Ерик Сийгъл
Лекари (30)

29.

О, дълбоко в сърцето си

Аз вярвам,

Че някой ден ще победим.

Множеството, което се беше събрало на двайсет и осми август 1963 година под палещото слънце пред паметника на Линкълн във Вашингтон, наброяваше близо четвърт милион. Всеки един от шестте хиляди полицаи в окръга беше мобилизиран. Като подкрепление бяха вдигнати и четири хиляди морски пехотинци. Но походът премина без ни най-малък инцидент, защото участващите в него не бяха бунтовническа тълпа, а хора, откликнали на призива на Мартин Лутър Кинг, човека, който беше „призовал на съд съвестта на нацията“. Произнесоха се речи от представители на различни организации за граждански права. Тук бяха включени както многоуважаваните НААКП, така и по-отскоро формираният и по-активен Конгрес за равенство между расите (КРР), а също и търсещият пътя си Студентски координационен комитет за ненасилие (СККН). Но каквито и да бяха убежденията им, всички бяха запалени от страстта на доктор Кинг:

Мечтая за деня, в който тази нация ще се издигне и ще заживее в съответствие с истинския смисъл на нейното верую: „Ние считаме, че тези истини са очевидни сами по себе си и че всички хора са създадени равни“… Мечтая за деня, в който моите четири малки деца ще живеят в нация, където няма да съдят за тях по цвета на кожата им, а по съдържанието на характера.

Думите му изправиха огромната аплодираща тълпа на крака. Силните чувства извикаха сълзи в очите на мнозина. На около петдесет метра от мястото, където беше застанал Бенет Ландсман, припадна една млада негърка. Беше станала жертва на прежурящото слънце и на треската на вълнението.

Бенет бързо си проби път сред тълпата, която се беше скупчила около нея, и в същото време викаше:

— Аз съм лекар. Аз съм лекар.

След миг той вече беше коленичил до момичето.

— Добре ли е? — попитаха няколко души, които стояха наблизо.

Той кимна.

— Трябва само бързо да я закараме до някой пункт за бърза помощ.

— Има такъв точно от другата страна на паметника — отвърна един младеж, сочейки отвъд мраморния стол на президента Линкълн. — Аз ще ви заведа.

Бенет вдигна припадналата, като внимаваше да държи главата й изправена, и нареди на сновящата наоколо тълпа да му направи път. Малко по-късно стигнаха до една бяла палатка с козирка, върху която се вееше знамето на Червения кръст.

— Хей, има ли някой… тук има тежък случай на хипертермия. Имам нужда от интравенозна система и студени кърпи. Трябва да видим и кръвното налягане.

— Отпусни се, братко — извика една доброволка. — Остави я само на леглото, а аз ще извикам лекар.

— Спокойно, момиче — отвърна той. — Аз съм лекар, ще ми съдействаш ли?

Доброволката помогна на Бенет да сложат припадналата жена на леглото, а той не можа да не си помисли: Исусе, точно тук, под сянката на Ейб Линкълн, и когато думите на Мартин Лутер Кинг все още ечат във въздуха, тази сестра отказва да ме приеме за истински лекар.

В този момент откликналият на призива дежурен лекар се втурна вътре и се разсмя.

— Ландсман, къде, по дяволите, беше през целия следобед? Можеше наистина да ми помогнеш.

Беше Лора. Той я посрещна с широка усмивка.

— Кастелано, какво прави хубаво момиче като теб на такова място?

— А ти какво си мислиш — че пека курабии?

Един от помощниците й студенти пристигна на бегом, носейки интравенозна система и бутилка с физиологичен разтвор.

Докато Лора регулираше капката, Бенет вкара иглата в ръката на момичето, което все още беше в безсъзнание.

— Както в добрите стари времена, а? — попита той.

— Да — усмихна се тя. — Но като че ли беше преди милиони години, когато инжектирахме портокали.

Лора уви един найлонов ръкавел около дясната ръка на коматозното момиче и притисна стетоскопа откъм вътрешната страна на лакътя й.

— Боже — възкликна тя, — кръвното налягане удря в тавана. Трябва да я завием в мокри чаршафи.

