Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- Doctors, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 16 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ерик Сийгъл. Лекари. Книга първа
Американска.Първо издание
Редактор: Владимир Трендафилов
Художествено оформление на корица „Megachrom“: Петър Христов
Коректор: Юлия Шопова
Компютърна обработка ИК „Бард“ — ООД Линче Шопова
Формат 84/108/32 Печатни коли 23
ИК „БАРД“ — ООД, 1995
София ул. „Княз Борис I“ 60 А тел. 52 01 95
Издание:
Ерик Сийгъл. Лекари. Книга втора
Американска. Първо издание
Редактор: Владимир Трендафилов
Художествено оформление на корица „Megachrom“: Петър Христов
Коректор: Юлия Шопова
Компютърна обработка ИК „Бард“ — ООД Линче Шопова
Формат 84/108/32 Печатни коли 23
ИК „БАРД“ — ООД, 1995
София ул. „Княз Борис I“ 60 А тел. 52 01 95
История
- — Добавяне
5.
В края на първия месец от новата учебна година Лора получи писмо от Джей Акселрод. В него се казваше, че животът в нюйоркската джунгла осигурявал опитност в духа на Торо[1]. Имал време да се разхожда дълго и да размишлява и в заключение решил, че узаконяването на тяхната връзка било всъщност несправедливо по отношение на Лора. Тя все още била много млада и следователно би трябвало да излиза и с други момчета, докато разбере какво иска. П. П. Не би ли могла да му върне значката?
— Дрън-дрън-ярина! — процеди Барни. — Един страхливец иска да ти каже да си гледаш работата.
Лора кимна.
— Поне да беше достатъчно откровен да си признае, че го е хванало шубето — тя замълча за минутка и после удари с юмрук по една купчина тетрадки. — По дяволите! Мислех го за по-честен!
— Предполагам, че всички момчета са егоисти и негодници по отношение на момичетата — рече той, за да я утеши.
— А ти, Барни?
— Вероятно и аз. Просто не ми е паднал случай да го покажа.
Барни наистина успяваше да зарадва почитателките си от Мидууд.
От първоначалния сигнал до края играеше като луд, блокираше, подаваше, атакуваше и играеше в защита толкова усърдно, че вдъхновяваше всички останали.
Постиженията му не останаха незабелязани. В края на сезона го избраха за капитан на отбора.
— Ливингстън, ти си правен в рая — радваше се Лора. — Догодина трибуните ще са препълнени с важни клечки. Може да получиш също толкова предложения, колкото и оня лайнар Джей Акселрод.
— Не, Кастелано, ще получа повече.
Все още огорчена и тъжна от раздялата с Джей, Лора се опита да направи политическо самоубийство.
И по един блестящ начин се провали.
Кандидатира се за президент на училището — пост, който никога досега не бе заемало момиче. Спечели, този път почти без никаква помощ от Барни.
И въпреки това за нейна изненада, макар че бе избрана на най-високия пост в „Мидууд“, раната, нанесена върху самочувствието й, не зарасна.
Същата вечер президентката и капитанът се срещнаха в градината на откровен разговор.
Двамата седяха и гледаха сянката на дъба на фона на звездното небе и Барни най-накрая събра смелост да попита:
— Защо, Кастелано?
— Какво защо?
— Когато бяхме малки, последното нещо, което можех да си помисля, бе, че ще се захванеш с политика.
Тогава не ти се въртяха щури идеи да ставаш сенатор или нещо от тоя род, нали?
— Не ставай глупав.
— Тогава защо?
— Обещай, че няма да ме намразиш!
— Никога не мога да те намразя. Хайде, изплюй камъчето.
— Ами — започна тя самоуверено, — но нека си остане само между теб и мен, и тоя дъб. Мислех, че това е най-сигурният начин да попадна в добър колеж — тя направи малка пауза и плахо попита: — Мислиш ли, че съм отвратителна егоистка?
