Георги Ст. Георгиев
Един от Първа дивизия (22) (Спомени на участник)

Щурмови и нещурмови нападения, боеве

Южният фронт се различаваше основно от Северния. Докато отсам и оттатък Дунава бляскавото ни настъпление, величавият ни боен поход през десетките хиляди убити и ранени се увенча със славна победа и победна слава и почти завърши войната, на Южния фронт бляскавото настъпление, величавият боен поход през десетките хиляди убити, стотината хиляди ранени се увенча със славна победа и победна слава, но не завърши войната.

Войната продължи, като от подвижна се превърна в позиционна.

Две армии една срещу друга. И двете чакат. И двете се надяват. И двете имат една и съща надежда. И двете имат различни надежди.

Започна борба. Кой повече да мълчи, да стои спокоен — да дразни с мълчанието и спокойствието си.

Започна борба. Кой повече да дразни с ракети, изстрели. Кой повече да порази другия с пушечна, картечна, минохвъргачна, аеропланна и артилерийска стрелба.

Затова от започването на позиционната война, освен даваните от всички машини, предимно от артилерията, жертви се даваха и при щурмовите нападения, които и противникът, и ние правехме — почти не остана полк, който да не е правил нападение. Някъде на полк се падаха дори по две, три и повече.

Жертви се даваха и от нещурмовите нападения — просто патрулни схватки на открито, между двете позиции. Или по-слаби, или по-силни патрули, отделения, команди, вериги. Или засилени — взвод, взводове. Или разузнавателни нападения — рота, дружина, роти, дружини — не само за нападение, разузнаване, но и за поддържане духа у единия, за разколебаване, разслабване духа у другия. Но тия по-големи нападения бяха винаги, дело на противника. Не зная дали тая мярка поддържаше или закрепваше духа му, но зная, че това не разслабваше духа ни. Напротив, спояваше го: всичките му нападания се свършваха неуспешно. Много пъти нападателите оставяха по няколко, дори десетки пленници.

Нашата дивизия пристигна. Ето от тоя ден действията на Южния фронт.

През май 1917 се направиха два големи, извънредно големи опита, истинско настъпление в мащаб, просто за пробив на фронта — при Дойран и в Завоя на Черна. Ние ще настъпим, каза противникът, на едно място, те ще отстъпят, ето ви храна и вино за три дни, на четвъртия ще получите и храна, и вино в Прилеп — така гласеше заповедта до частите в Завоя на Черна. И, наистина, те, пленниците, получиха на четвъртия ден храна в Прилеп, само вино не получиха, защото ние нямаме такива табиети!…

Противникът пожела да провери и каква е тая прословута първа дивизия. Дали вярной е дадено името желязна, първа, славна. Чакай дай размътим славата!

И той провери и във височините, и в полето. На 16 май пред 6, на 1 септемврий — пред 81 полк. Провери и се убеди. Там зад нашите будни офицери стояха нашите будни войници.

И затова… от тези, които дойдоха до нашите телени мрежи… мнозина минаха — как да не минат, когато нямаше вече телена мрежа, мнозина влязоха в окопите — как да не влязат, когато нямаше вече окопи, мнозина стигнаха до галериите — как да не стигнат, когато имаше още галерии. Абе, къде са тия българи, тия прословути строеваци, брей че диваци, гледай къде се изпокрили, ами че те били истински нестроеваци, най-пъзливи тиловаци!

И там, в галериите, видяха най-после българите, българите и смъртта. Там, в галериите, намериха българите и смъртта. Нито един, който излезе от телената си мрежа напред, не се върна през телената си мрежа назад. Слава на 6 полк! Браво на шопите!

После, при 81 полк. Но какъв е тоя полк? Ние не го познаваме! Ще го опознаете, щом противникът го опозна. Тоя непознат полк бе образуван от три дружини — по една от 1, 6 и 25 полк.

Ония горе имаха галерии. Тия долу нямат.

Нито един, който излезе от телената си мрежа напред, не се върна през телената си мрежа назад. Слава на 81 полк! Браво на шопите!

След тия два големи опита пред фронта на нашата дивизия се направиха множество други — местни, малки, щурмови и не щурмови — всички до един безуспешни.

Множество опити се правеха по фронта на противника пред вас — винаги, почти винаги успешни.

По целия български фронт при позиционната война преди края няма противников устрем да не е бил сломяван. Само при Яребична отстъпихме. Там обаче не бе победа на противника, там се изкупиха собствени грешки.

