Ерик Сийгъл
Лекари (55)

54.

Професор Лора Кастелано се почувства неловко. Ето я, почти на четирийсет години, да седи в чакалнята на гинеколога сред момичета, които биха могли да са й дъщери. Барни искаше да дойде с нея, но тя отказа. Вълнението му достатъчно я изнервяше вкъщи. Освен това се притесняваше да не би Сидни Хейстингс („най-добрият, абсолютният връх“ беше заключението на Барни) да приеме силната до лудост заинтересованост на психиатъра от състоянието на нероденото му дете като опит да му се бърка. И в интерес на истината Хейстингс изобщо не се чувстваше поласкан, че е избран, макар и от толкова забележителна двойка, като Барни и Лора. Знаеше, че лекарите са известни като нервни и трудни родители. А да се разправя с двама такива, щеше да е извън границите на възможностите му. Не сбърка. Лора беше пълен справочник на възможните заболявания на матката благодарение на специалността си.

— Може ли да е тривомия-13, докторе? Колко рано се откриват спина бифида и синдромът на Даун? През колко време ще се изследвам?

— Успокой се, Лора. Ставаш истерична, без да има защо.

— Не е истерия, д-р Хейстингс. Неоспорим научен факт е, че с всяка година над трийсет и пет вероятността да се роди недоразвито бебе се покачва. Едно на хиляда на четирийсет години, на четиридесет и две — едно на триста, едно на осемдесет на…

— Лора, няма нужда да ми обясняваш всичко това и да се тревожиш, още повече че не помага и на двама ни. След една седмица ще направим амниоцентеза и ще видим.

— Този Левин добър ехографист ли е? Работили ли сте с него преди? Сигурен ли сте, че ще насочи иглата, без да има опасност? Не мога ли да се видя с него само да…

Хейстингс се облегна на бюрото си и скри лице в дланите си.

— За Бога, Лора! — простена мелодраматично. — Може би трябва да ви оставя да се оправяте сами с Барни. В края на краищата всеки от вас спи с лекар специалист.

— Добре — въздъхна Лора. — Ще се опитам да спра. Но Барни ме накара да се закълна, че другия път ще го взема.

— Тогава ме предупреди един час по-рано, за да изчезна от града.

Лора бавно стана. Не й беше забавно. Хейстингс не можеше да си представи какво означава това бебе за нея и Барни. Но щом стигна до вратата, той я повика:

— Лора, не се бой! Обещавам ти всичко да е наред.

Тя се усмихна тъжно:

— И вие, и аз знаем, че никой лекар не може да дава такива обещания. Затова нека сключим споразумение. Вие ще ми спестите плоските забележки, а аз ще ви спестя съпруга си.

— Готово — усмихна се Хейстингс доволно и облекчено. Стигаше му ужасът, когато Барни му телефонира, защото бе прочел за някаква непозната, но теоретично възможна, аномалия, спомената от неизвестен гинеколог през деветнайсети век.

 

 

— Дишай, Лора, дишай! — Барни беше тираничен треньор, щом ставаше дума да подготви „най-добрата си атлетка“ за естествено раждане. — Не забравяй… едно, две — окуражаваше я той, докато наблюдаваше как прави гимнастика, — че ще искаш да си оправиш фигурата колкото се може по-скоро… три, четири.

— Искаш да кажеш, че ти ще искаш да си оправя фигурата.

— Да, защото всичко ни е общо. Хайде! Три, четири.

На Лора почти не й се гадеше сутрин. Това ги тревожеше, защото прилошаването, макар и неприятно, е признак, че всички хормони минават през тялото на жената с бодра крачка.

— Слушай, Лора! — протестираше горкият изтормозен Хейстингс. — За тези неща няма норми. Бременността ти протича добре — трябва да си благодарна, ако не ти е лошо.

— Не — инатеше се тя. — Щях да съм по-щастлива, ако си повръщах обяда.

Хейстингс все по-често благодареше на Бога, че бременността при човека трае само четиридесет седмици (В края на краищата, казваше си той, при слона е около две години). После неусетно стигнаха до шестнайсет седмици. И пред кабинета по амниоцентеза Барни се боеше от деликатната процедура, когато докторът щеше да вкара обезпокояващо дълга игла в утробата, за да вземе проба от околоплодната течност. Знаеше, че при анализ пробата може да покаже почти всички възможни деформации и отклонения, но знаеше също, че самата процедура повишава опасността от спонтанен аборт. И прибавя още една бръчка върху челото на четирийсетгодишната бременна жена и мъжа й.