— Стига глупости, амбицията е съвсем нормално човешко чувство — отвърна той. — Та нали, ако Джордж Вашингтон не е бил амбициозен, вероятно все още щяхме да говорим като англичаните. Схващаш ли?
— Не знам. Мама казва, че мъжете смятат амбицията за неприятна у жените.
— Не се безпокой, Лора. У теб никога, нищо не може да бъде неприятно.
За учудване на Барни треньорът отново го покани в лагер „Хайауата“, и то като главен надзирател. По-късно разбра, че това е чест, която върви заедно с капитанското място. (Той дори успя да уреди работа на Уорън като надзирател на по-малките срещу двайсет и пет долара за цялото лято.)
Когато пристигна и се настани в лагера, Барни прегледа списъка с имената на момчетата, които щяха да дойдат, и установи с известно облекчение, че Марвин Амстердам не е между тях. Дали някога отново щеше да го види? И ако се срещнат, дали щеше да бъде на „Уимбълдън“, или „Белвю“?
Във всеки случай това лято нямаше да рискува да си навлече гнева на Нордлингър. Препоръката на треньора щеше да бъде важна за постъпване в колежа.
Като истински аскет Барни прекарваше всеки ден от четири и половина до шест в залата за тренировки с Лийвит, Крейг Русо и две нови протежета на Нордлингър.
Късно една вечер в средата на август телефонът му иззвъня. Лора се обаждаше от болницата.
— Барни, баща Ти получи удар.
Кръвта се смръзна във вените му.
— Много ли е сериозно?
— Не могат да кажат със сигурност поне до утре сутринта, но мислят, че ще издържи. Майка ми отиде при твоята майка, която не иска да мръдне от чакалнята. Сякаш се страхува, че нещо непоправимо може да се случи, ако заспи.
— Ще взема Уорън и идваме веднага.
— За Бога, Барн — предупреди Лора, — карай внимателно.
Той събуди по-малкия си брат и отиде да вземе колата на Санди Лийвит. Два часа и четиридесет и пет минути по-късно те спряха на служебния паркинг пред болницата. Братята изтичаха нагоре към сърдечно-съдовото отделение, където майка им ги посрещна, обляна в сълзи. Луис успокои момчетата, че Харълд е вън от опасност.
— В момента той кротко спи и мисля, че ще е най-добре да заведете майка си вкъщи, за да си отдъхне.
— Какво се случи? — настоя Барни.
— Получил, е инсулт — обясни Луис. — Това е кръвоизлив в мозъка в резултат на съсирек в церебралната артерия. Все още е много рано да се говори за пораженията.
— Какви са възможностите? — развълнувано попита Барни.
Луис се опита да го успокои и същевременно да каже истината.
— От минимална загуба на двигателна способност до пълна парализа, включително и афазия. Но трябва да разбереш, че има случаи, когато лекарят просто не може да предсказва. Сега настоявам да заведеш всички у дома.
— Искаш да кажеш, че ти оставаш? — запита в отговор Барни.
Луис кимна.
— Вие сте семейството му, но аз съм неговият лекар.
След седмица Харълд вече можеше да приема посетители и да говори тихо, сливайки думите. Дойде Денят на труда и едно нещо стана болезнено ясно — той беше инвалид. Никога повече нямаше да може да работи.
Естел отиде в учителското пенсионно бюро и се впусна в дълги бюрократични процедури по подготвяне на документите за пенсионирането на съпруга й по болест. Едва тогава разбра колко жестоко ниски са тарифите. Харълд беше преподавал общо тринайсет години и следователно щеше да получава пенсия, достатъчна само за сметката за парното през зимата. Чекът за инвалидност от армията щеше да покрива вноските по ипотеката, но…
Същата вечер тя разкри мрачната, реалност на ситуацията пред Барни и Уорън.
