Ерик Сийгъл
Лекари (39)

38.

Веднага щом се прибра вкъщи, Сет разказа случката на Джуди и тя сподели опасенията му.

— Ако Тим точно това е искал, защо не го е направил сам? — каза ядосано тя. — Излага на опасност живота на всички ни.

Сет потвърди думите й с поглед. Той много добре знаеше, че това, което те смятаха за милост, много други биха сметнали за убийство.

— Тим трябва да ми се обади тази вечер — напомни й Сет. — Наистина не знам какво да му кажа.

— Кажи му да върви по дяволите.

Сет се замисли дълбоко. Накрая продума:

— А семейство Карсън?

— О, Господи — отговори измъчено Джуди, — да не мислиш да направиш това, за което те моли Тим…

— Не ми пука за Блустоун — отвърна той с очи, вперени в пространството между тях. — Но ми е жал за тези хора. Цялото семейство се мъчи — и краят му не се вижда.

— Не, Сет — възпротиви се Джуди. — Не поемай такъв риск…

Гласът й заглъхна. Тя усещаше, че той е взел присърце съдбата на мисис Карсън и вече е решил.

Малко след девет часа телефонът иззвъня. Беше Тим Блустоун. Обаждаше се от Индиана.

— Сет — започна той, — нека да ти обясня…

— Налага се — прекъсна го Сет. — Искам да знам какво точно си казал на Карсънови и защо.

— Казах им, че познавам един много отзивчив лекар, който би могъл да им помогне. Нямам кураж да го направя сам, Сет. Освен това видях те да излизаш от стаята на Мел Гаткович в нощта, когато умря. И после се чудех…

Сет не можа да му отговори. И не посмя да попита на кого още е казал.

— Това са особени обстоятелства, Сет — защитаваше се Тим. — Карсънови са добри, почтени хора. А Марджи — жената — е вече половин човек. Тя се измъчва жестоко. Изпратил съм ти в писмо необходимите данни. Сигурно утре ще го получиш. Виж, семейството е толкова отчаяно, че ме помолиха — нали разбираш — да направя нещо. Първоначално отхвърлих идеята. Но напоследък, като видях как състоянието на Марджи се влошава, реших, че са прави. Той замълча и после изтърси: — Да можеше някак да го направим двамата, Сет. Така поне ще си поделим тежестта.

„Тим, глупако, помисли си Сет, не разбираш ли, че това не може да се подели? Дори ако само помогнеш, пак ще поемеш целия товар върху себе си.“

— Добре, нека да прочета бележките по случая й и ще ти се обадя.

— Вкъщи, не в кабинета ми, моля те.

— Много ясно — отговори Сет, без да прикрива раздразнението си.

 

 

Досието пристигна по пощата на следващия ден. Сет се обади на Тим малко преди десет.

— Прав си — рече той, — никой не заслужава да страда така. Ще действаме по… предложението ти. Но ще трябва да стане през почивните дни.

— Да, разбира се.

— А сега ми обясни точно къде живеят.

Като му описа подробно мястото, Тим добави:

— Благодаря ти, Сет — Господи, това е толкова страшно.

Сет пренебрегна думите на Тим. Иначе в отговор би му изнесъл една тирада за призраците, които населяват сънищата му. Блустоун не можеше да му каже нищо ново за страха.

— Слушай, Тим, къде живеят синът и дъщерята?

— Момчето завършва инженерство в Нортуестърн. Дъщерята е омъжена за собственик на ресторант. Понякога му помага като касиерка.

— Гледай да уредиш да не се мяркат наоколо тази неделя. Можеш ли да свършиш това?

— Разбира се, разбира се.

— А сега един последен въпрос — жената в съзнание ли е?

— През повечето време. Налага се да я упояваме тежко, за да облекчим донякъде болките й.

— Ще трябва да говоря с нея, така че искам на всяка цена да е с бистър ум неделя вечерта. Ще бъда там в девет.

 

 

Предградието бе типично за долните слоеве на средната класа, с почти еднакви двусемейни жилища, пред всяко от които имаше едни и същи храсти и дърво. Беше девет и пет вечерта. Пътят бе потънал в мрак. Тим Блустоун вече крачеше нервно пред къщата на Карсънови, когато Сет изникна от тъмнината.

— Блустоун? — каза тихо той.

— Здравей, Сет. Къде е колата ти?

— Няма значение. Паркирал съм на сигурно място. Да влизаме.

Сет не каза, че беше взел крайслера на Джуди, който нямаше табелка с надпис „лекар“.

Зад вратата отвън се чуваше телевизорът, който предаваше бейзболен мач. Сет предположи, че съпругът го е увеличил, за да изтрие — от слуха си поне, ако не от съзнанието си — звуците от агонията на жена си.