— Кога ще знаем? — попита Барни, който настоя да присъства.

— Казах ти, когато се обади вчера. Съжалявам, но науката не е направила нови открития тази нощ. Резултатите излизат след две седмици. Но понеже и двамата сте лекари, направих специална уговорка.

Очите на Барни се разшириха с надежда:

— Наистина ли?

— Да — захили се Хейстингс. — За вас ще отнеме само четиринайсет дни.

 

 

— Лоши новини. Има деформация, тривомия-21 — синдромът на Даун.

— Защо си толкова сигурна, Лора?

— Не знам, Барни. Усещам го. Тоест не го усещам. Трябваше вече да рита или нещо подобно.

— Може да е нощна птица и да се упражнява само като спиш.

— Не може. Аз не спя.

Но някак си двете седмици минаха. И някак си Барни и Лора не се удавиха във водовъртежа на собствения си песимизъм. Най-после една вечер в девет часа Хейстингс се обади.

— Извинявай, че ти звъня толкова късно, Лора, но бях в операционната…

Изведнъж се чу шум от боричкане. Барни беше грабнал слушалката и изкрещя:

— Сидни, само една дума! Добре ли е, или не? Моля те, една дума!

От другия край се чу сърдечен смях и гинекологът бащински увери развълнувания психиатър:

— Всичко е наред, Барни. И е момче.

 

 

Два дни по-късно Лора се обади на Барни в работата и каза сълзливо:

— Хари ме ритна, Барни! Усетих как ме ритна.

— С десния или левия крак?

— Какво, значение има?

— Ако ще е левак, трябва да променя физкултурния план.

Може би най-ужасното нещо през второто тримесечие на бременността е, че нищо не се случва. Всички органи са оформени и им трябва време да пораснат. Което даваше на фантазията на Лора възможност да си представя какви ли не усложнения.

Двайсет седмици: Бебе, родено толкова рано има нулеви шансове да оживее.

Двайсет и пет — сега вероятността беше десет към едно срещу оживяването и още по-малка — детето да бъде нормално.

Чак когато на двайсет и осмата седмица провериха бебето на ултразвук, Лора си отдъхна. Ако се родеше сега, шансовете му да оцелее в ръцете на добър акушер бяха в негова полза. Някак се успокояваха взаимно и покрай часовете по естествено раждане два пъти седмично и ежедневните упражнения с „треньор Ливингстън“ за еластични мускули успяха да запазят остатъци от здрав разум. Най-после — четирийсета седмица. Но нищо не ставаше.

Хейстингс ги повика в кабинета си. Барни се чувстваше неловко, защото за пръв път гинекологът проявяваше инициатива и ги канеше да отидат.

— Не се тревожете — успокои ги той. — Повече от десет процента от бременностите продължават над четирийсет седмици, особено първо дете на твоята възраст, Лора. В смисъл, че все пак не е обичайно жените да чакат до твоите години.

На лицето му се изписа сериозно изражение.

— Ъ-ъ, искам да ви задам един важен въпрос — сърцето на Барни се преобърна. Лора спря да диша. — Той е строго поверителен, разбира се — замълча, после продължи почти шепнешком: — Бракът ми е поразклатен. Всъщност, бих казал, почти разрушен.

Какво общо има това с нас, по дяволите, запита се Лора. Хейстингс обясни:

— Луиз и аз се разбрахме да опитаме още веднъж. Един приятел ни предложи къщичка на езерото Чамплейн. Мисля, че четири-пет дни там могат да предотвратят катастрофата — той млъкна и ги погледна. Барни го усети какво ще каже и се възмути. — Виждал съм много подобни бременности и съм сигурен, че Лора няма да роди, докато ме няма. Освен това, ако болките започнат, наблизо има малко летище — мога да скоча в един частен самолет и ще се върна за нула време — тонът му стана наставнически: — Знам колко е важно за вас това бебе, и съм ви се посветил изцяло, професионално и лично. Ако това, че ще бъда извън града, ви безпокои, кажете ми и няма да тръгна.

Настъпи мълчание. И Барни, и Лора знаеха, че въпросът не е искрен — това беше заминаване с гузна съвест. Изнудваше ги емоционално с цената на брака си.

