Георги Ст. Георгиев
Един от Първа дивизия (4) (Спомени на участник)

Към смъртта

Виждам се в скромна селска стая. Край прозореца до вратата с превързан крак седи командирът на втора дружина майор Михайлов. Вдясно… А! Ето ги и тримата: Дацов, Янев и Момчилов! Искам да вярвам, че съм направил усилие да се усмихна. Другари по нещастие! Какво ти нещастие! Какво по-голямо щастие да бъдеш в такъв момент всред другари!

До тях е поручик Тропчиев. Гледам ги. Гледат ме. Никой не ми казва нищо. Види се не считат, че думите могат да помогнат. При това и Янев е сравнително по-тежко ранен. Ето, внасят и стоварват до мен друг ранен. Обръщат лицето му. Кръв е потекла от устата му. Сарафов! Другарят ми от каруцата!

Пълно мълчание цари. Едип лекар влиза и се спира пред майор Михайлов.

— Остави мене, докторе, виж тези двамата, тежко ранените — и посочва към нас.

В какъв полк попаднах! Всред какви хора! Ето и сега, когато пиша, макар десет години вече да е в гроба, виждам майор Михайлов като жив пред себе си.

16 април 1925. „Св. Неделя“ е пълна, препълнена. Точно пред олтара, на тротоара отвън, сме застанали същият, вече полковник Спиро Михайлов, един полковник о.з., нашият Пенчо Будевски, друг поручик о.з. от 1 полк и аз.

— Хайде, Георгиев, да влезем за малко в черквата.

— Няма да можем, господин полковник, а и да успеем, няма да можем да излезем.

— Хайде бе, само за пет минути.

Отвръщам, че е вече време да тръгнем за дома на Делчо Илчев (също наш другар от полка, убит при Арабаконак, защитавайки царя). Илчев живееше срещу Борисовата градина, отгдето трябваше да бъде изнесен.

— Хайде бе, нали сме бойни другари, ще ми откажеш ли — настоява приятелски и убедително полковник Михайлов.

И наистина, как може и защо въобще да се отказва! Но нещо съвсем необяснимо ме задържа. Напротив, хайде за другото погребение!

Полковник Михайлов се изкачва бавно към вратата. Аз тръгвам към ул. „Клементина“^[1].

— Чакайте — извика полковникът о.з. и тръгна с другите двама към мен.

Само няколко крачки… и черквата бива вдигната във въздуха. Още в движение полковник Спиро Михайлов бива убит!

— Остави мене, докторе, виж тези двамата — тежко ранените.

Лекарят се навежда към нас. Сарафов е още в безсъзнание.

— Имате ли нужда от нещо?

— Добре съм превързан, но моля дайте ми опиум, не мога да понасям болките.

Лекарят се връща с успокоителното, което почти веднага ме приспива.

* * *

Събуждам се всред шум. Нощ. При светлината на мъждееща лампа изнасят ранените. Ето и последният е изнесен. Само Сарафов и аз оставаме. Един войник влиза и почва да ми събува ботушите!

— Защо ги събуваш? Остави ботушите! А той дърпа ли, дърпа.

— Остави ботушите тук! Не ги изнасяй! А той се вдига с тях и тръгва.

— Остави ботушите или ще те застрелям!

С какво? Но заканата подействува. Войникът остави ботушите, върна се, взе лампата и…

— Остави лампата!

Каква лампа, една мъждукаше! Все пак нещо се виждаше.

Болките в стомаха бяха се успокоили. Но тая неизвестност, която се създаваше, не можеше да успокои. Какво става? Защо ги изнасят? Защо ни оставят? Защо ми събуват ботушите? Защо вземат лампата? Защо никой не се връща?

Всред целия тоя рояк тревожни въпроси влизат двама лекари и единият казва на френски:

— Ще ги оставим. Още тая нощ ще умрат!

— Сарафов, Сарафов — викам, като бутам „силно“ изтегналия се до мен другар, — чу ли какво казаха? Оставиха ни, оставиха ни да умираме тук!

Каква жестока нощ. Как всичко ми е ясно и живо. Като че ли и сега го преживявам. Казвам на Сарафов, че ще изляза да търся каруца. Той ме изпраща с куп благословии. Очите ни свикват с тъмнината, тъй като лампата вече прегоря.

Лесно намирам ботушите си и само аз зная как ги обух. Опрян на стената, мислех, че ще мога да надделея. Ботушите излязоха по-силни от мен. Залюлях се и се строполих. После сядам, дърпам, а от всички страни ме пробождат игли.

