Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- Doctors, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 16 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ерик Сийгъл. Лекари. Книга първа
Американска.Първо издание
Редактор: Владимир Трендафилов
Художествено оформление на корица „Megachrom“: Петър Христов
Коректор: Юлия Шопова
Компютърна обработка ИК „Бард“ — ООД Линче Шопова
Формат 84/108/32 Печатни коли 23
ИК „БАРД“ — ООД, 1995
София ул. „Княз Борис I“ 60 А тел. 52 01 95
Издание:
Ерик Сийгъл. Лекари. Книга втора
Американска. Първо издание
Редактор: Владимир Трендафилов
Художествено оформление на корица „Megachrom“: Петър Христов
Коректор: Юлия Шопова
Компютърна обработка ИК „Бард“ — ООД Линче Шопова
Формат 84/108/32 Печатни коли 23
ИК „БАРД“ — ООД, 1995
София ул. „Княз Борис I“ 60 А тел. 52 01 95
История
- — Добавяне
34.
В ранната есен на 1968-а Черната сила[1] буквално достигна олимпийски върхове.
В игрите, проведени в град Мексико — на една миля надморска височина, американските атлети Томи Смит и Джон Карлос спечелиха златния и сребърния медал в надбягването на двеста метра. От почетната стълбичка, докато оркестърът свиреше „Знамето, обсипано със звезди“, двамата атлети вдигнаха юмруците си в черни ръкавици, за да протестират срещу начина, по който бяла Америка се отнасяше с техните събратя.
Тази нова ярост се бе разгоряла предишната година, когато Раи Браун стана председател на Студентския координационен комитет за ненасилие. Във встъпителната си реч той предложи лейди Бърд Джонсън, съпругата на президента, да бъде убита — което показваше колко малко означаваше вече името на групировката.
Освен това той въведе една нова тема във войнстващата им доктрина — антисемитизма. Изведнъж на американските евреи започна да се гледа като на първопричина за потискането на черните.
За организации като СККН и КРР[2], които имаха широката подкрепа на бившите жители на първите гета, това беше странна тактика.
За Хершел Ландсман това беше нож в сърцето. До този момент той бе подкрепял с всички сили черната кауза, сега двамата с Хана се чувстваха предадени. Но най-голямата им тревога — толкова смущаваща, че не смееха да я споделят дори един с друг — беше как ще се отрази това на отношенията им с Бенет.
До този момент Барни бе написал повече от двеста страници от „Вътрешният мир на шампиона“ и вече не можеше да отказва на настойчивите молби на Бил Чаплин да хвърли поглед на ръкописа.
Силно развълнуван, той занесе материала в издателска къща „Бъркли“.
От девет часа същата вечер той започна да звъни на Бил Чаплин поне по два пъти на час с молба да чуе някакъв отзив.
— Добре ли е, Бил? Добре ли е? Тъй де, става ли? Или е ужасно? Не е ли претенциозно? Не е ли повърхностно?
Обърканият редактор отговаряше:
— Слушай, не мога да чета, разсейваш ме. Вземи едно хапче и се опитай да заспиш.
— По дяволите, не искам хапче. Искам да чуя какво мислиш.
Страниците, които беше дал на Бил, съдържаха анализи на наблюдения върху най-различни шампиони, като например спринтьора Джеси Оуенс, боксьора Джо Луис и Роджър Банистър, който пръв пробяга една миля за четири минути. Те включваха още интервю с Доналд Кампбъл човека, който постави рекорди по бързина по суша (403,1 мили в час) и във вода (276,33 мили в час), взето дни преди смъртта му. Това беше един особено интересен случай, тъй като бащата на Кампбъл също е бил от „бързите състезатели“ — първият човека надхвърлил предела от 300 мили в час по суша. Дали това не се дължеше на гените? Или на психиката? Как се е чувствал той, когато е „бил“ собственият си баща?
