Георги Ст. Георгиев
Един от Първа дивизия (9) (Спомени на участник)

Всред снежни бури край Серет

Коледа. Рано сутринта поехме за Питолаци. А! Сега вече имената на селата лесно се запомнят. Стоим по-дълго, няма боеве. Ставаме нещо като нестроеваци… Един ден ще ни разпитват, ще трябва да разказваме. Пък и без питане сами ще почнем… Че тук ходихме… Че там ходихме… Полека да не ме чуе някой… че се бихме…

Сняг. Квартирното ни разположение е просто невъзможно. Малко къщи, а цял полк натъпкан. Студено. Войниците мокри. Не може да се пали огън. Ужасно.

А е света неделя. Светъл празник. Коледа.

След два дни тръгнахме за Домница.

Гърдите ми бяха се обадили отдавна. Това задъхване, което усещах още в София, в Търново, продължи по цялото настъпление. Макар че не носех нищо, шинелът просто ми откъсваше раменете. Като че някой ме натиска с всичка сила и ме свлича. Но война е, такова нещо не трябва да се казва. Все пак, въпреки всички взети от мен мерки, войниците забелязаха тая необикновена умора, която лицето не можеше да прикрие. Забеляза я и ротният и първата му грижа бе да ме посъветва да подам докладна записка, с която да помоля да ми се разреши кон.

Нито съветите, нито подканянията помогнаха.

Но ето, настъплението свърши, а походите щяха да продължат и настояването започна отново. Няма що, дадоха ми хартия и писалка. Писах, подписах и предадох.

Тая малка бележка бе първото ми и последно продиктувано литературно произведение.

Какъв е тоя полк! Все едно, че в мирно време бях подал бърза телеграма с отговор платен. Докато усетя, от щаба на полка се получи нареждане да се явя на полковия лекар.

Без да се познават, без и да знаят, без и да подозират, тук се видяха за пръв път синовете на срещналите се много преди Освобождението бащи. Тук видях за пръв път д-р Каролев.

Прегледа ме, изслуша ме с най-голямо внимание и ме освободи. Докато се върна в ротата, докато да се завъртя, от щаба на полка се получи бележка, че командирът ми разрешава кон.

Конният ординарец Петко бе повикан, началството му каза две думи. Петко изчезна. Тук Петко, там Петко, ундей Петко? Ето го, Петко връща се с едър, охранен кон. Конят — както и да е, ами седлото.

Петко гледа тържествуващ. Отново има полза от него! На Петко дай коне.

Конят се хареса на всички. Брей, що войници излязоха да го гледат, до там, че и на ротния хареса.

— Хайде да ги трампим казвам — когато забелязах как го гледа.

И тъй, тръгнахме за Домница. Дъжд. Това село ще припомни на мнозина разни епизоди. Имаше електрически лампички, панцерови фенери, свещи. С една дума, хем сме на война, хем не сме!…

Тук останахме цяла седмица. Почиваме, изкърпваме се, почистваме оръжието.

После заминахме за Максинени.

По пътя бяхме свидетели на една от най-страхотните, но и най-величествени картини, които гениалният художник — войната — може да нарисува.

Минахме по места, гдето руси и германци бяха се сблъскали. Телените им сгъваеми мрежи бяха само на десет-петнадесет крачки една от друга. Как ли са ги поставили? Окопите им — на по-късо от обикновеното разстояние. Германците и русите са били не по-далеч от шестдесет крачки!

Злокобната утрин е изненадала и едните, и другите. Още при най-първо зазоряване намиращите се прилепени до самите телени мрежи руси и германци са почнали да се оттеглят, да се прибират в окопите си. Но и от двете страни всички до един са избити. Първият на самата телена мрежа, вторият на две-три крачки, третият на четири-пет. Така с всички постове!

Цялото това пространство е просто надупчено като решето от артилерията, която и от двете страни е стреляла с поразителна и унищожителна точност. Гъсто натъпканите с войници окопи са пълни с трупове — един до друг, един върху друг. Някъде цели купища. На места артилерията ги е изравяла от окопите, като е създала всички възможни и невъзможни положения, придружени с най-невероятни разкъсвания на телата.

