Ерик Сийгъл
Лекари (15)

14.

Жертвите, здраво приковани към металните маси, отделяха слюнка и дишаха тежко. В средата на стаята учен с очички като копчета размахваше в дясната си ръка скалпел и се готвеше да демонстрира пред младите си възпитаници разрез, с който щеше да оголи вътрешностите на едно от животните. Светлокосият му асистент, свеж като първокласник, държеше други два инструмента — форцепс и дълга остра ножица.

Носеше се миризма на фекалии и урина, отделяни от пациентите като рефлекс на страх, докато ги привързваха.

Ръката на демонстратора се спусна надолу под ъгъл от 45° и проряза отвор в стомаха. Някои от наблюдаващите ахнаха в израз на съчувствие.

— Сигурен ли сте, че нищо не чувстват? — обади се някой.

— Колко пъти да ви повтарям, мис Кастелано — отвърна професор Лойд Крукшънк, — отнасяме се с кучетата възможно най-хуманно.

През януари студентите се бяха върнали, за да се запознаят за първи път с организма на живо същество. Крукшънк щеше да ги въведе в основите на „дисекцията“ (медицински евфемизъм, идещ от латинския глагол resecare — изрязвам) на органи от кучешките тела.

Беше и упражнение за изграждане на поносимост — или имунитет — към болката на други хора. Едновременно за изостряне на мисълта и за затъпяване на емоциите.

Перспективата хвърли Лора в такъв ужас, че през цялата коледна ваканция тя непрекъснато мислеше за това. Като малка хранеше и прибираше всички безстопанствени животни, които се навъртаха в двора им — докато майка й не ги откриеше и не извикаше санитарната служба.

Тъй като за това упражнение можеха сами да изберат с кого да работят, тя помоли Барни „вместо коледен подарък“ да я подкрепи в изпитанието. Той се съгласи, но после се оказа, че и на него не му е никак лесно. Нито пък на третия в екипа — младоженеца Ханк Дуайър, който днес беше наред да слага упойките. Лора му завиждаше, че ще гледа апаратите, отчитащи дихателната и сърдечната дейност, а не вътрешностите на кучето. Но и Ханк беше доста разстроен и само повтаряше:

— Няма страшно, няма страшно. В безсъзнание е, нищичко не чувства.

Когато дисекцираха трупове, беше по-различно. В крайна сметка това бяха в най-буквалния смисъл безжизнени тела. А и лицата им оставаха удобно анонимни, покрити седмици наред с чаршаф, а когато най-накрая ги откриваха, бяха вече така променени, че едва се познаваше, че са на хора.

Но сега Барни, Лора, а вероятно и всички останали студенти в залата за дисекция на животни се чувстваха, сякаш трябваше да оперират близък приятел. Защото тяхно задължение беше да запазят опитните животни живи за следващата дисекция.

По някое време един от студентите в съседство с тях стигна дотам, че се оплака на висок глас:

— По дяволите! Не мога повече! Този помияр е прекалено симпатичен.

Професор Крукшънк отговори с традиционната си реч за прогреса на човечеството.

— Не бива никога да забравяме, че не вършим това от жестокост към животните, а от грижа за хората. Трябва да се учим как се оперира върху живи същества — и след това добави вече не с толкова проповеднически тон: — А сега, забивайте ножа.

И с тези думи излезе от стаята.

Студентът върна неохотно вниманието си към упоеното на масата куче зайчар. Едновременно се стресна и си отдъхна, като видя, че, докато е слушал проповедта на професора, един от колегите му старателно бе разрязал корема на кучето. Взря се в лапата на зайчаря, прободена като на всички останали кучета от игла, закрепена за една тръбичка, през която във вената на упоеното животно се вливаха глюкоза и физиологичен разтвор.

Още една разлика между кучетата и труповете — мъртвите хора не кървяха. А сега през целия следобед в притеснението си неумелите студенти неволно срязваха кучешките артерии и опръскваха обилно себе си, а понякога и съседите си с кръв.

— О, Господи! Мразя го това нещо! — прошепна Лора на Барни.

