Ерик Сийгъл
Лекари (19)

18.

Взеха изпитите си. Общоизвестният слух се оказа истина: само четирима се наложи да прекъснат. На тримата предложиха да повторят първи курс, а на четвъртия, да си почине и да започне отново след двадесет и четири месеца.

Повечето от останалите прекараха лятото, като се опитваха да изхвърлят от мозъците си назубрените изпитни подробности и да подготвят мисловния си апарат за нещо по-важно. Защото в края на тунела от учебници вече трепкаше бледа светлинка, която, макар и слаба като лъч на офталмоскоп, идеше в помощ на пациент, нуждаещ се от лечение.

Мнозина започнаха работа като лабораторни асистенти и изследваха микроорганизми в препаратите с кръв, урина и други вещества, за да могат после по-старшите колеги да използват резултатите от усилията им и да се произнесат за диагнозата.

Някои получиха по-високопоставени длъжности — като Питър Уаймън, който се зае с истинска изследователска дейност под покровителството на професор Пфайфър.

Сет Лазаръс се прибираше у дома. Очакваше го отговорна длъжност в катедрата по патология към Медицинския факултет на Чикагския университет, където работеше вече от две години.

Както обикновено плановете на Бенет Ландсман бяха очебиещо различни. Първоначално възнамерявал, както той сподели само с Барни („Не желая другите да ме мислят за тежкар“), да кара ски в планините на Чили. Но за нещастие ахилесовото му сухожилие не било достатъчно заздравяло, за да поеме риска от едно такова опасно начинание. Вместо това щял да обиколи островите в Бяло море заедно с родителите си. И докато те разглеждат руините, той щял да се гмурка и изследва морското дъно.

Ханк Дуайър получи работа като санитар в частен санаториум. Беше близо до жилището им в Бостън, така че можеше да прекарва повече време с Черил, която беше вече в много напреднала бременност.

Лора имаше и късмета, и нещастието да бъде поканена за изследователска работа с Пфайфър. Защото покрай голямата чест пряк началник щеше да й бъде презреният Уаймън.

Отначало изборът на мастития биохимик озадачи Барни:

— Кастелано, не се обиждай, но защо Пфайфър е избрал тебе точно?

Тя само сви рамене:

— Нямам представа. Радвам се, че не се налага да се прибирам у дома.

Всичко се изясни, когато изнесоха оценките. Лора Кастелано бе постигнала поразителния успех 6. — Барни, който смяташе, че се е представил блестящо с 5 + остана особено удивен.

Истината беше вече разкрита и той притисна Лора с фактите.

— Не отричай, Кастелано, ти си била едната с 98 точки по биохимия, нали?

— Добре, г-н следовател, признавам. Хвана ме натясно.

— Защо, по дяволите, кри толкова време?

Тя сви рамене:

— Не зная. Отначало си помислих, че е чиста случайност, а после вече…

Нямаше нужда да довършва изречението си, тъй като Барни прочете мисълта й. Не е искала той да се чувства неудобно.

Барни не можеше да си позволи лукса да работи дори в периферията на научния свят. Когато съобщиха, че институтът вдига учебните такси, стана ясно, че ще трябва да търси добре платена работа.

И така той започна като таксиметров шофьор. Работеше нощна смяна вместо господин Копловиц, който живееше една пряка по-долу и имаше собствено такси.

Барни живееше вкъщи — както за икономия, така и от носталгия. Наесен щяха да окачат отпред надпис „Продава се“ и разни чужди хора щяха да се нанесат в стаите, подслонили хиляди негови детски мечти.

Естел, пенсионирала се в края на юни, прекарваше лятото в задния двор, сърбаше чай с Инес Кастелано и бъбреше с нея, ако Инес беше в състояние да общува, или пък просто правеше компания на приятелката си, когато тя се затвореше във вътрешния си свят. Тогава Естел съзерцаваше градината и си спомняше за дните, в които трите деца играеха заедно.

Закусваше с двамата си синове: Барни, прибрал се наскоро и Уорън, който се канеше да заминава. Той се готвеше вече за кариерата си на юрист, като работеше към една адвокатска кантора.

Повечето нощи момчетата отсъстваха — Барни на волана, Уорън на поредната си романтична среща. И все по-често Инес се отбиваше не само за компания, но и за закрила.

Луис бе преминал от кротко пийване към шумно скандалджийско пиянство. Около девет всяка вечер започваше да буйства като разярен лъв. А напоследък и като тържествуващ лъв. Кумирът му Фидел Кастро току-що бе успял да свали от власт Батиста и да освободи кубинския народ. Заслужаваше ли това една глътка „Куба Либре“? Или две? Или десет?