Няколко души се запътихме към другата страна. И войници ни следват. Разкъсаната телена мрежа служи за врата. Следващи роти правят същото. Никой не ги спира. Нека любознателният ни войник види всичко. Примерът е поучителен.

А сняг обвил земята. Гарги. Верешчагинова картина.

На всички убити липсват ботушите. Кой ли ги е взел? Не зная. Но спомням си, когато преди няколко месеца на един още жив бяха издърпани от краката!

Тук легендата, която бе се създала всред нашите войници, се разби напълно! Сами те, ужасени, се изказваха.

Известно бе с каква мощна артилерия разполагаха германците. Не атакуваха преди оръдията им да бяха разрушили физическата съпротива на противника, преди да бяха го сломили морално, преди да бяха му нанесли големи загуби. И нашите войници мислеха, че германците не дават жертви.

Пътят ни, който минаваше на дълго разстояние, все покрай пълните с трупове окопи, разкри на нашите грозната истина.

— Брей, че леш!

Тая леш бе все от млади, просто момчета, ясно, от най-последните, може би най-последния набор. Всички отлично облечени, с много хубави чорапи, а на пагоните — вензели, шефски баварски полк. Какъв път бяха изминали тези баварски деца, за да стигнат най-после далечните си гробове, които тъй нетърпеливо ги чакаха!

Сняг. Гарги. Война. И велика Германия.

* * *

В Максинени сменихме 25 полк. Тук, не в селото, разбира се, а километри и километри пред него, разбрахме що е сибирски студ. Тук и най-първият, и най-последният се убеди, че боят е миг от войната.

Заемахме охранението. Нали трябва да пазим границата? Какво охранение! Какъв ужас и какви още по-ужасни терзания!

Охранението се заема в открита местност, свърталище на най-отчаян вятър, който свири, пронизва и коси. Никакви закрития. Никакви блиндажи. Само малки, плитки окопи, в които може да се седне. А главата, гърдите, стомахът — на открито. Сняг, студ, вятър, виелица.

Вали и ни закрива. Заринати от сняг войници. Измръзнали. Замръзнали.

На позиция стоим по 2 дни. Два дни. Четиридесет и осем часа.

В град, зиме, човек отиде за 20–30 минути на пазар, по работа и премръзнал, бърза да се прибере. А тук — 2,880 минути!

Постовете и заставите мръзнат. Измръзват. Замръзват. Само тук-там през тоя първи ден задими плах огън и веднага угасва. Защото… защото, стане ли малко по-ясно, артилерията само това чака.

И затова всеки се нагласил върху няколкото шепи слама, които е получил. Но преди да ни стопли, сама сламата е изстинала. И не само изстинала, а и измръзнала, замръзнала.

Стане някой да се разтъпче. Никой не го спира. Ако го спре, няма с какво после да му се помогне.

Срещу нас русите също убийствено зъзнат. Голяма група излиза и почва да скача. Нашите също наскачват. И се почва гоненица, борба! Между руси и българи ли? Нищо подобно. Руси с руси. Българи с българи. Виждаме се, почти се гледаме. Здравствуйте, братушки! В тоя час и двете страни имат общ неприятел, суров, безмилостен.

Но страхът от него отстъпва пред друг, който не прощава.

Някой престарал се артилерийски наблюдател в голям кожух дава тревога. Артилеристите изскачат от топлите си закрития в селата, които се тресат от стрелбата: „Виу, виу.“ И нашата, и тяхната артилерия.

А ние и русите се „изпокриваме“ в дълбоките си окопи, поизкривяваме се, и снегът и вихрушката дозакриват телата.

На фронта е отново спокойно.

Тук до мен достига дълго странствувалият, изпратен от дома, колет. Голямо парче чудесно опушена сланина и кейк. Как мога да забравя тая картина! Седнал съм в „окопа“. От пояса нагоре съм на състрадателното милосърдие на съвсем несъстрадателно милосърдния вятър. Седнал съм, аз си зная как, а до мен един от другарите.

Ха малко от измръзнало-замръзналата сланина, ха малко от студено-изстудения кейк! Стана само на сланина и на кейк! Това са калории. Ако някои специалист не може да ви обясни точно и нагледно що значат, питайте нас — ние ще ви кажем. Може да ви кажем и нещо друго.