— Здравейте, докторе — рече Ъруин Карсън с безизразен глас. — Благодаря, че дойдохте.

— Къде е мисис Карсън?

— Горе. Спалнята й е горе. Ъ-ъ… тя ви очаква.

Сет просто кимна.

— Искате ли да се качите и да поговорите с нея?

Съпругът се замисли за момент, после отговори:

— Цял следобед не сме правили нищо друго, освен да говорим. Сбогувахме се. Не мисля, че мога…

Гласът му се загуби.

Двамата лекари кимнаха и се заизкачваха бавно по стълбите.

— Добър вечер, Марджи — каза Тим. — Това е д-р Лазаръс.

Жената се бе превърнала в призрак, лицето й приличаше на череп. В дясната и ръка беше забодена система, която поддържаше живота й капка по капка.

Тя протегна кокалестата си ръка към Сет и с усилие прошепна:

— Благодаря ви, че дойдохте, докторе.

Сет кимна и седна да размени няколко думи със съсипаната от болки жена.

— Мисис Карсън, сигурно ви е много трудно да говорите, но искам да знам някои неща. Знаете ли защо сме дошли тази вечер?

— Да, докторе.

— Абсолютно сигурна ли сте, че искате това, за което помолихте д-р Блустоун? Все пак може да сте променили решението си.

— Не, искам да умра — и почти простена: — Моля ви, докторе.

В този момент погледът на Сет се спря върху едно малко изображение на разпнатия Христос на нощното й шкафче. Тя беше католичка, а след като го бе поканила тук тази вечер, не извършваше ли един вид самоубийство — смъртен грях? Марджи отговори на въпроса му, преди да го е задал:

— Не се притеснявайте, докторе — промълви тя, — направете това, което трябва. Останалото ще бъде моя грижа. Толкова често съм му се молила, знам, че Той ще разбере.

Тогава Сет погледна към Тим, за да види дали в ролята си на неин домашен лекар той не иска да каже нещо. Но, изглежда, Тим бе изгубил способността си да говори. Сет се обърна отново към мисис Карсън:

— Само ще сложа едно лекарство в системата ви, мисис Карсън. След няколко минути ще заспите…

— … и няма да ме боли вече?

— Няма, мисис Карсън — отговори тихо Сет, — няма да ви боли вече.

Жената заплака и сълзите й залъкатушиха надолу по вдлъбнатините — по някогашните бузи.

— О, Господи — прошепна тя, — благодаря ти, че изпрати Твоя ангел.

Сет продължи да й говори спокойно, съзнавайки, че думите му я успокояват. Докато изсипваше съдържанието на малката ампула в системата на дясната и ръка, той забеляза, че Тим Блустоун извръща лице. Той не можеше да гледа дори. Сет хвана здраво ръката на мисис Карсън и не я изпусна, додето не си отидоха животът и болката й.

Двамата лекари напуснаха стаята и се върнаха при Ъруин Карсън, който се взираше в малките фигурки на екрана, без да ги вижда. Той стана.

— Тя почива в мир — отговори Сет на незададения въпрос.

Карсън се прекръсти и заплака. Може би от мъка, може би от облекчение, а най-вероятно и от двете.

— Аз… аз не знам какво да кажа — изхълца той.

По-младият лекар не знаеше какво да отговори.

Докато обличаше якето си, Сет се обади:

— Мистър Карсън, последните думи на Марджи бяха, че е пожелала това, защото обича семейството си. Мисля, че трябва да го знаете.

Все още разплакан, Карсън кимна в знак, че е разбрал.

— Д-р Блустоун ще мине утре сутринта, за да види как стоят нещата. Лека нощ.

Ъруин Карсън не помръдна от мястото си, а входната врата тихо се затвори.

Двамата лекари отново бяха в тъмнината навън.

— Как да ти се отблагодаря, Сет? — прошепна развълнувано Тим.

Сет го хвана за рамото и отвърна:

— Никога повече не ми се обаждай. Разбра ли?

И изчезна в нощта.

 

 

— Никога в живота си не съм бил по-депресиран.

— Подобни изявления могат да накарат хората да загубят доверие в психиатрите — рече Бил Чаплин.

Той се опитваше да повдигне духа на своя автор с една приятелска вечеря в „Идейни“. Барни направи безуспешен опит да се усмихне.