— Виж, Сидни — започна Лора. — Естествено, искам ти да ми акушираш, но ако екипът ти е добър…

— Лора, обещал съм ти най-добрите и съм го уредил. Първо — Арманд Берковичи има най-сръчните ръце на гинеколог в страната. Честна дума, той е единственият, когото бих допуснал до собствената си жена, ако й се наложи да се оперира. Запознат е — оставил съм му всичките ти изследвания. А вместо акушерка ще бъде самият ни старши сътрудник по ултразвук — един изключително способен иранец — Реза Мухради. Той ще се занимава със състоянието на бебето, за да се концентрира Берковичи изцяло върху Лора.

— Това звучи чудесно — през последните седмици умът на Барни бе маниакално фокусиран върху следната картина: как им показват тяхното дете на светлината в операционната.

— И все пак — предложи Хейстингс, — при положение че се чувствате по-сигурни, ако съм тук, ще отложа пътуването. Бебето е прекалено важно.

Барни и Лора се спогледаха и видяха в очите си единствено колебание и съмнение. Поддаваха се на натиска на Хейстингс. Накрая Лора заговори:

— Е, какво, твоят брак също е важен, Сид. Тръгвай, аз ще убедя бебето да почака.

На лицето на Хейстингс се изписа огромно облекчение.

— По дяволите, по дяволите! — проклинаше Барни на път за вкъщи. — Как може двама лекари да се оставят да ги навият за нещо, за което и двамата знаят, че е риск?

— Невероятно е, но дори и лекарите се боят от други лекари. Но, може би малодушието ни има и добри страни. Чувала съм за Берковичи. Той е два пъти по-добър от Хейстингс и, честно казано, предпочитам да е той, ако нещо не е наред. Дори ще имаме късмет, ако момченцето ни се роди, докато Сидни го няма.

Барни кимна и заговори на издутия й корем:

— Ей, Хари, имаш пет дни, за да излезеш, затова размърдай дупе.

Детето се оказа вундеркиндче — послуша го.

След по-малко от двайсет часа започнаха контракциите.

 

 

— По дяволите! — изведнъж се паникьоса Барни. — По-добре да се обадя на Сидни. Ще има достатъчно време да се върне.

— Не! — възпротиви се Лора. — Сигурно още пътува натам. Помогни ми да измеря следващата контракция и се обади в болницата, за да открият Берковичи.

Барни хукна за секундомер, засече осем минути, после се втурна към телефона, толкова нервен, че пръстите му два пъти набираха грешен номер.

— Няма проблеми, Кастелано — успокои я. — Берковичи е вече там и оперира тумор. Ще свърши до обед. Казаха да изчакаме, докато станат през четири минути. Мисля, че трябва да тръгваме веднага!

— Не, Барни, ако смятат, че е прекалено рано… — протестът й бе прекъснат от нова контракция.

В дванайсет Барни не можеше повече да чака, помогна й да стигне до колата, взе куфара, който бяха подредили преди три седмици, и я закара в родилното. Лора едва стигна до едно канапе и се сгърчи от все по-силни болки. Барни попита за д-р Берковичи и му казаха, че е в операционната. Той прие това за добър знак. Очевидно човекът бе много внимателен.

Докараха стол на колела и въпреки че отначало се възпротиви, Лора остави да я закарат в една от родилните стаи: малко помещение с тръби, висящи от тавана, кислородна маска и монитор за измерване на сърдечния ритъм на майката и детето. На стената имаше голяма картина на гора, за да я гледат майките, докато се мъчат да облекчат болките си.

Два часа. Никакъв Берковичи.

— Какво, по дяволите, прави? Вади всеки орган на тая жена ли?

— Шшт! — скара се Лора. — Да се концентрираме върху концентрацията. В най-лошия случай ще акушираш ти.

Забележката не развесели мъжа й.

Три часа. Влезе дребен млад мъж със смолисто черна коса и се представи като д-р Мухради, старши ехографист.

— Къде, за Бога, е д-р Берковичи? — настоятелно попита Барни.

— Още е в операционната. Казаха ми, че операцията е много сложна. Във всеки случай аз ще го замествам. Сега ще прегледам жена ви.

Докато проверяваше разкритието, Барни бе обзет от неприятното чувство, че този младеж поема нещата в свои ръце.

Контракциите на Лора вече бяха толкова чести и болезнени, че тя не можеше да мисли за друго.