Но Барни знаеше, че най-добрата глава дотук е тази, която бе посветил на героя от своето детство Джеки Робинсън — внук на роб и първия, който разруши цветната бариера в бейзбола.
В единайсет и половина Бил му позвъни.
— Материалът е страхотен — възкликна той.
— Искаш да кажеш, че ти харесва? — попита Барни недоверчиво.
— Не, просто съм влюбен в него. Кога ще довършиш останалото?
— Ей, слушай — сопна се Барни, — понякога забравяш, че съм практикуващ лекар.
— Знам, знам — съгласи се Чаплин, — но просто се налага да го включим в плана за напролет. Ако се притесняваш за пари, мога да ти дам още един аванс, така че да се освободиш временно от другите си задължения и да се концентрираш само върху книгата.
Мълчание.
Бил помисли, че връзката е прекъснала.
— Барни, чуваш ли ме?
Барни отговори с тон, който не скриваше раздразнението му:
— Бил, ще ти кажа за милионен път, че психиатърът е като баща на голямо семейство. Нашите пациенти не са от тия, които постъпват за операция и си заминават след една седмица. Когато дойдат при мен, аз се обвързвам с тях и трябва да съм на линия, когато имат нужда от мен дори ако това продължи с години. Какво ще кажеш, ако пилотът рече да си вземе почивка точно когато летиш над Атлантическия океан?
Бил се опомни.
— Извинявай, Барн, извинявай. Увлякох се. Разбирам, че имаш по-важна работа. Може ли да оттегля предложението си приятелски?
— Разбира се, не се притеснявай.
— Добре тогава, Барн, ще отменя уговорката — каза редакторът му, като побърза да се оттегли, но вметна в последния момент:
— Все пак, ако можеш да свършиш до август…
— Лека нощ, Бил.
— Току-що убих човек — какво ще правя сега, по дяволите?
Беше два часа през нощта. Тим Блустоун, лекар-стажант по вътрешни болести, беше объркан. Сет Лазаръс, по-старши от него, се опита да го успокои.
— Ей, Тим, по-спокойно. Опитай се да се стегнеш. Седни и ми разкажи какво се случи.
Младият лекар се подчини автоматично. После зарови глава в ръцете си.
— О, Божичко, аз съм убиец — изпъшка той.
Тим вдигна лице и изтри очите си с ръкав.
— Мисис Макнотън. Тя беше…
— Знам — прекъсна го Сет. — Утре трябваше да бъде изследвана. Продължавай.
— Когато сестрата правела обичайното измерване на съществените признаци, кръвното налягане на бабата изведнъж започнало да спада дяволски бързо и тя ме повика от дежурния кабинет. Аз изтичах веднага и още преди да й сложа маншета разбрах, че кръвното й е страшно ниско. Лицето й беше посиняло…
Той спря и след малко продължи:
— Чувствам се пълен идиот. Знам, че трябваше да те повикам, Сет. Ти нямаше да ме оставиш да оплескам всичко.
Той погледна отчаяно към главния лекар. Сет каза просто:
— Продължавай.
— Ами мислех, че знам какво трябва да направя. По-точно, знаех какво трябва да правя, само дето…
Той прекъсна изречението си по средата. Канеше се да си признае фаталната грешка.
— Проклетият й диастолик беше спаднал на трийсет, затова казах на сестрата да ми донесе арамин. Знаех, той веднага ще вдигне кръвното й.
— Точно така — отбеляза Сет, — той съдържа съдопресорен елемент. Дотук не виждам нищо нередно.
— Сестрата ми донесе пет-шест ампули. Просто ми ги изтърси и хукна към другия край на стаята — някой бе получил кръвоизлив. Всъщност и тя е виновна, защото трябваше да ми донесе по-разреден арамин. Не, глупости, аз трябваше да внимавам повече. Но бях толкова уморен, че наистина не знаех какво правя. Както и да е, вкарах десет милилитра във вената на мисис Макнотън и изчаках да видя резултата. Но такъв нямаше. После изведнъж кръвното й скочи — и аз се паникьосах. Уплаших се да не получи сърдечна недостатъчност, инфаркт или мозъчен кръвоизлив.