На всичко отгоре тези му убеждения не спечелиха симпатията на по-патриотичните жители на Бруклин, тъй като Кастро бе иззел американските захарни фабрики. „I viva el pueblo cubano“^[1] далеч не беше на устата на всички.

Съседите започнаха да се оплакват. Един-двама даже помолиха Естел да се намеси от името на общината и да отрезви Луис или поне да го накара да млъкне.

Всеотдайният някога лекар западаше все повече. Глобиха го за шофиране в пияно състояние. Следващият подобен инцидент вероятно щеше да му струва шофьорската книжка. Или дори разрешителното да практикува.

— Не можеш ли да му помогнеш някак? — попита Естел приятелката си.

Инес кимна:

— Моля се — промълви тя. — Моля се на Дева Мария да го избави от страданията му.

— Дали не може някой, ъ-ъ, по-близък човек да поговори с него?

— Отец Франциско Хавиер също се опита да ходатайства.

— Искаш да кажеш, че си успяла да закараш Луис на църква?

— Не, поканих отеца вкъщи миналата неделя следобед.

— И?

— Ay! No me pregunta^[2]. Луис побесня, разкрещя се на отеца, започна да ругае църквата и всички испански епископи, обединени около Франко. Отецът не остана даже за чай.

„Никак не се учудвам“, помисли си Естел. Внезапно Инес потъна в молитва. И Естел остана сама с мислите си. Защо Лора не помогне? Как може да пренебрегва семейството си, когато то се нуждае от нея?

Тя подхвана темата по време на закуска следващата сутрин.

— Струва ми се, че Лора бяга от отговорност.

— Тя се опита да помогне, мамо. Наистина се опита. Но на последния им разговор Луис й каза нещо непростимо.

— Какво? — запита Уорън.

— Освен всичко друго изкрещя й: „Не ме поучавай, да не би да си ми син случайно.“

На масата внезапно се възцари тишина, после Естел въздъхна:

— Горкото момиче.

— Ама че кофти удар — съгласи се Уорън. — И двамата й родители са живи, а тя е сама. Басирам се, че от отчаяние ще вземе да се омъжи за тоя Палмър не знам кой си.

— Няма нужда да затаяваш дъх — предупреди го Барни. — Палмър отива в армията и двамата са решили да прекъснат за известно време връзката си.

Естел се удиви:

— Какво ли ще стане с нея?

„И аз това се чудя“, помисли си Барни.

В шест часа през една мъглива августовска утрин Лора придружи Палмър до наборния пункт на бостънската военна база.

— Ще ти пиша, Лора. Моля те, пращай от време на време някоя картичка, колкото да кажеш, че си взела някой изпит.

— Хайде, хайде, знаеш, че ще ти пиша. Но ти сигурен ли си, че искаш да осъществиш плановете си за Школата за запасни офицери? Защо ти е да оставаш по-дълго в униформа?

— Лора, ако ще те изгубя, допълнителното време е без значение. Поне ще мога да удавя мъката си в Офицерския клуб.

— Няма да ме изгубиш, Палмър. Никъде няма да ходя.

— Е, добре, обещавам да ти бъда верен.

— Моля те, не се излагай. Не искам да бъдеш монах. Няма да е нормално.

От това Палмър тъжно заключи, че тя смята да води активен обществен живот в негово отсъствие.

— Само помни, Лора, никога няма да намериш мъж, който да ти е толкова предан като мен.

Когато подкара към института (вечно щедрият Палмър й подари поршето си), Лора си помисли: „Сигурно е прав. Никой друг няма да ме обича така безрезервно както добрият Палмър.“

 

 

Уаймън беше вече в лабораторията и кълвеше на древна пишеща машина. Под очите си имаше тъмни кръгове.

— Добро утро, Лора, как си?

— Леле, поради що сте почти любезен днес, доктор Франкенщайн?

— Хм, странно, че ме питаш — рече Питър Велики и се надвеси над машината. — Днешният ден е забележително събитие в историята на медицината.

— Само не ми казвай, че напускаш професията.

Той пренебрегна хапливата й забележка:

— Мис Кастелано, днешният ден бележи официалното приемане на изследователските ми открития. Цяла нощ съм стоял да завърша доклада си.

— Толкова ли си сигурен, че ще го отпечатат?

Уаймън се ухили.

— Скъпа моя, професор Пфайфър е редакторът.