— Ще помоля някоя от сестрите да стои при д-р Кастелано, докато ние пием по едно кафе — каза Мухради. — Това ще ви успокои.

Барни погледна Лора, която бе чула последните реплики.

— Отивай, Ливингстън! — насилено се усмихна тя. — Заслужаваш да си починеш от мен.

С чувство на раздвоение, граничещо с вина, Барни се зарадва на възможността да не гледа за малко как страда любимата му жена. Той и младият иранец пиеха кафе в стаята на сестрите, когато един лекар с вид на стажант дотича задъхан.

— Реза, имам проблем с родилката в пета стая. Боя се, че не мога да контролирам кон…

Иранецът се усмихна:

— Ще дойда да видя, — прегърна младежа и отиде да даде съвет.

Барни си помисли, че трябва да е добър, щом тичат при него с проблемите си. Върна се да види Лора. Интервалът между контракциите леко се бе увеличил, но те ставаха все по-продължителни и силни.

— Барни, повикай Берковичи! — прошепна тя. — Не мога повече.

— Не се тревожете, д-р Кастелано — прозвуча гласът на Мухради, който се бе вмъкнал в стаята. — Говорих с доктора и го уверих, че разкритието ви още не е пълно, така че да има време да си почине. Беше в операционната седем часа.

Барни все повече се притесняваше.

— Не е ли време да й дадете болкоуспокояващо?

— О, ще й дадем енидурал, както искахте, за да е в съзнание при раждането. Но след малко. Междувременно ще се посъветвам с анестезиолога за нещо успокоително.

— Чудесно — отдъхна си Барни. — Чудесно.

— Ей, тигре! — изтощено го повика Лора. — Ял ли си нещо днес?

Барни хвана ръката й.

— Не помня. Но знам, че ти не си яла нищо от вчера.

— Не мога, но това не означава, че ти трябва да умреш от глад. Иди си вземи един…

— Не, Лора, няма да мръдна оттук!

В този момент в стаята влезе Мухради, и без това скромната му фигура изглеждаше съвсем смалена до огромния анестезиолог, който започна досадно препитване.

— Ей, вие там, аз съм д-р Бол. Малката дама нещо притеснена ли е?

Въпреки болките Лора не можа да прогони мисълта: „Защо трябва да се надува толкова тоя самодоволен глупак?“ Но в безпомощността си отговори учтиво:

— Да. Имате ли нещо, което да притъпи болката, но да не ме приспи?

— Няма проблеми, малката ми. Не се стряскай! Сега ще те боцна леко и ще се вдигнеш по-високо от знамето на четвърти юли.

— Тя не иска да се вдига, докторе — намеси се Барни. — Само намалете болките.

Без да знае, че и Барни е лекар, Бол отвърна наставнически:

— Остави ме да се оправя с това, момче! Помагал съм на повече майки от доктор Охболи. — При което с бързина и сръчност, които не отговаряха на размерите му, би инжекция на Лора. Тя я замая почти веднага. Едрият мъж кимна на дребния:

— Повикай ме, когато сте готови за епидурал. Бихте ли подписали тук, моля. И на втория лист.

— Барни — пое си дъх Лора. — Това не е добре. Проклетите контракции не трябва да са толкова дълги! Не е нормално.

Барни се втурна да търси Мухради. Той пушеше в чакалнята.

— Докторе, контракциите се увеличават!

— Добре — отговори младежът с лека усмивка.

— Какво?

— Сложих малко окситоцин в инжекцията. Стимулира матката. Ще помогне на раждането.

— Може би помага прекалено. По-добре елате.

Иранецът изгаси цигарата и тръгна към стаята. Отвън чуха Лора да крещи истерично:

— Доведете тоя тъп лекар!

Сред стажантите и сестрите около леглото беше доктор Бол.

— Тази жена е истерична! — ядосано каза анестезиологът. — По-добре да я упоим.

— Ако го направиш, копеле, аз ще те упоя! — крясна Барни и се втурна към Лора. Тя се задъхваше:

— Монитора! Монитора!

— Какво има, Лора, кажи ми!

— Накарах сестрата да го обърне, за да го виждам. Тоя идиот Мухради не е ли някакъв специалист! Защо, по дяволите, не си гледа скапания екран! — паниката й се увеличи: — Има проблеми с плода. Бебето е в опасност!

— Един момент — намеси се Мухради — нека не си играем всички на лекари. Аз отговарям за мисис Ливингстън.