— Не се шашкай, Кастелано. Само две седмици още. Само си повтаряй наум, че не им причиняваш болка.

Точно в този миг вледеняващ вой процепи тишината. Последва женски писък. Първият дойде от колито на Алисън Редмънд, а вторият — от самата Алисън, чиято ярост сега се насочи към „анестезиолога“ в екипа й.

— Нали ти казах, че не е заспало. Видя ли, видя ли! — крещеше тя. — Не му даде достатъчно!

Асистентът новобранец се втурна към масата със спринцовка в ръка. В следващия миг иглата беше вече забита и животното утихна. Но не утихна възмущението на Алисън от причинената на кучето й болка.

— Не му би достатъчно морфин — оплака се тя.

— Уверявам ви, че морфинът беше достатъчно, мис Редмънд — отвърна хладно асистентът, — не съм новак в тая работа.

— Тогава защо, по дяволите, то се събуди?

— Не се събуди — обясни той, все така невъзмутим и спокоен. — Това, което видяхте, беше просто рефлекс.

— Как не! Да крещиш, да риташ и да стенеш от болка, било рефлекс, а?

— Малка поправка, мис Редмънд. Рефлексните стонове и мятания бяха от животното, но писъците дойдоха от вас.

Той се обърна и понечи да излезе, но Алис избухна:

— Гадняр! Обзалагам се, че даже се кефиш, когато ги боли. Що за доктор си ти, бе?

— В интерес на истината, мис Редмънд, аз не съм лекар. А сега хайде всички на работа. Ако ви потрябвам, ще бъда в лабораторията на професор Крукшънк.

Веднага щом двукрилата врата се затвори зад гърба му, Ханк Дуайър попита слисано колегите си:

— Какво, но дяволите, искаше да каже с това, че не е лекар?

— Ха, аз ли да те отворя по въпроса? — попита Лора. — И Крукшънк не е лекар. Почти никой от преподавателите ни не е лекар в обикновения смисъл на думата — всичките са научни работници. С други думи, не са някакви си прости практикуващи, които се занимават с пациенти, а чисти учени.

Последна имаше думата Алисън Редмънд:

— Майната й на чистата наука.

На обед Лора беше още потисната.

— Чувствам се като лейди Макбет — като че ли не мога да измия кръвта от ръцете си.

— Е, Лора, не преувеличавай — смъмри я Барни. — Виж, аз взех много внимателно парче от тиреоидната жлеза на нашето куче и то дори не трепна. Следващия път ти ще му извадиш далака и пак нищо няма да усети. Тези упойки са наистина силни.

— Освен това — намеси се Бенет — защо мислиш, че ще бъде по-различно, когато на операционната лежи човек?

— Защото, първо, ще оперираш ти — нали искаш да ставаш хирург. Второ, тогава ще имаш законно основание да оперираш. И най-важното, за пациента ти ще се грижат по цяло денонощие. В лабораториите с животните сигурно няма дежурни през нощта сестри.

— Не бъди дете, Лора — смъмри я Питър Уаймън. — Имали някакво значение, след като другия петък ще им разцепим ребрата, ще им извадим сърцата и всичко ще приключи?

— С удоволствие бих извадила твоето сърце, Уаймън — възнегодува Лора. — Само че сигурно ще ми трябва бормашина за целта — тя потъна отново в мрачните си размисли: „Чудя се, дали нашето кученце разбира какво му се случи? Дали са му дали нещо, за да го приспят?“

— Не мога да повярвам на ушите си — оповести Уаймън на всеослушание и прибави: — Кастелано, обзалагам се, че дори си плакала на „Ласи се завръща у дома“.

— Точно така, Уаймън, представи си.

— Ха, мислех те за желязната лейди на курса.

Скоро студентите се разпръснаха и се прибраха по отрупаните си с учебници килии. Лора остана, като си играеше с шоколадовия сладолед. Не беше хапнала почти нищо тази вечер.

— Ей, Кастелано — прошепна Барни, — знам какво мислиш.

— Не знаеш.

— За Бога, чета ти мислите още от забавачницата. Искаш да отидеш да видиш дали кучката ни е добре.