Когато завърши краткото си изложение, тя погледна тъжно към по-големия си син. Барни разбра и без да го молят, пое отговорността на плещите си.
— Няма нищо, мамо, ще започна работа. Свършваме училище в един часа, така че вероятно ще намеря нещо за следобедите и почивните дни.
Естел го погледна с мълчалива благодарност.
Едва тогава Уорън разбра.
— Ами баскетболът? Всеки следобед имате тренировка.
— Знам, Уорън, знам — избухна Барни. — Просто ще трябва да се откажа от скапания отбор, това е!
Барни седеше втренчен в съдържанието на полуотворения си шкаф. Маратонките, шортите, грейката и всички останали спортни принадлежности, които му бяха носили толкова радост през годините. Не можеше да се насили да извади проклетите неща и да ги върне!
Изведнъж чу врявата на бившите си съотборници, които влизаха в съблекалнята. Беше мъчителен момент за всички. Най-накрая Крейг Русо счупи леда.
— Как е баща ти, Ливингстън?
— Немного зле, Крейг. Благодаря, че попита.
После дойде ред на Санди Лийвит.
— Наистина ще ни липсваш.
— И вие на мен.
Недодялан както винаги, Санди добави:
— Ъъ… сигурно си чул вече, че… ъъ… аз съм капитан сега.
Барни се изненада, като видя, че Лора го чака отвън.
— Нямаш ли си държавни дела на главата? — пресилено се пошегува той.
— Просто си помислих, че ще ти бъде приятно да си имаш компания на път към къщи.
— О! — каза той и добави: — Благодаря, Кастелано.
Намираха се достатъчно почасови работни места. В случай че човек няма нищо против черния труд и ниските надници.
Барни избра аптеката на Лоуенстийн на „Ностранд авеню“, само през няколко улици от къщи, където имаше що-годе разнообразие — продаваше газирани напитки и разнасяше поръчките по домовете. Всеки следобед, щом свършеше училище, той тичаше на работа (плащаха му на час), надяваше една глупава бяла шапка и престилка и започваше да сервира яйчен крем, газирани напитки или (когато случаят го налагаше) бананов сплит на дългогодишни съседи-клиенти.
Всеки път, когато се сетеше за фантастичното удоволствие при вкарването на топката в коша в топъл и осветен салон, той се мъчеше да се нагоди към действителността и обикаляше студените бруклински улици, разнасяйки изпълнени рецепти.
Опитваше се да се утеши с мисълта, че на тази част от работата може да се гледа като на обучение. В края на краищата старият Лоуенстийн му позволяваше да гледа, докато смесваше различните целебни прахове.
— Ще ти кажа нещо, Барни — споделяше аптекарят усмихнат, — ако запишеш фармация в Медицинския институт, сто на сто ще си отличник.
Аптеката официално работеше до седем и половина и Барни се прибираше обикновено след осем часа. Майка му винаги го чакаше с приготвена вечеря и му правеше компания, докато Уорън учеше на горния етаж. Това беше нейният начин да му покаже благодарността си за всичко, което бе пожертвал.
По причини, болезнено разбираеми за Барни, Естел непрекъснато се впускаше в спомени.
— Винаги е бил толкова жизнен — отбелязваше тя с носталгия.
— Да, чувал съм това.
— Все последни напускахме дансинга. Чувствах се съсипана. Но щом се приберяхме, той понякога отиваше в кабинета си и четеше древноримски автори чак докато дойде време за закуска. Разбираш ли защо беше най-уважаваният учител в училището?
Барни сложи ръка върху тази на майка си.
— Не се разстройвай, мамо. Какво като сега ходи с бастун? Поне можем да разговаряме с него!
Тя кимна.
— Прав си. Трябва да сме много благодарни — после прошепна развълнувана: — Ти си добро момче, Барни.
Нощ след нощ тя повтаряше все същия пречистващ я монолог почти дословно.
