Георги Ст. Георгиев
Един от Първа дивизия (13) (Спомени на участник)

Всред букурещкия нощен живот

Още първата вечер отиваме в „Мажестик“, едно от трите най-хубави нощни заведения на града. Като новаци за столицата не сме осведомени и когато влизаме — пълно, препълнено. Най-после с усилие откриваме една маса и бързо я заемаме. Шест-седем души сме.

На всички маси наши и съюзни офицери — и разговор, веселба, прегръщане, целуване. А коя от коя по-хубава, по-привлекателна, по-пикантна. Това заведение е първоразрядно, всяка няма достъп.

Песни, оркестър, вино, шампанско, конфети, серпантини, танци — да се замае главата на първа година студент или последна година ученик.

Когато очите ни свикват и почват да различават отделностите, откриваме, че на една маса седи сама една и изгледътй някак съвсем я отделя от останалите, макар всички да са тъй приятни. Защо е сама? Чака ли някого? Защо се бави оня? Ние за какво сме?

И куражлията от нас вика келнера.

— Не, не чака никого.

— Тогава поканете я, защо не казахте досега?

— Само че трябва да забележа…

— Какво има да се забелязва?

— Искам да кажа…

— Хайде, по-скоро!

— Дамата не е дама!

— Не е дама ли? Ами какво е, тогава?

— Госпожица!

— Абе, госпожица ли е, не е ли, нали е жена, нека дойде — обади се един. Няма с лупа да я гледаме я!

Келнерът се приближи до масатай с такъв изящен поклон, че красиво легналият му фрак като да прилегна още по-красиво. Казай няколко думи. Но защо не става? Ето, тя го пита. Тойй отговаря. Добре. Дига се. Какво ставане! Това само жена от раса може да направи.

Ето, тръгва към нашата маса. Сега върви по празния в момента, оставен за танци, кръг. Каква походка! Какъв крак! „Крак на статуя“, както бе казал Бодлер. Приближава с такъв израз на лицето и с такъв жест, че човек се чувствува пленен, завладян, покорен.

Както пред полковия, всички се вдигаме като по даден знак и веднагай предлагаме най-хубавото място.

Госпожицата се покланя по такъв завладяващ начин, че и да имаш хроническо главоболие — пак ще ти мине. Сяда с няколко любезни думи на немски. Веднага от дветей страни се нареждат двамата „немци“ от нашата среда.

Предлагай се нещо. Всички дигат чашите си, чукат се, пият. А тя става все по-възхитителна и чертитей сочат благороден произход. Какво търси тук?

Разговорът се води със и без преводач. Двамата ни другари, които говорят много добре езика, услужват веднага с готовност, когато някой иска дай каже нещо. Един намеси и няколко думи на френски, когато видя, че ще ги разбере. А тя се обръща към него и в тоя миг като че само той съществува. Към всички еднакво внимателна. Всеки я чувствува близка — тъй приближава. Всеки далеч — тъй отдалечава. Най-ценното качество, което жената може да притежава.

— Хайде бе, какво сме седнали като ибрици — обажда се едничкият, останал досега мълчалив, — хайде да вървим другаде! Какво ще правим тук? Затова ли съм дошъл — да гледам как ме гледат! Затова ли съм се друсал чак до Букурещ, да бях си стоял на позицията!

— Каква позиция бе — Перишори!

— Е, тъй де, Перишори. Хайде!

— Бъди по-голям идеалист!

Спряла вниманието си върху него, нашата гостенка можа да разбере само последната дума. Какво значеха за нея Букурещ или Перишори?

— Какво желае господинът?

— Той е идеалист и тая атмосфера тук много му действува — смънка един от спасителите ни.

— Идеалист? Откога?

— Откога си идеалист, бе?

— От край време — отвръща той с прилично безразличие.

— От край време — повтаря преводачът и не зная какво е успял да предаде.

— Такива хора обичам!

И като откачи от гърдите единствената си роза, тя му я подаде. Цял развълнуван, той я пое.

— Кажи благодаря.

— Благодаря, данке — каза той, изразходвайки едничката си учтива дума на немски.

После, обръщайки се към един от нас добави: „Виж какво ме гледа бе, ти не разбра ли, че ме хареса?“

— Харесала!… Не виждаш ли, че е внимателна към всички.