Лора не отговори.

— Нали? — настоя Барни.

Лора кимна и го погледна със скръбен поглед:

— Аз пък знам, че и ти искаш да дойдеш.

 

 

В коридора беше тъмно като в рог. Лора извади фенерче с размерите на писалка. Силният му тесен лъч стигна почти до дъното на коридора и освети ъгъла, където трябваше да завият.

— Иха! Откъде си взела такова хубаво нещо, Кастелано?

— Намерих го в пощенската си кутия — подарък от една фармацевтична компания. На теб не ти ли пращат разни работи?

— Да, но никога не ги разопаковам. Това са само евтини подкупи.

Когато приближиха лабораторията, отвътре се чуха звуци — малка какофония от приглушен лай и скимтене. Кучетата страдаха.

— Ти беше права, Кастелано — призна Барни. — Какво предлагаш да правим?

Преди Лора да успее да отговори, до слуха им достигна приглушеният шум на тихи стъпки, които приближаваха към тях по покрития с линолеум коридор.

— Шшшшт, някой идва — изсъска Лора и моментално изгаси фенерчето. И двамата се притиснаха плътно към една от колоните.

Стъпките приближиха. Върху матираното стъкло на лабораторната врата се очерта силует. Докато Лора и Барни наблюдаваха със затаен дъх, фигурата открехна вратата и се плъзна вътре.

След малко се възцари такава тишина, че Барни чуваше как ускорено бие сърцето му. И тогава той проумя какво става.

— Кастелано — прошепна той, — да забелязваш нещо?

— Да. Изведнъж стана много тихо.

— Прекалено тихо.

В същия миг фигурата се появи отново, мина светкавично покрай тях — този път на бегом — и изчезна.

— Най-сетне — Лора си пое дълбоко дъх. — Стигат ми толкова ужасии за една вечер.

— Ти се връщай, ако искаш. Аз трябва да проверя какво е положението вътре.

— Няма да стане — оставам с теб дори ако ще ходиш в стаята на момчетата.

Изминаха на пръсти десетината метра до вратата на лабораторията, която се отвори безшумно и ги погълна. Вътре се разнасяше равномерно пухтене — животните спяха спокойно. Лора запали отново фенерчето и го насочи към клетките на кучетата. Изглежда, всички се бяха унесли в мирен сън. Но само след няколко секунди двамата установиха, че някои от кучетата изобщо не помръдват.

— Виж колито на Алисън — прошепна Барни и посочи редицата клетки най-горе. Приближиха и Лора освети очите на кучето.

— Господи, Барни, мъртво е.

Той кимна и й показа друга клетка долу вдясно от тях:

— И това май е свършило. Къде е нашето?

Тесният лъч зашари нагоре-надолу.

— Ето го — двамата коленичиха пред клетката на териера им. Барни пъхна бързо ръката си вътре и докосна бинтования му корем. — Живо е. Да изчезваме по-бързо оттук.

— Четеш ми мислите, Барни.

Когато отново се озоваха на сигурно място сред живите, Барни изрази с думи общото им вълнение:

— Не съм сигурен, Кастелано, но ми се струва, че някой в курса е страстен привърженик на безболезненото умъртвяване. Мисля, че има нещо хуманно в това.

— Да, но има и нещо извратено.

 

 

Следобед на следващия ден професор Крукшънк се обърна сърдито към групата:

— Съжалявам, но трябва да ви кажа, че много от вас не са проявили нужното внимание при провеждане на хирургическите процедури. Снощи сме загубили девет опитни животни, което означава, че трябва да набавя девет нови само за последната дисекция на сърце и бял дроб.

— Но, сър…

Всички погледи се обърнаха към този, който се осмели да изрази несъгласие.

— Моля, мистър Ландсман?

— Няма ли да е по-икономично, а и по-хуманно, ако хората без кучета се присъединят към другите маси?

— Не съм съгласен — възрази професорът. — Това е твърде съществен момент от обучението ви. Всеки трябва сам да изследва най-важните жизнени органи. Това не се научава от книги — нито дори с гледане.

