Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ksen (2010 г.)

Издание:

Георги Ст. Георгиев. Един от първа дивизия

Българска. Шесто издание

Редактор: Георги Рачев

Коректор: Фанка Пигова

Технически редактор: Цветанка Николова

Художник: Гичо Гичев

„Военно издателство“, София, 1992 г.

История

  1. — Добавяне

Ridendo dicere verum![1]

 

Войниците ни бяха от повечето околии на Софийски окръг, предимно от Софийска околия. Съвсем малък брой — от няколко от съседните околии. Едничкото изключение — далеч — бе Шуменският окръг, откъдето ни бяха пратени турци.

Имахме и няколко граждани, почти всички от София. Имахме и хора с образование. На вратата се чука.

— Напред!

— Господин офицерски кандидат, моля разрешение да остана!

На пагоните — фелдфебел. На гърдите — орден. В джоба — докторат. В София, след туй професор в квадрат. Крум Дрончилов!

А дисциплиниран, само за пример на войниците.

Не сваля ръка, докато не му се каже. Не подава ръка, докато не му се подаде. Не сяда, докато не му се посочи.

А „възрастен“. Висшист. Доктор.

Ръкуваме се. Сядаме. И хайде! Разправя човекът къде бил, какво правил. Говори ми за своя Берлин като за обична.

Разбирам го сега, когато макар тук и да мълча, тъгувам по моя Париж като по любима!

* * *

Често посещавах войниците си на „свободен разговор“. Първия път отидох при тях след настаняването им на квартири в Перишори и приближавайки, познах гласа на старши подофицер Георги Марков. От Врачеш, Орханийско, но преселил се в града, бе от тези ценни подофицери, които се явяваха непосредствени помощници на офицера. Схватлив, отракан, природно интелигентен, умееше да увлича войниците си. Бе първият сладкодумец в ротата.

Ранен на 19 заедно с мен и с множество други (тогава раниха и нашия приятел вече от книгата, Петрун), после в Румъния на 29 ноемврий (когато между многото бе ранен и моят фелдфебел Драган), Георги бе вече успял да се завърне. Колко жално, че бойните действия в Румъния се свършиха! Имаше мегдан и за трето, пардон четвърто раняване. Георги бе ранен и през 1915! Кавалер на два български и на австрийския орден за храброст.

Приближавам бавно и чувам:

— Ина кал, ина кал, та ви казвам, момчета, чудесна кал!

— Каква е…

— Стани, мирно!

— Здравейте, юнаци!

— Здраве желаем, господин офицерски ̀дат!

— Седни. Каква е тая чудесна кал бе, Георги? Георги се посмути, но веднага се оправи. Кой може да му излезе насреща в красноречието!

— Исках да кажа, господин офицерски кандидат, че калта беше един вид, така… един вид великолепна, тъй де, нещо, ама нещо разкаляло се, един вид голяма кал, дето може здраво да се оцапаш, с една дума чудесна кал! Може да не е съвсем вярно, ама аз тъй, на войниците и те войниците — разбират!

— Вярно е, Георги, тъй е. Пък и не е грешка. Когато един подофицер е чудесен и великолепен, той може да каже, че калта е чудесна и великолепна.

Георги сияе.

— Ха така де — обади се Арсо Пешов от Мало Малово, Царибродско, един от тези, които най-много се унасяха от чародейната приказка на старшията Георги. Бе един вид негов почитател, обожател.

* * *

Бяхме още в Домница. Първият ден от квартирния ни макар и краткотраен там живот преди максименските студове.

Седнах и — хайде! Хайде де!

— Срамуваме се — обадиха се неколцина.

— От какво?

— От вас, господин кандидат!

— Ами, когато настъпвахме, срамувахте ли се от мен?

И затова сега в Перишори ходех при тях и за всички като свой… отпуснали се… и си говорят, все едно че ме няма…

Гледам тия славни войници: кой скръстил, кой подпрял ръце, кой си играе, с нещо и слуша ли, слуша. А ръцете му загрубели, надебелели, но чисти. Деца, целунете ги.

Но всички ли ръце са чисти?

Когото от нашите да попитаме:

— За какво са дадени ръцете?

Ще отговори:

— Да бранят Отечеството!

А какво ни отговарят други?

— За какво са дадени ръцете? — „За вземане!“

„Какво сме виновни ние, да не ни дават. Като ми дават, защо да не вземам? Вземайте и вие! Ама че сте будали! Какво, на чужди интереси ли сме били служили! Какви чужди бе, наши собствени, мои лични!“

— За какво са дадени ръцете? — За пипане!