Но през следващите няколко седмици тя откри, че хвалбата на Питър относно авторството му не е съвсем точна. Общоприета практика беше изследователските трудове от всяка лаборатория да носят името на старшия учен. Статията на Питър щеше да излезе като труд първо на Майкъл Пфайфър, после — на Кейт Макдоналд, главния асистент от миналата година, и чак накрая — на гениалния Уаймън. И пак извади късмет, тъй като понякога подобни статии излизат с повече от 5–6 автори.

Американското правителство отпусна изключително щедри суми за работата на Пфайфър и той нае девет асистенти на пълен работен ден, в резултат на което „неговата“ продукция беше внушителна. Дори името на Лора се появи в една от статиите. Макар да се бе отнесла с пренебрежение към възторга на Уаймън от прощъпалника му в печата, самата тя, когато дойде нейният ред, почувства същата еуфория и закопня да я сподели с някого. Мина й дори атавистичната мисъл да позвъни на родителите си, но мигновено я потисна. Кой, по дяволите, го е грижа за мнението на баща алкохолик.

Но знаеше, че Барни ще се зарадва. И беше права.

— Това е само началото, чакат те още хиляди — приветства я той по телефона. — И дано кретенът Уаймън получи язва, като разбере.

„Господи, колко добре ме познава — помисли си тя, когато затвори. — Нищо на тоя свят не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да бия Питър Уаймън. И ще го направя!“

 

 

Сет Лазаръс слезе от напечения автобус и се озова под жаркото слънце. През лятото дори в седем и половина сутринта Чикаго беше нетърпим.

За щастие имаше да извърви само стотина крачки до вратите на болницата, където в лабораторията по патология се поддържаше изключително ниска температура, за да не се разлагат „пациентите“ — както настояваше да ги наричат настойникът му професор Томас Матюс. („Когато приключим и ги пратим на погребално то бюро, тогава можеш да ги наричаш «трупове».“)

Това беше третото лято на Сет в „дома на смъртта“, както го наричаха някои от лекарите. Тук той именно се научи да борави умело със скалпел, да извършва ресекция на тъкан за изследване, да уважава човешкото тяло — живо или мъртво.

Още през второто лято професор Матюс му възложи да прави разрези — първата обща преценка на човешките органи — и дори да определя евентуалната причина за смъртта. Докторът, разбира се, се произнасяше за окончателната диагноза, но в повечето случаи Сет улучваше правилния отговор.

Атмосферата в патологията се различаваше напълно от тази в часовете по анатомия. Тук говореха с полушепот — снишаваха глас от уважение към мъртвите. За разлика от университетската лаборатория, където цареше пълен хаос, а студентите подхвърляха неприлични шеги, за да овладеят смущението, неопитността и страха си.

Сет се чувстваше удобно тук, но през почивките зяпаше през прозореца жените, които минаваха по оживените улици, и се чудеше дали изборът му да прекарва времето си с безжизнените тела върху масите не го определя като „смахнат“.

В университета си имаше оправдание. Вземаше четири пълни години за три, толкова голямо беше нетърпението му да стане лекар. Разбираемо беше, че не отделя време за развлечения.

Но и никога не бе имал истински приятели — нито от единия, нито от другия пол. Колегите му го търсеха единствено по време на сесия, когато изпълваха стаята му и го молеха да обясни сложната материя.

През последните две лета само наблюдаваше със залепен за стъклото нос всичко онова, към което желаеше да се присъедини, но нямаше чувството, че му се полага.

Затова ли бе избрал патологията? За да не му се налага да съобщава на близките, че не може да облекчи страданията на скъпия им човек?

Една юлска утрин шефът попита Сет дали ще обядва в стола:

— Ако ще ходиш, вземи ми, моля те, един брой „Трибюн“ от павилиона. На спортната страница има статия за дванайсетгодишния ми син. Той е ас в Младежката бейзболна лига. Вчера изиграл третата си успешна игра.

— О, честито — отвърна Сет и добави бързо: — Само един брой ли, сър?

Възрастният човек се усмихна благо:

— Сет, колко пъти трябва да ти повтарям да ме наричаш Том — да не си разносвач тук? И да, един брой ще е достатъчен. Жена ми сигурно е взела цяла дузина.

— Добре. Благодаря, ъ-ъ, Том.

По пладне асансьорът бе препълнен със сестри, копнеещи за обяд, и лекари, копнеещи за тях.

Сет слезе на партера, отиде до павилиона, купи вестника и тъкмо започна да прелиства един брой на „Ню Йоркър“, забеляза да минават група хубавички сестри.