Колкото човек да се сдържа, не може цели 48 часа да се удържа! Хора сме, все ще стане нужда „да се поразходим“.

Снемеш ръкавицата, за да си услужиш, ръката замръзва. Ако все пак успееш, не можеш вече да се закопчееш. Тук бих казал нещо, което никой не би повярвал. Питайте някого от тези, дето гониха „рома̀нци по Рома̀ния“, той ще ви каже. Само да няма недоразумение — не сме се вдетинявали. Но питайте, не се стеснявайте. Всичко се пука и всичко още във въздуха замръзва!

А когато стане нужда да се отиде истински по н… — хайде, нека ви се съкратят страданията, които бихте понесли за наша сметка!

Връщаме се в селото. Два дни почивка. Всеки „почива“ и всеки мисли. Мислена почивка. Никой не се връща към миналото — то се забравя. Никой не мисли за настоящето — то не се чувствува. Всички мислим за бъдещето. А то още отсега ни смразява. Ще трябва отново да излезем. Нито ни се яде, нито ни се спи. Тук не мислим за калории. Тук сме обладани от страха.

— Опасвай се!

Каква страшна команда! Давам я, а като че някой на мен я дава. Защо някой? Сам си я давам. И я давам, пръв от взвода да я изпълнявам.

От по-рано още всеки се е въоръжил с колкото може по-широка и по-дълга дъска. Ще я носи далеч, но ще потрябва.

Един след друг войниците излизат, а студеният северен вятър още от вратата ги посреща. Бързо завиваме по максиненските улици. Излизаме от селото. Пред него сме. Като Наполеон пред Москва. Тук всеки от нас е Наполеон. По-голям от Наполеон! Двете роти, които отиват за смяна на другите две, спират.

— Ходом марш!

Никой не мърда. Тук сме и ротният, и Будевски, и Власев, и аз. Тук са и началствата на втора рота — пред тяхната. Войниците мълчат. Ние мълчим. Никакви обиди, оскърбления, закани. Толкова е студено, че и те са замръзнали! На устните ли? Какви устни! В самите ни глави!

И кротко като на дете им се говори.

Когато оня ден наближаваше часът за смяна, къде ни бяха очите? Нали по-малко гледахме към противника, а повече назад, откъдето в побелялата от сняг тъма щеше да се роди новината?

Тая новина не бе писана, телефонирана, телеграфирана. Тя бе в кърпата, в гуглата, в платнището, в сянката, дори във въображението. Първият, който би се мярнал, би възвестил радостта:

— Идат!

Студено ли ти е? И на мене не е топло.

На кого ще накривиш? Нали пак на хора като тебе — земляци, приятели, познати? Те чакат. Ами ако рекат да тръгнат преди тебе? Хайде, кой ще е първият? Не казвай „аз“. Дръж затворена устата. Студено е. Мръдни крака. Не стой закован. Ще замръзнеш. Така, браво!

Първият тръгна. Вторият се насърчи. Третият се убеди. И две роти от първа дивизия поеха пътя към „Сибир“…

* * *

В селото всички бяха със страха. Тук, в „окопите“, го забравихме. Започна мъката. След два дни забравихме и нея. Какво ни остана? Споменът. Запомнете го и вие.

Позицията ни е оживена. Дъски се премятат, ниски закрития се правят, слама се постила. Огньове се запалват? Тъмнината прикрива пушека. Малко по-добре сме. Край открит огън. Той може много да не стопля, но затова стоплят ни пламъкът, димът и съзнанието, че се прави всичко. Да, всичко!

Ако Айнщайн би бил тук (преди всичко нямаше да оживее, при условие че въобще би дошъл), не би ни занимавал с някакви относителни теории за още по-относителни неща. В тоя момент за нас думата всичко е абсолютна.

Огънят трябва да се подклажда непрекъснато. Снегът, вятърът, вихрушката гасят по-добре и от най-добрия „минимакс“^[1].

Дните минават еднообразно. Нощите им приличат. Но са по-обезпокоителни! Бдителността трябва да бъде пълна.