— Бил, и аз съм човек. Освен това не е задължително да си щастлив, за да помагаш на другите — иначе в цял Ню Йорк нямаше да остане нито един терапевт. Но мен ме правят нещастен съвсем реални неща. Първо, Емили ме напусна — дори не иска да се обади, когато звъня в „Спортс Илъстрейтид“. Всъщност един от моите така наречени „добронамерени“ приятели ме осведоми, че се е хванала с някакъв тип от спортните програми на Ей Би Си. Приятелката ми от детинство Лора е някъде из пущинаците на Торонто, едва съвзела се от нервна криза, и на всичко отгоре никой не иска да чете книгата ми — дори евтиното издание.

— Хайде, Барни — увещаваше го Бил, — стига си се оплаквал. Нека да поговорим за следващата ти книга.

— Нямам такава — отвърна Барни безутешно. — Шкафът ми е празен. Мислех, че идеята ми да напиша книга за спортистите е велика. Наистина вярвах, че хората искат да знаят какво става в главите на героите.

Бил погледна съсредоточено Барни.

— Прав си, искат го. Не трябва да сменяш тактиката си ни на йота. Защо просто не се насочиш към друг тип герои?

— Не върви, Бил. Ахил е мъртъв, сър Ланселот също, а „Бийтълс“ се разпаднаха. В този циничен век няма място за идоли. Искам да кажа…

Изведнъж Чаплин го прекъсна:

— Барни… хванах му цаката!

Всъщност Бил я беше „хванал“ толкова високо, че половината ресторант се обърна да го изгледа свирепо.

Но той беше толкова развълнуван от идеята си, че изобщо не му пукаше.

— Барни — продължи той, — в Америка има най-различни религии, но хората са съгласни с едно — Господ е лекар и, обратното.

— Какво? Чаплин, ако продължаваш да говориш така, ще трябва да те освидетелствам. От собствен опит знам, че лекарите не са по-големи герои, от която и да е друга група.

— Ти сам го знаеш — заяви Бил — но средният човек не го знае. Обикновените хора мислят, че докторът е свещенослужител в пряка връзка с Господа. Ние ви боготворим. Страхуваме се от вас. Но, ако успееш някак да предадеш това, което става в докторските глави…

Барни се усмихна.

— Бил, няма такова нещо като колективна лекарска психика. Докторите са толкова различни, колкото и имената им. Но повечето от тези, които познавам, са хора отдадени на професията си, нагърбили се със сизифовска задача, надявайки се, че камъкът просто няма да се претърколи върху тях. А това никак не е романтично.

— Ти сам го знаеш, Барни, но си вътре в нещата. Попадал съм на такива продажни, смотани загубеняци в бели престилки, които използват званието „лекар“ като патерица и се крепят на нея в обществото. Прав ли съм?

— Не — отговори тихо Барни. После добави: — Но не грешиш изцяло. И аз съм срещал такива типове — от тези, дето четат „Медикъл Икъномикс“ вместо „Америкън Джърнъл“. Те са позор за професията ни.

Бил едва се сдържа да не скочи през масата и да сграбчи Барни за реверите.

— Давай — заповяда той с тон на сержант, който командва пред строя. — Покажи ми! Покажи ми какво се крие зад тези маски, какво има в празните им глави. Нека хората да видят какви са лекарите в действителност.

Барни се замисли за момент, после кротко попита:

— Искаш да ги насека на парчета, така ли?

— Искам просто истината, Барн. Ако хорската представа за лекарите е погрешна, промени я.

Бил снижи глас:

— Послушай ме, Ливингстън. Това е истинска находка. После щеш не щеш ще трябва да раздаваш автографи, макар и върху салфетки.

После промърмори под носа си:

— Е, д-р Йоргенсен, толкова време се молих да пукнеш. Сега обаче се надявам, че си достатъчно жив, за да прочетеш тази книга!

— Кой е д-р Йоргенсен?

Изведнъж Бил стана сериозен.

— Човекът, който погуби окото ми — промълви той. — Отидох за обикновена операция на перде. А той така оплеска работата, че излязох без око. Дадох го дори под съд, но го оправдаха копелето.

— О, Бил. Това се случва веднъж на милион пъти.

— Не, Барн, не ме разбираш. Подобен инцидент се е случвал почти на всеки. Тази тема засяга всички. Обзалагам се, че и ти си преживял нещо такова.

В съзнанието на Барни внезапно изплува една сцена, на която не беше свидетел, но която въпреки това го преследваше като кошмар: баща му лежи по лице в градината, майка му пищи, Уорън бяга…

А д-р Фриймън тъй и не дойде.

Той не съзнаваше колко дълбоко се е замислил, докато не чу гласа на Бил:

— И така, ще напишеш ли тази книга?

Барни поклати глава.

— Няма да ти хареса това, което ще напиша, Бил. Повечето лекари са крайно погълнати от професията си и процентът на самоубийствата при тях е десет пъти по-голям.