Една от триото се обърна към него и извика: „О, боже!“ Усмихна се и нещо повече, извика неговото име:

— Сет, Сет Лазаръс — не мога да повярвам. Ти ли си, наистина? Ей, представяте ли си, това е момчето, за което ви говорех — обърна се тя към приятелките си. — Завърши нашата гимназия за три години и вижте — вече е лекар!

Едва сега Сет се усети, че не е свалил бялата лабораторна престилка, а на ревера й беше закачена пластмасова табелка с подлъгващото „д-р Лазаръс“.

— О, господи, не мога да повярвам, че това наистина си ти, Сет — продължаваше да бръщолеви момичето. — Обзалагам се, че не ме помниш. Пък и от къде на къде ще ме помниш? Карах за втори път курса по основи на химията, за да постъпя в училището за медицински сестри, а ти помагаше на всички, на мен най-вече, в лабораторните опити. И виж — наистина станах сестра.

Сет не беше свикнал на такова внимание. Той онемя, но не ослепя. Вгледа се бързо в табелката с нейното име. И събра цялото си умение за първата си стъпка на кавалер:

— Е, как ще забравя Джуди Гордън, момичето със сублимиращия поглед.

Трите сестри се закискаха.

— Какво значи това? — попита едната.

— Ами това всъщност е химичен термин. Означава, че се изпарявам под погледа й — отвърна Сет, смутен от непреднамерено надутото си изказване. Джуди се усмихна.

— Поласкана съм, че ме помниш, Сет. Междувременно запознай се с приятелките ми Лилиан и Меги.

— Много ми е приятно. В кое отделение работите?

— Голямото „Р“ — отвърна Джуди мрачно.

— В раковото сигурно е тежко — кимна Сет. — Предполагам, че малко пациенти си отиват през вратата, през която са влезли.

— Така е — съгласи се тя. — Понякога е много потискащо. Сестрите на нашия етаж се сменят непрекъснато. Ами ти, Сет?

— Аз съм в лабораторията по патология. И между другото, не съм лекар още. Тук съм само за лятото.

През целия диалог Сет напрягаше безумно мозъчния си апарат. Това беше неговият шанс и не биваше да го пропуска.

— На обяд ли отивате? — попита той.

— Не, току-що свършихме — отвърна Джуди разочаровано. — Трябва да се връщаме след минута. Но може да се видим друг път.

— Утре на обед?

— Чудесно — усмихна се Джуди Гордън.

Трите се запътиха към асансьора и тя извика:

— Ще те чакам пред павилиона за вестници около дванадесет и петнадесет. Става ли?

Той махна с ръка за потвърждение. В следващия миг асансьорът ги погълна.

За момент Сет остана онемял. Не само че си спомняше Джуди, но и навремето я харесваше. Само че никога не му стигна смелост да си отвори устата и да я покани на среща.

 

 

Както обикновено Сет изчака да премине най-усиленият трафик и тогава тръгна към къщи. В седем и половина се качи в рейс, в който беше сравнително прохладно и имаше място да седне и да чете.

Когато слезе, слънцето вече клонеше на запад и в ранната вечер меките му лъчи галеха поляните и цветните лехи около къщите в скромния краен квартал. Сет познаваше всички съседи по име още от гимназиалните си дни, когато разнасяше вестници. Още помнеше кои домове са щедри и къде точно са стиснатите Скруджовци.

Стигна търговската част, където се намираше магазинът за месо и бакалски стоки на семейство Лазаръс, построен още в 1930 г. Когато мина край витрината, Сет видя, че баща му реже сирене на мисис Шрейбер, и им махна и на двамата. След това заобиколи и отвори вратата отзад на магазина, през която се отиваше до апартамента им на горния етаж.

Майка му го посрещна топло:

— Здравей, скъпи. Какво ново днес?

— Мамо — оплака се той с въздишка, тъй като всеки ден повтаряха все същата песен, — нищо ново не се случва в моята работа. В патологията всички пациенти са мъртви.

— Знам, знам, но може пък да си открил някой нов лек за смъртта. Защо не?

Той се усмихна:

— Ти ще си първата, на която ще кажа. Имам ли време за един душ преди вечеря?

Роузи кимна и се върна в кухнята.

Макар че през лятото водата често намаляваше, дългите горещи душове бяха професионална необходимост за Сет. Дрехите и кожата му се пропиваха от миризмата на смърт и всяка вечер, когато се прибереше от болницата, той се търкаше усилено под водата.

В девет Нат Лазаръс затвори магазина и след пет минути семейството насяда около масата.

— Е, момчето ми, какво ново днес?

