Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,9 (× 7 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
ksen (2010 г.)

Издание:

Георги Ст. Георгиев. Един от първа дивизия

Българска. Шесто издание

Редактор: Георги Рачев

Коректор: Фанка Пигова

Технически редактор: Цветанка Николова

Художник: Гичо Гичев

„Военно издателство“, София, 1992 г.


Първа част

Към фронта

Много отдавна софийската гара не е преживявала такова тържествено изпращане. Огромна навалица, особено жени и деца, се трупа от всички страни на града към вратите на това посивяло, безразлично здание, пред което, като пред голям военачалник, са се изтегнали два дълги влака.

Всяка гара е кристална ваза, в която възторжени цветя цъфтят.

Всяка гара е скъпоценна урна, която гаснещи надежди красят.

Влаковете са един срещу друг. Площадка от няколко метра ги дели. А народ, народ! Офицерските кандидати, завършили с 40 набор школата, заминават за Северния и за Южния фронт.

Септември 1916.

Гледам и не виждам нито един от другарите си. Вмъквам се в едно купе, за да оставя школното си сандъче и бързам навън. Множество познати лица се движат в една или друга посока. И те търсят. Най-после, ето Донко Влайков.

— Довиждане, Донко!

— Довиждане, довиждане! Ще ловя с ръце аеропланите. Ей тъй!

И вдига ръцете си, и става още по висок и още по-тънък.

Една свирка, и всичко се раздвижва. Прегръщания, целувания… Цветя, цветя…

— Сбогом! Довиждане! Добър час! Пази се! Здраво дръжте! Бог да ви закриля!

А един старец, подпрян на бастуна си, маха с шапка и като пред олтар, дава върховно причастие.

— Живейте вие, бъдещи храбреци от първа дивизия!

Двата влака се изтеглят бавно. Ние махаме. Нам махат. Ето, това момиче не вижда вече този, за когото е излязло, но аз приемам поздрава му, както излезлите за мен пожелават добър път и сполука на друг, други, непознати, но не незнайни. В тоя час всички знаят за къде всички заминават. И всички се чувствуват близки.

Очите ми не виждат вече гара, изпращачи, ваза, цветя. Виждат само урната, и тя дими…

После и това изчезва. Но защо не чувствувам, че губя нещо, някого, за дълго, може би завинаги? София се заличава и от мисълта ми дори.

Родината не е вече тук, край къщата, която напуснах, до близките, с които се разделих, пред Витоша, от която няма вече да се опивам.

Родината е Там! За мен тя се възправи пред добруджанската граница, пред тая света земя, от която израсна Тутракан.

Тутракан!

Добруджа, Родино моя!

Прозорците и коридорите опустяват. Всички се прибираме. Гледаме се… Ето, Петър Дяконов, съученикът, състудентът ми, сяда срещу мен.

— Здравей, Дяконе!

Ръкуваме се сърдечно. После почваме да разпитваме другарите си, да се опознаваме. Кой за коя дивизия заминава? Тук получавам първия душ. Излиза, че само Петър и аз отиваме в строя. Пет души са за допълняющи части и укрепени пунктове, шестият — даже нестроевак! Защо тогава той, и то едничък, тъй много викаше, тупаше се, почти запречваше с измъчените си гърди прозореца?

— Ние… ние ще ги научим! Ние… ние ще им дадем да разберат! Ние ще победим!

От всички пороци лицемерието е най-гнусното. Накарват те да вярваш в това, с което искат да те излъжат, чрез привидно искрена, убеждаваща увереност. Тоя господин бе вече завършил университета, името му бе почнало да си пробива път, днес е познат с „трудовете“ си. Само един му липсва. Не си даде труд да постъпи, както други постъпиха.

Четирима, за които ми е известно — приятелят ми Борис Марков от 36 полк, съученикът ми Константин Маляков от 17 полк и другарите ми от полка Христо Велков и Любен Занков — бяха изтеглили билетчета за оставане, макар и временно, във вътрешността. Но и четиримата ги върнаха. При това Христо и Любен имаха вече по трима братя на фронта.

— Другарите ми заминават — заявяваха те всички, — как мога аз да остана!