— Внимателна! Ти си младо, бе! Ти не ги разбираш тия работи!

И като посегна, достигна с ръката си до нея с осезателните намерения да ней прости.

— Кой ви е научил тъй да пипате? — запита тя спокойно, но в недоумение.

— Самоук съм!

* * *

Всички стават. Настъпил е часът, когато заведението трябва да се опразни. Нашата госпожица благодари, дарява ни с поклон, поглед и усмивка, които струват съкровищата на Дарий и протягайки ръка на всички, отдалечава се.

Ето отново тоя божествен крак, който вече се закрива. Други, станали, пречат да я следваме с поглед цяла до вратата, която я поглъща.

— Какъв великолепен крак — казвам на един от другарите си, споделяйки с него това неизгладимо впечатление. Видя ли?

— Да, имаше много красиви крака.

— Какви ти крака — крак!

— Че каква е разликата?

— Разликата! Крак е поезия, крака — проза.

* * *

Повикваме келнера, за да платим, и го питаме каква е тази госпожица.

Отговаря, че е виенчанка, от много добро семейство, дъщеря на известен, виден човек. Говори еднакво добре френски и английски. Понякога, преди часа, в който заведението се отваря за публиката, идва и свири на пиано, свири тъй, че не само келнерите, а и метачите оставят работата си.

Идва от доста време, сяда, веднага привлича вниманието на всеки новодошъл, всеки иска да я покани. Но не допуска волности и веднага, щом се разбере, че не е от тези, които отвеждат или се отвеждат, стават от масатай. И понеже е имало вече неприятни случаи, при които изгубили вечерта си с нея офицери е трябвало да тръгнат сами, келнерите са принудени да предупреждават. Ето защо и при препълнена зала масатай е почти винаги празна. Ето защо и преди да стане, пожела да се осведоми…

Вали. Сняг е обвил земята, покривите и нови снежинки се наслагват. Прибираме се в „Капша“. Влизам в салона, в стаята си. И цялото време мисълта ми е прикована към тоя миг, в който, ставайки, тя се движеше с крак на статуя към нашата маса.

Дълго в нощта мисълта ми бе будна.

А вън снегът се стелеше непрестанно.

Втората вечер бе определено да отидем в „Алхамбра“, друго от големите и бляскави увеселителни заведения. Искаше ми се да отида там, а същевременно — отново в „Мажестик“. Но какво ще правя сам?

В „Капша“ се срещахме и с други от разни полкове. Тоя ден между тях бе Илия Ковачев, едноименникът на нашия другар от дружината. Този втори Ковачев бе също завършил турска гимназия, макар и не в Цариград, и той владееше френски. Но най-важното — бе деликатен, възпитан и се държеше великолепно. С една дума бе прекрасен момък. Добре че и аз не бях прекрасен, защото сигурно и мене щяха да очистят. От 25, на Южния фронт от 81 полк, и този, както и онзи подпоручик Илия Ковачев, бе убит. Съдбата не пожела да раздели съвпаденията и ги придружи чак до тъй ранните им гробове.

Предложих му — съгласи се веднага.

Тая вечер взехме всички мерки. Отидохме рано — само няколко маси бяха смесено заети. Изборът не само на маси, но и на тези, които бяха седнали край тях, бе голям. А те заемаха вече три четвърти от залата.

Нали вчерашната ни маса е настрана — празна е. Тя именно ме привлече. Благодарността ми бе се обърнала в признателност.

Интересно ни бе да наблюдаваме как идват, как се държат разните германски, австро-унгарски, турски и наши офицери. Някои пристигат с приятелките си. Повечето обаче си чакат тук късмета и разнообразието. А също проверяват вкуса си. И изборът почва. Те избират. Тях избират. Който превари.

Ковачев и аз сме предмет на особено внимание. Преди всичко — млади. Кой бяга от младостта? На нея просто налитат! При това набитото око не може да се излъже: новаци са, не сме ги виждали още, или само единия, и то с оная, виенчанката. Значи и двамата пълни с душевни сили, телесни пориви и натъпкани портфейли. А и самият им вид говори, че идат от „позицията“. Макар и в съвсем нови дрехи, това, което виси на гърдите им, опровергава веднага предположението, че е възможно да са канцеларски мишки. Най-после, българи са.