Снегът грозно навява. Вятърът убийствено го натиква в очите и ни ослепява. А виелицата върти и снега, и вятъра и просто им се подиграва. Вихърът убива и най-големия шум, който би дошъл от противника. Студ. Часовите и патрулите са с двойни очи и уши. А и едните, и другите са загубили вече и очите, и ушите.

Понякога става дума за студовете при Шипка. Но Шипка е в сърцето на България. Шипка е на високо. Всички я виждат. Десетилетия, и не я забравят. Векове ще живее споменътй. А нас, кой ни видя нас, хей там, далеч, в отвореното поле, отнесени от руските бури, засипани от руските преспи? Кой знае за подвига на подвизите? Запомнете и това като спомен, но вече не за нашата, а за вашата дивизия!

Кой казва, че войната била само страхотия? Чуйте малко и от тая веселия!

Един от кандидатите ни — Занков — бива настигнат от заблудил се руски патрул, който, повторно заблуден, запитва где е заставата. Само самообладанието спасява нашия. Посочва им с пръст и ги води… и те с него продължават… Пристигнали, откриват, че са попаднали при противника. Разбира се, не бе им даден водач, за да ги придружи до дома им!

Друг ден пак руски патрул попада в самото Максинени, наднича през един прозорец, през който не се вижда нищо. По съвпадение тая бе квартирата на бригадния. Случайно ординарецът му излиза, вижда и ги… пленява. Може би бяха се заблудили, може би не бяха… Но нали бяха минали незабелязано, всред бял ден и постовете, и заставите?

Една нощ група от петнадесет-двадесет руси с големи бели ризи върху шинелите се промъква към нашите части, успява да плени един патрул и стига тъй близо до поста, че часовият едва успява да извика. Нашите скачат и прогонват с бомби русите. Убити и ранени и от двете страни. И това не ни липсва.

Тия случаи създадоха голяма бдителност. Трябваше да се внимава.

Постовете се проверяваха по няколко пъти през нощта. Не само проверяваха, а още по-важно — насърчаваха. Самата поява на началството създаваше бодрост. Ако обаче имаше опасност за постовете, не по-малка бе и за този, който проверява.

Като всяка нощ на позицията и тая тръгнах по обиколка с Петрун Павлов. Той бе голям мераклия. Макар да имаше син войник от 41 набор, който се обучаваше вече в казармата, бащата бе все в строя — като мой Стоилкьо. При това, както вече споменах, Петрун, макар неоснователно, се отнасяше малко недоверчиво към младите войници от 40, 39, та и от 38 набор. Вместо да ме придружава някое „момче“, сам той искаше да бъде. Шоп от Герман, на 12 километра от столицата, баш шоп! И затова:

— Хайде, Петруне!

— Хайде, господин кандидат!

Страхотна нощ. Страшна, неописаема и неописуема виелица. Нищо не се вижда. А ние вървим, вървим. И пак вървим. Слава богу, ето огън, заблудихме се, но все пак достигнахме най-после нашите. Наближаваме. Излизаме пред насядала около него група. Шинели, платнища, завити глави — като нас. Говорът обаче ги откри: руси. Бяхме толкова близо, че нямаше спасение. Аз — револвера, Петрун — пушката, но предпазителите замръзнали. Тогава само бягането остана. Русите скачат, но по неумолимия за днешния ден закон и техните пушки не хващат.

От спомените за онова усилно време най-характерен ми остана следният.

При една от нощните си обиколки офицер от полка достига най-после един пост, вижда ясно полузасипани със сняг греди, които виелицата непрекъснато чисти и отново зарива, вижда части от раници, чанти, пушки — всичко. Само войници не вижда. Какво е станало? Къде са войниците? Придружаващият го войник му привлича вниманието настрана. И наистина… да, това като че са хора. Приближава… и какво да види! Всички войници от поста насядали в кръг, метнали на главите си платнище, ясно е, един е пожертвувал своето, защото на всички останали са на гърба. Това платнище закрива и част от гърбовете им. А сняг навалял отгоре и съвсем ги сравнил с общия цвят наоколо.

Дръпва платнището и… в средата, при мъждукането на една свещ войниците играят барбут!

Преден пост — срещу русите, пост за очи и уши на заставата, ротите, полка.

