Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ksen (2010 г.)

Издание:

Георги Ст. Георгиев. Един от първа дивизия

Българска. Шесто издание

Редактор: Георги Рачев

Коректор: Фанка Пигова

Технически редактор: Цветанка Николова

Художник: Гичо Гичев

„Военно издателство“, София, 1992 г.

История

  1. — Добавяне

Отпуск

Дойде и моят ред. Не само редът, но и нарядът ми: бях назначен да водя отпускарите от дивизията ни.

Като всеки добър българин в първия момент не останах доволен. Това назначение бе свързано с неприятности, губене на време. Докато останалите офицери използуваха разни камиони и прехвърлили Бабуна, качваха се веднага на влака, аз трябваше да се движа с войниците.

Но от Добруджа имам спасителен принцип: никога за нищо да не съжалявам. Така, отивайки докрай — не съжалявам, че съм се родил, не съжалявам, че ще умра. При това в подобни случаи най-добрата утеха е: няма зло без добро. Това добро ми се яви десеторно.

На сборния пункт, в едно и също време, като пред заминаващ влак се явиха групите на всички части на дивизията. Шестте пехотни полка, артилеристите, пионерите, кавалеристите, щабните — всички.

И досега не мога да забравя великолепните подофицери, старши на полковите команди, които ми се явяваха с рапорт и билети. Всеки от тях като да желаеше със собствената си личност да представи и отстои полка си. И до днес срещам в София подофицери от първи полк. А като се явих да поздравя всички команди, войниците едни от други по-спретнати, по-бодри и по-дисциплинирани. Май 1918.

Начинът, по който бяха уредени тия отпуски, бе за отбелязване. За всички войници и подофицери бе осигурено най-бързо и най-леко пристигане и заминаване. Никакви лични грижи, никакви блъсканици, лутаници, обърквания или неприятности. Който бе създал тоя ред, заслужава похвала.

И тъй, получил от подофицерите билетите на всички отпускари от дивизията, а те бяха повече от петстотин — почти бойна дружина, — поех с тях по пътя за Прилеп, гдето трябваше да нощуваме. И тук наредено. От общината един съветник ни придружи и по списък, от къща на къща тук десет, там петнадесет, всички войници бяха разпределения за спокойна почивка и сън. Бе светло, но всички си легнахме. Сутринта трябваше да тръгнем още по тъмно.

Всички са бодри. Носят почти празните си раници. А което е вътре — не тежи. При това всеки отива в отпуск, всеки бърза.

Превалихме бодро, енергично Бабуна — това ни отне няколко часа. Пристигнахме до широка железопътна линия, гдето влакът ни пое.

Към България! Всички войници са весели и удивително изпълнителни. Никаква случка, никаква неприятност.

Пътуваме. Песни. Свирня. Веселба. Обикалям раята си. За всички има места. Всички доволни. Посрещат ме весело, засмяно. А шеги, смях! Като влезеш в някое купе, в някой вагон, не ти се излиза. Закачки, спорове и натурални изрази, нашенски, шопски, да не се наситиш!

Как щях да забележа, да видя, да чуя, най-вече да преживея всичко това, ако пътувах отделно? Щях да се намърдам в някое офицерско и оттам нямаше да измърдам.

Пристигнахме в Ниш. Всички, които ще слизат в Цариброд, Драгоман, Сливница и спирките, да се обадят. И те се обаждат и получават билетите си. И на всяка гара и спирка преди София слизат на групи и бързо поемат за по-близки или по-далечни села. Щастливци!

В София слизаме всички. Тук е гарата на три-четвърти от останалите отпускари. Тук всички получават билетите си. И тая голяма част поема веднага — едни за София, други — за по-близки или по-далечни села. Малка част остава за другите влакове — ще пътуват до Своге или друга близка гара, дори до Мездра или Роман, отгдето е по-близо до Орхаиийско. Или по кюстендилската линия — за трънските и брезнишките села. Единични войници имат по-разни посоки и и по-дълъг път.

На всички тук, както и на слезлите преди София, още в Ниш, се казват денят, датата и часът, в който по същия ред ще се връщаме. На всички се пожелава здраве и радост, най-вече да заварят всички вкъщи здрави и радостни. И последното не се забравя: да се държат достойно пред селските тиловаци, особено пред недостойните. Само с израза си, без да му говориш, да му кажеш всичко. Ако бе достоен, и той щеше да бъде там, гдето бяха всички достойни!

И стана нещо особено, чудно и все пак не за учудване. При възгласа свободни сте, добър час, всички отговарят: „Добър час, и на вас здраве, и на вас радост.“ Май 1918.