— Наистина ли е така? — възкликна Чаплин.

Барни кимна.

— Процентът на наркоманите и алкохолиците при тях е сто пъти по-висок — и добави: — Защото тревогите вземат своята жертва.

— Значи искаш да напишеш извинение, защита? — попита Бил.

— Не — отговори Барни. — Само истината: лекарите са като всички останали човешки същества.

— Добре — съгласи се Чаплин. — Напиши я, както искаш. Само ми обещай, че ще я напишеш.

Барни погледна часовника си и стана.

— Слушай, ако не тръгна веднага, ще закъснея за пациента си в три часа и ще трябва да разоблича и себе си в тая проклета книга. Благодаря ти за обяда, Бил. Просто какво ли не бих дал да си бяхме говорили за бейзбол например.

— Как така?

— Защото сега ще трябва да напиша тази проклетия.

 

 

Съвсем естествено, Ланс Мортимър имаше любовница — на име Лейди Шанс. Негов ръководител в „Маунт Хебрън“ беше човек, на когото много от колегите му гледаха със страхопочитание. Защото Патрик Ноулс беше първият в тази област, която успя да сведе цялата си заетост в болницата до четиридесет и осем часа месечно.

Още повече че това бяха четиридесет и осем часа наведнъж. Много от лекарите се чудеха как Ноулс успява да остане буден през цялото си мъчително двудневно дежурство. Но този натурализиран англичанин бе специалист не само в приспиването, но и в събуждането на хората.

Той беше голям учител. И наистина положи старание да научи Ланс да прави може би най-сложната процедура, която се налага в началото на операцията — прокарването на ендотрахеална тръбичка през гърлото на пациента до дробовете му така, че анестезиологът да може да диша вместо него, докато е в безсъзнание.

(„Ето какъв е номерът, момчето ми, обясняваше Нолус. Запомни — трахеята е пред хранопровода. Гледай да се увериш, че виждаш как тръбата минава през гласните струни, после трябва да чуеш дишането в предната част на гръдния кош — което означава, че всичко е наред.“)

Ланс бързо се научи да избягва една обща грешка на новаците анестезиолози — избиването на зъбите на пациента в опита да се вкара тръбата.

За щастие единствения път, когато го направи, Ноулс беше до него и бързо се зае с изтеглянето на зъбите, преди да са заседнали в някой от бронхите или пък в дробовете, където да причинят много неприятна пневмония или още по-неприятна смърт.

Освен това Ланс имаше късмет (Лейди Шанс проявяваше необичайна вярност), че „жертвата му“ беше от пациентите, дето се лекуваха безплатно, и много се зарадва на възможността да получи „изкуствени зъби“, които всъщност разкрасиха усмивката й.

Имаше още един фактор, който допринасяше за изключителната популярност на наставника му в Тинсълтаун.

Ноулс бе не само богат, хубав и даровит мъж, но и изглеждаше с цели двайсет години по-млад — и то без явна хирургическа намеса.

Една нощ (т.е. едната от двете му в месеца) той беше дежурен с Ланс и му сподели тайната си. Не беше просто от това, че масажираше лицето си с магическия балсам на д-р Нихан, направен от овчи зародиш в прочутата швейцарска клиника, но и от това, че умееше доста добре да „избягва решително кавгите“.

— Ако хирурзите — повечето от които, вероятно си забелязал, са бъбриви мърморковци — мислят, че кой знае колко знаят, не спори с тях. В деветдесет и девет на сто от случаите те опират пешкира, ако пациентът хвърли топа. И най-често дори не ти се налага да присъстваш при уведомяването на близките.

— А благодарение на тези прекрасни, способни анестезиоложки можеш да обслужваш три операционни наведнъж, като отскачаш от време на време да видиш как я карат пациентите. И тъй като ние, „газоподавачите“, няма нужда да си търкаме ръцете преди и след операция, можеш да откраднеш минутка, за да се обадиш на брокера си и да видиш как я караш ти самият.

Ланс вече благоговееше пред този човек. До този момент мечтата му бе да обслужва само две операционни наведнъж.

 

 

— Ей, Бенет, очаквам пациент след около минута и половина. Казвай бързо какво има.

— Аз наистина ИМАМ нещо, Ливингстън. Получих телеграма, че съм приет в програмата по сърдечна трансплантация в Хюстън.

— Браво, Ландсман. Ти ще си първият в историята на медицината, който ще трансплантира сърце от душа.

— Ей, това е доста духовито.

— За този комплимент, Бен, ще те поканя на вечерята, на която и без това щях да те поканя, само че вече можеш да си поръчаш два десерта.

— Кога и къде?