След това идваше най-мъчителната част от ежедневието на Барни — посещението при баща му.
Харълд прекарваше по-голямата част от времето си в леглото и непрекъснато четеше. Първо сутрешния вестник, после някое научно съчинение и щом се събудеше от следобедния си сън — „Уърлд Телеграф“. След вечеря обикновено беше преуморен, затова приемаше посетители, седнал в леглото.
Понеже чувстваше вина задето „не е полезен“, той поемаше бремето на разговора върху себе си, като разсъждаваше върху текущите събития или върху книга, която в момента четеше. И все пак в гласа му винаги се усещаше едва доловима нотка на извинение.
Барни чувстваше това и сменяше традиционните роли, опитвайки се да успокои баща си, като му разказва вълнуващи случки от своя интелектуален свят. Една вечер спомена за увлечението си по психоанализата.
— Татко — запита той, — да си чел нещо от Фройд?
— Ами да, малко.
Отговорът изненада Барни. Той не очакваше баща му да е информиран за такива „модерни“ неща.
— Когато бях във военната болница — продължи Харълд, — имаше един състрадателен психоаналитик, който ни посещаваше и ни караше отново и отново да му разказваме как сме били ранени. Дойде около десет пъти. И ни помогна. Наистина ни помогна.
— Как, татко? — запита Барни с нарастващо възхищение.
— Ами сигурно си спомняш как Фройд обяснява съня…
— Доколкото знам, според него сънищата отключват подсъзнанието ни…
— Именно. Та този лекар лекуваше психиката ми, като ме караше да „сънувам на глас“. Всяка вечер аз съживявах онази експлозия, но понеже говорех за нея непрекъснато, кошмарите най-накрая престанаха.
После Харълд се сети нещо.
— Между другото, по кой предмет изучавате това?
Объркан, Барни призна, че чете психология в „свободното си време“. И двамата знаеха, че това време всъщност го няма, и той очакваше да му се скарат, загдето пренебрегва училището. Но баща му отново го изненада.
— Е, синко, това няма да се отрази добре на оценките ти. Но аз винаги съм мислил, че истинският смисъл на обучението е да стимулира мисленето. Кажи ми чел ли си нещо от Юнг?
Барни поклати глава.
— Ами защо не погледнеш неговата теория за сънищата и колективното безсъзнателно — после може да поговорим за това.
— Разбира се, татко, разбира се. Може би мама ще донесе един екземпляр от библиотеката.
— Не е нужно — отвърна Харълд, — аз го имам в кабинета си — на рафта до Артемидор.
От този момент нататък Барни с нетърпение очакваше посещенията при Харълд — те вече бяха най-хубавата част от всекидневието му.
Барни сядаше да учи обикновено след десет часа. В дванайсет вече беше толкова изтощен, че се строполяваше в леглото. Неизбежно започна да изостава в училище.
Не можеше да навакса и в почивните дни. Защото в събота отиваше при Лоуенстийн в осем часа и работеше целия ден. Оставаше му само неделя следобед. Но Барни вече беше стигнал до съдбовно решение: не можеше да постъпи в колеж със стипендия на баскетболист. А с оценките си в момента вероятно изобщо нямаше да бъде приет в Колумбийския университет.
Така че защо, по дяволите, в единствения си свободен ден да не отиде на игрището за няколко сериозни баскетболни мача, та да си отпусне нервите? Той играеше толкова дълго и упорито, че накрая едно по едно момчетата започваха да се оплакват от изтощение и се прибираха вкъщи.
Оценките му от първия срок бяха, както се очакваше, по-ниски от обикновено. Но общият му бал беше все още над деветдесет[2] и това не изключваше автоматично възможността за „Колумбия“. Особено ако се справеше добре на матурата.
Решаващата част на този общонационален изпит беше да се оцени способността на кандидата да си служи с думи и цифри. На теория това беше нещо като кръвна проба — нещо, за което не можеш да учиш.