Гарите следват. Слизаме. Откривам мнозина софиянци. Други наши кандидати се качват. Използували тридневния отпуск, бързат да не пропуснат влака.

Пристигаме в Каспичан. Броят ни е намалял. Някои бяха слезли по гарнизоните. Други имаше да продължат.

— Първа дивизия, насам!

Събираме се. Почти всички се познаваме по лице. Радостни, щастливи, горди сме, че сме отбрани.

Когато дойде времето да ни разпределят, на дивизията се дадоха от всяка школна рота само по осем души. А в нея можеха да попаднат само от нашата дивизионна област, само софийци. Тъй от нашата рота, от двадесет и девет софийци, влязохме само първите осем по успех.

На следния ден още малко пътуване с влака — до Шейтанджик[1], гдето трябва да слезем. Предстои ни дълъг път с каруци. Качваме се по двама. Попадам с Борис Сарафов. Живеехме на съседни улици, познавахме се.

Седнали на сандъчетата си, образуваме керван от 40 прашни каруци, които се носят по прашния път, опрашвайки дрехи, лица, ръце.

Пътуваме ден, после нощ, отново ден…

Пълнолуние. Топло. Приятно. Радостно.

Говорим за войната, за познатите, за университета, за какво ли не. Едва завършил, и веднага, само след няколко дни, Борис постъпи в школата. Все пак от другари знаеше и ми разказа няколко случая от „съдебната практика“.

Става късно. Но спи ли се и как при тоя трясък, в тая малка, тясна каруца с един кон? Разговаряме. И се чудим какво сме успели да си кажем.

И ето, Борис ми разкрива съкровените си тайни. Разказва ми любовта си към г-ца Х. Говори ми продължително, с подробности за тази толкова мила и умна лекарска дъщеря, която отдавна вече има свое семейство, деца.

Луната свети. Каруците тракат. Ние се друсаме. Прахът праши. Нощта отлита.

— Ей, Сарафов, като пътуваме заедно в една каруца, току-виж, че се връщаме един ден като ранени, и то пак заедно, в една и съща каруца!

* * *

Пристигаме в щаба на дивизията. Поздравляват ни. Запитват где желаем да служим. Дават ни няколко големи листа, за да ги попълним.

Ние, пехотинците, разполагаме и с трите бригади, и с шестте полка: 1 и 6, 16 и 25, 41 и 42. Кой където иска! Може ли да става дума за избор! Разбира се — 1 полк!

Преди да почне да учи нагледно географията, баща ми бе служил цели 15 години в него! Добре е да се създава традиция, си казах, макар службата ми да бъде само през войната.

Но само това ли? Отличията, които бе си извоювал, името, което бе си създал, правеха от 1 полк наистина един от най-първите. Самото име будеше вече и уважение, и желание.

Другарите ми избраха тоя или оня полк и когато към края на записването погледнах списъка, не забелязах много голяма разлика в броя на саморазпределилите се по части кандидати.

Какво бе обаче учудването ми, когато след малко ни съобщиха официалното назначение. Вместо в 1, определяха ме в 41. Заедно с мен в същия полк попаднаха и мнозина други, които бяха пожелали да служат в 1, 6 или друг, докато пък някои, пожелали 41 — бяха пратени в 1 или 6! Не можахме да отгатнем причината. Първото, което би могло да ни мине през ума, излезе неоснователно. Разпределението ни тук в дивизията не бе по успех. Илия Ковачев и още двама от най-първите кандидати попаднаха в нашия полк. Значи… Просто сме станали „жертва“ на молива…

Някои посрещнаха новината безразлично, спокойно, почти радостно:

— Такъв ми бил късмета!

Други проявиха сдържано или несдържано недоволство. Всичко обаче остана между нас. Водеше се бой. Нямаше време за молби. Трябваше бързо да се явим по частите си.

Тръгнахме, но недоволството ми не можеше да се скрие.

— Нищо, нали и 41 пак е полк, нали и там има хора — каза ми един от нашите, който също нямаше основание да бъде много доволен, но бе успял вече да се утеши.