* * *

Ако се съди по София, не може да се познае, че е война. Навсякъде всичко препълнено, претъпкано. Броят на цивилните прави просто подавящо впечатление. А военните? Фронтовакът се познава отдалече: походка. Като наближи: дреха. Когато дойде още по-близо: ордени.

Пълно с тиловаци, едни от други по-загладени, по-докарани. Няма ли кой да ги разкара? А като са получили за Бог да прости железни, австрийски, полумесеци и разни други само за прогуляни месеци, не ги ли е срам? Като не са се засрамили да ги получат, как поне не се засрамиха да ги носят? Знаят ли как се получаваха същите тия ордени на фронта? В нашия бляскав боен полк, полк от първа дивизия, от сто офицери нито един нямаше австрийски, само трима — турски, само дванадесет — германски.

Но същите тия тиловаци сами показваха срама си. Накичили гърдите си с турски, китайски и японски (изразът не е мой), а къде е поне един български?

Браво на този подполковник!

Крушево. Обядваме в обща голяма столова. Никой не си е турил никакъв орден. Един офицер закачил и трите чуждестранни. Подполковникът яде и го поглежда. Пак яде и пак го поглежда, а оня се надул като паун. Че като си отвари устата този непознат дотогава за нас подполковник, че като му каза: „Аз ли не виждам добре, или въобще не се вижда добре. Какви са тия турски, китайски и японски ордени? Ами къде е българският, да не сте го загубили някъде?“ — „Не, не го е загубил — обади се един — ами сигурно още не го е намерил!“

* * *

Едва се помирявахме с това възмутително разбиране на неразбрани тиловаци-дебелаци. Но имаше и скромни нестроеваци и те именно бяха истински строеваци.

На някои тилови длъжности още от началото на войната бяха назначени достойни хора, организатори, пълни със съзнание за работата си българи. Познавах неколцина. Никога нито един орден. Браво! Те също бяха офицери, всички участвували в Балканската война и по обща наредба, за да се запази, част от умствения ни елит, бяха задържани назад. Кой командуваше в София интендантската рота през войната? — Професор Петър Бакалов. Още в пет сутринта той бе вече в обиколка по многобройните си поделения.

Ето такива нестроеви ставаха причина да бъдем по-сдържани в съжденията си за тиловите.

Тилът е не по-малко важен от фронта. В Германия на един в огъня имаше двама в гърба. Отлични двама.

На отговорните близо или далеч от фронта тилови служби трябва да се назначават само най-достойни офицери, само истински строеви. Защото само истински отличният може и себе си да запази, и подчинените си да опази. Десетина дружини, петдесет-шестдесет роти може да се лишат от отличните си ротни и дружинни, но за сметка на това много десетки тилови служби ще си осигурят бляскави началници.

* * *

Който от познатите ме срещаше, веднага запитваше кога съм пристигнал. Много любезно. Такава грижа. Такова внимание! Но едва отговорил, следваше вторият въпрос — кога заминавам. Много любезно. Такава грижа. Такова внимание!

Всеки пита вярно ли е, че сме само на пет километра от Битоля. Хайде, някоя ранна сутрин, малко напъване и… свършено.

Вместо да напъвате отдалеч, понапънете малко отблизо. Само да не би Битоля да ви се види съвсем наблизо. Битоля и французите. Колко наши войници бягаха от плен! От разни полкове — по един, в група по двама-трима, те пренебрегваха опасностите, предприемаха тоя тъй труден път и се връщаха отново при другарите си. Браво! Но същият път се взе и от няколко войници на противника, които избягаха и също пристигнаха благополучно. Та искам да кажа, понеже бе съвсем близо — само пет километра, — да не би някой да си спомни, че не е виждал Битоля, и някоя ранна сутрин дори без напъване и… свършено!

Тоя отпуск ми се вадя много тъжен. Такъв бе животът в София, че просто съжалявах, загдето бях дошъл, имах истинско желание да се върна преди срока, но бях служебно обвързан. Трябваше да заведа войниците.

Но не само общото впечатление тогава — тиловаци, цивилни, никога и неслужили дори, а здравеняци! Ами като си помисля сега, че грамадното мнозинство от тях след войната заемаше, мнозина продължават да заемат, най-видните постове във всички министерства, всички дирекции, всички поделения в провинцията, че ставаха депутати, министри, пълномощни министри, делегати — просто да си вземеш шапката и дето ти видят очите! Като че качеството неслужил, нестроевак, тиловак бе паролата, която отваряше вратите, изкачваше на най-горните стъпала на държавната и на обществената стълба. Най-печалното е, че такива хора не само продължават да бъдат търпяни, но и продължават да бъдат назначавани. Докога? Докато измрат? — Дотогава и другите ще измрат!