— Защо не се срещнем по средата? Има един ресторант за бифтеци точно до Изход 13 на бариерата на шосето за Кънетикът. В петък вечерта около осем и половина — става ли?

— Чудесно. Хайде гледай си там психоанализите.

 

 

Две вечери по-късно Барни вкара новия си „Форд Пинто“ в паркинга на „Ред Коуч Ерил“, направи бавно една обиколка, забеляза „Ягуара“ на Бен и паркира наблизо.

Ресторантът беше шумен и претъпкан. Но той лесно намери Бенет, който беше по-висок и, разбира се, по-тъмен от повечето клиенти.

След като се поздравиха, установиха, че изглеждат много уморени. После започнаха да се чудят докога ли ще издържат при това напрежение.

Поръчаха си два бифтека и бутилка „Каберне Совиньон“, после се отправиха към бара със салатите, за да напълнят чиниите си.

Когато се върнаха на масата си, Бенет нетърпеливо се зае да споделя с най-добрия си приятел радостта си от новия пост. Но ставаше все по-трудно да се чуват. До тях имаше голяма маса с весела компания, която ставаше все по-шумна. Накрая Барни и Бенет бяха принудени да млъкнат.

Явно това беше някакво семейно празненство, в центъра на което един олисял топчест човечец тъкмо разказваше с висок носов глас разни забавни случки.

Всъщност той беше забавна гледка. Усилията му да привлече вниманието не само на своята маса, но и на целия ресторант подсказваха на двамата лекари, че се опитва да избие комплекс за малоценност.

Това стана още по-очевидно, когато келнерът, нахлупил бяла готварска шапка, се приближи с голяма количка, върху която под огромен лъскав овален похлупак голямо сочно парче „английско печено“ чакаше да бъде разрязано според желанието на клиента.

— Я да ви кажа и тоя за кравите — изквича дебелакът.

Сродниците му го аплодираха бурно.

И тогава шишкото направи изумително предложение:

— На бас, че ще лапна всичкото това наведнъж.

— Стига бе, Карло — Обади се един от роднините му.

— И кон не може да го лапне.

Карло се престори на възмутен.

— Колко залагаш, Чет? — той бръкна в джоба си, извади една пачка и отдели сто долара. — Ето една стотачка, че ще го глътна цялото. Залагаш или млъкваш.

— Добре — отвърна засмяно, Чет. — Това ще бъде най-лесно спечелената ми стотачка. Давай.

Пред очите на всички Карло отстрани келнера и започна да обикаля жертвата си като матадор.

Накрая пристъпи напред, хвана месото с две ръце и го вдигна над главата си, за да го видят всички. Последваха аплодисменти и насърчителни възгласи от всички маси, с изключение на тази на двамата лекари.

Барни чу един от роднините на Карло да казва на съседа си по маса:

— Виждал съм го да налапва големи парчета и преди, но това ще влезе в Книгата на Гинес.

Изведнъж всички замлъкнаха и напрежението нарасна.

Карло започна да тъпче огромното парче в устата си, а тълпата подивя.

В следващия момент той беше на прага на смъртта.

Гърлото му бе съвсем затъкнато и той не можеше да си поеме дъх. Стиснал гръкляна си, той се олюля, опитвайки се отчаяно да изтегли парчето месо. А лицето му все повече посиняваше.

Жена му изпищя. Но всички останали в ресторанта стояха като парализирани.

Барни и Бенет веднага реагираха.

— Метода на Хаймлих — каза Бенет.

Барни си проби път през бързо сгъстяващата се тълпа. Той се втурна към задушаващия се човек.

Жената на Карло безумно се опитваше да помогне на мъжа си да извади месото, когато Барни дойде и я избута безцеремонно.

— Какво, по дяволите…? — изкрещя тя.

— Направете ми място, направете ми място — аз съм лекар! Махайте се от пътя ми — викаше грубо той. Сега не беше време за учтивости.

Барни започна да прилага стандартната процедура за отстраняване на чуждо тяло от трахеята, което спира притока на въздух в дробовете. Той застана зад Карло, стегна ръцете си около топчестия корем на жертвата, като стисна дясната си ръка в юмрук. После започна да стиска коремната област с бързи силни тласъци.

Но не успя. Притокът на въздух бе напълно спрян. Бенет вече беше до него.

— „Хаймлих“ няма да помогне, Бен — извика Барни.

— Сега какво? След половин минута ще бъде мъртъв!

Бенет знаеше какво трябва да се направи.

— Трахеотомия — сложи го да легне бързо.

Човекът беше изгубил съзнание и лежеше отпуснат в ръцете на Барни, докато той го поставяше на пода. Зрителите мълчаха поразени. Бенет грабна един нож за рязане на пържоли от близката маса, коленичи и заби върха му в основата на гърлото на жертвата. От раната потече кръв.