* * *

Пътят ни минаваше по добруджанската земя. Движехме се по стъпките на бойците, овладели непревземаемия Тутракан, а сега набързо минахме силистренските укрепления и се чудехме и на усъвършенствуваната отбранителна линия, и на опразнената без бой крепост.

Пътищата бяха задръстени от коли, каруци, конници. Всичко бърза, всичко вика. Ракли, болнични автомобили, коли с ранени се смесваха в общия шум.

Вляво и вдясно от шосето, догдето достига окото — раници, шинели, куртки, мушами, платнища, чанти, манерки, пушки — какво ли не! А коли, ракли, оръдия! После трупове, трупове… Целият път, по който се движим вече пеша, свидетелствува за грозно бягство на поразена от гръм войска, неустояла нито на огъня, нито на духа на Победителя.

Шосето е на много места прокопано, за да попречи на бързото минаване на наши оръдия и коли. Но нищо, пътят отбива веднага встрани и минава отново на шосето.

Неспособна сама да се бори, отстъпващата войска си служи с непозволени средства. Навсякъде раници, мушами, чанти, закрепени с канапа на невиждаща се бомба. Вдигнеш някой предмет — бомбата избухва. Не един наш войник стана жертва на това гнусно изобретение.

Дори труповете, тия свети места, не са пощадени. Наши санитари, наши свещеници се приближават смирено, за да вдигнат благоговейно, за да погребат християнски паднали за родината румъни. Побутнат труп, вдигнат труп — и невидима бомба избухва. Не един наш санитар стана жертва на това нечовешко изобретение.

Осквернихте дори труповете. Унизихте дори подвизите. Погаврихте се дори с жертвите. Жертвите, които вашите войници принесоха пред светия олтар на святата си родина. Вашата родина!

Предупредени сме. А и почти на всички разхвърляни предмети, поне на тия веднага от двете страни на шосето, са поставени хартии с надпис: „Не пипай, опасно за живота!“

Достигаме вече нестроевите от полка.

Пристигнахме. Направихме репетиция как ще се представляваме. Когато всичко бе готово, командирът на полка се показа.

Слаб, сух, висок, с черни мустаци и малка остра брада, подполковник Хараламби Тошков се приближи приветливо, ръкува се с всички, чувайки под носа си войнишкото:

— Господин подполковник, представлява ви се офицерският кандидат…

Командирът се усмихваше с доволство на тая енергия, която се излъчваше от нас, и ни дари с хубави думи. Поздрави ни за бодрия и спретнат вид и ни пожела…

Но водеше се бой, трябваше да се бърза. Необходимо бе да се явим веднага в дружините и ротите, в които бяхме вече разпределени.

В първа рота отиваше Венелин Янев, завършил в Лозана, кандидат-адвокат. (Ранен в Добруджа. Член на апелативния съд — София).

Във втора — Илия Ковачев, завършил Султанския лицей в Цариград, студент по право. (Убит в Македония.) Христо Велков, студент по право. (Инженер, главен инспектор в м-во на Общ. сгради, пътищата и благоустройството).

В трета — Пенчо Будевски, кандидат-адвокат. (Адвокат в София.) Георги Ст. Георгиев, студент по право. (Ранен в Добруджа. Бивш началник в м-во на правосъдието — София).

В четвърта — Любен Занков, студент по математика. (Ранен в Румъния. Машинен инженер, инспектор в м-во на железниците — София).

В пета — Алекси Савов, току-що завършил Търговската академия в Лайпциг. (Ранен в Добруджа. Прокурист — София).

В шеста — Андрей Заяков, студент по право. (Ранен в Добруджа. Юрист. Тютюнотърговец в Пловдив.) Александър Василев, студент по химия. (Ранен в Румъния. Инженер химик, главен инспектор в м-во на търговията — София).

В седма — Борис Сарафов, завършил право. (Ранен в Добруджа. Адвокат — София.)

В осма — Иван Момчилов, студент по право. (Ранен в Добруджа. Химик, учител в търговската гимназия — София).

В девета — Славчо Павлов, студент по право в Лион. (Адвокат — София). Григор Станков, студент по право. (Ранен в Добруджа и в Румъния. Юрист. Б. З. К. Б.[2] — София.)