Най-сетне съм в двора, на улицата. Къде да ида? Тихо е, нищо не се вижда, нищо не се чува. Поне някое куче отнякъде да залае, за да ме обнадежди, че все още има хора. Изцяло превит, тръгвам просто напосока. Тая къса селска улица ми се видя дълга като дълъг булевард!

Голямо здание ме привлича. Черква!

Приближавам и изнемощял, струпалям се на каменнитей стъпала.

Намирам се пред Бога, в тишината пред Неговия дом, пред благостта на Неговата усмивка. Моля се за всички. И за нас, и за тези отсреща. В тоя миг не един има нужда от Неговата помощ и от Неговата закрила.

Тръгвам отново. Навсякъде пусто. Жива душа няма. Сам съм. Сам ли? С мен е страданието. То ми служи за другар.

Пътят ми продължава все тъй безрезултатно, когато внезапно чувам цвилене. Възрадван, насочвам се стремително… а краката ми се огъват, оплитат… към тая спасителна посока и през един спасителен двор, излизам на една спасителна улица, гдето виждам една спасителна каруца, в която закъснял селянин качва децата си. Ето спасителя ни!

Как съм се упътил — един Бог знае. Във всеки случай, стигнали черквата, паметта не ми измени, и през отворената врата на една селска къща излезе и вторият оставен да мре…

Зазорява се. Изтегнати в тая тъй удобна каруца, чието дъно е постлано с дюшеци, юргани и меки бохчи, въздъхваме спокойно, дишаме пресния утринен въздух на Добруджа и на спасението.

* * *

Каруцата се носи по пътя, подскача от всяко камъче. Но въпреки меките юргани болките ми започват отново. Друсаме се, тръскаме се. Няма що! Да сме се родили момичета!

Сарафов се оплаква от силни болки и от страшна жажда.

— Море да е, бих го изпил!

— И едно шише ти стига!

— Ама къде е?

Вече 36 часа не съм турил нищо в устата. Вчера целия ден не съм ял, не съм пил. Пие ми се, но що да правя? Ето, приближаваме село.

— Вода, вода! — вика Сарафов.

Каруцата се носи с трясък по главната улица. Наближаваме двуетажно здание, от което изтичва един лекар и с вдигната ръка спира каруцата.

— Имате ли нужда от нещо?

— Вода, вода!

— А вие?

Повтарям вчерашната си молба за опиум. Болките в корема ми се усилват.

Лекарят изнася и подава на Сарафов студен чай. Не съм виждал по-жаден човек. Макар зле ударен, изнемощял, нашият Борис сграбчи матерката и я опразни до дъно. Лекарят подаде и на мен чай. Но опиумът ми стигаше.

Борис се чудеше, не можеше да разбере защо не искам да пия. Може би бе пресилено, ето сам лекарят ми дава матерка. Но той не знаеше точно къде и как съм ранен. При това, самовнушение ме възпираше. Гърди, стомах… Напротив, през цялото време след това съветвах Борис да не пие.

В какъв ранен час сам лекарят да изтича при шума от приближаващата се самотна каруца! Когато си спомням някои други лекари, не мога да не помисля и за този техен колега.

Минаваме друго село. Всички наизлезли и чакат. Жени, моми, деца. Стомни, менци. А дини, пъпеши! Незабравима картина представляваха тези хубави типове жени, в чиито очи се четеше милосърдие и състрадание. А с какви думи ни даряваха на своя най-чист български език!

Сарафов пие от водата на една, после на друга и захапе къс диня, който безмилостно изкушава и мен. Но ще се търпи до болницата.

Пристигнахме до едно село, гдето ни задържаха. Шинелът ми бе останал Там. Тропчиев, когото настигнахме тук, ми даде единия от двата си шинела. Махнах звездичките и той стана кандидатски. После бяхме прехвърлени в Алфатар.

Тук сме десетина в една училищна стая. Всички тежко ранени. Сарафов е до мен. Встрани и надясно, през два-три кревата, е подпоручик Мусаков, също от нашия полк, с когото бях се запознал при настъплението.

Намираме се в болницата на двама софийски лекари. Появата на единия с брада и тъй добродушно лице се посрещаше винаги с радост. Когато свършваше работата си, идваше при нас, за съжаление на кратък разговор, защото постоянно го викаха за нещо. В негово присъствие не изпитвах чувството, че съм в болница.

Мусаков се разговори по-надълго с него. Каза, че е завършил в Москва. Помоли за книги на руски. Сам завършил в Русия, лекарят му донесе Пушкин.

Един от ранените, чийто креват бе в отсрещната редица, се помина тихо. Изнесоха го и мястото му се зае от друг.