— Имаш ли такива?

— Имам цяла камара с кърпи и няколко кани със студена вода. Трябва да стигнат. Ще ги донеса, а ти свали дрехите й.

Лора се втурна навън, а Бенет се обърна и погледна младата жена. Системата, която влизаше в ръката й, нямаше да позволи блузата й да бъде просто свалена. Той хвана плата горе при шията и го разкъса до средата.

Момичето беше без сутиен. Гърдите й сега бяха напълно оголени. Изведнъж Бенет усети пристъп на смущение.

Лора се върна с мокрите кърпи. Две от тях мигновено увиха около гърба и гърдите на момичето.

— А панталоните? — попита тя нетърпеливо. — Трябва да увием и краката й. Побързай и свали джинсите й.

— Да, разбира се — отвърна той, опитвайки се да възстанови клиничната си дистанция.

— Хайде, Ландсман — настоя Лора, — започвам да прогизвам от тези кърпи.

Бенет разкопча бронзовото копче отпред на джинсите „Ливайс“, дръпна ципа и започна да изтегля панталоните й. Те бяха толкова стегнати, че заедно с тях тръгна и бельото й. Миг по-късно тя беше напълно гола. Коремът й беше стегнат и гладък, кафеникавите й бедра бяха красиво оформени.

Преди да успее да се порицае за непрофесионални мисли, Лора пусна в ръцете му няколко кърпи и нареди:

— Добре, Бен, свършвай с гледането и се погрижи да я завиеш. Имам половин дузина слънчеви удари, с които още не съм се захванала.

Преди Бенет да отговори, Лора вече беше толкова далеч, че не можеше да го чуе. Той коленичи до „спящата красавица“ и прехвърли в главата си наученото от института за това, какво трябва да се прави при топлинен удар.

По-важните мерки вече бяха взети, но Бенет знаеше, че все още има вероятност да получи конвулсии, което зависеше от сериозността на състоянието й. Организмът й имаше огромна нужда от соли и течности и затова той провери системата. После коленичи отново и започна да масажира единствените незавити части от тялото — ръцете и краката й.

След няколко минути първата помощ започна да дава резултати. Главата на младата жена започна да се поклаща, като че ли се опитваше да се измъкне от припадъка. И после тя се събуди.

— Къде съм? — измънка момичето замаяно. — Какви са тези неща, дето са увити около мен. Студено ми е.

— Добре — каза Бенет, — това е добър признак.

— Кой сте вие?

— Не се страхувай, ти си в палатката на Червения кръст. Кое е последното нещо, което си спомняш?

— Доктор Кинг… „Мечтая“… Какво се случи после? — попита тя.

— Ами — усмихна се Бенет, — предполагам, че ти също беше споходена от мечта.

— С други думи, съм припаднала, така ли?

Той кимна.

— Получи тежка хипертермия. Все още не ти е минало и затова лежи. Мислиш ли, че можеш да приемаш течности през устата?

— А има ли някакъв друг начин? — попита тя с лека усмивка.

Бенет каза:

— Я погледни ръката си, през последния половин час пиеш оттам. Но ти започваш да ставаш дръзка, от което съдя, че се възстановяваш. Между другото как се казваш?

— Анита… и бих искала чаша вода. А ти как се казваш?

— Точно сега името ми е Гунга Дин. Стой спокойно, а аз ще отида да донеса Н₂О.

Той се втурна навън и след секунда се върна с чаша вода.

— Ето, изпий това — рече той, придържайки я с дясната си ръка. — Тук има електролити.

— Какво има?

— Всякакви видове йони — заместват минералите, които организмът ти е загубил.

— Говориш точно като лекар — забеляза тя.

— А може да съм точно такъв — пошегува се той.

— Колко още трябва да стоя като мумия?

— Докато сме сигурни, че си се оправила. А междувременно трябва да ти намеря някакви дрехи.

— Дрехи? Я не се занасяй… какво стана с моите дрехи?

— Съжалявам, трябваше да ги скъсам — просто лекарски дълг.

— Хайде де — заяде се тя. — Обзалагам се, че добре си ме огледал.