Веднага шум. Близко началство иска да ги даде под съд за това тежко престъпление. Престъпление ли? Под съд ли? Намесват се други. Това е героизъм. На твое място, за това място, след като бих ги наругал, по липса на орден за безстрашие бих ги наградил със самия орден за Храброст!

* * *

Бяхме снабдени с големи кирки, лопати и се почна работа. Това посгряваше войниците. От друга страна, макар и невъобразимо трудно, макар и невъзможно бавно все пак ни вдълбаваше в земята. Много шанцов инструмент се изпотроши. По-добре е, отколкото да се трошат кокалите.

При едно посещение на ротата от дружинния командир подполковник Георгиев, който бе се вече завърнал, се фотографирахме: той, ротният, адютантът Ковачев и аз. Не сме ние. Тъй сме навлечени, че и платнище отгоре, главите ни са тъй завити, от лицата ни се вижда тъй малко, че всеки от нас прилича на ескимос!

По общия навик, само че съвсем малко, третия път бяха донесени от селото и няколко дюшеци и „юрганье“. Разбира се, само от войниците, които имаха „мъжеството“ да носят на километри извън другата тежест и тия приятни, меки завивки. Но и тук не мина без куриоз.

Въпреки нареждането, предупреждението, когато ще стане беля… Паднала цигара запалва дюшека. От него юргана. Пламват и дъските, че след тях и другите. За нещастие вятърът бе обрал снега и бе го разпилял. Че като затрещява всичко. А като застреля руската артилерия! Нещастните… Не само че се лишиха от дюшеците си, но щяха да се лишат и от кожата си.

* * *

При смяната копахме окопи вдясно от селото. За най-голямо неудоволствие бе извадено и местното население. Учудвах се на тия млади и здрави мъже. Защо не са войници?

Нашият полкът бе сменен от 6 полк. На следния ден пристигна 36.

Един следобед гледам висока, тънка фигура. Позната походка. Има си хас! Да, той е!

— Дяконе!

Наистина Петър Дяконов. Какво търсиш тук, Петре?

Пристигнала именно една бригада от шеста дивизия. Нали той попадна в нея. Каква неочаквана, каква приятна среща! Тръгнахме заедно от София, разделихме се на Каспичан и ето сега…

Ужасът пред Максинени трая за нас две седмици.

— Само две седмици — бе отвърнал по-късно, вече в София, един общ познат, когато се говореше за тия грозни часове. Че много ли са две седмици?

Помислих за дъските от позицията и на устните ми бе да кажа:

— Я дай оттам дъската, па прас по главата! — Язък за дъската!

* * *

Отново в Питолаци и оттам — за Сутещи. Тук се разполагаме добре. А студ!

Сутещи е голямо и хубаво село, собственост на принц Сутещи. Всред селото се издига великолепният му дворец. Езеро и чудна гора го доукрасяват. Всичко в зимна премяна. Колко ли приятно е тук пролет, а лете и особено есен, когато листата капят, когато сетни вейки се отронят, да газиш крехките тела и да се готвиш през нова зима да посрещнеш нова пролет!

И то не сам. Да седиш край камината и от благороден Ерар да се опиваш от звуци, които принцът на принцовете е създал. Най-изящният, най-чистият, най-прекрасният, който нарисува музика-светлина, извая музика-щастие — от Моцарт. Детинството не ми остави по-светъл спомен, по-радостна надежда!

Да бъдеш край принцеса, значи сам да бъдеш принц. Защо тия никому ненужни желания? Я си гледай взвода и яж сланина и пастърма!

Малко преди войната съпрузите Сутещи се хващат на бас. Въпросът е, дали принцът може да преплува езерото. Разбира се! Но съдбата го следва неумолимо. Схваща му се кракът, губи силите си и преди още да успеят да му помогнат, се удавя.

Ето войната. Огромните владения на принца, пълните с храни складове са на разположение на победоносната войска. Тя трябва да яде.

Но войната върви с ужаса и… с поезията си. Един германски офицер се влюби в „прекрасната“ принцеса, която не бе напуснала страната, и още там, в Синая, се ожени за нея. Всички владения минаха под покровителството на закона.

Госпожата бе вече германска поданица.