Георги Ст. Георгиев
Един от Първа дивизия (12) (Спомени на участник)

В кралските дворци

Радостна вест! Отпуск до Букурещ! И не крадешком, а редовен — на големи групи!

Пак Янка, гарата на всичките ни полкове. Янка ни става толкова близка, че я зачисляваме в дивизията!

Ето, дигаме се — нашата кандидация и други.

Букурещ още по-шумен. Пълно е с българи — офицери, подофицери, войници. Всеки се изпънал и с гордия си вид, с уверената си походка като че ли иска да каже: „Не ме гледай, че ми е тъй смачкан фасонът, то е само по дрехите, гледай иначе и ще видиш, че ние именно премачкахме великата ви държава!“

Голямо веселие. Срещаме все познати от разни полкове — все софиянци, софиянци. Букурещ бе станал като гарнизон на първа дивизия.

Разхождахме се из града. На всички се вижда особено голям. Какво е Браила! А след нашето Перишори и паланката би била град.

Времето е приятно. Няма вятър. Слънце от време на време се показва, понякога се позадържа. Красив зимен ден.

Пред голяма витрина куп наши войници. Говорят високо, показват с ръка, сочат си взаимно. Смеят се и всичко това свободно. Сами са. Няма кой да ги безпокои.

Но нашето офицерско приближаване се почувствува. Всички се обръщат и отдават бодро чест.

— Рангеле, здравей, Рангеле!

— Здраве желая, господин офицерски ̀дат!

Рангел, моят другар от пътя за дивизията. Подавам му ръка, а той цял просиял, не по-малко от мен възрадван от срещата.

Заминават в отпуск за България. Спрели се да видят столицата. Питам го дали е свободен.

— Хайде тогава с мен!

Днес ще разглеждаме дворците. Тоя в града е отворен само в определени дни, и то за ограничен брой. При това цялата група от 30 души трябва да влезе наведнъж, не човек по човек.

Рангел се хили. Доволен ли е? Безкрайно. Нещо ново? Виждал ли е Стоимена? Не. Как е изкарал боевете? Има ли нужда да питам? На гърдите му окачен сребърен кръст.

Уреждам въпроса за влизането ни в двореца. А пред него на пост германски часовой. При появата ни отдава чест, като че сам кайзерът минава.

— Виждаш ли, Рангеле, той и на тебе чест отдава, и тебе поздравява. Това е за ордена. Носи го и се гордей.

При вратата ни посреща румънски служител. Висок, едър, във форма. Всички влизаме. Всеки си чисти ботушите, поизцапали сме се. Пък и в дворец влизаме.

— Стига, достатъчно — казва служителят. А ние се чудим.

Влизаме. Ето ни вече в един салон. Всички си сваляме фуражките. А служителят и с дума, и със знак — наложи!

Чудно нещо! Защо всичко това?

Води и ни разправя. Групата ни се състои предимно от германци — офицери и подофицери. Един-двама австрийци. Ние, няколко кандидати и наш Рангел.

Китайска зала. Японска зала. Оранжерия. Салони. Разкош. Светлини. Богатство.

— Бре що свети, бре що злато, ум да ти зайде — обажда се Рангел, който досега вървеше напълно мълчаливо.

Влизаме в тронната зала. Огромен великолепно украсен салон. Тук се пръскаме още от вратата. Гледаме стените, тавана, картините. В дъното е тронът.

Минаваме в библиотеката. Ето за мене работа! Гледам тия разкошно подвързани томове, за които не е жалено злато, и без да си завистлив, разни желания ти се явяват. Желанията поне не са забранени!

Оттам в съвсем малка зала — истинско очарование.

— Това е концертната зала на кралица Елисавета. Тук обичаше да седи и да слуша. Ето тук, на тая малка естрада, е мястото на малкияй оркестър. Това е креслото, на което сядаше, а с това звънче до главата си даваше знак на оркестъра да започне.

Тая малка зала, просто като стая и вестибюл, ми остави най-трайно впечатление. Целият дворец се събра в нея.

Седнах благоговейно на това кресло, на което е седяла голямата почитателка и приятелка на Пиер Лоти, бележитата писателка Кармен Силва, чието име и талант ми бяха разкрити още в ученическите години и чието благородство и душа остават като царствена украса на тази рядка и рядко царствена жена и владетелка. Дърпам звънчето. Но оркестърът не засвири!

Същия ден посетихме и двореца Котрочени — резиденция на младите владетели — и го разгледахме.

Ето спалнята на кралица Мария. Балдахин от великолепен мрамор, с мраморни стъпала. Белоснежна, цяла с дантели покривка. Мятам се на тоя креват. А той ме подхвърля като топка. Ей че меко! Хайде, Рангеле, хайде друсни се и ти, да разправяш къде си бил и какво си правил.

Рангел се приближи, попипа с ръка, а тя току се надолу слиза. Че като седна и той, като се друсна, че като седнаха и други, креватът играе ли, играе!