— Щом казваш — ухили се той. — Но успях да спася джинсите ти. С други хора ли си тук?

Тя кимна.

— Дойдох с една група от колежа „Сиелман“ в Атланта.

— Добре, тогава трябва да са някъде съвсем наблизо. Видях една група момичета да размахват училищни знаменца. Ще отида да видя дали някое от тях няма риза, която да облечеш.

Навън следобедната жега беше започнала да намалява. Бенет откри няколко от приятелките на Анита и едно от момичетата, което беше свалило раницата й, когато тя припадна, сега му я подаде.

— Аха — каза той, когато се върна при нея, — ти наистина си дошла подготвена. Да не би да си очаквала да те приемат в Белия дом?

— Не ме поднасяй, братко. Докато се съберем всички, един човек с голяма душа май ще се озове ей там в Овалния кабинет. И то не за да помете пода.

— Наистина ли мислиш, че ще доживеем това? — попита я той искрено.

— Братко, аз няма да умра, докато то не стане — ако ще да се наложи да чакам сто години преди да хвърля топа. А ти за какво мечтаеш?

— Ами, на този етап от медицинската ми кариера бих казал, че мечтая да се наспя през нощта.

— Това ли е всичко, докторе?

— Казвам се Бенет. И отговорът ми е да. Ако действително искам да работя като хирург, през следващите пет години с малко късмет ще мога да спя по двайсет часа на седмица. Всъщност дори в този момент трябва да съм на работа. Но изнудих един от по-свободомислещите лекари да поеме смяната ми… което означава, че, когато се върна довечера, навярно ще ми се наложи да работя четирийсет и осем часа без почивка.

Той се изправи:

— Това ме подсеща, че… трябва да бързам за полета в седем и трийсет. Искаш ли да те хвърля донякъде, Анита?

— От самолета ли?

— Занасяш ли се, или си винаги такава остроумна?

— В случаите, когато не ме е треснал топлинен удар, обикновено преливам от добро настроение.

Бенет погледна часовника си и после отново — Анита, претегляйки бързо възможните алтернативи. Ако хванеше самолета, щеше да загуби момичето, но ако останеше, болницата можеше да „загуби“ него:

Той гледаше как две от съученичките на Анита й помагаха да сложи нова блуза. Това се казваше жена.

Уф, хайде, помисли си той, може никога да не получа шанс като този.

— Ъ-ъ, Анита, мога ли да си позволя да те поканя — и твоите приятелки, разбира се — на една малка прощална вечеря, преди да поемем всеки по своя път. Мисля, че трябва да те държа под око и да съм сигурен, че приемаш течности.

Анита отговори положително, а съученичките й бяха дори по-ентусиазирани и от нея.

— Чудесно — отвърна той. — Само да си взема довиждане с една моя колежка.

Бенет влетя вътре и намери Лора да слага нова система с физиологичен разтвор.

— Слава Богу, че слънцето залязва — каза тя, като го видя да идва към нея. — Бен, можеш ли да ме изчакаш малко и после да пийнем по нещо.

— Извинявай — отвърна той смутено. — Току-що поех друг ангажимент.

— Добре — Лора се усмихна с разбиране. — Давам си сметка, колко са сериозни твоите ангажименти. Някой друг път, а?

— Разбира се, разбира се. А между другото как е Палмър?

Тя го усети, че бърза, и затова само каза:

— Добре е. Ще го поздравя от теб.

Бенет се завтече навън, а Лора си помисли: „Палмър е добре, а в това отношение и аз също. Само дето бракът ни е болен.“

 

 

По време на вечерята в „При мокрия Джо“, който се намираше недалеч, Бенет все се питаше защо Анита настоя приятелките й да седнат до него, а пък тя самата си избра мястото от другата страна на масата.

Като изключим тази загадка, всички се забавляваха чудесно. Следобедната демонстрация беше внушителна и те имаше с какво да се гордеят. Бенет отново погледна часовника си. Последният самолет беше излетял. Трябваше да прекара нощта във Вашингтон.

Сам?