— Загуби самообладание и й даде още една ампула — предположи Сет.
Тим кимна.
— После тя изведнъж притихна — той млъкна и след малко промърмори: — Беше мъртва. Накрая направих това, което трябваше да направя най-напред. Взех картона й. Чак тогава видях, че е страдала от тежък диабет…
— Лошо — отбеляза небрежно Сет. — Араминът има противопоказания при диабет — стеснява кръвоносните съдове, които и без това вече са увредени и може да спре притока на кръв.
Тим започна да удря с юмруци по бюрото.
Сет се изправи и прошепна:
— Казал ли си на друг?
Младежът поклати глава.
Без повече приказки Сет се отправи към леглото на мисис Макнотън, а Тим го последва. Пациентите от двете й страни хъркаха. Мисис Макнотън лежеше неподвижно.
Сет внимателно провери съществените й признаци и освети зениците й. После погледна Тим и рече:
— Прав си, тежък мозъчен инфаркт според мен.
Тим стоеше неподвижен, сякаш парализиран от вината си, а Сет продължи:
— Върни се в кабинета и ме изчакай. Ще кажа на дежурната сестра да поеме нещата. После двамата с теб ще напишем смъртния акт.
За част от секундата и двамата мълчаха. После Тим проплака тихо и уплашено:
— Аз я убих, нали, Сет?
А Сет каза само:
— Ще се видим в кабинета.
И се отдалечи.
Когато след петнайсет минути Сет стигна до дежурния кабинет, въздухът там беше гъст като лондонска мъгла. Блустоун сигурно е пушил по две цигари наведнъж, помисли си той.
Сет подаде на Тим писалка и един документ. Тим го погледна, без да продума.
— Просто го подпиши, Блустоун, бъди така добър — подкани го Сет.
— Посочваш като причина за смъртта тежък церебрален инфаркт.
— Да, и? Това е съвършено вярно.
Тим вдигна скованото си лице към Сет и каза:
— Знаеш много добре, че причината за смъртта съм аз.
— Слушай, Блустоун, няма лекар на света, който да не е загубил пациент поради някоя човешка грешка, особено ако е спал малко като теб. Този документ казва истината — Сет замълча, после се съгласи: — Просто не казва цялата истина.
Тим гледаше главния лекар с благодарност.
— Благодаря, Сет, никога няма да забравя това.
Няколко минути никой не продума. После Тим попита с пресеклив глас:
— Кажи ми, Сет, някога убивал ли си пациент — искам да кажа, по погрешка?
Сет премери внимателно отговора си и каза:
— Обясних ти. Всички го правим.
Кариерата на Барни, както и настроението му — бяха определено във възход. С царския аванс, който Бил Чаплин му бе отпуснал, той плати началната вноска за един апартамент в Гейнсбъро Хаус, където от прозорците на дневната си можеше да наблюдава огромната тревна площ отпред, известна още като Сентръл парк.
Освен това почти винаги когато се возеше в асансьора, той попадаше в компанията на някой известен писател, художник или музикант. Барни още не можеше да повярва, че кариерата му е достигнала такива висоти, и момченцето в него често се изкушаваше да помоли съседката от деветия етаж да изтананика няколко такта от партията, която пее в момента в Метрополитън.
— Страхотни новини!
— Дано да са такива, щом ми звъниш посред нощ.
Барни бе допълвал данните на пациентите си до късно през нощта и тъкмо се бе унесъл, когато Бил Чаплин го разбуди по телефона.
— Слушай — каза развълнувано Бил. — Тази вечер вечерях с върхушката на „Спортс илъстрейтид“. Миналата седмица им изпратих твоята глава за Джеки Робинсън и те искат да я отпечатат в голямото си априлско издание за бейзбола — да покажат как са се променили нещата. Барни, нямаш представа, какво може да означава това.
