Ерик Сийгъл
Лекари (23)

22.

— Сюзи, какво, по дяволите, се случи с теб снощи?

Бяха на закуска. Сюзи седеше в ъгъла и от време на време отхапваше от боровинковата си кифла или пийваше от кафето. Но нито за миг не погледна Барни в очите.

— Моля те, Сюзи?

Все още без да гледа към него, тя каза тихо.

— Ти ме правиш за смях.

— Какво?

— Когато се приближих до стаята ти, разбрах, че там вече има някой. Това не беше много любезно от твоя страна, Барни. Трябва поне да правиш кратки почивки — като боксьор между рундовете.

Той седна срещу нея и й се примоли:

— Но ти не разбираш, това беше само Лора.

— Какво искаш да кажеш с това „само“? В стаята ти имаше хубаво момиче, и то когато се предполагаше, че очакваш мен.

— Моля те, Сюзи, колко пъти трябва да ти казвам, че тя ми е просто приятелка?

— А как стана така, че, когато почуках, ти не отвори?

— Не съм те чул. Може би просто не е било достатъчно силно.

— Виж какво, не исках да превръщаме цялата тази работа във френски фарс и затова почуках тихо. Достатъчно унизително ми беше да направя и това.

Барни безпомощно удари чело с дланта си.

— Господи, Сюзи, знаеш, че не бих те лъгал — той гледаше към другия край на масата с очи, които молеха: — Сюзи, обичам те. Не съм ли ти го казвал хиляди пъти?

— Да — отвърна тя плахо, — и аз исках да ти повярвам.

— Имам предвид, че искам да се оженя за теб — изтърси той.

Невъзмутима иначе, сега тя беше смутена от лека изненада.

— Наистина ли? — попита тя нежно.

— Да, Сюзи, наистина. Наистина, наистина.

— Бих искала да мога да ти повярвам — каза тя тъжно.

— А какво, по дяволите, ти пречи?

— Твърде много пъти каза „наистина“. Все едно се опитваше да убедиш себе си, а не мен.

След тези думи тя стана и грациозно напусна кафетерията.

Барни остана да седи там, хванал главата си в ръце. И после подобно на укротено дете залисано довърши кафето и кифлата на Сюзи.

Наистина я обичаше, уверяваше се той сам. Но след това беше принуден да признае, че не я обича толкова наистина, наистина, наистина.

 

 

Клиничните редувания започнаха и бъдещите лекари бяха крайно зарадвани от перспективата да работят с пациенти в многобройните учебни болници на Харвард. Те обаче не разбираха, че в задълженията им неизбежно ще бъде включено онова, което на разговорен език се нарича „мръсната работа“. Неквалифицирани като лекари — или като сестри, — те представляваха най-ниското йерархично ниво и въз основа на това им натрапваха безброй слугински поръчения. Като например, да бъхтят напред и назад от леглата на болните до лабораториите, разнасяйки кръв, урина и други проби. Когато не бяха заети с подобни задължения, трябваше да попълват болнични листове и което беше най-лошото — да се занимават с изписването на безкрайни застрахователни формуляри. Не им беше необходимо много време да осъзнаят, че плащаха учебни такси, възлизащи на хиляди долари, заради привилегията да спестят парите на Медицинския институт, вършейки безплатно цялата неквалифицирана работа.

Започнаха да гледат на взимането на кръв като на рядка привилегия. А понякога ги будеха в полунощ, за да им окажат съмнителната чест да включат повторно интравенозна система. Но това беше така, защото съучениците им от по-горните курсове бяха достатъчно далновидни да не стават от сън за нещо толкова тривиално.

Целта на клиничните редувания беше да се запознаят с основните специалности в целебното изкуство и по този начин да могат да изберат по коя пътека (или патология) в крайна сметка да тръгнат.

Хирургията и вътрешната медицина бяха задължителни. След това имаше широк спектър от специалности и подспециалности, като акушеро-гинекология, педиатрия, психиатрия, неврология, офталмология, урология — и дори ректология за онези, които имаха наклонност.

Някогашният повече или по-малко стабилен курс беше разбит на малки групи. Докато преди можеха донякъде да се утешат с това, че всъщност всичките сто и двайсет души бяха в ръцете на тиранин, като Пфайфър, сега в групи от двама до десет те се сблъскаха с не по-малко страшни лекари.