— Открих лекарство срещу рака — отвърна Сет е безизразно лице.

— Хубаво — промърмори баща му, чието внимание беше погълнато от колонката с резултатите от последните бейзболни мачове. — Казвам ви, да могат само нашите да вземат друг начален хвърляч, и купата ни е в кърпа вързана.

Окрилен от обедното си преживяване, Сет добави добродушно:

— Открих и лекарство за порок на сърцето, а утре смятам да изобретя нещо, което ще затрие завинаги хремата.

Нат остави веднага вестника.

— Хремата ли казваш? На път си да откриеш лек за хремата?

— Как така точно това те кара да скочиш, а лекарството ми за рака даже не те трогна?

— Синко, ти не си търговец и не живееш на тоя свят.

Имаш ли представа, колко безполезни змийски мехлеми продавам по цяла зима? Ако наистина си надушил нещо, което да свърши работа, ще го патентоваме и ще си отворим монетен двор — обясни мъдро баща му.

— Съжалявам, татко, пошегувах се. Хремата е последното препятствие. Като Луната за астрофизиците. Никога няма да допрем до нея, докато сме живи.

Нат го погледна и се подсмихна.

— Сет, я кажи истината на баща си. Кой кого избудалка, а?

— И двамата пощурявате с вечните си вариететни шеги — отсече мисис Лазаръс. — Кой иска второ?

Нагъваха сладоледения кейк на Роузи (домашно приготвен, не от магазина), когато Сет подхвърли нехайно:

— Всъщност днес наистина се случи нещо ново. Срещнах една бивша съученичка от гимназията.

Роузи наостри мигновено уши:

— Ами! Познаваме ли я?

— Джуди Гордън. Медицинска сестра в раковото от деление.

Нат хвърли дяволит поглед на сина си:

— Сет, само внимавай да не забременее!

— Моля ви. Ще съм ви благодарна, ако не говорите такива приказки пред мен — оплака се Роузи.

— Извинете ме, мадам Кралице Елизабет, но мога ли да ви припомня, че, ако не бяхте забременели от мен, Сет нямаше да го има? — и съпругът й се обърна за потвърждение, към сина си: — Прав ли съм, докторе?

— Да, сър — отвърна Сет професионално. — Мама е, както се изразяват лекарите, мултипарозпа.

— Мога ли да попитам какво ще рече това на нормален език?

— Че си раждала повече от един път, мамо.

Внезапно се възцари тишина. Мъртва тишина. Сет бе припомнил болезнено на родителите си и най-вече на себе си за Хауи.

Хауи беше започнал живота си като по-големия брат на Сет, но не бе пораснал, макар че все още беше жив. Преди много години, докато пътувал на предната седалка в скута на майка си, станала катастрофа. Както шофирал, Нат ударил внезапно спирачки, за да не блъсне едно изскочило измежду две коли дете. И Хауи се озовал притиснат към металната броня под тялото на майка си.

Хауи бе претърпял толкова тежко черепно увреждане, че, макар и да растеше, едва се научи да поглъща храна и да се изправя в леглото сам. Понякога разпознаваше родителите си, а друг път — не. (Кой можеше да каже? Хауи се усмихваше по цял ден.)

Най-накрая трябваше да го отделят в болница. Него, Хауи, когото се насилваха да посещават два-три пъти в месеца, за да не би да го забравят и да повярват, че могат отново да заживеят без сянката на страданието му. (Дали въобще страдаше? Нямаше как да го попитат.)

Хауи — вечен извор на вина, безнадеждно осакатен и същевременно гротескно едър, потънал в самотното си съществуване. Не умираше, макар и да не живееше истински.

Привършиха вечерята и докато Сет помагаше на Роузи да раздигне масата, Нат включи телевизора. За щастие предаваха бейзбол — успокоителното средство срещу вечно терзаещата болка от злощастието на Хауи.

В кухнята, докато Роузи миеше, а Сет подсушаваше съдовете, той попита:

— Как е Хауи, между другото?

— Как ли? Ама че въпрос. Как може да е? Може би, като станеш лекар ще откриеш нещо, което да изцерява увреден мозък.

Този път тя не се шегуваше. Сет знаеше, че майка му живее постоянно с надеждата, че след време някъде лекарите ще изобретят някакво чудо и ще върнат на семейството загубения, но жив син. Междувременно, колкото и да се стараеше, не можеше да обсипе Сет с любов. Защото той не беше Хауи.

Сет можеше да върви и да говори, да се облича и да се храни сам, а Хауи се нуждаеше от помощ във всичко.