— Но, Бил, главата е твърде дълга…
— Те, разбира се, ще я съкратят, момчето ми. И не се тревожи. Осигурил съм ти правото да прегледаш крайния вариант.
— Чудесно, Бил, чудесно — отговори Барни. — Но нали нямаш нищо против да си легна вече. Първият ми пациент е в седем без петнайсет сутринта.
— Този Ню Йорк е наистина само за теб, нали, Барни? Всеки час някой откача. Добре, ето ти една мисъл за приспиване: когато книгата излезе, ти ще станеш знаменитост.
Барни беше толкова уморен, че не го вълнуваше дори дали ще стане „знаменитост“.
— Лека нощ, Бил, и приятни сънища.
— Никога не сънувам — отговори между другото Бил. — Онези големи червени хапчета изтриват всичко от съзнанието ми.
— Страхотно — продума на прощаване Барни. И докато затваряше телефона, си мислеше: Успех, Чаплин. Когато мозъкът ти се размекне като маджун, наистина ще се радваш, че си се пристрастил към секонала.
Ланс Мортимър беше може би единственият човек в Лос Анджелис, който можеше да накара всички в стаята да се превиват от смях, без да е казал един-единствен виц.
Той бе осъзнал едно от многото предимства на анестезиологията — че с нейна помощ можеш да получиш множество покани за първокласни приеми в Бевърли Хилс, които иначе се оказват твърде високо за статуса ти. Дори баща му, доста известен сценарист, не беше нито веднъж удостоен с такава чест от висшите ешелони на холивудското общество. Особеният чар на Ланс като гост бе в това, че той се появяваше винаги не само с две красавици, но и с една тубичка.
Тоест тубичка с азотист окис — известен като смехотворен газ.
Ланс бе решил да стане анестезиолог след внимателно проучване и усилен размисъл.
Той първо отхвърли истински „заробващите“ алтернативи. Акушерството например. На кого му е приятно да го будят посред нощ? И на кой му е приятно да ходи по чуждите къщи, освен на гости? Което значи, че вътрешните болести също отпадаха.
В хирургията пък имаше толкова много бачкане. А отговорността бе прекалено голяма.
По едно време дерматологията привлече вниманието му. Първо, не те будят посред нощ. Не можеш да загубиш пациент. Нито пък има нужда да помниш огромна фармакопея. Според Ланс достатъчно бе да дадеш на пациента кортизон или пеницилин. Или ако си с по-бедно въображение, просто му казваш, че кожното дразнение най-вероятно ще изчезне само.
Пък и в дерматологията имаше хляб. Той познаваше един човек, който бе разделил кабинета си в Бевърли Хилс на пет отделни стаички за консултация, не по-големи от килери. Там сновеше от кабина на кабина и хвърляше по един поглед понякога през лупа — на обрива, пъпката или друг някой симптом. После веднага поставяше диагноза и казваше нещо кратко и мило на пациента. Накрая сестрата раздаваше указанията и рецептите и за пореден път назначаваше на пациента час за следващата седмица.
Единственият проблем според Ланс бе това, че дерматологията е скучна. Да виждаш един и същ обрив с малки вариации по сто пъти на седмица, е все едно да гледаш постоянно една и съща картина. Ако си принуден да се взираш в нея часове наред всеки ден, дори усмивката на Мона Лиза може да започне да те дразни.
Следваше урологията. Според последните данни от „Медикъл икъномикс“ гинеколозите и уролозите в момента водеха класацията по най-съществения признак — годишния доход. И тук не се налагаше да те търсят вкъщи. Това бе добре. Съотношението посетители на час също не бе лошо. И както при дерматологията, не можеш да загубиш пациент. (Защото, ако наистина откриеш нещо като рак, веднага препращаш заболелия при хирург или онколог.)