Барни и Бенет се считаха за късметлии за това, че ги разпределиха в „Бригъм“. Защото, колкото и често да обикаляха различните отделения заедно със съответните инструктори, поне бяха в една и съща сграда и можеха взаимно да си облекчат робията. Барни измисли една игра, която нарече „олимпийското състезание по шлеп“. Тя включваше няколко необикновени дисциплини, всяка от които изключваше употребата на асансьор.

Началото представляваше втурване от четвъртия етаж с празни ръце. После следваха спринтове, съчетани с носене на различни инструменти, проби и т.н. А Бенет измисли минисъстезание по хвърляне на копие. Предизвикателството беше колко вени на пациенти можеш да пробиеш с първото бодване на иглата и съответно да вземеш кръв. Губещият трябваше да плати обяда, по време на който те обсъждаха постиженията си през седмицата.

Макар и двамата да бяха на етап вътрешни болести, беше невъзможно да се повярва, че изпълняваха едни и същи задачи. Така беше, защото имаха диаметрално противоположни възгледи за тях.

— Няма действие, Барн — оплакваше се Бенет. — Не се учудвам, че на интернистите им викат „бълхи“. Само се влачат по коридорите и надничат по ъглите. Искам да кажа, че не мога да си представя да прекарам живота си в хипотези за това, какво може и какво не може да става в човешкото тяло.

— Намирам го за очарователно — възрази Барни. — Като работата на детектив, който, за да разреши загадката, трябва да свърже малките нишки. Защо не отидеш в радиологията, Ландсман? Тогава ще можеш да прекарваш целия ден сам в мрака с рентгенови очи.

— Не, благодаря ви, доктор Ливингстън. Аз съм за хирургията, истинската vita activa^[1].

— Да — отбеляза Барни, — нали го знаеш онзи стар виц за различните видове лекари. „Бълхите“ знаят всичко и не правят нищо, хирурзите не знаят нищо и правят всичко.

— Да, а психиатрите не знаят нищо и не правят нищо.

Барни се засмя. Бенет проследи мисълта му.

— Какво те привлича в това да прекараш останалата част от живота си в трупане на мастна тъкан по задника си, обяснявайки на хората, че не трябва да обичат майките си?

— Хайде, Бен, там навън има буквално милиони хора, които ходят и носят болките си. Понякога си мисля, че всички трябва да бъдем освидетелствани.

— И ние в действителност сме такива, докторе — засмя се тихо Бенет. — Ние всички сме вече в болницата.

Двамата бяха излезли от смяна в 5:30 следобед и в болницата нямаше да ги очакват преди седем часа на другата сутрин. Докато вървяха полека към Вандербилт Хол в сгъстяващия се сумрак, Барни се осмели да попита:

— Бен, ти всъщност никога не си ми казвал какво те накара да се насочиш към медицината. Веднъж ми беше споменал, че баща ти е обущар. Да не би това да е било нещо като мечта на вашите да избереш тази професия?

— Не — отговори Бенет, — те не са ме насочвали в никаква посока. Просто реших да избера нещо, което може да направи света по-добър.

— Хайде, Ландсман. Не си на събеседване за влизане в училището. Аз съм твоят стар приятел. Не можеш ли да предложиш някоя по-основателна причина? Господ знае колко съм те отегчил с подробности от моята младост в Бруклин. А се обзалагам, че твоето детство е било дяволски по-интересно.

— Добре, Ливингстън — усмихна се Бенет, — за да ти направя една специална услуга, ще разровя душата си тук, по средата на улицата. Мисля, че причината, поради която се насочих към медицината, е един млад лекар — всъщност той е бил само студент по медицина, — който е спасил живота на майка ми.

— Тук има нещо неясно — отвърна Барни разпалено. — Какво се случи? Някаква злополука ли е?

— Не — тихо каза Бенет. — Освен ако за теб Хитлер не е злополука. Един от медицинските апостоли на фюрера я е използвал като морско свинче.

— Дяволска работа — прошепна Барни приглушено.

— Когато съюзническите сили освободили лагера, майка ми била в последна стенен на остра ендометриална инфекция. Един английски студент по медицина й направил спешна операция с най-примитивни подръчни средства и спасил живота й.

— Исусе Христе! — възкликна Барни. — Но аз никога не съм знаел, че в концентрационните лагери е имало чернокожи.