Другите момичета от колежа „Спелман“ подхвърляха елегантни намеци, че с удоволствие биха облекчили самотата му. Но Анита се държеше на разстояние.

Той се реши на един последен опит и изпрати момичетата до автобуса им. Бенет успя да направи маневра, с която да се добере до Анита, и я задържа няколко крачки:

— Ей — скара й се той, — помниш ли ме? Този следобед аз спасих живота ти. Няма ли за благодарност да получа поне телефона ти?

Тя за първи път се почувства неловко.

— Виж, Бен, ти си чудесно момче и съм ти благодарна. Но аз имам годеник.

— О! — рече Бенет, опитвайки се да прикрие разочарованието си. — С какво се занимава този късметлия?

— Той е морски пехотинец — тъкмо започва да учи в школата за младши офицери. Като се дипломира, ще се оженим.

— Е, тогава може би ще ме поканиш на сватбата ви.

— Разбира се — каза Анита с усмивка. Но и двамата разбираха, че това е един празен разговор.

Веднага щом автобусът на момичетата се отдели от бордюра, Бенет тръгна към „Юниън стейшън“ и си купи билет за влака до „Ню Хейвън“. По време на бавното и дълго пътуване той се опитваше да подремне, нещо, от което имаше голяма нужда, но установи, че не е в състояние да заспи.

 

 

Барни не спа през цялата нощ. Все още го преследваше образът на онзи последен обитател на „Бленъм“, когото видя. Утре в единайсет часа щеше да има съвещание на персонала на отделението под председателството на началника. Може би щеше да научи кой е този човек.

Остана в леглото, колкото се може по-дълго, но към пет и половина сутринта трябваше да се измъкне от завивките. Стана, облече се и закрачи сънен и неизмит към „Земята на неизлечимите“.

Човекът от охраната го погледна с любопитство. Тогава Барни разбра, че не си беше направил труда нито да се вчеше, нито да си загащи ризата. Как да убеди този човек, че е законен посетител?

— Добро утро, докторе — поздрави го пазачът приятелски.

Барни не можа да се въздържи да го попита:

— Как разбрахте, че съм лекар? Тъй де, видът ми е толкова мърляв.

Докато говореше, той бързо прибираше ризата в панталоните си.

— Забравихте ципа, докторе — отвърна дружелюбно пазачът. — Но истината е, че всички вие, лекарите, след нощна смяна изглеждате по този начин. Онези, които получават лекарства, за да се чувстват комфортно, са пациентите.

Барни влезе в отделението и тръгна, колкото се може по-безшумно, през огромния празен „Салон за занимания“ към стаята на сестрите, в която седеше една млада и хубава пуерториканка. Името й, както сочеше табелката, беше Н. Валдес. Въпреки учтивото почукване на Барни тя се стресна. Никой не идваше в този сивеещ час на границата между нощта и утринта, освен при спешен случай, при който сигнализираха алармените системи.

— Мога ли да ви помогна с нещо, докторе? — попита тя.

— Да, бих искал да видя картона на един от пациентите.

— Сега? — попита тя, поглеждайки часовника си. — Тоест, нима комисията…

— Аз съм новият лекар — отвърна той. — Горя от нетърпение да започна отрано.

— Разбира се, сър — каза тя все още без ясна представа за мотивите на Барни. — За кой пациент става дума?

— Ъ-ъ, не знам точно. Но ако отидем в спалното, ще мога да го посоча.

Сестра Валдес се съгласи. След седем години работа в психо отделения, не можеше да я учуди никакво поведение — нито от страна на пациентите, нито от страна на персонала.

Когато Барни и сестрата влязоха в огромното помещение, всички болни все още спяха, а хъркането, мънканията и стоновете им звучаха като някаква кошмарна симфония. Тя започна да осветява с фенерче лицата върху всяка възглавница. Изведнъж Барни я докосна по ръката.

— Ето този! Този човек… как е името му?

Тя насочи лъча към края на леглото, където висеше табелката на болния. Барни се наведе и прочете: „Касиди, Кенет. Роден на 17 юли, 1932 година.“

Барни залитна. Това привидение? Действително ли беше възможно това да е Кен Касиди, онзи баскетболен треньор-скаут от Колумбийския университет?