Но все пак, каза си Ланс, има много работа. И отговорността е значителна. Ще трябва да следиш литературата да овладяваш нови технологии и изобщо — да се отнасяш към работата си сериозно. Още повече че някои от пациентите наистина ще бъдат болни — може дори да умрат (макар и на операционната маса). А идеята да прекарваш дните си, като надничаш с кистоскоп в срамните части на хората не бе никак съблазнителна.
Работата на анестезиолога го привличаше много повече: докарваш пациента си до приятното състояние на отпуснатост, приспиваш го дълбоко и поддържаш дишането му равномерно. А през това време от другата страна на масата хирургът — вечно под напрежение — усърдно реже и пори, присажда и шие, рискувайки всеки момент да се провали. И ако операцията влезе неуспешна, почти винаги обвиняват него.
А междувременно любезният „газоподавач“ просто наглежда апаратурата, за да регулира дишането и кръвното налягане. И когато след успешната операция пациентът се събуди, той прелива от благодарност за подарения му втори живот.
Освен това анестезиологията е благодарна специалност. Работното време е подвижно. Пациентите не са в състояние да се оплакват, да противоречат или да задават въпроси. И ако искаш, можеш така да организираш работата си, че да имаш максимално свободно време за нормален охолен живот.
И за първокласни приеми, където те канят заради чара ти — и азотистия окис.
Дните на Барни бяха толкова напрегнати, че той почти забрави главата за Джеки Робинсън, която щеше да излезе в „Спортс Илъстрейтид“. Една съботна сутрин в края на февруари, след като бе прекарал два часа с пациент, който предишната нощ му се беше обадил смъртно уплашен, и сега навличаше спортен екип, за да потича и отърси поетата чрез осмоза болка, телефонът не щеш ли иззвъня.
— Д-р Ливингстън, съжалявам, че се налага да ви безпокоя в събота, казвам се Емили Ерийнууд. Работя към „Спортс Илъстрейтид“. Предполагам, че се досещате защо се обаждам.
— О, да, вашето списание смята да ампутира, тоест да „редактира“ главата от моята книга.
— Вижте, че се налага да режем, налага се, но това не означава, че осакатяваме. Ще бъде ли удобно днес да ви донеса нашия текст? — Бързаме да спазим срока.
— Колко време ми отпускате?
— Ами — поколеба се тя и се опита да се извини — би трябвало първо да ви подготвя за новината. Но ще ви кажа направо — в понеделник печатаме.
— Какво? Това е абсурдно! (Трябвало да ме подготви!)
— Моля ви, д-р Ливингстън, списанието ни е информационно и материалът ви трябва да излезе, когато успеем да го вместим. Пък и мисля, че ще останете доволен от съкращенията.
— Добре, бихте ли ми го изпратили тогава?
— Няма проблеми, ще го получите след половин час — отговори тя.
Барни отиде до бюрото си, извади своя екземпляр от главата и започна да препрочита това, което бе писал преди месеци.
След двайсет и пет минути на вратата се позвъни. Той отвори и видя дребна млада жена с големи кафяви очи и къса червеникавокафява коса.
— Здравейте, аз съм Емили Ерийнууд. Вие ли сте добрият чичо доктор?
— Аз съм — отговори Барни, като се опита да скрие разочарованието си от това, че го смятаха за второкласен автор и му пращаха помощник-редактор.
— Нося ръкописа — рече весело тя и извади кафяв плик.
— Чудесно… ъ… заповядайте, ако искате, за чашка кафе.
— Ами — отговори с усмивка тя — мисля, че се налага — освен ако не държите да преглеждате корекциите ми в коридора.
— Та вие ли сте редакторът ми? — възкликна той.
— Познахте. Не бих позволила на помощниците ми да припарят дори. Мисля, че е върхът.
Комплиментът — ако целеше това — заглади настръхналата перушина на Барни.