Вдясно от мен лежеше едър, пълен, много по-възрастен от нас поручик, чието лице бе обрасло вследствие продължително небръснене. Бе тежко ранен в корема. Въпреки това от устата му не излезе нито един стон. Но затова цялото му тяло стенеше. То огъваше малкия и слаб креват, който се превиваше под гърченията на този нещастен другар. Обръщаше се непрекъснато ту на една, ту на друга страна и отведнъж спре понадигнат, изцяло обърнат към мен, и само очите му безпомощно светят. Гледаше ме втренчено, като да искаше да ми каже нещо. Но отново се обръщаше на другата страна и люшканията продължаваха.

Прекрасното септемврийско слънце достигаше до стаята само със светлината, която отблясваше. А колко ме блазнеше! Краката ми държаха. И облякъл шинела, излязох да се понарадвам. Дворът бе пуст. В болницата имаше само тежко ранени. Затова никакво движение не смущаваше покояй.

Отпуснах се на една пейка и въздъхнах облекчително. След пладне отново поседях и това благато слънце проникваше дълбоко в ранените ми гърди. Отново радостен от тоя съвсем нов за мен свят, който слънцето ми разкриваше, върнах се в мрачната стая. Но леглото вдясно от моето бе опразнено. И този ми другар бе се поминал.

Така минаваха дните. Веднъж, когато Мусаков бе върнат от превързочната, каза ни с печално лице:

— Тежка е лекарската присъда. Ще ми отрежат крака. Няма що, ще се понесе.

Когато на другия ден го внесоха, вече само с един крак, бе също тъй спокоен както и преди.

Но положението му се влоши и страшно предчувствие ни обхвана. По устата му почна да се явява пяна. Ние от разните кревати само се споглеждахме и на устните ни замръзваше думата: тетанус!

Устата му почна да се сковава. Здрави, железни клещи не можеха да я разтворят. А той, спокоен, поиска със знак да му дадем хартия и писалка и ни написа няколко думи. Лекарят взе листа и ни го прочете гласно: „Ясно и напълно виждам, чувам и чувствувам всичко, само не мога да го изкажа. Устата ми е скована. Колко жалко, че умирам. Но такава ми е била съдбата.“

След малко по-младият лекар влезе бледен, развълнуван, и обръщайки се към нас, каза, че Мусаков ще бъде изнесен. Там, отделно, ще му бъде по-добре.

Другарят ми от стаята, бойният ми другар от полка, авторът на „Далила“ и „Кървави петна“, бе вдигнат на носилка и обръщайки се към нас — Сарафов и мен — отправи последния си поглед.

На другия ден камбаната би един път в повече…

* * *

Отново седях в печалния двор, сам печален, както никога. Нашата стая загуби вече трима. Чий бе редът? Пред погледа ми минаваха всички останали и веднага отстранявах и този, и онзи. Стига, стига, си казвах. И отново се изреждаха един, втори. Вместо спокойна почивка под това прекрасно слънце духът ми се тревожеше от продължителни нерадостни мисли.

В двора влезе един подофицер и се насочи към мен, и днес едничкият, излязъл на чист въздух. Когато наближи, каза възрадван: „А! Вие сте били от нашия полк, господин кандидат!“

И наистина, ако на моя, останал на бойното поле шинел, нямаше още номера, шинелът, който Тропчиев бе ми така другарски заел, носеше големите цифри 41.

Подофицерът ми обясни, че бил изпратен от командира на полка и затова, след като минал с…, идва сега в Алфатар, за да пита дали тук е погребан един от кандидатите ни, тъй като е натоварен да фотографира гроба му.

— Кой кандидат? — запитвам учуден.

— От трета рота — Георгиев!…

Когато се завърнах в полка, позаинтересувах се да узная как е достигнала тая новина. Научих, че всички, които бяха ме видели от момента на раняването до санитарите и конния ординарец Петко, са разказали впечатленията си и от един на друг: „Лошо, много лошо ударен, едва мърдаше, едва дишаше“, достигнало до ротата, че някой като мен бил умрял. От ротата — в дружината, от дружината — в полка.

И командирът, нашият рядък, незаменим и незабравим командир, поискал да изпрати на домашните ми (без да ги познава) сетен спомен от тъй рано загиналия им син!

Когато Заяков бе ранен, до София достига новината с името Занков — и то не като ранен, а убит. Домашните му правят панихида по геройски падналия му при Добрич брат, а бащата и други близки, знаейки „истината“, тежко опечалени, правят всичко възможно, за да скрият от нещастната майка, че панихидата не е за един, а за двама от синоветей!