В единадесета — Иван Попов, народен учител. (Ранен в Румъния. Народен учител в Саранци — Софийско.)

В дванадесета — Сродко Никоров, народен учител. (Ранен в Румъния. Народен учител в Зелениград — Трънско.)

В нестроевата — Цветан Димитров, студент по филология. (Завършил финанси в Лайпциг. БНБ — София.)

Знаменитата школа! Хиляда деветстотин и четиринадесет души — два мирновременни полка. Знаменитият 40 набор!

Петнадесет души — двадесет и седем ордена за храброст!

Един бе убит. Трима от ранените не се завърнаха. Един от завърналите се бе изтеглен. Останалите десетима останахме до края на войната.

Десет души — двадесет и един ордена за храброст!

Четиридесети набор. 41 полк. Първа дивизия!

Шестима от дружината вървим, а ето насреща ни офицер на кон — дружинният адютант подпоручик Дечо Чалъков. Конят два пъти по-голям, а Дечо не е малък.

Дружинният ни командир подполковник Георги Георгиев ни прие по ротно. Когато дойде нашият ред, Будевски и аз му се представихме. Бяхме край горичка и началството ни бе пред зеленина. Едър, широкоплещест, с голяма глава и руса коса, той ни държа реч, която завърши:

— Оня ден трета рота загуби храбреците подпоручик Иван Донев и преведения едва преди няколко дни в пета рота подпоручик Димитър Хранов. И двамата паднаха геройски за отечеството. Последвайте примера им. Ако е необходимо, пожертвувайте и вие своя живот!

Младшите офицери убити! Значи… И смътно почувствувах, че нещо трепва в мен, като събуден упрек за пренебрежението, с което бях се отнесъл към полка.

Явихме се в ротата. Командирътй поручик Радомир Стефанов ни посрещна любезно и радостно. Определи ни взводовете, назначи ни ординарци и двамата с Будевски се явихме по местата си.

— Фелдфебел Драган Бенчов, господин офицерски кандидат!

Ето взводният ми подофицер от Торос, Луковитско, останал на свръхсрочна служба, започнал войната като младши подофицер, сега фелдфебел, кавалер на два български и на австрийския орден за Храброст.

Драган е радостен, че има вече началство, държи се много добре, учтив и дисциплиниран е. Запознавам се с подофицерите и тъкмо искам списъка на взвода, чувам гласа на ротния.

— Стани!

В тоя момент ротата е в полкова поддръжка. Напред, вляво, вдясно се чува пушечна и артилерийска стрелба.

Движим се необезпокоявани от никого.

— Лягай!

Едва успели да се залепим на земята, няколко безразборно хвърлени от противника снаряда дойдоха наблизо да ни поздравят. Първите поздравителни снаряди, пратени към мен, новодошлия.

Пред нас има малка височинка. Бързо заемаме защитения склон, ще ни бъде полезен. Отново всичко край нас утихва. Преписвам списъка на войниците от взвода. Това става бързо, защото имената на мнозина са задраскани.

— Много малко са, Драгане!

Драган ми разказва. Боеве в Сърбия. Боеве в Добруджа. Ето преди три дни, при Великьой-Паракьой, заедно с 1 полк нашата дружина води славен бой и като другите ротата ни дава тежки жертви. Един офицер и 24 подофицери и войници убити, 78 ранени, 6 изчезнали. Само за един ден — тоя, само от една рота — нашата, излизат 109 души от строя!

Очите ми се премрежват. Драган лежи развълнуван, аз до него слушам и очите ми се пълнят. Ето в какъв полк попаднах! Предишното ми недоволство губи цвета си, угризение ме обхваща, вълнувам се и съм готов да искам прошка. Тоя миг бе върховно покаяние за неблагоразумния. Почувствувах се горд от полка си, 41 ми стана скъп като най-скъп спомен, най-светла надежда. Намерих идеала си и му се посветих напълно.

Бележки

[1] Старото име на село Хитрино, област Шумен

[2] Българска земеделска и кооперативна банка