Той знаеше, че е така.

— Благодаря ви — прошепна Барни, опитвайки се да запази спокойствие. — Сега ако обичате, бих искал да видя папката с историята на заболяването.

 

 

Барни седеше в сестринската стая, пиеше чаша възсилно кафе с много захар и четеше медицинските документи на Кен Касиди.

Болният беше приет на лечение преди две години, когато бе получил силни пристъпи на безумие. Макар и по-рано да нямал симптоми на психическа дегенерация, той изведнъж започнал да разрушава дома си с брадва, а в това време жена му и двете му дъщери се криели в кухнята. Ако полицията — известена от съседите — била закъсняла, той несъмнено щял да ги убие. Първоначално бил прегледан от лекар (чиито инициали В. М. Барни не можа да разпознае), а после директорът на болницата, професор Стенли Ейвъри, го насочва към „Бленъм“.

— Добро утро, доктор Ливингстън, станали сте рано!

Това беше сестра Херидж — идваше на работа, за да могат двете с Валдес да събудят болните двама по двама.

Няколко секунди по-късно се появи техният многопосочен санитар.

— Добро утро, господин Джонсън — каза Барни.

През лицето на грамадния мъж премина сянка.

— Господин президент — рече той, — ужасно съжалявам, че ви разочаровах.

— В какъв смисъл?

— Като главнокомандващ американската армия в тихоокеанския регион аз не трябваше да напускам Окинава. Но повярвайте ми, сър, аз ще се върна.

— Убеден съм, че ще го направите, генерал Макартър — отвърна Барни. — А какво ще кажете всички ние да отидем и да вдигнем частите?

Джонсън застана мирно и отдаде чест на своя главнокомандващ:

— Слушам, сър, незабавно, сър!

Барни наблюдаваше ритуала на събуждането и помагаше, където може (в действителност той въобще не знаеше какво да прави). Веднага щом Касиди беше придуман да измие лицето и зъбите си (днес не беше ден за бръснене, тази работа вършеше Джонсън по системата на редуването), Барни го хвана под ръка и го поведе към един тих ъгъл.

— Господин Касиди, вчера ми се стори, че ме познахте. Помните ме, нали? Аз бях мръсният играч — онзи, който ви беше като трън в очите в баскетболния отбор „Колумбия“. Ти все още обичаш баскетбола, нали, Кен?

Касиди стоеше като гранитна статуя, очите му бяха без фокус, а изражението му с нищо не подсказа, че е разбрал нещо от онова, което му говореше неговият събеседник. Барни го сграбчи за раменете, сякаш се опитваше да го събуди.

— Баскетбол, Кен — повтори той, — хвърляне на топката в коша, забий.

Нищо не ставаше. Барни заговори по-високо, като че ли силата на децибелите щеше да бъде достатъчна, гласът му да проникне в черепа на този болен човек.

— Реви, лъве, реви! Напред, Колумбия!

Невъздържаното раздрусване на Барни даде резултат. Изведнъж Касиди замахна с ръце и така го хласна в гърдите, че Барни отхвърча през половината коридор.

Винаги бдителният господин Джонсън дойде на подскоци, за да защити члена на персонала. Той сграбчи вършеещия Касиди в смазваща мечешка прегръдка като през това време го предупреждаваше:

— Внимавайте какво правите, господин Касиди. Може и да съм се оттеглил от ринга, но в стария Джо Луис още има хляб. Не забравяйте многото двубои, от които излязох, без да бъда победен.

Касиди продължи да рита и да удря дори когато „Джо Луис“ затегна хватката си. Джонсън погледна загрижено към Барни, който ставаше от пода.

— Добре ли сте, докторе — попита той.

— Да — отвърна Барни, — благодаря. Благодаря ви, че ме спасихте, господин… Луис.

— Няма защо — отговори Джонсън, — той не е Макс Шмелинг. Да извикам ли сестрата да му направи инжекция?

— Да, мисля, че се налага — отговори Барни, чувствайки се отговорен за пристъпа на този нещастник.