„Едни пипат по хорските джобове, други — в държавните каси. Ама било срамота и грехота! Не е ни срамота, ни грехота! Ако беше срамота, толкова хора нямаше да пипат. Ама било война! Не е важно! Важно е, че не сме виновни!“

„Всички може ли да бъдем на фронта? Е, като не си бил на фронта, как можеш да пипаш в онова, вариетето де, «Алхабамба» ли беше «Бълханаламба» ли беше. Щеш, не щеш, търсиш… Пък ако наоколо ти ни джобове, ни каси, тогава… ако ръцете ти мирно не могат да седят, има цяр и за тях — хорските булки! Ами било срамота от хората, грехота от Бога! Който е искал да не му пипаме невястата, да е седял да си я пази. Като не може сам да я пази, ние ще му я опазим! Пък и не сме виновни ние, виновни са ръцете! Да ги отрежем ли? Ами после как ще се кръстим?“

Седя всред тези славни войници. Помниш ли? И се започва… и се продължава… и не се свършва. Има ли нужда някой да помни, когато никой не е забравил? Всички си спомнят, само че един припомня гласно. Другарите му пригласят негласно. А шеги, закачки!

Кой да е знаел да научи стенография, та да седне.

Абе и без стенография, ама да седне, да записва. Това са такива моментно създадени народни умотворения, че „ум да ти зайде“, както казваше наш Рангел. Нещо като светкавица — мине… замине. Като поглед — излъчи се… застине. Хайде, улови го!

Не записвах. Съжалявам. Не записвахме. Съжаляваме.

А имаше хора, чието място бе именно там. Да седнат, да записват. Но кой от тях седна до Рангела? Кой от тях се нареди до Рангела? Кой от тях литна с Рангела?

Ridendo dicere verum!

Колко има да благодаря и на римляните, и на баща си.

На баща си! Когато дойде времето, разбра, че не точните науки ще помогнат един ден на сина му в стремежа му да уточнява, и затова го даде в такава гимназия, която му разкри толкова зарити за други богатства.

Но кой е той? Кой е този, който ми даде най-обикновеното, най-простото, най-прозаичното име, но което никакъв псевдоним не би могъл повече да украси?

Загубил в деня на рождението умрелия си от радост баща, едва след година умрялата си от скръб майка, без братя и сестри, без лели и чичовци, без баба и дядо, прибран от далечна, но добра и благородна братовчедка, която нарича леля и обиква като майка, едва свършил четвъртото отделение, бил даден на работа. Но постоянните разпри и груби думи го отблъснали дотам, че отдавна загорял за висша наука, избягал, като преди почти 65 години предприел пеша дълго пътуване и пропътувал стотици и стотици километри, за да стигне най-после заветната си мечта — тогавашния университет!

Толкова е бил угнетен от средата и тъй възпламенен от чакащата го радост, че в бързината дори забравил да вземе свидетелството си от отделението! Но изчаквайки да се получат документите му, този копнеещ за наука човек е бил прибран и срещу квартира и храна, назначен слуга.

Почва бързо следване и бързи успехи. А слугува и учи. Учи и слугува. Всички свидетелства на този сирак, който няма никого, са изпълнени от първото до последното с най-високите бележки. Тия свидетелства са пред моите очи.

Но има друго по-ценно, по-вълнуващо и още по-затрогващо. Сиромах, без никаква възможност за учебници, сам ги преписва с прекрасния си със златисто мастило почерк. Днес тия подвързани томове са най-ценните книги на библиотеката ми.

Русите. Освобождението. И с войските им — в Русия.

Ето, връща се вече офицер.

* * *

И преди 35 години начело на полка си, сам от народа, честната му и чиста душа не му позволи да стреля срещу народа. За това бе съден и осъден.

Синът на Поморавия, ученикът от Габрово, юнкерът от Одеса, подпоручикът от втори випуск, взводният, ротен и дружинен командир от първи софийски, командирът на втори искърски и седми преславски, участвувалият през 1885, 1912–1913, 1915–1918, починалият през 1920 г. полковник Стоян Георгиев няма още на гроба си паметник. Но тоя паметник се вече издига. Той е тая книга!

* * *

Рангеле от първа дивизия, прощавай за англо-френската дума, с която накичих тая глава от песента си за тебе. Но ти, който се би по всички фронтове и разбра що е Дълг, Родина и Жертва, с естествения си усет ще схванеш, че мнозина трябва да са се провинили пред теб и пред твоето Отечество, щом говоря за греха им на непознат за теб език.

Ти не прости на външните врагове на България.

Държавата прости на вътрешните.

Прости ти сега на този, който те бе забравил. Прости и отмини, не съжалявай. Борбата за бъдни, светли дни ражда бореца, но тя ражда и певеца. Ти замина със свои певци. Те ще се родят, както сам ти, неизвестен, скромен се роди повторно, роди се герой!

Остави на собствените си певци да излеят в лееща се песен лелеената от теб за всички българи свобода, която не по твоя вина, Рангеле, не възсия във всички български огнища.

Бележки

[1] Да кажеш истината, смеейки се!