Бенет кимна. Във всеки случай въпросът беше изцяло теоретичен, тъй като животните бяха вече завързани и упоени и очакваха примирено ножовете на изследователите.

 

 

За Лора и Барни тази Коледа се оказа необичайна. Бяха се впуснали в пътешествие, което променяше възгледите им за живота. Оскъдните знания, които бяха получили, ги разграничаваха от простосмъртните, чиято представа за сложния механизъм на живота си оставаше съвсем повърхностна.

Но все пак чудесно е да се наслаждаваш на уюта и топлотата на семейната среда. Родителите са не само струпване на клетки, молекули и жива тъкан, а и въплъщение на любов и грижа. Докато гледаше как по-малкият му брат нагъва шестнайсет палачинки на закуска, Барни се чудеше, че Уорън и за миг не помисля как ще се отрази на обмяната на веществата му предизвиканият по този начин гликогенен процес. Истинска радост беше да се водят разговори, които не изискват да бълваш непрестанно факти, формули или химични съединения.

Уорън като че ли бе добил увереност, което впечатление може би се създаваше от наболите му мустаци. Във всеки случай достойно изпълняваше ролята на мъж в семейството — в отсъствието на Барни — и помагаше на Естел да се подготви за неизбежната продажба на къщата и за заминаването на юг. До следването в юридическия факултет оставаха още две години, но във въображението си и майката, и синът вече бяха напуснали Бруклин.

С изострената си отскоро способност за наблюдение Барни забелязваше неща, които преди не му правеха впечатление. Например пукнатините на стълбите за втория етаж.

Къщата явно навлизаше в преклонна възраст. Дори баскетболният кош на дъба беше останал без мрежа след един октомврийски ураган и стоеше разяден от зимите на дванайсет и повече години. Ръжда, прах, скърцащи дъски. Самият Бруклин сякаш остаряваше. Повечето от приятелите им бяха заминали.

И Луис не беше същият. Все още се представяше за El Penon, La Roca de Gibraltar^[1]. Но бръчките по челото му бяха по-дълбоки и вече нямаше желание да отговаря на повиквания по всяко време на нощта.

Липса на всеотдайност? На енергия? Ако го попитаха направо, би го обяснил с липсата на време. Преди дори не поглеждаше календар, а сега погледът му беше прикован към движенията на пясъчния часовник. Чакаше с нетърпение съботите и неделите. Откак делеше практиката си с един темпераментен младеж от Пуерто Рико, оставяше на него да поема съботите и неделите. А в това време Луис седеше сам в кабинета си и прелистваше безцелно списания, докато телевизорът предаваше футболни мачове като музикален фон. Чашата до ръката му не оставаше никога празна.

Неделята престана да е по-специален ден за Инес Кастелано — по простата причина, че сега тя прекарваше цялата седмица в молитви на покаяние.

Огънят, който отдавна я изгаряше, напоследък запламтя с особена сила благодарение на пристигналия отец Франсиско Хавиер, харизматик, беглец от Кастрова Куба.

— Да благодарим на Бог — рече веднъж Естел на Луис, — че отецът дойде навреме да спаси душите ни.

— Не и моята, querida — отвърна той с присмех. — Душата ми отдавна е неспасяема. Помоли Франсиско Хавиер да провери това, когато си бъбри следващия път с Всевишния.

Но Луис се успокои и дори беше доволен, че жена му въобще говори — макар и главно за огъня в пъкъла. По-добре аутодафе, отколкото аутизъм.

Безобидните насмешки на Луис не намалиха ентусиазма на Инес. Ако не беше в църквата да се изповядва или да пее „Аве Мария“, тя четеше испанската си Библия.

— Майка ти се учи за монахиня — отбеляза Луис.

Слабата му усмивка не можа да прикрие нотката на раздразнение в гласа му. От това, което видя, Лора заключи, че в думите му има повече истина, отколкото шега.

Инес прекарваше дните си в изкупление на грехове — нейните, на семейството, на целия свят. Отначало Луис опита да ходи с нея на църква, за да са заедно по време на молитва. Но дори когато тленното й тяло стоеше само на няколко сантиметра от него, душата й витаеше в друг свят. Малката им дъщеря се беше преселила при Бог. И съпругата на Луис явно се молеше за деня, в който ще я последва.

