Какво ще правим сега? — попита Шелдън неспокойно.

— Да видим дали можем да поставим част от карцинома върху предметно стъкло — Лора се постара да звучи клинично.

Шелдън кимна и сложи образеца върху лабораторен поднос.

— Много потискащо — призна той откровено.

— Да — съгласи се Лора, — какво ли е да ти е на главата?

— Жената сигурно е била под упойка, — успокои я Грети.

— Не — отвърна замислено Лора, — имам предвид как ли се е чувствал хирургът, който я е оперирал?

 

 

В крайна сметка Скип Елсас успя да набере всичко на всичко осем гладиатори, готови да кръстосат шпаги с Мак Годзилата, човека-танк, и компания. Тези, които бяха играли вече веднъж срещу юристите, рядко приемаха предизвикателството втори път.

В паметната нощ преди мача вечеряха в заведението на Хауърд Джонсън на „Мемориъл Драйв“: малка пържола, картофи на фурна и шоколадова мелба. Барни беше едновременно окуражен и изненадан, когато Скип съобщи, че вечерята им е спонсорирана от кабинета на декана.

— Значи наистина се вживяват? — помита Бенет.

— Само колкото на живот и смърт. Според неофициални слухове Холмс се обзалагал всяка година на една хилядарка с колегата си от факултета за адвокати.

— Господи! — ахна един от атлетите. — Значи ще ни убие, ако загубим.

— Може да се каже и така — отвърна Скип с безизразно лице — ако не спечелим, имаме всички шансове да ни предложат като трупове на първокурсниците догодина.

 

 

Гимнастическият салон „Хеменуей“ беше препълнен. Публиката се състоеше най-вече от юристи и гаджетата им, тъй като Медицинският факултет се намираше далеч отвъд реката в Бостън.

Гостуващите медици бяха посрещнати на игрището от вълна дюдюкания и алкохолни пари. Но привикнали да запазват клинично хладнокръвие, те започнаха дисциплинирано да разгряват. Докато разтягаше мускулите си и разгряваше, Барни забеляза, че на първата редица в средата седи не само деканът Холмс, но и всички посивели величия на целия Медицински факултет. „Какво пък, по дяволите, не ми е за първи път. Тия дърти пръдльовци не могат да ме уплашат. Добре, че убедих Кастелано да си остане вкъщи да учи.“

И тогава се случи неизбежното.

Той беше толкова грамаден, че с исполинското си туловище почти закриваше лампите на тавана. Танкът Мак Уилкинсън, 157-килограмов колос, в сравнение с който статуите в храма Лукеор изглеждаха като джуджета, излезе тромаво на игрището, а баскетболната топка беше като зрънце в гигантската му лапа.

— О, Боже! — простена Барни. — Тоя е страшно дебел. Искам да кажа, патологично дебел.

— Защо не отидеш да му го кажеш лично? — усмихна се Бенет.

— Може… след мача. След като го поразиграя първото полувреме.

Планът на медиците беше прост. Като приемаха, че юристите не са във форма — Уилкинсън беше главният, но не единствен пример, смятаха да протакат играта и след това да се възползват от неминуемата умора на противника през второто полувреме.

И наистина, така пестяха силите си, че в началото на двубоя Скип Елзас дори не си направи труда да улови топката, а остави Уилкинсън да я запрати на свой съотборник. За огромно облекчение на медиците, когато съдийският сигнал обяви края на първото полувреме, юристите водеха само с шест точки.

В съблекалнята Скип каза на играчите си с професионална загриженост:

— Гълтайте много течности, момчета. Тук е горещо като в пещ. Нищо чудно, ако юристите са надули нарочно парното, Адски съжалявам, че не взехме солни таблетки.

— Аз имам лекарства — произнесе познат глас откъм отсрещната редица гардероби.

Беше деканът Холмс с черна чанта в ръка. Миг по-късно баскетболистите поглъщаха съединение, което щеше да възстанови не само намалелия натрий, но и изчерпаните електролити.

— Как е положението, момчета? — попита деканът бащински.

— Играят страшно мръсно, сър — изказа Барни мнението си, което деканът едва ли оцени като експертно.

— Забелязах, Ливингстън — отвърна той. — Тази година, изглежда, са по-зле от всякога.

— Да, и затова се крият зад Уилкинсън като зад огромна секвоя.

— Наистина — съгласи се Холмс, — но ако продължим сравнението, Мак е здравата сраснал със земята. Не можете ли да се възползвате от неподвижността му, Скип? — обърна се той към капитана на отбора.