Двайсет минути по-късно Кен Касиди лежеше силно упоен в леглото си, а Барни, Джонсън и сестра Херидж го наблюдаваха.

— Пропусна закуската си — виновно забеляза Барни.

— Не се безпокойте, докторе — успокои го сестрата. — Ще се погрижа да се нахрани веднага щом се събуди.

— Кога предполагате ще стане това?

— Мисля, че след по-малко от час той ще дойде в съзнание, но вече ще бъде спокоен.

— Добре — отвърна Барни. — Ще отида долу до кафетерията и после се връщам.

— Не забравяйте, че в единайсет часа има съвещание на персонала, докторе — напомни му сестра Херидж.

— Затова и ще гледам да се върна преди десет — отговори Барни.

След час Барни се зърна обръснат, спретнат и вече готов за съвещанието на колегите си. Но междувременно трябваше да направи един професионален преглед. Двамата със старшата сестра отидоха до леглото на Касиди.

Както беше предсказала тя, сега болният беше маргинално буден. Барни извади офталмоскопа от сакото си и се залови да преглежда очите на Касиди. Лявото му око беше напълно нормално, но когато се взря в дясното, той остана неподвижен в продължение на няколко минути.

— Доктор Ливингстън, може ли да ви попитам какво правите? — попита сестра Херидж с нотка на нетърпение. — Този човек е минал през цялостен медицински преглед.

— Преди колко време? — запита Барни.

Тя му подаде папката.

— Вижте сам.

Барни бързо запрелиства страниците, търсейки необходимата информация, и накрая я намери.

— Преди осемнайсет месеца! Божичко, това обяснява всичко.

— Не ви разбрах, докторе.

Той се изправи.

— Благодаря ви, госпожо Херидж, вие бяхте чудесна. Ще се видим на съвещанието.

* * *

Бяха седем души: Барни, Джоузеф Лийдър, лекар втора година тук, завеждащата отделението Вера Михалич, млада, с изпъната фигура, съсредоточено изражение и силни бабешки очила, професор Ейвъри и три сестри. Считаше се, че господин Джонсън няма необходимата квалификация да участва в тези съвещания въпреки че миналата година в продължение на близо половин месец той беше Зигмунд Фройд.

Ейвъри представи Барни на колегите му и после всички продължиха да обсъждат приемането на двама нови пациенти с шизофренична параноя, които спешно се нуждаеха от хоспитализация и за които трябваше да се намерят две допълнителни легла.

Сестра Херидж възрази:

— Извинявайте, професоре, но всичко вече е претъпкано. Ако продължим да вкарваме нови легла, ще заприличаме на военния затвор в Калкута.

— Ще имаме това предвид, Джейн — отвърна Ейвъри.

— Възможно ли е да изпишем някого?

Ръката на Барни се стрелна нагоре.

— Да, Барни?

— Мисля, че можем да дадем леглото на господин Касиди на някой друг, сър.

В стаята настъпи известно смайване, тъй като вече всички бяха информирани за сутрешната крамола.

— Сериозно ли говориш? — възрази Ейвъри. — Поведението му днес не беше ли достатъчно доказателство за тежкото му състояние?

— Да, сър — отвърна Барни. — Но той не е психопат.

— Не разбирам — каза Ейвъри, а в гласа му прозвуча нотка на засегнато професионално честолюбие. — А ти какво отделение смяташ, че е подходящо за тая навита пружина за физическо насилие?

— Неврологично, сър — отвърна Барни. — Мисля, че неговото антисоциално поведение се дължи на интракраниално напрежение.

— Това със сигурност щеше да бъде открито по време на прегледа му, доктор Ливингстън — или може би вие имате рентгенови очи?

— Не, сър — отговори Барни, — но преди малко го прегледах с офталмоскоп.

— Е — рече Ейвъри, — това направихме с доктор Михалич още когато го приехме, а мисля, че тя сама го прегледа още веднъж преди малко повече от година. Какви нови данни ни предлагате?

— Сър — продължи Барни уверено, — възможно е менингиомата в дясното му око тогава да не е била толкова очевидна.