Когато свършиха в кухнята, Сет излезе да се поразходи и да проясни мислите си, за да допише статията, която бе донесъл от болницата. Когато се прибра, майка му бе затворила вече вратата на спалнята, а Нат се присмиваше високо на един нескопосан играч от „Къбс“, който бе изпуснал двойно подаване.

Сет видя, че баща му се е отдал блажено на четиридесет и два сантиметровия черно-бял опиат, и реши да не го безпокои. Вместо това се качи в стаята, която в детството беше неговото собствено владение и царство, а сега бе превърната в лаборатория. Включи флуоресцентното осветление над бюрото и потъна в хорските патологии. Това беше неговото средство да забрави Хауи.

 

 

— Бих препоръчала салата от риба тон или от пиле — посъветва го Джуди. — Почти не се различават по вкус и подозирам, че наистина са едно и също.

— Защо не поръчаме по една от двете и после да сравним — предложи Сет.

Тя кимна и махна на една сервитьорка да вземе поръчката им.

— И тъй, май доста имаме да наваксваме.

— Сигурно.

Спомняха си минали случки и се шегуваха през цялото време, докато ядяха неразличимите салати. В нейно присъствие той се отпускаше може би защото Джуди беше много спокойна, самоуверена и общителна.

За десерт той си поръча шоколадов сладолед, а тя желе. („Трябва да внимавам, сезонът на банските е все пак.“)

Странно, но Сет не можа да нарисува във въображението си образа на Джуди в оскъден бански костюм, но благодарение на знанията си по анатомия можа да си я представи гола — и това все пак беше постижение.

— У вас ли живееш още? — попита тя, докато допиваха кафето.

— Да. Май не съм много в крак с времето. Живея още с майка си и баща си, но съм тук само за лятото.

— Много жалко — измърмори тя на себе си.

„Кое е жалко? — попита се Сет. Че живея с родителите си или че ще се връщам в Бостън?“

Докато вървяха към асансьорите, той събра смелост и попита:

— Дали ще е възможно да вечеряме заедно някой път?

— Разбира се. Утре вечер?

— Чудесно, утре е чудесно.

— Имам кола, ако мога така да я нарека — рече тя безгрижно. — Поне ме кара, докъдето искам. По кое време свършваш работа?

— Зависи само от мен. Пациентите в патологията не се сърдят, ако си тръгнеш по-рано.

— Какво ще кажеш за шест и половина? Ако има спешен случай, ще ти позвъня в лабораторията.

— Добре, страхотно. Искам да кажа, чудесно — повтори той.

Бяха сами в асансьора. Джуди натисна за петия етаж, раковото отделение, и за осмия — неговата лаборатория.

— Кажи ми, Сет, разстройва ли те работата с мъртвите? Понякога нямаш ли усещането, че полудяваш?

— Не, смятам, че твоята работа е по-тежка. Когато дойдат при мен, страданието им вече е свършило. А ти ги гледаш как умират. Това не те ли потиска?

Тя кимна:

— Да, и всеки ден се прибирам у дома с мисълта, какъв дяволски късмет имам, че съм просто жива.

 

 

Обсъдиха същия въпрос, докато вечеряха в Армандовия луксозен ресторант „Норт Раш“, където Сет никога преди не бе стъпвал, а и сега удоволствието не му беше по джоба. Но случаят беше специален.

— Няма да повярваш, че съвсем нормални хора изумяват, когато умира техен роднина. Страхуват се да дойдат, сякаш смъртта е заразна. Семейството се насилва и идва, но приятелите винаги си намират оправдание. Пациентите, за които се грижа, са трогателно благодарни и за най-малката проява на внимание. И аз да съм на смъртно легло, ще се радвам, ако има някой, ако ще да е непозната медицинска сестра — просто да държи ръката ми в последния час. Извинявай за професионалната обида, но истина е, че и лекарите гледат да избягат стига да могат.

Докато я слушаше, възхищението му нарастваше с всяка минута.

— Има всякакви лекари, както има и всякакви сестри — каза той и веднага съжали „По дяволите, сигурно ще ме помисли за голям грубиян.“

— С патология ли смяташ да се занимаваш занапред?

— Честно казано, още не съм сигурен. Първото лято започнах тази работа, защото знаех, че ще ми помогне да вляза в института. После реших, че ще ми даде преднина по анатомия. И наистина научих много тази година.

Скромността не му позволи да каже, че професор Лубар му писа 6+ единственият случай в историята напоследък да се окаже някому такава чест.