— Да, сър. Запазили сме някои бързи разигравания на топката за второто полувреме.

— Хубаво — кимна деканът. — В такъв случай по-добре да ви оставя да си гледате работата.

В самото начало на второто полувреме стана ясно, че и двете, страни са изтощени. Победата щеше да е не на страната на по-бързия отбор, а на този, който е в по-добра форма. И докато минутите се точеха мъчително бавно, играта сякаш се изроди от баскетбол в някакъв човекоубийствен футбол без защитни екипи.

Барни, който никога не се бе страхувал да се хвърли с главата напред за топката, на няколко пъти буквално беше смачкан от камара играчи, които скочиха върху му. Колената му се обелиха, ребрата му се натъртиха. Някъде по средата на последната четвърт при изравнен резултат 56:56, медиците останаха само с петима играчи. Но те бяха възстановили адреналина си достатъчно, че да подновят голямото тичане.

И сега пред наелектризираната, скочила на крака публика те постепенно започнаха да печелят преднина. Две, четири, шест, после седем точки в полза на гостите. Ръцете ги сърбяха. Скип Елзас грабна рикоширалата след неточен изстрел на юрист топка и я подаде на Барни, който беше вече в средата на игрището. Той на свой ред я запрати на, Бенет, който се озова под коша на юристите сам-самичък, с изключение на един защитник — Мак Уилкинсън.

Бенет замахна към коша. Уилкинсън замахна срещу Бенет. Последва сблъсък. Скупчване. Съдийска свирка. Бенет сякаш напълно изчезна под планина от ръце и крака.

За общо изумление реферите отсъдиха фаул на Бенет — за груба игра. Но първо трябваше да отлепят преплетените играчи от пода. След дълги усилия трима негови съотборници успяха да повдигнат Танка и Бенет се появи на бял свят. Държеше се за глезена и се гърчеше от болка.

— Бен, добре ли си? — попита Барни разтревожено.

— По дяволите — изохка той с разкривено лице. — Май имам нещо счупено. Адски ме боли.

— Отдръпнете се, отдръпнете се! — прозвуча властен глас.

Беше деканът Холмс и с него още две университетски светила.

— Направете му място да диша! — заповяда друг лекар.

Барни и останалите му съотборници изпразваха една след друга пластмасови чаши вода и премисляха бедата си. Ами ако Бенет не е в състояние да продължи? Да се откажат ли, или да продължат четирима срещу пет? И в двата случая ситуацията беше зловеща.

Обезпокоен повече за Бенет, отколкото за изхода на двубоя, Барни се опита да се добере до приятеля си. Но университетските величия бяха наобиколили пострадалия отвсякъде и един от заместник-деканите отпрати Барни с ръка. Дори реферът не можеше да надзърне. А задължителното прекъсване вече изтичаше и играта трябваше да се възстанови.

В мига, в който прозвуча съдийският сигнал, кръгът от лекари се разкъса и Бенет отново се появи. Деканът Холмс със загрижен вид му помагаше внимателно да се изправи на крака. Бенет стъпи предпазливо на десния си крак, после закуца малко по-уверено. Кимна на рефера, че е добре, и махна успокоително към Барни.

Медиците трябваше просто да обуздаят топката, за да замразят резултата. Бяха се приготвили за тази щастлива възможност и макар че юристите им устройваха нападения по цялото игрище, съумяха да поддържат маневрираща игра, за да убият времето до финала и да не бъдат убити самите те.

Когато бе даден последният съдийски сигнал, Купата на злоупотребите се върна при истинските си притежатели — факултета по медицина!

Уравновесеният декан Холмс скочи на крака и нададе възторжен вик. След това възвърна отново самообладанието си изпълнен с достойнство, отиде да стисне ръка на декана на юридическия факултет (и вероятно да си получи прословутите хиляда долара).

Скип и Барни помогнаха на Бенет да се качи в кола и потеглиха към спешното отделение, където вече ги очакваха.

По пътя Бенет започна да стене и да се мята, а лицето му се свиваше от остра болка.

— Бенет, добре ли си? — попита Барни.

— Не, по дяволите! — изскърца той със зъби. — На проклетия новокаин му минава действието.

— Новокаин ли ти биха? — удиви се Барни.

Бенет кимна:

— Плюс още нещо. Не разбрах какво е.

— Представи си какво щяха да ти инжектират, ако не бяхме спечелили — опита се да прояви духовитост Барни.

Но Бенет не се засмя.

А и на Барни не му беше до смях. „Струваше ли си медиците да бият на такава цена?“ — питаше се той.