Роднините на Карло изведнъж изпаднаха в бяс. Чуха се истерични писъци: „Тоя го закла!“, „Негърът иска да го убие!“, „Помощ!“, „Полиция!“, „Убийство!“

Докато Барни се мъчеше да държи здраво Карло, един от плещестите бармани се опита да избута Бенет настрани.

— Остави го, тъпанар такъв — изкрещя Барни. — Приятелят ми е хирург. В момента спасява живота на тоя човек.

Барманът или не го чу, или не искаше да го чуе. Той продължи да натиска Бенет към земята. Нямаше време за любезности. Бенет заби левия си юмрук в слънчевия сплит на бармана и той се запревива.

Тълпата се отдръпна страхливо.

— Аз съм лекар, да ви вземат дяволите — изкрещя Бенет извън себе си.

Тогава Барни извика:

— Хайде, Бен. Намери нещо, което да ползваме като троакар, и да му дадем малко въздух.

Погледът на Бенет обходи бързо терена, но не попадна на нищо подходящо. Тогава той забеляза наблизо един келнер с химикалка в джоба на сакото му. С едно-единствено движение той грабна пластмасовата химикалка, счупи я на две, извади пълнителя и подаде твърдия външен цилиндър на Барни, който веднага го мушна в отвора, за да може да влезе въздух.

Той спря за момент и извика на Бен:

— А кървенето? Не може ли да използваме нещо за щипка?

— Не, Барн. Само стой там и гледай да държиш отвора…

Останалата част от изречението бе заглушена от воя на сирени. Защото барманът беше натиснал копчето под бара и бе алармирал щатската полиция осемстотин метра по-надолу на шосето.

Изведнъж помещението се напълни с полицаи.

Те бързо прецениха обстановката: негър с нож, надвесен над бял, от чието гърло блика кръв. И предприеха бързи и решителни действия.

Трима от тях се заеха с Бенет, като двама държаха ръцете му, а третият го заудря жестоко по лицето и по цялото тяло, додето той се свлече на земята, където продължиха да го ритат.

Барни знаеше, че трябва да държи пътя на въздуха отворен, и не можа да се притече на помощ на приятеля си. Вместо това изрева като ранен бик:

— Той е доктор, копелета такива. Тъкмо спаси живота на този човек… оставете го на мира!

Това беше последното, което си спомняше.

Студеният вятър го събуди.

Барни първо се опита да възвърне сетивата си, но до него достигаха само светлинни проблясквания като в наркотичен транс. Тилът му го болеше сякаш бе ударен с ковашки чук.

Фелдшерът счупи ампула амоняк под носа му, за да дойде в съзнание.

— Добре ли сте? — попита той.

„Не, каза си Барни, чувствам се така, сякаш съм се хвърлил с главата надолу в празен басейн.“ Но нещо го болеше по-силно дори от главата.

— Бен… къде е Бен?

— Имате предвид другия лекар?

— Той е хирург — възрази замаяно Барни.

— Ще се оправи — каза медикът.

— Ще се оправи? — изпъшка Барни. — Къде е той?

— На път за болницата „Риджтаун“.

— Искате да кажете, че още се грижи за пациента?

— Не точно — отговори фелдшерът. — Той е в отделна линейка.

Накрая Барни успя да фокусира погледа си. И впери ядосан поглед в човека, който беше казал това.

— Доста беше пострадал — обясни притеснено човекът. — Изглежда, полицаите не са знаели какъв е. Те помислили…

— Той направи спешна трахеотомия, тъпако. Направо спаси живота на оня дебел идиот.

Фелдшерът не знаеше какво да каже. Но като не се сети нищо по-подходящо, каза това, което мислеше.

— Да, просто невероятно. Вие двамата сте голяма работа.

— Заведи ме при него — заповяда Барни, като все още преплиташе език. — Искам да видя приятеля си.

— Съжалявам, но имаме нареждане да ви направим рентгенови снимки за евентуални контузии. А после да ви заведем в станцията.

— Ако говориш за гарата, не ми трябва — смотолеви Барни. — С кола съм.

— Не — каза гузно медикът, — имам предвид полицейското управление. Семейството е подало жалба.

 

 

На Барни отново му се наложи да събуди брат си посред нощ.

— Ей, Барн — изпъшка Уорън, все още омотан в паяжините на съня, — да не би някой да е купил книгата ти?

— Този път самият аз съм в книгата им.

— Каква книга, бе?

— Моля те, събуди се и слушай. Полицаите позволяват само едно обаждане.

— Полицаи ли? Какво е станало?