— Влезте… влезте — каза той, като й направи път с пресилен поклон. — Настанете се на това, което претенциозно наричам маса за хранене, а аз ще кипна малко вода.
— Добре — отвърна Емили и влезе в дневната на Барни.
Купчини дрехи бяха разпръснати из цялата стая, като всяка от тях сочеше края на специфична дейност — спортни гащета и маратонки, чорапи от различни чифтове, ракета за скуош и т.н.
— Надявам се, нямате нищо против да е нес — провикна се той от кухненската ниша.
— Вие сте докторът, вие решавате — отвърна мило тя.
За нула време той се върна с две канички кафе и като ги постави на масата, отбеляза:
— Май трябва да ви се извиня.
— Не се притеснявайте, случва ми се постоянно. Всички ме вземат за секретарката ми — сигурно заради детинската ми страст към спорта. Но защо следващият Грантлънд Райе да не бъде жена? Съгласна съм с тезата на Вирджиния Улф за „хермафродитното съзнание“.
„Точна алюзия“, помисли си Барни — и отговорът му показа, че познава източника:
— „Стая само за теб“ наистина бе пътеводно есе за жените писателки. А и клиничните данни показват, че всеки от нас се нуждае от някои качества на противоположния цол, за да може да твори.
— Е — каза Емили, — аз не съм точно Вирджиния Улф.
— Няма нищо — отговори той. — И аз не съм точно Зигмунд Фройд.
— Добре — усмихна се тя. — Сега, след като си показахме колко сме скромни, нека да наденем ръкавиците и да започнем борбата за съкращенията.
И наистина последва борба. За Барни всеки изрязан пасаж бе като удар с нож.
— Не, Емили, не, това е най-жестокото съкращение.
— Хайде, Барни — възрази тя, — трябва да наблегнем на основните чувства на Робинсън през този първи ден в Главната лига. Не си ли съгласен?
Тя го погледна с големите си кафяви очи.
— Честно казано, Емили — призна си Барни, — ако продължаваш да ме гледаш така, ще те оставя да съкратиш цялата тази проклетия срещу телефонния ти номер.
— Хайде — гълчеше го тя като миниатюрен футболен треньор, — давай да свършваме с това.
— Слушай, Ем — нали може да ти казвам Ем?
— Да, разбира се „ем“ е първата буква в „майка“ и съм убедена, че има някакво психологическо значение за теб. Обаче не ми казвай какво, докато не свършим. Сега предлагам да започнем оттам, където Робинсън влиза за първи път в кабинета на Бранч Рики. Смятам, че това е най-страхотната част.
— Как така?
— Виж, не знам как е при теб, но всеки си спомня Джеки в онази първа забележителна година — когато го обсипваха с обиди от скамейките и с топки от маунда — а той беше над всичко това. Изглеждаше страшно благороден, задето никога не изпита гняв или желание за мъст.
— Така си мислех и аз. И действително бях поразен, когато той ми каза, че Рики всъщност го е накарал да се закълне, че ще сдържа емоциите си цели три сезона. Само светец може да запази самообладание толкова време.
За по-малко от час двамата извлякоха текст, който, Барни трябваше да признае, бе по-добър от собствения му оригинал. Господи, тя е толкова умна.
А и не е грозна.
„Не, не, стига си се залъгвал, хубава е призна си Барни. Всъщност много е хубава. По дяволите, такова момиче не може да си няма приятел. По-добре да не рискувам да я каня на вечеря, иначе може да развалим деловите си отношения.“
— А сега — каза Емили, като затвори шумно бележниците си, — надявам се, няма да ме лишиш от удоволствието да ми направиш компания за един късен обяд в ресторант по твой избор.
— Ама ти каниш ли ме? — попита той.
— Е, да приемем, че аз каня, а списанието плаща. Така че дай воля на апетита си.
— Добре тогава, какво ще кажеш за „Клуб 21“?