— Майка ми е еврейка — отвърна Бенет.

— А — рече Барни с усмивка, — сега всичко става ясно. Нека се опитам да доразкажа останалата част от тази романтична история. Твоят баща очевидно е бил в редовете на Трета армия на Патън — тъй като ти имаш една табакера с неговата емблема, — освободил е лагера и после се е влюбил в майка ти. Прав ли съм?

— Наполовина.

— Коя половина?

— Това ще те смути, Барни. Моят баща е освободил моите родители.

— Хей, Бен, чакай малко, обърках се. Може ли да започнем от първоизточника, като например раждането? Кой, по дяволите, е твоят баща?

— Моят баща е полковник Линкълн Бенет старши, офицер от американската армия, починал през 1945 година. „Родителите“ ми са Хершел и Хана Ландсман от Берлин, концентрационен лагер Нордхаузен, и понастоящем живеят в Кливлънд, щата Охайо. Нали разбираш, Хана е била наистина в много тежко състояние и именно моят роден баща е заставил лекарите да се опитат да спасят живота й. Но после по ирония на съдбата той умрял от тиф. Когато отишли в Америка, семейство Ландсман ме открили и за да съкратя историята — след като ме осиновили, моето първо име станало Бенет.

— Добре, мисля, че мозайката започва да се нарежда. А сега да разбирам ли, че господин Ландсман е онзи, който е обущар?

Бенет кимна.

— Съдейки по начина, по който се обличаш, и лукса около теб, предполагам, че магазинът му доста преуспява.

— Всъщност обувките ги правят във фабриките му. Неговият „магазин“ се нарича „Роял Ледъркрафт“.

— Ама че история — промърмори Барни. После се сети: — А твоята родна майка? Какво е нейното място във всичко това?

Чертите на лицето на Бенет се опънаха.

— Не знам, Барн. Нямам никакъв спомен за тази жена.

— Е, ти си по-късметлия от повечето хора. На практика имаш трима родители, с които да се гордееш. Повечето хора нямат дори един.

Бенет се засмя и прегърна състудента си. Барни беше развълнуван от тази безпрецедентна проява на привързаност.

 

 

Лора караше своя практикум по вътрешна медицина в „Мас Дженерал“. Тя сновеше с набързо хваната на плитка коса между пациенти и лаборатории и се учеше да мери пулс, кръвно налягане, да палпира основни органи за аномалии, а също и да изслушва безбройните здравословни проблеми на новите пациенти.

Вече се беше сблъскала с трудностите да бъде жена в една мъжка професия. Когато се опита да снеме анамнезата на един монтажен работник с камъни в бъбреците, тя установи, че той въобще не е настроен да й сътрудничи по отношение на нещо, което се намира надолу от пъпа му.

— Но, сър — възрази тя. — Аз трябва да опиша това заболяване, иначе никога няма да ви оперират. Винаги ли искате да имате тези болки в бъбреците?

— Вижте, госпожо, аз нямам какво да крия, но ако трябва да говоря за някои лични неща, като пускането на вода и интимните ми части, то това ще направя с доктор, а не с някоя руса сестра.

— Моля да ме извините, сър — отвърна тя рязко, — но това ме обижда.

— Това си е ваша работа, по дяволите — каза той. Ще ви позволя само да премерите пулса ми.

 

 

На Грети не й беше по-леко. Но все пак най-неприятното преживяване беше свързано не с пациент, а с лекар.

Тя беше избрала хирургията като свой първи практикум и вършеше обичайната мръсна работа, като например да държи раните отворени с помощта на ретрактор, докато „големият нож“ влиза в тялото, „за да отреже и да излекува“, както казваха хората.

В редки случаи на някои от по-напредналите студенти им се позволяваше да направят окончателните шевове. Грети получи своя шанс, когато доктор Малкъм Макбрайд я покани да му асистира в зашиването. С маниера на добър педагог той взе ръцете й в своите, помогна й да хване иглата в дясната и започна да я движи заедно с неговата — бодване надолу, после изтегляне нагоре и тъй, докато разрезът бъде затворен.

Грети незабавно усети, че нещо не е наред, защото зад себе си чувстваше не само тялото на хирурга — при всяко движение на ръцете си той леко докосваше гърдите й.

Забеляза ли някой какво правеше с нея? Забелязаха ли, че дишането на техния учител беше станало по-учестено? Или бяха хипнотизирани от съшиващите ръце?