— Вие? Къде е Берковичи? — попита Барни.

— По дяволите Берковичи! — изкрещя Лора. — Сърдечният ритъм на бебето намалява! Има проблем. Някой трябва да направи цезарово сечение.

Тогава Мухради погледна екрана и разбра, че е съвършено права.

— Добре — нареди той. — Всички вън! ВСИЧКИ! — обърна се към една сестра: — Дайте й кислород и я закарайте в операционната. Аз ще се оправям.

Преди някой да е мръднал, Лора извика:

— Барни, помогни ми! Помогни ми!

Той се втурна.

— Какво, какво да направя?

— Помогни ми да се обърна! Толкова съм упоена, че не мога сама. Трябва да застана на колене. Това отнема натоварването от бебето и го снабдява с кръв.

— Чухте я, нали? — викна Барни на сестрите. — Помогнете ми да я обърна, по дяволите, и аз съм лекар!

Лора бе натежала много през бременността. Барни събра цялата си сила с помощта на единствената сестра, която разбра какво се иска, за да обърне Лора така, че да се подпре на колене и лакти. Вратата се отвори, втурнаха се други две сестри и подкараха леглото към родилната зала.

— Барни, стой при мен! — примоли се тя.

— Спокойно, Кастелано, идвам след секунда!

Той хукна към съблекалнята на хирурзите. Мухради трескаво се обличаше.

— Къде са престилките? — изкрещя Барни.

— Съжалявам, сега не е време за съпрузи! Тя има нужда от цезарово сечение.

— А кой, по дяволите, е в състояние да го направи? Барманът ли? Вие колко сте правили? Бас държа, че по-малко от мене!

Младият лекар излезе от кожата си:

— Слушайте, д-р Ливингстън, тя е мой пациент, затова ще стоите отвън и ще чакате, иначе ще повикам охраната да ви върже. Всяка изгубена минута в разправии е за сметка на бебето ви. Затова седнете, млъкнете и ме оставете на мира!

Барни блъсна с юмрук по едно шкафче. „Ти ли, копеле малко, ще ми говориш, като че ли е моя вината, дето не си гледаш монитора! Ако Лора не беше лекарка, един Господ знае още колко щеше да чакаш.“ Но той не изказа гласно мислите си, защото малкото разсъдък, който му бе останал, се обади: „Този тип е достатъчно уплашен, не го стряскай още повече!“

— Съжалявам, че се изпуснах, докторе! Вървете и правете каквото трябва! Знам, че всичко ще е наред.

Мухради не отговори. Само се обърна и изчезна в операционната. Барни стоеше отвън и се опитваше да подслушва. Чу само две неща: Лора да вика: „Къде е мъжът ми? Барни! Къде е мъж…“ и после думите на анестезиолога: „Това ще ти затвори устата.“

Последва пълно мълчание. Гледаше си часовника. Една сестра се приближи — за да ме успокоява, помисли той. Вместо това тя каза:

— Боя се, че пречите до вратата на операционната, сър. Може да предизвикате злополука. Ще ви помоля да се отместите.

— Аз съм лекар! — сопна се Барни. — Трябваше да съм вътре.

— Явно д-р Мухради не е искал да сте там.

Барни излезе в празното тъмно фоайе и сам с болката си, изкрещя:

— Майната ти, д-р Хейстингс! На това ли викаш екип от специалисти?

Бе ги огледал, като влизаха: Бол, Мухради и двама стажанти с жълто около устата. Погледна часовника си — трийсет и пет минути. Нито едно цезарово сечение не можеше или не трябваше да трае толкова дълго. Нещо беше станало, и то не нещо добро.

— Хубави новини! — извика глас от тъмното. Беше Мухради.

Барни се извърна:

— Бързо! Кажете ми!

— Всичко е наред! Имате чудесен хубав син.

Барни почти припадна от облекчение. Иранецът се приближи и дружелюбно го прегърна през рамото.

— Как ще го кръстите?

— Не помня — измънка Барни, но веднага се окопити. — Как е Лора?

— Ще спи още известно време в реанимацията. Д-р Бол трябваше да й даде доста силна упойка.

Знам, помисли Барни, чух го.

— Ще видя Лора и бебето. Къде са те?

— В реанимацията — каза Мухради. После неловко добави: — Тоест жена ви е там. Бебето е горе.