А на практика по време на коледната ваканция децата посещаваха скъпо платени курсове, за да се усъвършенстват. Всяко семейство, което мечтаеше за престиж, заделяше необходимите двеста долара, та детето им да изглежда по-умно, отколкото е.
Инес Кастелано смяташе това за вид измама, компромис с честта. Но Луис беше реалист и се наложи. Защо дъщеря им да не бъде при равни условия? Той дори щедро предложи да субсидира Барни, който бе твърде горд, за да приеме.
На Коледа Барни беше на работа (с двойна надница), тъй като беше ред на Лоуенстийн да дежури в района. Чувстваше се самотен, особено след като Лора изобщо престана да се навърта наоколо. Вечно беше на курс или се забавляваше някъде.
Тя си преговори всичко седмица преди изпита и предложи да покаже на Барни някои от въпросите, които беше научила. Той прие с благодарност и двамата прекараха няколко вечери в интелектуални занимания.
Резултатът беше щастлива ирония. Лора спечели достойните за възхищение шестстотин и деветдесет точки по литература и шестстотин и шейсет по математика, а Барни отбеляза седемстотин и двайсет и седемстотин трийсет и пет.
— Божичко, Барни — каза тя, — с тези оценки ще те приемат във всяко училище в страната.
— Виж какво, Кастелано — отговори той кисело, — ако можех да играя в отбора тази година, единственият резултат, който щеше да ме интересува, е двайсет точки на мач.
С настъпването на суровата зима Барни се уморяваше повече и започна да се връща от работа като пребит. Понякога спеше едва четири часа. Но това бяха вече последни метри преди финала. След няколко седмици щяха да разберат дали са приети в колеж, и всичко щеше да свърши; щяха да се чуват само радостни викове.
Или плач.
Една съботна вечер той остана почти до полунощ, за да помогне на мистър Лоуенстийн в описа на инвентара. Довлече се до къщи през сивата киша и се запрепъва по стълбите с единствената мисъл да поспи, без да сънува аспирини, антихистамини или разхлабителни.
Но докато си събличаше палтото, стомахът го подсети, че е изял само един сандвич на обяд, и той се затътри към кухнята. За негова изненада там все още светеше. Изумлението му беше пълно, когато видя Лора.
— Хей, какво те води насам толкова късно, особено в събота вечер? — запита той.
— Барни, трябва да говоря с теб. Сериозно е.
— Татко? — рефлективно реагира той. — Да не се е случило нещо с татко?
— Не, не — тя направи пауза и добави едва доловимо: — Става дума за мен, Барн. Имам проблем. Знам, че си уморен…
— Нищо, нищо. Седни. Ще си взема сандвич и ще поговорим.
— Не, не тук. Не може ли да се поразходим?
— По това време?
— Само около квартала. Ще си изядеш сандвича по пътя.
Той се вгледа внимателно в нея за първи път. В очите й се четеше паника.
— Добре, Кастелано, добре.
Той сграбчи шепа шоколадови сладки, метна на гърба си опръсканото с кал яке и двамата излязоха на улицата.
Първите стотина метра изминаха в пълно мълчание. Най-накрая Барни вече не издържаше на напрежението.
— Ще ми кажеш ли, моля те, какво не е наред?
— Закъ… закъсня ми — заекна тя. — Вече шеста седмица.
— Искаш да кажеш, че си бременна?
Тя само кимна.
— О, Боже, как, по дяволите, стана?
— Не знам, Барн. Срам ме е, наистина ме е срам. И адски ме е страх.
Внезапно го обзе необяснимо предателско чувство.
— Защо, да те вземат дяволите, не отиде при кучия син, дето го е направил? — процеди той. Не можа да се насили да каже думата „баща“.
Тя поклати глава.
— Защото е мръсник. Ти си единственият човек, на когото мога да се доверя.