— Ами не знам. Но мисля, че ще бъда обвинен в нещо като опит за убийство.

— Боже мой! — ахна Уорън, вече напълно събуден от шока.

Тъй като навъсеният полицай, който следеше разговора, потропваше нетърпеливо с крак, Барни обясни на брат си колкото можеше по-бързо и по-ясно какво се бе случило.

Уорън се опита да запомни съществените факти. За щастие той беше чел за подобен случай в едно от последните юридически списания.

— Така, Барни, знам, че си уморен, но ще ти задам няколко много важни въпроса и искам да помислиш внимателно.

Полицаят продължаваше да нервничи. Барни го погледна умолително и каза възможно най-любезно:

— Това е адвокатът ми, сержанте. Мисля, че имам право да говоря с него колкото ми е необходимо.

Служителят просто се покашля, сякаш искаше да каже, че той най-добре знае колко време е нужно.

— Сега — започна Уорън предварителния си разпит, — заяви ли ясно, че си лекар?

— Изкрещях го с всички сили.

— Пациентът ти да е искал или да е отказал лечение?

— Уорън — каза Барни с раздразнение, по-силно дори от умората му, — човекът почти беше умрял. Ако не бяхме…

— Моля те, Барн, просто отговаряй на въпросите ми. Присъстваше ли някой от семейството му?

— Да, да, така мисля. Накъде, по дяволите, биеш?

— Това е така нареченият „самарянски закон“ — отговори брат му. От петдесета година насам повечето щати са приели законодателство, което позволява на лекарите да се намесват при спешни случаи, без да се излагат на риска да бъдат съдени за злоупотреба със служебното си положение.

— Ей, виж какво, въпросът беше на живот и смърт. Нямаше време да си показвам дипломата.

— Значи, казваш, че си се представил и нито жертвата, която е била физически и юридически невменяема, нито близките са отказвали медицинска помощ?

— Горе-долу — рече тихо Барни.

— Добре, Барн, слушай сега. Трябва да проведа няколко телефонни разговора, за да разуча кои са нашите адвокати в Кънетикът. После тръгвам веднага, за да се свържа с тях.

— А аз какво ще правя през това време? — попита кисело Барни.

— Не знам — отвърна брат му, опитвайки се да го успокои. — Чети вестник, играй карти с Бенет.

— Бен не е тук — каза загрижено Барни, — той е в болницата „Риджтаун“.

— Тогава обади му се и му кажи да не се притеснява. Ще се заема със случая колкото се може по-скоро.

— Може ли ти сам да му се обадиш? — помоли Барни. — Имах право само на един разговор и се обадих на теб.

 

 

— Искаш да кажеш, дори в Канада? — Барни държеше телефона в по-здравата си ръка.

— Да, Барн — отговори Лора. — Някоя от телеграфните служби най-вероятно е уловила съобщението. Тукашните вестници много раздуха случая. Появи се даже и уводна статия.

— За или против?

— Хайде, не изпадай в параноя. Разбира се, че беше във ваша защита. Посочваха ви като пример за необходимостта в цялата страна да се въведе „самарянският закон“. Постъпили сте точно както трябва. Направо страхотно.

— Семейството на оня, изглежда, не мисли така.

— Да, но оттеглиха обвиненията, нали?

— Наистина, бързо охладиха страстите си… макар че още не съм получил кутия бонбони или благодарствена бележка.

Лора се умълча.

— Ей, Кастелано, добре ли си?

— Просто си мислех — отговори тя, а гласът й бе някак тъжен. — Сигурно това е най-значимата ти постъпка, откакто си лекар.

— Какво имаш предвид?

— Ще видя дали онова копеле д-р Фриймън все още практикува в Бруклин, и ще му изпратя всичките изрезки. Може би това ще му напомни, че смъртта на баща ти тежи на съвестта му.

Барни се замисли за момент. Тя бе права. Сигурно моят адреналин, който така бързо се покачи в ресторанта, е стоял заприщен от детските ми години в очакване на подходящия момент да покажа на лекаря, който отказа да помогне на баща ми, какво е трябвало да стори.

 

 

Докато Лора и Барни си говореха, Хершел стоеше вбесен до леглото на сина си в болницата „Йейл — Ню Хейвън“ (където бе настоял да прехвърлят Бенет с линейка въпреки бурните възражения на местния ортопед).

В другия край на стаята седяха търпеливо двама мъже на средна възраст, единият с костюм в три части, а другият с вехто яке. Никой от двамата не приличаше на лекар.

Бенет лежеше по гръб, главата и гръдният му кош бяха омотани в бинтове, а по тялото му имаше толкова много гипс, че изглеждаше като осъвременена мумия.