— Какво означава горе? Той трябва да е при майка си. Тя ще се уплаши, ако се събуди и не го види.

— Вижте — каза Мухради възможно най-успокоително, — имаше малък проблем с дишането му и решихме, че е най-добре да го сложим в изолационната до сутринта. Сигурен съм, че жена ви ще ни разбере.

След миг Барни бе до нея. Завеси отделяха жените в стаята и се чуваха гласовете на майките, съпрузите и техните бебета.

Лора, още сънлива, се опитваше да дойде на себе си, за да разбере какво е положението. Защото знаеше, че, ако бебето не е при нея, има нещо нередно.

— Барни, Барни — промърмори тя.

— Тук съм, мъничката ми — прошепна той. — Имаме си нашия Хари.

— Къде е бебето ми, Барни? Мъртво ли е?

— Не, Лора, повярвай ми, добре е! Имали са малък проблем с дишането, затова е горе.

— Звучи лошо, Барни. Какви са данните му?

— Не знам дали ще ми дадат да ги видя.

— Ти си лекар, по дяволите! — изпъшка Лора.

— Явно не и днес — горчиво отвърна той.

— Барни… на всички други децата са тук. Сигурен ли си, че не е умрял.

— Заклевам се!

— Иди горе и виж. Увери се, че наистина е жив. И моля те, открий данните му. Искам да знам колко време не е дишал.

Той кимна. И двамата знаеха, че, когато лекарите крият информацията, новините не са добри. И двамата се бояха да няма мозъчно увреждане.

Прекалено възбуден, за да чака асансьор, Барни хукна по стълбите и по дългия коридор на интензивното отделение.

— Съжалявам, сър, не сте стерилен — една досадна сестра пазеше вратата. — Трябва да се измиете и да облечете престилка.

— Добре, добре!

Докато Барни вървеше към мивката в преддверието, забеляза Мухради да си шепне с дежурния лекар.

— Заведете ме при него, докторе! — извика Барни. — Заведете ме веднага!

Мухради невъзмутимо се усмихна:

— Елате оттук.

Поведе го покрай редица от миниатюрни като кукли бебета, чийто живот зависеше изцяло от техниката. Накрая стигнаха до едно момченце, доста по-едро от останалите.

— Не е ли красив? — усмихна се иранецът.

Барни се вгледа в детето и усети, че ще се разплаче. Само успя да измънка:

— Здрасти, Хари! Аз съм татко ти — и смутено попита дежурния: — Мога ли да го пипна?

— Разбира се!

Барни погали коремчето на сина си. После взе ръчичката му, удивен от съвършенството на малките пръстчета. Но не пропусна да забележи, че има следи — едва видими, но все пак забележими, от синьо на върха на пръстите. Стана и попита дежурния:

— Къде са данните?

— Не знам, сър. Бях много зает да помагам на д-р Бол.

— Тогава, ако двамата сте помагали за бебето, Мухради трябва да е взел данните — Барни отново закова поглед върху иранеца. — Е, докторе, какви са данните за цвят, сърдечна дейност, дишане, рефлекси и глас?

Мухради сви рамене.

— Не си спомням точните цифри, но знам, че отначало бяха по-ниски.

— Това е доста неопределено — озъби се Барни и настоя: — А след пет минути? Какви бяха данните след пет минути?

Мухради се поколеба:

— Всъщност направихме втори тест малко по-късно.

— Колко по-късно?

— Шест-седем минути.

— Стига си увъртал, човече! Явно са били седем. Или казваш седем, защото са били осем? Хайде, прекрасно знаеш, че става дума за вероятно мозъчно увреждане.

Тогава се намеси дежурният неонатолог:

— Бебето ви е добре, сър. След четиридесет и осем часа ще бъде при жена ви.

Барни вече не подозираше, че нещо не е наред. Той го знаеше. Хрумна му ужасната мисъл, че и на Лора може да й има нещо.

— Има ли тук телефон?

— Разбира се, разбира се. В кабинета на старшата сестра. Можете да се обадите на семейството си и да им съобщите добрите новини.

Барни го изгледа ядосано.

— Нямам намерение да съобщавам каквито и да е добри новини, докато не съм убеден в тях. Ще се обадя на д-р Хейстингс да пристига веднага.

— О, няма нужда — доволно се ухили Мухради. — Аз вече се обадих. Ще вземе първия самолет.