— Поласкан ли трябва да се чувствам? — уморено си пое дъх и осъзнал колко отчаяна бе тя, направи опит да озапти собствените си чувства. — Добре — рече бавно, — мога ли само за информация да знам кой е оня?
— Ами… Санди Лийвит.
Барни не можа да удържи гнева си.
— Защо точно той, по дяволите?
— Моля те — проплака Лора, — ако исках да ми крещят, можех да кажа на родителите си.
От очите й бликнаха сълзи.
Той се спря и прошепна в спокойната зимна тишина:
— Успокой се, Лора. Хайде да се върнем на топло и да обсъдим цялата тая история. Мама вече е заспала, никой няма да ни чуе.
Когато се върнаха в кухнята, двамата започнаха да ровят оскъдните си познания по въпроса и да мислят за незаконно практикуващи лекари, съставяйки план.
За Барни беше също толкова трудно да слуша, колкото и за Лора да говори. В съзнанието му се бореха гняв и състрадание.
Лора знаеше за две други момичета от „Мидууд“, които бяха стигали до същото затруднено положение. Всяка беше намерила различно средство за решение на проблема.
Едната платила петдесет долара на някаква тъмна личност в мърляв двустаен апартамент на петия етаж в една сграда близо до „Ред Хук“. Приключението било ужасно и тя извадила страхотен късмет да си остане цяла. Рекла на Лора, че онзи бил толкова кирлив, че и под ноктите му се виждала мръсотия.
Второто момиче пък казало на родителите си и те, макар ужасени, уредили аборт при стерилни медицински условия. Но тази алтернатива означавала да ходи до Пуерто Рико и то по време на лятната ваканция, когато отсъствието й нямало да събуди подозрение.
— Барни, какво, по дяволите, да направим? — после, засрамена, Лора бързо се поправи: — Извинявай, не трябваше да казвам ние. Проблемът всъщност е мой.
— Не, Кастелано, просто стой спокойно и ще измислим нещо. Сега, първо, ти напълно сигурна ли си, че си бременна?
— Преди две седмици трябваше да ми дойде. Обикновено е много редовно.
— Добре, тогава ще трябва да намерим истински лекар — по-близо от Пуерто Рико. Много ми се ще да можеше да попитаме баща ти — да се престорим, че е за някой друг и…
— Не, Барни, веднага ще се сети. По-добре да умра, отколкото той да разбере.
Тя се извърна настрани. Цялото й тяло се разтърси от сподавени ридания. Барни стана, обиколи масата и я прегърна през раменете.
— Лора, казах ти, че ще се погрижа за това — и продължи — наум: „Само ми се ще да знам как, по дяволите, да го направя.“
В неделя проблемът на Лора бе изместил всичко друго от ума му. До вечерта бе успял да си внуши, че все ще намери някой на другия ден в училище, някой, за когото просто не се бе сетил, някой, който знаеше как стават тия неща.
Двамата почти не размениха дума на път за училище в понеделник сутринта. Барни с изненада откри, че всичко изглеждаше нормално. Момичето, което седеше до него, бе същото, което познаваше от толкова много години. Само че сега тя носеше детето на някой друг.
Когато се разделиха във фоайето, той започна да обикаля коридорите. След всеки час беше като ловец, който търси плячката си и се взира внимателно във всяко минаващо лице. На обед той претърси и кафенето, отново без никаква полза. До един часа не беше напреднал ни на йота.
Стигна в аптеката и започна да търси измежду лекарствата, опаковани за доставка. Както обикновено мистър Лоуенстийн дойде и изнесе на бъдещия лекар кратка лекция за действието на всяко лекарство. Барни го изслуша любезно, после сложи пакетчетата, в малка платнена чанта и излезе в пронизващия студ, където поне можеше да бъде сам с мислите си.
Едва на връщане изведнъж се сети. А мистър Лоуенстийн? Та той знае почти колкото всеки лекар и ежедневно общува с десетки лекари. Защо да не попита него?
