Ерик Сийгъл
Лекари (26)

25.

Церемонията по тяхното миропомазване като лекари стана през юни 1962 година в двора на института. Около подиума, издигнат пред блок А, имаше полукръг от наблюдатели, седнали на дървени столове. През този топъл и влажен следобед те щяха да получат дипломите си в присъствието на медицинския пантеон, представен от техните преподаватели, и на родителите им, чиито мечти много от тях щяха да превърнат в реалност. И което беше най-важното, с произнасянето на Хипократовата клетва те щяха да бъдат посветени в свещеното изкуство на лекуването.

Естел и Уорън бяха там и двамата, а фотоапаратът на Уорън документираше историческото събитие за потомството.

Но кой присъстваше на ръкополагането на Лора? Старите Талботови и, разбира се, нейният годеник, но нито един от тях не можеше все още да бъде наречен „родител“ в пълния смисъл на думата. От „Линкълн плейс“ нямаше никого. Лора съвсем определено беше казала на майка си по телефона да не идва.

— Но защо, querida?

— Може ли да ти отговоря с приказката за „Червената кокошчица“? Ти не ми помогна да опека хляба и за това не искам да идваш и да го ядеш.

Беше постъпила така, защото я болеше, но после усети чувство на вина.

Малко преди да започне ритуала, докато Лора оправяше академичната си шапка и наметката си, към нея се приближиха двама католически свещеници. Единият, може би послушник, беше млад и с бузи на херувим, а другият беше по-възрастен и изглеждаше сляп, за което като че ли говореха тъмните му очила.

— Сеньорита Кастелано? — попита по-младият мъж.

— Да?

— Госпожице Кастелано, това е отец Хуан Диас Пелайо.

Преди да успее да отговори, старецът заговори на чист кастилски, нейния майчин език.

— Дошъл съм да ви благословя — обяви той, а гласът му потрепваше от възрастта. — Участвах с вашия почтен баща в Гражданската война — хората от църквата не бяхме много. И аз имах нещастието да попадна… да кажем, във вражески ръце. Баща ви ми спаси живота. Убеден съм, че в този ден той и майка ви ще бъдат горди с вас.

Сетне треперещите му ръце очертаха кръст, а той рече:

— Benedicat te omnipotens Deus, Pater et Filius et Spiritus Sanctus^[1].

— Амин — добави херувимът.

Изчезнаха така бързо, както се бяха появили. Кой ги беше изпратил? Покалугерената й майка? Баща й, успял по някакви тайни канали да й изпрати известие чак от Куба?

Барни беше проследил срещата отдалеч и веднага щом виденията се стопиха, беше до нея.

— Добре ли си, Кастелано? — попита той. — Изглеждаш малко бледа.

— Да ти кажа право, чувствам се така, все едно в сутрешното, ми кафе е имало ЛСД. Тези двамата дойдоха да ме благословят — Лора поклати недоверчиво глава. — Няма да се учудя, ако по-късно пристигне и огнена колесница. Няма да им позволиш да ме вземат, нали?

— Ще бъда нащрек. Спокойно, Кастелано.

Семейство Дуайър беше представено от родителите на Ханк и Черил. Всяка от бабите беше взела по една от близначките, а малкото момченце седеше в скута на майка си. Бяха развълнувани от предстоящата „коронация“ на едно обикновено хлапе от Пйтсбърг.

Някои от бъдещите лекари, подтиквани от любопитство, оглеждаха белналата се тълпа, само и само да зърнат родителите на Бенет, но там нямаше нито един чернокож.

Предишната вечер Барни беше вечерял с Бенет и семейство Ландсман в „Метр Жак“. Привързаността им един към друг му се стори по-силна от всичко, което беше виждал във взаимоотношенията между „истински родители“ и децата им.

Но всъщност имаше една малка група чернокожи, очакващи да поздравят Бенет с енергични аплодисменти, когато той тръгне към подиума, за да се ръкува с декана и да получи дипломата си. Те, разбира се, не седяха в свещения полукръг, а се бяха разположили по прозорците на околните сгради. Училищният редови персонал — портиери и чистачки — беше съвсем наясно, че в цялото училище има само двама цветни братя по душа и нито една сестра.

 

 

Ритуалът започна с обичайните поздравления и самопоздравления, след което последва връчване на различни награди.

Нобеловият лауреат на молекулярна биология професор Джордж де ла Форе се измъкваше от лабораторията си само веднъж в годината — именно за тази церемония. Съпътстван от поздравления, той дойде да обяви печелившия дипломант, на когото се присъждаше наградата „Джон Уинтроп“ за най-оригинален труд в областта на медицинските изследвания.