 

 

— Не мога да се върна в онази стая. Просто не мога.

Веднага щом се прибра във Вандербилт Хол, тя се втурна да разкаже на Лора.

— Какво трябваше да направя? — попита тя през сълзи. — Освен че триеше гърдите ми с ръце, той ме натискаше отзад със своя… своята ингвинална област. Искаше ми се да го убода с иглата.

— Трябвало е да го направиш — отвърна Лора.

— Лесно е да се каже — възрази Грета. — Ти би ли рискувала да пропаднеш на изпита по хирургия за нещо, което никой друг не може да види?

Този въпрос накара Лора да се замисли. Не, вероятно тя не би направила нищо, дори онзи да е на път да я изнасили.

— Грети, погледни по друг начин на нещата — каза тя, опитвайки се да й вдъхне увереност. — Това е просто едно незначително и гадно усещане. Мисълта ми е, че, ако онзи е толкова ненормален, та да изпитва удоволствие от такава евтина възбуда, тогава прояви съчувствие към него. Искам да кажа, че ще имаме дяволски късмет, ако през следващите години не ни се случи нещо повече от това.

 

 

— Благослови ме, отче, защото съгреших. След последната, ми изповед извърших прелюбодеяние.

— Слушам те, сине мой.

— И напоследък правя това често.

Пауза.

— Първо бяха онези момичета от класа в института. Грети… и после Лора. За втората се чувствам най-виновен, отче, защото тя също е католичка. Всъщност ние даже се молихме заедно в тази църква. Какво да правя, отче?

— Сине мой, всички ние трябва да избягваме греха и особено греховете на плътта. Но преди всичко ти трябва да се стремиш да поддържаш учението на католическата вяра. Моли се на Бога да ти даде сила, сине мой, а аз ще се моля за теб.

— Да, отче.

— Като покаяние кажи три пъти молитвата за Христовите мъки на кръста. А сега искрено се разкай…

Absolvo te in nomine patris et filii et spiritus sancti^[2].

— Но, отче… аз все още се страхувам.

— От какво, сине мой?

— Тези прелюбодеяния бяха единствено в моето съзнание. Страхувам се, че може да ги извърша наистина.

От другата страна на изповедалнята не последва никакъв отговор.

Ханк Дуайър излезе от катедралата с пречистена душа и обновен дух.

 

 

Лора мразеше хирургията.

Не само заради кръвта и вътрешностите, а и заради така изтощителното стоене нащрек до ретрактора в продължение на два-три часа, докато кръвоносните съдове или вътрешните органи биваха отделяни, резецирани, лигирани и отстранявани. Достатъчно беше видяла и от „тежката работа“: счупените кости на краката се наместваха, все едно бяха дървени парчета в ръцете на дърводелец, а материалите, с които се правеха шевовете, бяха най-различни — найлон, черво от кенгуру, коприна. Всичко това някак си напомняше монтажен конвейер от Детройт.

Беше й по-добре да разговаря с пациенти, на които предстоеше операция, да се опитва да ги избави от уплахата им, да ги наблюдава как се предават под въздействие на упойката с помощта на нейните утешителни думи.

В следоперационната зала беше мъчително. Понякога тя виждаше пациента, на когото беше говорила, в съзнание, усмихнат, щастлив и изпитваше радост. Но обикновено, дори и операцията да беше успешна, те се измъчваха от болки и никакви нейни думи не можеха да облекчат страданието им.

Разбира се, имаше и случаи, когато те изобщо не се събуждаха…

Всяка вечер тя се връщаше от болницата, след като времето за вечеря беше отдавна минало, и едва намираше сили да слезе долу до машините за сандвичи.

Почти всеки ден я очакваше писмо от Палмър. Или „младши лейтенант Талбот“, както напоследък сам се наричаше.

Боже, помисли си тя, защо отблъснах това момче?

Ето той ходи по разни екзотични места из Тихия океан и вероятно се среща с десетки грациозни девойки на възраст за женене. Въпреки че в писмата му имаше клетви за вярност и загатвания за безбрачие, тя беше сигурна, че той в действителност прекарва доста буйно времето си.