Време е не само единични, време е всички да си вдигнем главите и без стеснение да почнем наред. Лично за себе си отдавна реших въпроса. След проверка скъсах всяка връзка с тези от познатите, които не бяха там, гдето трябваше да бъдат. Не само с тях — и със семействата им. Шапката ми не им се сваля. Ръката ми не им се подава. Неудобно, но… Бъди какъвто щеш, бъди напълно. Колкото и краен, тоя нитшеански принцип трябва да се приложи.

Другари от полка, от други полкове, други дивизии ще получат книгата ми, Например: „На Един от първа дивизия — един от първа дивизия.“ А тоя надпис, запазен за една от многото достойни българки?

През януари 1919 във Военния клуб имаше танци. Една, може би най-хубавата, най-интересната стоеше винаги настрана. „Защо не танцувате, госпожице?“ — я питаха мнозина? — „На Тази, която чакаше първа дивизия — Първа дивизия.“

* * *

Тъй неприятното тогава състояние се помрачи още повече от официалния бюлетин, който съобщи нерадостната вест — падането на Яребична! Тълкуванията, които правеха разни цивилни господиновци, повечето — не казвам синове на бащите си, не съм сигурен, повечето — 25–30–35–40-годишни бащини синчета и мамини момчета (Бог да им ги поживи!), отложени или самоотложени, назначени или самоназначили се на разни обществени служби, наред с разни назначени или самоназначили се тиловаци, разбиращи от работата си, колкото разбира от спокойствие шапката ми сега, когато срещам бойни другари, ме възбуждаха до степен да взема камшик и да почна от когото завърна. Едва тук, в столицата, можеше да се види що е паплач, сган. Колко тежък е въздухът тук. Какви микроби тровят душата на строевака. Колко голяма е разликата между тук и там. Ако остана още малко — ще се разболея. Там всички имаме цел — по-скоро да свърши. Там всички имаме идеал — с победа да свърши. Тук всички имат цел — повече да продължи. Тук никой няма идеал. Тук не знаят що е идеал. „И да ни разгромят — си казват тия — все мие едно: ето ми семейството, ето ми имота, ето ми богатството, ето ми отечеството! Ето ми връзките — кръчмарски ли, дамски ли, роднински ли, партизански ли, паразитски ли — те ще хранят и мене, и децата, и техните деца. За по-нататък не мисля. Тия, дето го имат онова, как се казваше, а, тъй де, идеал, се ще мислят за освобождаване, другите се ще мислят за запазване и се ще се бият, и се ще се избиват, няма защо да си правя труд да мисля за правнуците. Когато им дойде времето, те сигурно ще са останали и ще добруват. Да благодарят на дядка си. Елено, дай да пием за тия, дето са на фронта!“

Дали някога ще имаме желаното? А то е тъй просто, леко, възможно. Решение. Подпис. Без кръв, без сътресение! Тоя министерски съвет, това Народно събрание, което може да има тоя кураж, ще изгради паметника на Обновена България. Един закон с три члена.

Първи. Всички държавни чиновници, които по време на войната са били здрави, в определената от закона възраст и не са взели участие, се уволняват. Обезщетението им е предварително получената в течение на толкова години заплата.

Втори. Всички пенсионери, които по време на войната са били здрави, в определената от закона възраст и не са взели участие, се уволняват. (У нас и пенсионерите са чиновници). Обезщетението им е предварително получената в течение на толкова години заплата и пенсия.

Трети. Всички притежатели на наследствени или лично придобити недвижими имоти, притежатели, които по време на войната са били здрави, в определената от закона възраст и не са взели участие, се лишават от имотите си. Обезщетението им е предварително, получените в течение на толкова години полза, интерес и надуване.

Справедлива, безкръвна, светла, етична Революция.

Елате, вдовици, сираци, инвалиди! Елате да получите от щедрата ръка на Родината това, което ви принадлежи, това, което от седемнадесет години е ваше и което бе ви отнето.

Елате, участници сиромаси, безработни, болни и нещастни! Елате да получите от щедрата ръка на Родината това, което ви принадлежи, това, което, е ваше и което бе ви отнето.

Най-справедливата, най-безкръвната, най-светлата, най-етичната Революция.

Истинската, Лелеяната, Великата Революция.

Защото…

Няма по-светъл подвиг от подвига за Родината!

Няма по-светла жертва от жертвата за Родината!

Няма по-светла песен от песента за Родината!

Които летяха, я пяха. Затова, които я изпяха, Не умряха!