 

 

Веднага щом семействата Кастелано и Ливингстън приключиха коледната вечеря, Инес стана от масата и започна да слага палтото и шала си. Не биваше да закъснява за коледната вечеря и Благословението.

— Нека дойда с теб — предложи Естел.

— Не, не, моля те, не се чувствай задължена.

— Не, честно, ще ми бъде приятно. Хорът пее великолепно, а и обичам да слушам латински.

Тя не добави, че латинският винаги й напомняше за Харолд, който — най-вече по това време на годината — присъстваше живо в съзнанието й.

— Добре, Естел, но нека побързаме. Отецът няма да се зарадва, ако закъснеем.

 

 

— На майка ми съвсем й се е разхлопала дъската — заяви Лора на Барни, щом двамата започнаха да раздигат съдовете от трапезата.

Уорън беше изчезнал за поредната си „важна среща“. Доктор Кастелано се беше усамотил в светата светих на кабинета си.

— Не може ли Луис да направи нещо?

— Какво да направи, да я лекува с електрошок ли?

— Не си прави шега с това, Лора.

— Не си правя. Сериозно смятам, че е на ръба на нервен срив.

Замълча за момент, само продължи да трупа чиниите една върху друга. После неочаквано изтърси:

— Какво ми има, Барни? Собствената ми майка едва забелязва присъствието ми. Баща ми е освидетелстван алкохолик. Толкова ми е болно, че почти започвам да…

Той прочете недоизказаната й мисъл.

— Нищо не мога да сторя. Зная, че трябва да проявя повече разбиране. Имам предвид от професионална гледна точка.

— Там е проблемът, Кастелано. Никога не можеш да се държиш професионално със семейството си. И ректор на академията да станеш, пак ще се отнасят към теб, сякаш си в пубертета.

— Знам — призна тя тъжно. — Трагедията е, че наистина ме карат да се чувствам като в пубертета. Честно казано, след като ти си цяла година в Бостън, не виждам сериозно основание да си идвам повече у дома.

На сутринта Лора седеше умълчана в достопочтения студебейкър на семейство Кастелано, докато Барни я караше по шосето Бруклин — Куинс към Ла Гуардия.

По едно време Барни се обади:

— Горе главата, Кастелано. След по-малко от два часа ще бъдеш в Бостън „изгубена в рая“ на прегръдките на любимия, както чудно го е казал поетът Милтън. Защо не те виждам да сияеш?

Тя не отговори веднага. После, точно пред главния изход на летището, преглътнала вече сълзите си, каза:

— Погледни ме — с двама безпомощни родители, единият опиянен от Бога, а другият от С2Н50Н.

 

 

И Барни не се върна в Бруклин. Вместо това подкара назад през моста „Трибъроу“, мина по „Джордж Вашингтон“ към разклона за Джърси и се отправи на дълго пътешествие по посока на Питсбърг, щата Пенсилвания, където на следващата сутрин Ханк Дуайър и Че рил де Санктис щяха да се бракосъчетаят.

Сватбената церемония се проведе в енорийската църква „Свети Антонин“ в сърцето на индустриална Америка. Роднините от двете страни на църковната пътека имаха вид на миньори или металурзи.

Приемът в местната зала „Рицарите на Колумб“ се отличаваше с разнообразни деликатеси, като моцарела в сос кароца, лазаня верде, да не говорим за пуйката, шунките и ирландското задушено за роднините на Ханк. Традиционните фигури на булка и младоженец красяха метър сватбена торта. С една малка разлика: миниатюрният двойник на Ханк беше също в бяло, както подобава на един бъдещ доктор, а на врата му имаше мъничък марципанен стетоскоп.

Но може би най-апетитни бяха шаферките — сестрата на Черил и три нейни приятелки — съблазнителни като самата булка. Ендокринната система на Барни внезапно му напомни, че от миналото лято се бе обрекъл на въздържание.