Вера Михалич възрази:

— Доктор Ливингстън, искам да ви уверя, че съм работила и в неврологично отделение, и ако е имало и най-малка следа от интракраниално развитие, което да потиска функциите на главния мозък, аз щях да го открия. Човекът страда от шизофренична параноя, съчетана със склонност към убийства.

„А ти си една спечена кучка, която се страхува да не разберат, че е сгрешила“, помисли си Барни.

Ейвъри се намеси, за да предотврати растящите разногласия в колектива.

— Един повторен емпиричен преглед не е ли най-добрият начин да се справим с положението?

— Очевидно — отвърнаха почти едновременно Барни и Вера.

В единайсет и трийсет първо професор Ейвъри, после доктор Михалич, доктор Лийдър и най-накрая Барни надникнаха през дясното око в мозъка на пациента — което беше извършено с помощта на господин Джонсън, стиснал здраво ръцете на потящия се и разчорлен Кен Касиди зад гърба му. Никой от лекарите не можа да отрече наличието на тумор.

По обед болният бе преместен в неврологичното отделение, а за другата сутрин беше насрочена операция. След двайсет и четири часа образуванието беше отстранено от предния дял на мозъка и след още няколко дни невронатолозите обявиха, че то е доброкачествено.

Скоро Барни научи още един урок за привилегиите в медицинската йерархия. Именно Ейвъри беше човекът, който заедно с неврохирурга съобщи добрата вест на Кен Касиди, докато последният лежеше в новата си стая, хванал ръката на жена си.

Барни трябваше да се промъкне при Кен едва към края на часовете за посещения. Преди да успее дори да му се представи, Касиди се усмихна немощно и промърмори:

— Ливингстън, ти, вироглаво копеле. Какво, по дяволите, правиш тук?

— Това е най-новото в медицината, Кен. Всички болници набират баскетболисти за „Бедпан лийг“. Какво ще кажеш да ни станеш треньор?

— Става — прошепна той и се усмихна като човек, от чиято глава току-що бяха свалили някаква тежест. В случая — мозъчен тумор.

Барни тръгна за нощната си смяна и беше зареден с толкова адреналин, че можеше да изкара до обед на другия ден без капка кафе.

Преди да го осъди на вечно мълчание, Вера Михалич го прекороса с всяка дума от речниковия фонд — а имаше и доста такива, които не беше срещал в книга и не беше чувал на улицата.

— Защо се държиш толкова гадно? — попита той. — Не е нужно да ми присъждаш Нобелова награда, но смятам, че заслужавам поне едно потупване по главата за това, че спасих живота на човека. Какво лошо съм направил, по дяволите?

Тя го погледна свирепо.

— Трябваше да дойдеш първо при мен.

— Е, стига де. Открих го в десет часа, а съвещанието беше в единайсет. И освен това диагнозата беше вярна. Това не е ли единственото нещо, което има значение?

— Как въобще са допуснали такъв глупак като теб в програмата? — присмя му се тя. — Виж какво, момченце, ако искаш да постигнеш нещо в играта, по-добре да се научиш, че тук има йерархия.

Тя се обърна на пети и тръгна с маршова стъпка още преди Барни да успее да й отговори.

Момченце? Йерархия? Игра?

Оттук нататък на съвещанията в четвъртък тя съумяваше да не се обръща по никакъв повод директно към него с вещина, която граничеше с гениалност. Най-доброто, на което можеше да се надява, беше формулата на трето лице като например: „Може би доктор Ливингстън не разбира…“

 

 

Годината беше хиляда деветстотин шейсет и четвърта — година за медицинска полемика и в сфери, които не влизаха в медицината.

Лекарите, които бяха служили на страната си през Втората световна война, бяха открили, че у дома им предстоеше да водят още една битка. Този път врагът не беше Хитлер или Тоджо, а Хари С. Труман, президент на Съединените американски щати. Той беше решил да създаде програма за безплатно медицинско обслужване за всеки член на обществото. Американската медицинска асоциация се вдигна на оръжие. Това бяха наченки на социализъм и те щяха да се борят докрай.