— Според доктор Матюс работата ни в крайна сметка може да помогне да се предотвратят някои заболявания, водещи до смърт.

— Това е достойно за възхищение, но не смяташ ли, че пропускаш нещо… емоционалната страна, с която медицината ни привлече най-напред? — тя въздъхна и продължи: — Мисля, че няма по-голямо възнаграждение от благодарността на пациент, към когото си се отнесъл с внимание.

„Това е доста явно очерняне на работата ми, помисли си той. Но смея ли да се защитавам?“

И за втори път през последните два дни се чу да произнася думи, продиктувани от импулс, който явно не можеше да контролира:

— Може би се страхувам. („Да пукна, ако знам защо го казах.“)

— Да не загубиш пациент ли? — попита тя. — Зная, че много лекари изпитват същото. Съвсем човешко е, Сет.

— Не от това ме е страх — призна отново той, — а от… от… страданието. Мисля, че патологията ми харесва, защото, колкото и да е страдал болният, всичко вече е свършило. Може целият да е обхванат от карциноми, но не чувства нищо. Струва ми се, че не бих понесъл да, гледам как пациентът се мъчи от болка или е прикрепен към апарат, който поддържа дишането му, но останалата част от него е мъртва. Сигурно нямам куража да стана истински лекар.

Докато Джуди го караше към къщи, Сет все повече се убеждаваше, че страда от рязко психично отклонение, от някакъв вариант на синдрома на Жил дьо ла Турет, под чието въздействие изрича неща, които съзнанието му не може да потисне. Откровени неща. Но кога, по дяволите, откровеността е впечатлявала момичетата?

Когато наближиха последната автобусна спирка, той реши, че е най-добре да я освободи от страхливото си присъствие.

— Благодаря ти, Джуди, оттук вече мога да се прибера и пеш.

— Не се притеснявай. Нищо не ми струва да те оставя две-три преки по-надолу.

Той кимна и тя измина останалия път в мълчание. Спря пред магазина на родителите му, чиято витрина беше осветена единствено от неонова реклама за „Бирата Шлиц, донесла слава на Милуоки“.

— Благодаря ти, че ме докара — рече той. — Ще се видим в болницата.

— Не, Сет — възрази тя. — Няма да те пусна така лесно.

Сет откри с изненада, че страстта може да компенсира липсата на опит. Джуди долени устни до неговите, а той я обви с ръце и я прегърна силно, докато се целуваха.

След миг, когато се изправиха, за да си поемат дъх, той попита:

— Може ли да повторим това някой друг път?

— Кое, вечерята или безсрамната ми инициатива?

— Да не би да са взаимно изключващи се? Във всеки случай по-добре да те предупредя. Следващия път първата стъпка ще е моя.

— Чудесно. Кой знае докъде може да ни доведе това. Лека нощ, Сет, и още веднъж ти благодаря.

Ако родителите му не спяха, щеше да затанцува бурно по стълбите до третия етаж, подражавайки на Фред Астер.

 

 

Ако някога съставят списък на американските градове, най-непривлекателни през месец август, Бостън със сигурност ще е в първата десетка. Естествено в лабораторията на Пфайфър имаше климатична инсталация за поддържане на подходяща температура. Но във Вандербилт Хол нямаше. Съвсем логично. Някои екземпляри не бива да се затоплят прекомерно, защото са незаменими. А лабораторни практиканти — под път и над път.

Докато се трудеше до късно нощем, Лора започна параноично да си въобразява, че Пфайфър очевидно разчита на времето, за да удължи изследванията си, като примамва любимците си, колкото е възможно по-дълго, в прохладната и удобна лаборатория.

Отначало я измъчваше съвестта заради Палмър и се успокояваше, че поне няма война. Въпреки това съзнаваше, че той ще пропилее едни от най-хубавите си години в лъскане на ботуши, чистене на пушки, а може би и на тоалетни, макар че не беше сигурна дали това влиза в задълженията на офицерите.

След това започна постепенно да се убеждава, че в крайна сметка така ще е най-добре и за двамата.

И тръгна отново по срещи.

Отначало само на пица и бира с някой колега от лабораторията. (Но никога с Уаймън, разбира се. Той обаче така или иначе не общуваше с простосмъртни студенти.)

Отиде на попконцерт на брега на река Чарлс с красавеца Гари Арнълд, невролог първа година. Като хиляди други двойки те седяха на одеяло на земята, пиеха вино от термос и слушаха музикалните специалитети от най-новите мюзикъли на Бродуей, както и няколко класически парчета, до едно изпълнени от легендарния Артър Фидлър. Когато станаха заедно с всички други за тържествения финал — възторжено изпълнение на националния химн, Гари обгърна с ръка Лора и я притисна до себе си. Беше чаровен, висок и с чувство за хумор. И може би най-важното, беше до нея. А тя се чувстваше самотна. И така, приключиха вечерта в апартамента му на Фенуей.