Защото, ако се ядоса, в което беше почти убеден, можеше да си загуби работата.
Но после, докато събуваше галошите си, той хвърли поглед към своя работодател. Аптекарят без съмнение имаше вид на добър човек. И въпреки че нямаше аптекарско съответствие на Хипократовата клетва, Барни знаеше, че старецът никога не е бил клюкар. Когато имаше рецепта за нещо потенциално компрометиращо (един от клиентите му например бе прихванал гонорея), той оставяше Барни да наглежда магазина и доставяше сам пеницилина, без да издаде с нищо къде отива.
Имаше по-малко от петнайсет минути до затварянето на магазина и мистър Лоуенстийн тъкмо заключваше опасните лекарства, когато Барни се приближи до него и го запита дали разполага с няколко минути за разговор.
— Разбира се, Барни, какво те тревожи? Ако става въпрос за повишение, можеш да се успокоиш. Имах намерение да го направя идната седмица.
— Не, не — бързо отвърна момчето, — става въпрос за един проблем.
— Какъв проблем?
— Ами, ъъ… — той се поколеба и изговори на един дъх, — една моя позната е загазила.
Старецът се взря в лицето на Барни и промърмори:
— Да разбирам ли, че ти си джентълменът, забъркан в тази неприятна история?
Барни кимна.
— Това е ужасно — каза аптекарят, но не изглеждаше особено ядосан. — За какво, мислиш, продаваме лекарства против забременяване? Когато младите хора искат да се забъркват в такива неща, поне трябва да вземат необходимите мерки. Ако трябва да съм честен, Барни, не го очаквах от теб.
— Да, сър.
Последва пауза, тъй като никой не разбра чий ред е да каже нещо.
Най-накрая Барни събра сили да попита:
— Можете ли да ми помогнете по някакъв начин, мистър Лоуенстийн? Повярвайте ми, срам ме е да ви моля, но тя е отчаяна, всъщност и двамата сме отчаяни. Не искам да отиде при някой касапин. Това би означавало да си рискува живота — после се почувства ужасно неудобно и се извини: — Май не трябваше да ви занимавам с това.
Аптекарят въздъхна.
— Не е трябвало да вкарваш младата дама в беля. Ала ако по някаква причина вие двамата не можете да се ожените — а съдейки по възрастта ти, случаят явно е такъв, — очевидно ще трябва да възприемете другата алтернатива. Имай предвид, че не знам дали това е правилно. Не съм Господ. Но ще ти помогна с каквото мога.
Чувство на огромно облекчение изпълни Барни. Искаше му се да прегърне стареца.
— Заключи магазина и ела в канцеларията — нареди шефът му.
Барни бързо се подчини и влезе в работното помещение на аптекаря. Той пишеше телефонен номер върху малко картонче.
— Не ме питай откъде знам — предупреди той, — но от онова, което чувам, този човек е изключително внимателен. Дори предписва антибиотици след операцията за всеки случай.
Барни разгледа картончето.
— Д-р Н. Албритън в Пенсилвания?
Работодателят му вдигна рамене.
— Това е най-доброто, което мога да направя, момчето ми. Знам, че приема пациенти в почивните дни, та това улеснява задачата. Повече не мога да ти дам. Е?
— Моля?
— Нима смяташ от вкъщи да проведеш такъв разговор? Седни и се обади оттук.
Мистър Лоуенстийн тактично напусна стаята, а Барни, леко зашеметен, набра междуградския номер и помоли да го свържат с Честър, щата Пенсилвания. Няколко секунди по-късно чу спокойния глас на лекаря, който му пожела добър вечер. Сега идваше трудната част.
Той се опита да разкаже проблема, колкото е възможно по-бързо, макар да говореше неясно в опитите си да скрие самоличността на Лора. Но лекарят не се интересуваше от подробностите.