От своя страна Лора поддържаше сексуалната си независимост и беше имала няколко случайни връзки със стажанти, които се оказаха съвсем незначителни. Отстъпи пред натиска дори на самовлюбения и настоятелен бостънски неврохирург Гари Арнолд, който наскоро се беше завърнал в Бостън. Но втората им среща също не беше продължителна. Гари проявяваше някаква дразнеща склонност да говори авторитетно. През една късна неделна вечер, докато лежаха в леглото, той погледна втренчено тавана и промърмори:

— Ти не обичаш секса, нали, Лора?

— А? — тя беше почти заспала.

— Просто забелязах, че ти, изглежда, не изпитваш удоволствие от любенето.

— Намекваш, че имам някакъв проблем ли, Гари?

— Е добре, ще бъда съвършено честен. Мисля, че може би ще трябва да поговориш за това с някого.

— Знаеш ли — отвърна Лора, събуждайки се постепенно, — може и да си прав. Колкото повече си мисля, толкова повече осъзнавам, че сексът не е чак толкова голямо удоволствие…

— Аха — каза докторът със същия тон, с който Архимед някога бе изрекъл „Еврика“.

— Не, Гари, искам само да кажа, че сексът не ми доставя удоволствие с теб.

Докато неврологът, получил внезапно нервно разстройство, търсеше подходящ отговор, Лора се облече, сложи палтото си и тръгна към вратата, оставяйки един прощален подарък на добрия доктор.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Гари? Ти бъркаш ума си с пениса… което е съвършено понятно, тъй като и двата ти органа са еднакво трагични.

При което тя се усмихна скромно и излезе на пръсти от живота му.

 

 

Както подобаваше на един послушен син, Сет Лазаръс се отбиваше вкъщи за всеки уикенд. Майка му винаги го питаше:

— Какво ново?

А той подхващаше за сетен път уморителната и почти водевилна сцена:

— Не е кой знае какво. Тъкмо излекувах рака, сърдечните пристъпи, зъбобола и ухапванията от комари.

На което тя правеше своя обичаен коментар:

— А нещо друго, още по-ново?

След това баща му се впускаше в монолог, за различните чикагски отбори и съответните им шансове.

Скучната и обезсърчителна формула не се променяше никога. Сет се чудеше защо си прави труда да харчи пари.

Но един уикенд никой не вдигна телефона. Нито у дома, нито долу в магазина. Не беше възможно да са излезли в отпуска, защото никога не го правеха. Всъщност сигурно бяха дали някакъв мълчалив обет да работят непрекъснато, откакто Хауи влезе в болницата. Навярно смятаха, че нямат право на друга радост в живота. Но къде бяха отишли?

Той се обади на Джуди по телефона, нещо, което обикновено правеше в делничните нощи — от единайсет нататък. Тя веднага се сети защо се обажда.

— Извинявай, Сет, но родителите ти ме накараха да обещая, че няма да кажа нищо. Става дума за Хауи…

Тя замълча и Сет се поддаде на тайното желание това да бъде дългоочакваната новина, че брат му… вече не страда.

— Какво се е случило? — попита той бързо.

— Получил е нещо като мозъчен кръвоизлив. На практика е мъртъв.

Сет загуби контрол напълно.

— Искаш да кажеш, че още е жив?

— Все още диша. Включили са го на респиратор. Родителите ти седяха до леглото му през цялата седмица.

Сет избухна.

— Защо, за Бога, правят това? Той фактически не е жив От двайсет години. Каква, по дяволите, е тази болница?

Джуди въздъхна.

— Не знам, Сет — каза тя тихо. — Но знам, че през цялото това време майка ти седи в онази стая, за да е сигурна, че Хауи има на кого да се опре.

— Ще намеря някой, който да ме замести, и утре сутринта ще хвана първия самолет — заяви Сет решително. — Мисля, че има полет в седем и половина.

— Ще те посрещна — отвърна Джуди нежно. — Ужасно е да се връщаш затова, но ще се радвам много да те видя.

— Аз също — отговори Сет.

Веднага щом затвори телефона, Сет облече набързо синята си винтяга и хукна надолу. Излезе от Вандербилт, тръгна по „Лонгууд авеню“ към вътрешния двор на института и после се втурна към крило „Д“. Половин час по-късно беше отново в стаята си и приготвяше малка пътна чанта, която щеше да му е нужна за утрешното пътуване: риза, вратовръзка, къси спортни гащета, чорапи, четка за зъби и несесер. И най-накрая — една игла за подкожна инжекция.