След като измънка няколко неразбираеми забележки на език, който варираше между английски, френски и може би есперанто, той хвърли поглед към едно малко листче хартия и обяви:

— Победителят за тази година…

Сетне заряза подготвения текст, за да изрази лично становище:

— И по мое мнение най-оригиналният мозък, дошъл да учи тук от мое време насам, е…

После той посочи името Питър Уаймън.

Тържествуващият победител стана от мястото си, за да посрещне гръмотевичните овации на тълпата.

Но такива нямаше.

Последва учтиво ръкопляскане от групата на родителите и няколко нестройни дюдюкания от страна на съучениците му. До момента, в който Питър се качи на подиума, за да се ръкува с професор Де ла Форе, идеята за колективна изява на мнение така вдъхнови випуска, че общият им протест сякаш стигна до небесата.

В противоположност на това Сет Лазаръс, удостоен като отличник на випуска, беше посрещнат с одобрителни викове, които подобаваха повече на футболен стадион.

Нат и Роузи седяха на третия ред заедно с Джуди Гордън. Макар и горда, Роузи се самобичуваше — как мога да бъда щастлива, когато малкото ми момче е мъртво? В същото време съпругът й вътрешно ликуваше: „Благодаря на бога, че ми остави жив един такъв блестящ син.“

Деканът Холмс, облечен в своята пурпурна мантия, приличаше повече от всякога на висш жрец. Той нареди на студентите да станат и да повторят след него свещеното лекарско верую — клетвата на Хипократ.

— Кълна се в Аполон лечителя…

— Кълна се в Аполон лечителя.

— Да уважавам учителя си в това изкуство наравно с родителите си…

— Да уважавам учителя си в това изкуство наравно с родителите си.

— Да гледам на семейството му като на мои собствени братя и да го обучавам на това изкуство… без заплащане…

Дори докато повтаряше последните думи, Барни разсъждаваше върху иронията на факта, че повечето от състудентите му нямаше да се отдадат точно на мисионерска работа.

— Ще използвам знанията си, за да помагам на бедните, и никому не ще вредя…

Бенет Ландсман не можа да не си помисли: „Нацистките доктори също са полагали тази клетва. Как са могли тогава да сторят тези неща с Хана?“

— Няма да давам смъртоносни лекарства на никого дори ако ме молят за това. Нито пък ще предлагам такива…

Сет Лазаръс помръдна устни, но не изрече думите. Това беше нещо, в което той не можеше да се закълне.

— Никога няма да подлагам жена на лечение, водещо до аборт…

Лора Кастелано се сепна, улавяйки се да мисли за онова време, което беше толкова отдавна — когато тя и Барни усилено търсеха лекар, който да престъпи тази част от клетвата.

— В живота и работата си ще бъда набожен и целомъдрен…

Ханк Дуайър, който вече изнемогваше от жега, започна да се поти още по-обилно. И това ли ще бъде като свещеническия обет, който не можах да дам? Не съм ли дори и тук, за да бъда изпитан чрез изкушенията на плътта?

— Няма да използвам ножа дори за да извадя камъни от човешкото тяло…

Повечето от бъдещите хирурзи във випуска се зачудиха на това запрещение. И все пак те знаеха, че векове наред на рязането на човешката плът се е гледало като на черна и неблагодарна работа, често вършена от бръснари. Очевидно не е имало голяма разлика между подстригването и ампутацията на крак.

Но пък може би за тази възбрана си имаше причина. Да речем, религиозна: Тялото е свещен храм. Не влизай. Не пристъпвай прага му.

— Няма да злоупотребявам с положението си и да се отдавам на сексуални връзки…

Седнал на подиума заедно с изтъкнатите си колеги, хирургът, който се беше възползвал от услугите на Грети Андерсън, се опита да не дава ухо на тази строга забрана, в която преди много години се беше клел.

Най-накрая клетвата приключи:

— Никога няма да издавам тайните на моите болни и ще гледам на тях като на свещени…

— Никога няма да издавам тайните на моите болни и ще гледам на тях като на свещени.

И в този момент деканът Холмс обяви:

— Сега вие сте лекари. Тръгнете и отдайте дължимото на професията си.

Изживяването не е сравнимо с нищо на света. Някой може би ще каже, че не по-малко вълнуващи са брачният обет и ръкополагането в духовен сан, но в единия случай съществуваше като изход законният развод, а в другия, възможността за отказ от сана.

Но Хипократовата клетва не можеше да бъде отхвърлена.

Този ден те бяха поели неотменимия дълг да служат на хуманността и да носят облекчение на страдащите.

Освен това, за разлика от брачния и религиозния обет те даваха клетва не пред Бога, а пред Човека. Ако отричането от Бога водеше до проклятие, хората узнаваха това единствено в онзи, другия свят. Но ако не успееха да служат на човечеството, щяха да разберат това още тук.

И тъй, те тръгнаха да се сражават с болестта и смъртта. А също и помежду си.