 

 

„Злополучният пациент“, както наричат лекарите някой, с когото не са се справили, е най-самотният човек в болницата. Никой не посещаваше Барни и Лора. Дори жените, които носеха храната, се втурваха толкова бързо, сякаш смятаха, че ядът на Лора е заразен. Защото, откакто видя монитора, тя беше побесняла. Синът им явно бе имал проблеми в продължение на около час, а Мухради, признатият виртуоз на този чудесен нов апарат, не му бе обърнал достатъчно внимание, за да го забележи. Поради простата причина, че не си гледаше съвестно работата. Липсваше им най-важната информация — колко време бе изтекло наистина между снемането на данните? По това щяха да разберат колко време е стояло бебето без кислород. Ако е било повече от седем минути, шансовете да е нормално бяха малки. Можеше да има сериозно мозъчно увреждане.

Барни, разбира се, й каза за обезпокояващото си откритие — сините следи по връхчетата на пръстите му. Дори това беше достатъчно, за да се усъмнят в положителните данни за цвят.

— Трябва да го видя — настоя Лора. — Трябва да проверя сама.

— Успокой се. Току-що си имала сериозна операция. Обещаха ми да те кача там следобед.

На вратата се почука и се чу весел глас:

— Добро утро. Падна ли ви сърце на място? — беше Сидни Хейстингс.

Лора отговори намусено:

— Влез и затвори вратата.

— Ходих да видя бебето — продължи Хейстингс като се опитваше да им замаже очите с думи. — Върхът е! И е взело на майка си…

Барни го прекъсна:

Не си хаби приказките, Сидни! Много добре знаеш, че рано или късно Лора ще се качи и ще разбере какво става. Защо не бъдеш така добър да ни кажеш истината?

— Не знам какво имаш предвид?

— Стига, Сидни! — прекъсна го Лора. — Колко време е минало, докато започне да диша?

— Не съм виждал данните…

— Лъжеш! — сопна се Барни. — Сигурно си ги проучвал цял час.

— Слушай, Ливингстън — отвърна Хейстингс тихо, но ядосано. — Не ти позволявам да ми говориш така! Не бях там и не съм отговорен за нечии издънки.

— Аха! — каза Лора. — Значи признаваш, че някой се е издънил?

— Извинявай, Лора! Знам, че си изкарала тежка нощ. И все пак не съм съгласен да се държат с мен като с престъпник на разпит.

Барни направи огромно усилие да изглежда спокоен.

— Сидни, моля те! Искаме само истината. Знам, че се случват такива неща. Бог е свидетел, че всеки от нас в, един или друг момент е бил… — щеше да каже „небрежен“, но се спря. — Всички сме имали неприятности. От опит знам, че пациентите приемат по-лесно, ако им се каже истината, дори и тя да е: Извинете, но ние сбъркахме!

И зачакаха. Топката беше у д-р Хейстингс. Смутен от мълчанието им, възрастният лекар заговори като наизуст:

— Д-р Мухради и д-р Бол са честни мъже. Ако са написали, че дишането е възстановено след седем минути, значи е така. И ако продължавате да се държите така, търсете си друг лекар! — и излезе.

— Кучи син — каза Барни. Лора докосна рамото му.

— Барни, веднага ми намери стол на колела!

 

 

Свалиха креватчето, за да може да прегледа детето, без да става. Тя провери пръстите на ръцете и краката за цвят, преслушва гърдите няколко минути, взе игла и одраска малките му стъпала. Барни, който гледаше, си каза: „Слава Богу, детето има рефлекси!“ Последната проверка беше решаваща — щеше ли да суче. Защото, ако беше толкова зле, че да не може, нямаше никакви шансове да е нормално дете.

Лора го взе и го сложи на гърдите си. След миг погледна Барни и заплака от радост:

— Добре е. Ще се оправи.

Тръгнаха си от болницата възможно най-скоро. Тримата.

— Е, Кастелано — каза Барни, опитвайки се да вдигне настроението. — Лоши моменти изкарахме. Отнасяха се с нас по-зле, отколкото човек може да си представи. Но основното е в ръцете ни и тежи три кила и половина.

Но и двамата знаеха. Защото и двамата бяха лекари. Въпреки че сладкият им Хари ще расте, ще се усмихва, и ще играе в пясъка, възможно беше никога да не успее да напише името си. Единствено времето щеше да покаже. И лекарите нямат отговор за всичко.

А дотогава трябваше да живеят в ада.