Затова с изключенията — май 1917 и май 1918 — при позиционната война, преди септемврий 1918, на целия Южен фронт нямаше боеве, както сме свикнали да говорим и разбираме. Нямаше дивизии, армии да се вкопчат и резултатът да реши.

Нямахме боеве. Но боят е миг от войната. Без боеве се водеха боеве. Без боеве се воюваше. Без боеве се даваха жертви.

Но само жертвите ли са мерило? А тия жертви, които принасяхме, без да даваме жертви, като същевременно давахме най-голямата, постоянната, неотслабната жертва?

Само на Южния фронт прекарахме петстотин дни. Петстотин дни. Петстотин нощи. Бдение, стрелба, схватки, пушки, картечници, минохвъргачки, артилерия. Неспане, неядене, работа. Дъжд, кал, влага. Сняг, студ, виелици. Петстотин дни. Петстотин нощи.

Далеч от близки. Далеч от свои. Далеч от себе си. И пак артилерия, аероплани, артилерия. Огневи нападения. Огневи урагани. Барабанен огън. Петстотин дни. Петстотин нощи.

Първа дивизия бе пред Битоля. Трите най-много обстрелвани участъка бяха Битоля, Завоя, Хума. Веднага след тях — долината на Вардара, Дворянското езеро. Силно обстрелвани участъци бяха още долината на Шкембе, Охридското езеро, Преспанското, Червената стена, Добро поле, Мъгленско, Гевгели, Бутковското езеро, Струма, Тахинското. Някои от тия участъци обаче имаха дни, понякога много дни, на пълно затишие; някои дори се явиха като предмет на неприятелско артилерийско наблюдение и обстрелване едва в последните месеци на войната. Други, пък, поради засилващия се по тях от време на време огън се подреждаха до първите, най-лошо засегнати участъци.

Нашият полк посрещна противника и във височините — май 1917, и в полето. Много пъти негови патрули се кръстосваха с наши, много пъти бяха се приближавали до окопите ни, но биваха винаги отбивани с огън и жертви. Нападаха ни в Караманския, Трънския, Мочурливия — и в трите участъка на полка.

И ротата стана предмет на нападения — всичко бе отбито.

Цялата 1918 се характеризира с непрекъснат низ патрулни нападения от север към юг. Дойде и нашият ред. Нашите, дивизионните нападения бяха все нападателни команди, щурмови групи, или както ние ги наричахме, патрулни нападения. Нашият полк направи три.

На 11 май патрулът на подпоручик Борис Попов с двадесет и четири души, без артилерия се вмъква в окопите на противника, убива четирима, дава петима ранени и се връща, довеждайки всичките си ранени.

На 9 юли патрулът на поручик Страшимир Димитров и подпоручик Илия Ковачев с двадесет и пет, обучени за целта, щурмоваци прави второ патрулно, подкрепено с артилерия, нападение в десния, Караманския участък.

Вечерта всички офицери от дружината бяхме повикани в щаба на полка. Тоя щаб бе до самата първа линия.

Всичко — от петте роти, с щаба — бяхме се събрали седемнадесет души. Всред пълно мълчание, развивайки очакванията и нескривайки опасенията си, заместник полковият подполковник Михайлов ме назначи да отида с петнадесет от най-добрите си войници вляво от заминалия вече за нападение патрул, за да отбия каквато и да било намеса от Могилката, която имаше и артилерия, или въобще от левия фланг, ако би застрашил нашите.

С хората си стигнах телените мрежи на противника, отгдето не се чуваше нито звук. Времето бе тъй хубаво, сухо, топло, че ни бе просто приятно да лежим. Пратеният още вляво патрул се върна — нищо. А и залегнали, можехме да виждаме всякакви сенки, които биха излезли да ни се мяркат.

И от наша, и от страна на противника — нищо особено, също като най-обикновена нощ. По-далеч или по-близо някоя ракета, изстрел, снаряд.

Времето минава невероятно бавно. Невероятно, а все минава, тъй напредва, че просто не мога да разбера какво се е случило и дали въобще нещо се е случило. А часът напредва — три, минава три, три и половина, наближава четири, какво има, какво става, защо нищо още не става?