Затова реши да изпробва чара си върху най-хубавото момиче — с омайното име Глория Челини.

— Някаква връзка с Бенвенуто? — попита Барни, за да види дали ласкателството ще му свърши работа.

— Да. Той е един от чикагските ми братовчеди.

Барни беше омагьосан и запленен от дълбоките й кафяви очи, от снежнобелите зъби, от вдлъбнатинката между двете сфери от италиански мрамор по-долу. За миг си помисли, че ще остане в историята на медицината като първия мъж, умрял от несподелена страст.

Оркестърът от петима музиканти засвири „Отведи ме на луната“. Барни скокна веднага.

— И вие ли сте лекар? — попита го Глория.

— Ако това ви впечатлява, Глория, да. Ако не ви впечатлява, ще бъда адвокат, индиански вожд — каквото ви се харесва.

Тя се изкиска.

— Много сте смешен.

— Ще танцуваме ли?

— Чудесно — прие тя, предложи му ръката си и го поведе към претъпкания дансинг.

Изпълни сърцето ми със песен, нека винаги да пея,

цял живот за тебе съм жадувал и за теб сега копнея.

С други думи…

След два танца Барни забеляза, че Ханк се отправя към тоалетните. Измънка на Глория неопределено извинение, че трябвало да види свой пациент, и я помоли да не танцува с друг, докато се върне.

Ханк беше сам в мъжката тоалетна, приглаждаше косата си с виталис — „никаква мазнина, никакви нетна“. Видя в огледалото Барни да влиза и го посрещна екзалтирано:

— Е, Ливингстън, какво ще кажеш? Вече наистина съм женен!

— Да, Ханк, беше страхотен. Виж какво, познаваш ли Глория?

— Челини? Хубавко момиче, а?

— Меко казано. Слушай, Ханк, аз не съм от Питсбърг. Не познавам тукашните обичаи, духа на обществото, нали разбираш?

— Не, честно казано, не зацепвам за какво говориш.

— Искам да разбера мога ли да вкарам момичето в леглото си?

— Разбира се — отвърна Ханк с ангелска усмивка. — Това е лесно.

— Лесно? Леле Боже, кажи какво да направя?

Ханк привърши с прическата си, прибра гребенчето в предния джоб и докато излизаше, подхвърли небрежно:

— Просто се ожени за нея.

Барни се прибра в Бруклин измръзнал и прегладнял.

 

 

В навечерието на Нова година Палмър Талбот остана като поразен от мълния.

На бала в Ловджийския клуб възторгът на бостънската аристокрация от високата му и зашеметяваща любима беше осезаем. Чувстваше одобрителните им погледи, докато се носеше вихрено с нея по дансинга под меките звуци на оркестъра на Лестър Ланин. Самият Палмър никога не бе я виждал така красива или, както призна той, така печална.

Събитието беше от такова значение за бостънския светски календар, че по-голямата му сестра Лавиния долетя от Англия със съпруга си, виконт Робърт Олдгейт и с невръстния им син, почитаемия Таркуин Олдгейт (който повърна цялата благородна закуска в 3.00 часа върху една вечно усмихваща се старша стюардеса).

С наближаването на вълшебния час празничното веселие се разгоря. В дванадесет без пет напълниха всички чаши с Дом Периньон и поканиха лорд Олдгейт да вдигне тост:

— На мама и татко — здраве и щастие. На Лавиния и Таркуин — … щастие и здраве. На Палмър и Лора… здраве, щастие и ъъъ сватба.

Шестте кристални чаши звъннаха над масата, Палмър засия целия и като погледна многозначително Лора, отбеляза:

— Пия за това.

Неочаквано Лора рече:

— И аз.

Палмър изпадна в такова въодушевление, че не спомена нищо до следващия следобед, и то чак когато оставяше с колата Лора пред института:

— Лора, сериозно ли го каза онова снощи? Тя вдигна поглед към него:

— Може би.

Щом отново се почувства на сигурно място в крепостта Вандербилт, Лора си помисли: „Казах го, но не съм съвсем сигурна, че го искам. Защо, по дяволите, го казах?“