— Нека да е „21“. Познавам момчетата там и ако ми позволиш да използвам телефона ти, ще им се обадя, че тръгваме натам.
Беше наистина късно дори за събота следобед и затова на горния етаж се виждаха предимно келнери, които разчистваха масите.
На една от тях, само че ъглова, седяха увлечени в разговора си двойка спортни маниаци и се засипваха със стари спомени за „Бруклин Доджърс“. Емили прие предизвикателството на Барни и той започна да я изпитва, като я караше да разпознава играчите по номерата на екипите.
— Едно…
— Дребосъкът Рийз, защитник близо до втора база — добър стопер, нелош батсман.
— Четири.
— Едуин Снайдър, по прякор Графа — централен филдер, майстор на далечните топки.
— Шест.
— Карл Фурило, по прякор Точния мерник — десен филдер, най-добрият хвърляч в бейзбола.
Играта им завърши наравно — и двамата нямаха пропуски и събраха еднакъв брой точки. И когато решиха да преминат от цифрите към въпроси, изискващи пълен отговор, на Барни му хрумна една мисъл.
— Минавало ли ти е през ум, Емили, че всичките стари герои на „Доджърс“ са били с едноцифрени числа на униформите си? После се появява Джеки Робинсън и му дават четиридесет и две? Мислиш ли, че това е просто съвпадение?
— Не, печелиш точка — отговори тя — защото на Кемпи, втория негър в „Доджърс“, дадоха трийсет и девет. Като лекар как ще обясниш това?
— Ами — започна Барни — от професионална гледна точка нищо не мога да кажа. Аз лично винаги исках номер десет — ще побързам да добавя, не в първа лига.
— Знам — каза весело Емили Ерийнууд.
— Какво знаеш?
— Знам, че си бил баскетболист, преди да станеш такъв голям интелектуалец. Впрочем трябва да си призная нещо — надявам се, че няма да го психоанализираш твърде много — и тогава тя му довери: — Падах си по краката ти.
Барни не знаеше какво да каже. Дали това не беше някакъв моден жаргон, излязъл напоследък сред играчите на крикет в Ийст Сайд? (Ще се качиш ли да ти покажа наколенниците си?) Той отвърна със същия шеговит тон:
— Това много ме ласкае, Ем. Май че никой не ми е казвал нещо толкова мило или свежо досега.
— Не се притеснявай, не съм фетишистка. Бях два випуска след теб в „Мидууд“.
— Учила си в „Мидууд“? Че как не съм те забелязал тогава?
— Ами беше твърде зает да омайваш мажоретките. А аз снимах срещите за „Аргус“. Всъщност винаги съм се чудила защо не играеше през последната година — със сигурност щяхте да станете най-добрите в града. Ти беше не само добър нападател, но и истински тигър като защитник. Какво се случи с теб?
Фактът, че някогашните му спортни подвизи бяха обект на възхищението й, накара Барни да се надуе и да отговори лаконично като Гари Купър:
— Това е дълга и тъжна история, Емили. Не мисля, че ще ти хареса.
— Имам предостатъчно време — каза усмихнато тя.
Невинната й забележка го накара да погледне часовника си. Беше четири и петнайсет.
— Ей, Ем, оберкелнерът ще ни изпепели с поглед. Сигурно ще ни убие, ако не се изметем оттук.
— Не ставай параноик, Барни, Дмитри ми позволява да стоя колкото си искам. Нали аз го снабдявам с билети за суперкупата.
— Нямаш ли си приятел, или работа за вършене?
— Не по първата точка, да по втората. А ти?
— Също. Но да оставим ненаписаните още страници. И както е казал един римски поет: „Не изпускай деня“.
— Прав си — отговори тя. „Carpe diem.“
И докато излизаха, Барни си помисли: „Никак не бих искал да те «изпусна», Емили.“
Като минаха няколко пресечки в оживен разговор Барни осъзна: сега наистина знам какво значи да си в еуфория.