Георги Ст. Георгиев
Един от Първа дивизия (5) (Спомени на участник)

Голяма българка

Ще ни преместят. Отново каруца, отново пак със Сарафов. Сбогувам се с тези, които остават, със стаята, с починалите другари и след нов тежък път пристигаме в Разград, където ни настаняват в едно училище.

Още в самото начало почувствувахме разлика в отнасянето. Лекарят бе тъй груб, тъй непоносим, че нямахме най-малко желание да разговаряме с него. И не само ние, преди нас — всички останали в стаята.

— Вие нямате нищо, вие нямате… вие…

И в по-малко от минута прегледът му от креват на креват се свършваше. Къде тия изрази, които бяхме чували? А това приятелско отнасяне? Другарски разговор?

Всички мълчаливо отказвахме да си служим с него. Едва излязъл, веднага извиквахме един фелдшер, който с най-голяма любезност услужваше на всички за всичко.

Един ден, сигурно усетил маневрата ни, лекарят влезе внезапно в стаята и виждайки реда, който бяхме въвели, направи цял скандал.

В същата болница помагаше пленен румънски професор по медицина. Ето това се казва лекар! Бе пожелал да освидетелствува всички! Един след друг минавахме под най-внимателния му и продължителен преглед.

Когато дойде моят ред, погледна ме в гърдите, после обърна откъм гърба, даде ухото си и дълго ме преслушва. Отново ме погледна, отново преслуша и като се усмихна, каза на френски: „Цяло чудо!“

Имал съм късмет!

По-късно, в София, професор Голдамер, който ме рентгенезира в Александровската болница, не можа да се сдържи да не каже на родния си език: „Красив изстрел!“

Дотогава знаех, че има красиви погледи, сега научих, че имало и красиви изстрели!

* * *

От едната страна на стаята бяхме шест души. Срещу нас — шест румънски офицери, всички тежко ранени в краката. Двама-трима бяха с отрязан крак, един бе загубил и двата!

Вляво, перпендикулярно, точно до мен — два кревата: единият бе зает от учител — артилерийски поручик, смъртно засегнат в слабините. До него, на втория креват, лекарите бяха разрешили на годеницата му да остане и да му служи неотлъчно.

През целия ден, през цялата нощ, когато и да се събудех, облечена, макар и полегнала, тя бе винаги будна.

Нещастният поручик само повтаряше, че е ранен от куршум. Отвърнах, че е гордост за артилериста да бъде засегнат от пехота.

А той? Той не можеше да прости на случая, който тъй преждевременно бе го извадил от строя.

Батареята им се носела хвърковато напред, на нова позиция, зад напредващата победоносно пехота. Макар и отдалеч, артилеристите слели своето „ура“ с това на ротите. И когато вече наближавал мястото, което наситеният му поглед открил за оръдията, един куршум от фланга, откъм една горичка, от която ненадейно застреляла далечна картечница, го повалил от коня. Заедно с него, почти едновременно, били засегнати и конете на първото оръдие, което се обърнало.

— Куршумът, който ме удари, да беше закъснял, да беше закъснял!

Тия думи се повтаряха често и в съзнание, и в полусън. Особено ги чувахме да ги бълнува.

С каква скръб печалната годеница гледаше страданията на най-близкия си! Стройна, извънредно хубава, тя бе на пост, без смяна и не знаех дали е щастлива, че може да услажда тежките моменти на ранения, или би предпочела да не бъде свидетелка на страшните му мъки.

Тук почувствувах как се извайва в мен мраморната истина — боят е миг от войната! В кой дневник, в коя релация, в коя история за бойните действия на тоя или оня полк би влязла тази поразена в сърцето жена? Нейният подвиг трябва да влезе в историята на нейния полк. Но за да бъде възпят, необходим е поет.

Една утрин, при тежки стенания, които събудиха цялата стая, когато бели лъчи разкъсаха черната нощ, душата му отлетя към по-тих свят, гдето няма гръм и знамената са свити.

Санитари влязоха да изнесат топлия още труп. Но една ръка ги спря. Скромната учителка прегърна героя и снемайки го от леглото, докато краката му се влачеха по дъските, отнесе го в прегръдките си.

Понадигнати, румъни и ние се вслушахме с най-дълбоко вълнение в симфонията, която се разнесе, звучна и тържествена, в тоя ранен час пред нас. Прости и скромни селяни, санитарите се отдръпнаха, изтръпнали и неми. Със свалени фуражки, те оставиха тази голяма българка да отнесе трупа на този, с чийто живот бе се готвила да се свърже, но дали от съдбата му би могла да се отвърже?

На другия ден тя се върна при нас. Погледът и бе увяхнал. Опряна встрани на вратата, с ръце отзад, тя погледна нашата редица, която я гледаше мълчаливо, обърна се към другата, гдето срещна същите дълбоки човешки погледи. С вдигната глава, със съвзет поглед, като разтърсена, тя се обърна. Не я видяхме вече.

После научихме, че сама погребала годеника си.

След години, когато бурята утихна, върнах се към тия места, за да потърся тази знаменита българка.

Но отдавна вече младата без грях жена бе прибрана от грешната земя.