Битката продължи близо двайсет години. През 1964 година президентът Линдън Джонсън принуди Конгреса да приеме неговия закон за здравеопазването, предвиждащ безплатно медицинско обслужване за гражданите над шейсет и пет години и за инвалидите, независимо от възрастта им.

Още по-героична беше победата, като се има предвид, че АМА беше похарчила милиони долари и имаше постоянно лоби във Вашингтон от поне двайсет и трима души, които трябваше да предотвратят това посегателство върху живота и препитанието им, както смятаха те.

Също през 1964 година шефът на Асоциацията на хирурзите издаде своя дългоочакван доклад за влиянието на тютюнопушенето върху човешкото здраве, предоставяйки доказателство за връзката му с белодробния рак, сърдечните болести и различни заболявания на дихателната система — естествено следствие от този продукт, изпълващ човешките дробове с отровата на газовете, излизащи от автомобилните ауспуси.

Но цигарената промишленост, разполагаща със свои собствени научни екипи, нанесе контраудар и представи не по-малко „убедителни“ доказателства, че всъщност пушенето може да се отрази като благотворен „релаксант“ на хора, намиращи се под силно напрежение.

На един друг фронт Американската асоциация за обществено здравеопазване отправи обвинението, че инсектицидите довеждат до гибелта на хиляди риби във водите на река Мисисипи и че ще доведат до още по-опустошителни проблеми, ако незабавно не бъдат предприети строги мерки, които да спрат замърсяването.

На един по-малко мащабен, но не по-малко важен фронт Хенри Дуайър, доктор по медицина, и съпругата му Черил сложиха край на един дългогодишен спор и постигнаха крехко примирие. Използвайки единствено тежестта на научните аргументи, софистиката… и непрестанното словесно мъчение, той беше убедил жена си да минат на хапчета.

Черил искаше просто да следва заповедите на религията си. Но най-накрая беше убедена, че последното средство, което Ханк и предлагаше — съдържащо всъщност само естроген и прогестоген, като и двете вещества бяха близки до естествените хормони, вече открити в женските жлези с вътрешна секреция, — се доближава плътно до Божиите Новели, по-плътно от всяко друго средство.

Ханк работеше първа година в гинекологичното отделение на болницата „Сейнт Деймиън“ в Питсбърг, където отново бяха сред близки приятели и две любящи баби, които горяха от желание да бавят бебета.

Не е нужно да се казва, че повече от половината от нощите му минаваха в дежурства в болницата. Трепетът да помогнеш на новия живот да навлезе в света му носеше радост. Държиш бебето под ярката тържественост на светлина на операционната маса и съобщаваш величаво подобно на Божи разпоредител: „Господин Джоунс, имате чудесно момче (момиче, близнаци).“

Много от лекарите бяха женени и ненавиждаха нощните смени, които ги откъсваха от съпругите и децата им. Но в лицето на Ханк те винаги намираха човек, готов на драго сърце да ги замести. И тъй като му бяха безкрайно благодарни, той не се чувстваше длъжен да им каже, че удоволствието е изцяло негово.

Дежурствата в болницата му даваха достъп до тихата стая с тясно и хванато за стената легло, върху което можеше да спи по-добре, отколкото у дома. (Децата, за разлика от будилниците не можеха да бъдат навити за определен час.)

Освен това беше открил, че легендата, според която бебетата се раждат в ранните утринни часове, всъщност е вярна. (Никой не знаеше защо е така — но може би това беше свързано с нивото на кортизола, което се покачваше по това време.) И тъй, в полунощ той се срещаше с щъркела и дори с неколцина от тях, а после можеше да се вмъкне в леглото си в своята самотна килия и да поспи няколко часа необезпокояван от никого.

Ханк също така беше открил, че при подходящо избран тон, сестра и време на нощта фразата „Госпожице… вие имате чудесен задник (гърди, крака)…“ може да облекчи монашеския му аскетизъм.

Болничният график караше повечето лекари да гледат на болницата като на втори дом, разделящ ги от истинския. При Ханк Дуайър беше обратното. Той започна да възприема дома си просто като антракт в пиесата на истинския си живот.

И както разсъждаваше някогашният пастор, по-добре да флиртуваш, отколкото да пламтиш.