— Мисля, че разбирам какъв е случаят. Ще ви бъде ли удобно да посетите клиниката ми в събота сутринта? Тя се намира малко извън Пенсилвания.
— Разбира се, разбира се, без съмнение. Ще бъдем там, когато кажете.
— Ами, да речем, в единайсет — става ли?
— Да, сър, да, сър, напълно. Много благодаря.
Но разговорът не беше приключил все още.
— Мистър Смит, предполагам знаете колко взимам?
— Не, не, но ще донесем пари, не се тревожете. Ъъ… колко точно?
— Четиристотин долара. В брой, разбира се.
Барни онемя.
Накрая лекарят учтиво запита:
— Това променя ли нещата, мистър Смит?
— Не, не, всичко е наред — хрипливо отговори Барни.
Когато мистър Лоуенстийн се върна, двамата си облякоха палтата и излязоха през задния вход.
Барни преливаше от благодарност. Той се обърна към шефа си и каза развълнуван:
— Как мога да ви се отблагодаря, мистър Лоуенстийн?
Старецът се спря и погледна към Барни.
— Като не кажеш никому за това. Никога.
— Господи, Барни, откъде, по дяволите, да намеря четиристотин долара? В книжката си имам по-малко от петдесет. Върнахме се там, откъдето започнахме, и не можем нищо да направим.
И тя отново започна да плаче.
Той отговори без колебание:
— Слушай, Кастелано, в събота отиваме и всичко ще бъде наред.
— А четиристотинте долара?
Барни се усмихна.
— Не се безпокой, имам почти толкова в банката.
— Но ти си работил като куче за тия пари. Спестяваше за колежа.
— Няма значение. Мангизите са си мои и мога да правя с тях каквото искам. Така че да не губим повече време за глупости, ами да измислим какво ще кажем на родителите си, преди да изчезнем в събота сутринта.
Лора бе преизпълнена с чувство, което не можеше точно да определи. Накрая тихо промърмори:
— Знам, че звучи глупаво, Барн, но аз щях да направя същото за теб.
— Знам — кимна той сериозно.
На следващия ден след училище Барни отиде направо в „Дайм Сейвингс Банк“ и изтегли всичките триста осемдесет и седем долара и петдесет и шест цента от сметката си, а Лора — своите четиридесет и шест долара, с които отиде да купи автобусните билети — по шест долара и седемдесет и пет цента на човек отиване и връщане.
Барни планира пътуването им толкова внимателно, колкото Ханибал прекосяването на Алпите. В седем часа тръгваше автобус за Филаделфия, който пристигаше малко преди девет. Така им оставаха два часа да намерят клиниката на Албритън.
Мистър Лоуенстийн разреши на Барни да си вземе почивен ден и те казаха на родителите си, че ще се опитат да си купят правостоящи билети за сутрешната прожекция на „Антоний и Клеопатра“ с Лорънс Оливие и Вивиън Лий. Тъй като тръгвали рано, щели да закусват в заведението „При Недик“ на Таймс Скуеър. После можели да отидат да хапнат по сандвич и сладкиш, та щели да позакъснеят.
Беше след полунощ, а Барни все още се мяташе в леглото, опитвайки се да заспи. Изведнъж чу звук, сякаш от удряне на камъчета в прозореца му. Погледна навън и разпозна силуета на Лора. Минутка по-късно застана до нея.
— Барни, дойде ми… мензисът ми дойде!
— Стига бе! Искаш да кажеш — фалшива тревога?
Тя започна да се смее и да плаче едновременно.
— Да, Ливингстън, да, фалшива тревога. Не е ли чудесно?
Лора обви ръце около него и те се прегърнаха.
— Къстелано, не можеш да си представиш колко се радвам за теб — прошепна той.
— Хей, Барни — отбеляза пламенно тя, — никога няма да забравя това. Мисля, че си най-чудесният човек на света!