На следващата вечер Гари се отби в лабораторията, за да провери дали Лора е наясно, че той не желае „сериозна връзка“. Тя го увери, че никога и през ум не й е минавало да надхвърля границите на приятелството. Знаеше много добре, че той заминава за Уискънсин в началото на септември.

— Виж какво, Гари — обясни тя откровено като на приятел. — И мене ме сърбеше, и тебе те сърбеше. Когато се събудихме, вече нищо не ни сърбеше. Това беше всичко и повече нищо не може да има. Чао и успех в живота!

Вътрешно бесен, че Лора го е отрязала, Гари излезе от лабораторията с гордо вдигната глава и измърмори нещо от рода на „Майната ти, курво“.

Другите й летни авантюри не бяха нито толкова важни, нито толкова страстни. Което чудесно я устройваше.

 

 

Понякога, ако останеше до по-късно й се обаждаше Барни (след единайсет, когато е по-евтино). Обикновено звънеше от уличен телефон в Канарси или друго някакво забравено от Бога място и винаги разказваше забавни случки с клиентите си. Като онази с проститутката, която му предложила да плати в натура.

— Звучи по-интересно от медицината. Защо не помислиш за смяна на професията?

— Благодаря ти, Лора. Цял живот съм си мечтал да прекарвам нощите на крак — след това смени тона си с бащински: — Което ме навежда на въпроса, защо, по дяволите, работиш по това време? И каторжниците не си дават толкова зор. Защо не се прибереш да се наспиш?

— Благодаря ви, доктор Ливингстън. Така съм капнала, че май точно това ще направя. Лека нощ!

Тя затвори, отиде да се измие и тъкмо се канеше да си върви, чу раздразнения глас на Питър Уаймън:

— Кастелано, търсят те по телефона — пак. Да не съм ти частна секретарка?

Лора се поколеба за минута. Ако е Палмър, не е във форма за никакви разговори. Кой друг би могъл да звъни почти в полунощ?

— Ало?

— Здрасти, Лора. Ханк Дуайър е.

— Ханк — щастлива въздишка на облекчение, — какво става с теб?

— Опитах се да те открия във Вандербилт. Оттам ми казаха, че сигурно си тук.

— Нещо лошо ли се е случило?

— Не, не, напротив. Имам нужда да поговоря с някого — и тогава Ханк съобщи: — Вече съм баща, а Черил — майка.

— Страхотно! Здрави ли са всички?

— Да, Deo gratias^[3]. Но, Лора, аз съм изумен. Те са две! Имаме близнаци! Не знам какво да правя.

Лора определено не знаеше какво се очаква тя да направи.

— Ханк, когато цялата тълпа се събере наесен, ще го отпразнуваме с гръм и трясък.

— Това ще е много хубаво — отвърна той с изненадващо сериозен тон. — Но има нещо по-важно, заради което ти се обаждам. Ти си католичка, Лора, нали?

— По семейна традиция. Но ако простиш непочтителността ми, Ханк, палила съм повече цигари, отколкото свещи.

Ханк целенасочено упорстваше:

— Лора, ще дойдеш ли с мен на църква?

— Тази вечер?

— Разбира се. Бог прати тази нощ чудо и кой съм аз, че да чакам до утре да изразя благодарността си?

— Добре, Ханк — рече тя меко. — Ще ми бъде драго.

— Ей, браво. Наистина се радвам. Слушай, на Черил майка й е тук и мога да взема нейната кола. Ще бъда при теб след секунда.

Стояха в огромната пуста катедрала на Светия Кръст. Тоест Лора стоеше, а Ханк се молеше на колене. Докато той беше потънал в молитва, Лора потъна в мисли.

„Защо не съм религиозна съжаляваше тя вътрешно. Не църковно-религиозна. Просто ми се иска да можех да вярвам в някакъв Висш Разум, който да ми помага да се оправям в живота, да ми казва кое е правилно и кое не. А сега се давя в море от съмнения. О, Боже, да можех да вярвам като Дуайър.“

Докато й пожелаваше „Лека нощ“ пред общежитието, Ханк така преливаше от радост, че я прегърна.

И Лора не се усъмни, че по чиста случайност, когато я пусна, ръката му се допря до гърдите й.