А българите бяха на най-голяма почит в Букурещ и Румъния. Да не ти излезе име. Като казаха българите… Все трябва да не е било напълно неоснователно. Най-добри съдии са, могат да отсъдят. Нещо повече — истински вещи лица. Ето случай, при който една френска пословица губи смисъл и значение.

Именно защото имаха възможност да правят сравнение, затова и „уважението“ им бе голямо — правопропорционално на мнението. Всички тия подробности се научаваха от тези, които бяха имали вече възможност да влязат във връзка, както се казва на военен език!

И тъй, седим обстрелвани от разни страни — по фронт, от фланг — от тоя съвсем нов за нас огън, по-силен дори от „баба руска“. Погледите са тъй много и кръстосани, тъй се въртят очите им като на прожектор, че става опасно да не би някое да изхвръкне от орбита!

Но нови и нови гости влизат и отвличат вниманието им. Времето минава. А с него се утвърждава и истинността на едничкия останал в сила и изпитан от логиката закон от стопанско-финансово-социално-кривоправен характер — закона за търсенето и предлагането. Почваме да се котираме все по-слабо и по-слабо.

Ако по-рано две „куражлийки“ бяха седнали, като научиха, че сме „заети“, станаха. Ако след това една новодошла се завъртя около нас. Ако по-късно една цветарка се приближи, за да ни поднесе рози, пратени ей от ония две. Ако един келнер ни попита дали няма да бъдем обезпокоени, ако… Сега никой вече не се интересуваше от нас. Като да бяхме се изпарили.

Всички маси заети. Но къде е тя? Защо не идва? Времето толкова напреднало, че вечерният келнер бе повикан.

— Не зная — отвърна той. Досега не се е случвало да отсъствува, макар да е тук повече от месец. Но вчера, когато излязох дай подържа палтото, винаги щедра, даде ми такъв бакшиш, че почвам вече да се съмнявам да не би да си е заминала!

* * *

„Алхамбра“ натъпкана като „Мажестик“. Не бихме могли да открием тъй лесно другарите си, изчезнали в серпантини, дим и трогателни прегръдки, ако едно „младо“, което още се стесняваше, не ни откри.

— Тука сме!

И цял засиял, понадигнат, той ни замаха.

— О! — развикаха се един след друг и останалите, отмятайки деликатно вторите си половини.

Само вчерашният идеалист не си развали кефа. Задълбал като в каменовъглена мина, носи житейския си кръст. Горещо му е! Не е виновен той, виновни са въглищата!

На една или друга маса и наши офицери — от полка, от други полкове. Но почти навсякъде мъжете повече от жените. А виждат се и някои кротки, скромни, както от най-младите, тъй и от по-възрастните. Защо ли са дошли?

Колко софиянци! Тъй много познати! Всички се виждат вече ясно, свикнахме и със светлината, и с дима. Но вижда се и друго. Привлечени от миличките, току-що дошли от фронта, от студа, приятелките на приятелите бързат да се покажат гостоприемни и състрадателни и предлагат ли, предлагат погледи, милувки и са жадни за целувки.

Товай българина бе, ние шига! Днес е тук, утре го нема. В тоя час сме отлично котирани. Честта на българското племе е спасена. Добре че можем да пазим и тоя фронт, иначе заминахме като народ и нация!

* * *

Третата вечер сме в „Берлинер“ — последното от най-хубавите весели заведения. И тук пълно. Само че салонът не е като другите. Има доста големи стаи, в които има също много маси, а всички вече заети. Тъкмо надникнахме в една от стаите с надежда, че може би тук именно ще намерим място, виждаме няколко от ротните. Сбарахме ли ви най-после? Все се чудехме, че ги няма миналите вечери, а те къде били!

Нашата неочаквана поява ги смути тъй, както ние се смущавахме от тях, когато войниците не бяха добре подравнени, а бяхме вече командували „Мирно!“ И един от тях, който не можа много сръчно да освободи ръката си (какво значи, когато човек е загубил навика), се загледа в тавана, гдето виждаше мухата, която не се виждаше!