Патрулът бе свързан с телефон, да не би по-късно да му е предадено нещо? Нас не биха могли да ни намерят в това открито поле, до телените мрежи, разположени в дъга и отстъп, за да посрещнем и възможното, и невъзможното. Въпреки пълното си спокойствие бяхме тревожни. Защо? Защото сами ние знаехме, че противникът знае… че тая нощ ще нападнем… Все пак ще се чака, ще се чака до разсъмване, до последния миг.

Като по даден знак пред цялата дивизия светва. От Черна чак до Червената стена, вече в участъка на друга дивизия, само пред нас, на фронт двадесет километра, започват оръдията, минохвъргачките, картечниците. Фронтално и флангово сме обсипани с огън, ужасен огън. Цялата ни дивизия се е запалила!

В тоя миг един отплеснал се куршум попада през вратата и пронизва чинията на подпоручик Ковачев. „Нещастие, нещастие!“ — провиква се седящият пред галерията ординарец! „Ще се случи нещастие с подпоручика!“

Огънят е продължителен, убийствен, как ще се спасим? Съмва. Намалява, но пак продължава. Съмва. Няма никакво време за бавене. Един по един, бързо, съмва се, бързо! А се съмва и няма шега, ще ни видят. Задачата ни е изпълнена отдавна. Бързо, прибирай се!

Ето, нахълтваме в окопите, всички сме, нито един не липсва. От хората ми нито един не бе засегнат там. Всички пристигаме благополучно тук. Тичам в дружината. Насреща ми командирът на трета дружина майор Петров се хвърля срещу мен и ме прегръща.

— Георгиев, добре че поне ти се върна, какво стана с другите — Димитров, Ковачев? Върнаха ли се твоите?

А и Димитров, и Ковачев бяха се вече завърнали вдясно, в една от ротите, и 25 им войници също. Но Димитров е ранен на пет места. Ковачев е с пронизан флангово стомах и… всички разбират. Куршум проби чинията на подпоручика. Нещастие, нещастие! И от войниците има жертви, има убити.

Първата телена мрежа е прерязана. Втората телена мрежа е прерязана. И в момента, когато се съобщава вече на тези, които ще щурмуват, войниците биват обсипани с камъни, камъчета. Противникът знае, чака ги и им хвърля тия камъчета, които чукат по каските, и каските звънтят. И в един миг върху нашите се хвърлят бомбите и позицията срещу цялата дивизия пламва.

Обсипан със страшен огън, патрулът запазва пълно самообладание. Всички се измъкват. Прибират жертвите. Никой не трябва да остане у противника.

Патрулното нападение не успя. Но то показа, струва ми се, че именно същата нощ на десния фланг на дивизията се извърши друго наше, напълно сполучливо, щурмово нападение — то показа, че двадесет и седем души от първа дивизия могат да заинтересуват противника дотам, че да привлекат вниманието на всичките му машини срещу цялата дивизия! То показа, че въпреки несполуката, всички сполучиха да се измъкнат, защото дисциплината на боя бе спазена докрай.

Редник Деян Божилов от Драгалевци, Софийско, вдига падналия тежко ранен подпоручик Ковачев, вдига го с другари, за да го спаси. Ковачев не можа да бъде спасен. Умря. Но умря на българска територия, в Прилеп, защото, ако медицината не можа да го спаси, храбрият Деян Божилов го спаси.

Третото нападение на полка с подобен състав бе извършено на 1 септемврий от патрула на подпоручик Атанас Атанасов. В спокоен, тих пункт неочаквано даде един пленник.

Всички тия нападения се наредиха до много други, извършени все в последните седмици и от други полкове на 62 корпус, гдето също само щабът бе германски. Навсякъде бяха хванати пленници, Сам корпусният, дванадесет дена след нашето последно, два дена след последното нападение, извършено от 6 полк (подпоручик Витко Мухарски), на 9 срещу 10 септемврий, благодарейки и нему със заповед по корпуса, на 12 септемврий отправя обща, дълга и бляскава благодарност към всички, взели участие в приготовителните работи, и към тези, които са ръководили самите нападения и чиито заловени пленници са дали такива важни сведения за положението на противника. Тая възхвала посочва 6, 41 и 81, 3, 35, 36 и 51, 72 и 82 полк и завършва:

„Смелите и храбро извършени действия от щурмовите групи не само че нанесоха на противника големи кървави жертви, но го и научиха, че както и по-рано, българският войник крие в себе си силен нападателен дух и желание да победи.“

Кой? — Генерал-лейтенант Флек.

Кому? — На Първа, Шеста, Сборна.

Кога? — На 12 септемврий 1918!