След един час пристигна Барни, като самият той бе омотан в бинтове и едва се движеше.

— Как е той? — попита Барни.

— Може да се каже — отговори бащата на Бенет, — че тези полицаи добре са си свършили работата. Не са му оставили нито една здрава кост.

Точно тогава Бенет се размърда и дойде в съзнание.

— Как се чувстваш, Бен? — попита загрижено Хершел.

— Здравей, татко — отговори той, все още полусънен.

— Не чувствам нищо още. Какво стана?

— Нещо като в стария виц, Ландсман — отвърна Барни: — „Операцията беше успешна… но докторът умря.“

— Спасихме ли го? — попита Бенет с пресъхнала уста.

Барни му наля вода.

— Разбира се. Отсега нататък можеш да правиш операциите си с нож за пържоли, а ако се специализираш, може и с вилица или лъжица.

Бенет се усмихна.

— Ох, не ме карай да се смея. Боли.

— Извинявай, Бен — каза Барни, като поднесе чашата до устните на приятеля си. — Просто те занасях.

Бенет отново простена:

— Татко, моля те, разкарай този луд оттук.

Той се отпусна назад за момент, пое си няколко пъти въздух и попита:

— Кой ме ряза?

— Най-добрият, момчето ми — каза Хершел. — Шефът на твоето отделение.

— В Йейл ли съм?

— Да — отговори Барни. — Първоначално имахме идея да те накараме сам да се оперираш в собствената си болница, но шефът ти каза, че си още зелен.

Ребрата на Бенет отново го заболяха от смях.

— Кой те изпрати Ливингстън, ку-клукс-клан ли? Я се стегни. Прочети ми бележките от операцията.

— Търпение, Бен. Може и да се хванат в няколко тома, но рентгенологът обеща да донесе всичките ти снимки, като се събудиш.

— Буден съм — рече бавно Бенет. — Донеси ми ги, за да видя какви са щетите.

— Аз вече го направих — отговори утешително Барни. — Счупени са лъчевите и лакътните кости и на двете ти ръце. Пукнал си едната бедрена кост, а с главата ти сякаш са вкарали поне четири гола. Иначе казано, разбъркали са костите ти като мозайка.

Бенет усети, че приятелят му крие нещо.

— Хайде — заповяда той, — ако това е всичко, нямаше да гледаш като бито куче, Барни. Какво още са открили?

Барни се поколеба, после каза колкото можеше по-небрежно:

— Имаш дислокация на шийните прешлени с фрактура. Шефът ти ще ги „намести“ веднага щом се съвземеш достатъчно, за да бъдеш отново упоен, и ще станеш като нов.

— Не ме будалкай, Ливингстън. Това ще ме изкара от играта за минимум три месеца.

— Не се притеснявай, Бенет — намеси се Хершел. — Няма да загубиш мястото си в Тексас. А освен това, ако си в състояние, искам да обсъдим някои неща с тези двама господа.

Тогава несъвместимата от шивашка гледна точка двойка се приближи и се представи. Те бяха адвокати — адвокати от такава величина, че имената им бяха познати на Бенет. Единият бе прочутият специалист по човешките права Марк Силбърт, „закрилникът на онеправданите“. Другият бе признат за най-убедителния оратор в съдебната зала.

— Не можем да гледаме отстрани как тази страна нарушава основните си принципи — горещеше се Силбърт.

— Случаят ви е точен пример за това, докъде я е докарало обществото ни, и бих искал да ми позволите да почна борбата, д-р Ландсман.

— Татко, мисля, че не трябва — каза Бенет, като се сви от болка, докато говореше.

— Не, синко, най-хубавото нещо в Америка е, че човек може да получи истинска справедливост…

— … ако може да си позволи скъпи адвокати, татко.

— Извинявай, Бен — заяви Хершел с нарастващо възмущение. — Имаш най-малко една дузина счупени кости и увреждане на гръбнака като награда, че си постъпил благородно.

— Точно така — прекъсна го Силбърт. — Щом са видели цвета на кожата ви, са решили, че виновният сте вие. Това според мен е най-отявлена форма на расизъм. Ето един шанс да ги накараме да отговарят за делата си.

— Случаят вече излезе в пресата — обади се другият адвокат.

— Добре тогава — отбеляза Бенет. — Бих казал, че сме постигнали своето — той погледна към Хершел и попита: — Колко ще струва едно такова дело в съда?

— Бен, сега не говорим за пари. Ще платя колкото е необходимо.

— Добре — отвърна Бенет, вече съвсем изтощен от разговора. — Недей да пилееш парите, за да трупаш пред закона точки в наша полза. По-добре ги изпрати на Южното християнско братство… в памет на д-р Кинг.