Георги Ст. Георгиев
Един от Първа дивизия (26) (Спомени на участник)

Отстъпление

Не го чакахме, защото противника чакахме.

Не отстъпихме и срещу нас никой не настъпи.

В природата, извън природата всичко се движи по пътя на най-малкото съпротивление. Тъй е в света от самото сътворение. Всички го знаят. Само ние не го знаехме. Не ние с малките звезди и малките ленти, а ония с големите звезди и големите ленти.

Всичките им познания по тактика и стратегия, по психология и логика, по ум и разум бяха премазани от премазания ботуш на последния войник. А ония бяха първи. Краищата се приближават. Краищата се схождат. Но те не се схождат. Защото ония не заплакаха, а войникът заплака.

На войника можехме да заповядваме да им отдава чест, да им вика „ура“ и да им застава във фронт, сам да бъде на фронта, когато ония не помирисваха фронта. Но на войника не можехме да заповядаме да плаче.

Той, който не плака в най-страшния порой в Добруджа и пред Битоля, в най-свирепия студ в Румъния и в Македония, който не плака нито когато се биеше, нито когато го раняваха, нито когато умираше, който се показа винаги и навсякъде мъж, заплака. Заплака като този, който е заплакал, защото много е обичал.

Когато се получи заповед за отстъпление, никой войник не повярва, никой не пожела да изпълни заповедта. Срещу никого не извадихме револвер, никого не пратихме на съд.

Войниците не повярваха. Но ние повярвахме защото с очите си видяхме. Видях и аз, и Власев. В други роти, в други полкове видяха Власевци и Георгиевци. Видяхме как войниците заплакаха.

В една сълза има повече гений, отколкото във всички музеи и библиотеки на вселената. Ламартин.

Войниците ни гледаха със същото доверие, с което бяха свикнали да ни слушат и да ни следват. Послушайте ни и сега, последвайте ни!

И те ни последваха. Но унищожете предварително всички бомби и патрони, които имаме тук на склад, защото не можем да ги вдигнем. Хвърлете ги в отходните места. Никои нищо не хвърля. По двама вдигат на тоягите си сандъците с бомби и патрони. Но сандъците са много, а тоягите — малко. Тогава пушките послужват. Как, пушките, които трябва да пазим като очите си? Да, пушките! Пушката е дърво, а душата — душа!

Ротата тръгва по заповед. Ротата спира без заповед. Всички войници свалят тежките товари и се обръщат още веднъж, за последен път, към позицията, нашата позиция. Към нивата, нашата нива, която година и половина сме торили, орали, сели и от която сега, тая есен, чакахме обилна беритба. Но мина буря и всичко помете. Всички стоят пред тая грозна картина, пред това грозно опустошение. Навели глава, всички войници плачат, както никой никога не е плакал пред собствената си нива. Защото, ако нивата сега не дава, идната година ще даде.

Но никой от нас не е пред своята нива. Всички сме пред Българската нива. А тя е опустошена и няма вече да бъде спасена.

Тръгваме. И всички сандъци с бомби и патрони се изнасят на ръце цели петнадесет километра. Никой не вярва, всеки все още се надява. А този всеки носи лични свои триста патрона, пет бомби, каска, маска, раница.

Но в Беранци не се спираме. След като овладя всичко вляво от нас, противникът — италианците — е далеч вече в тила ни. Знае, че по фронта си ще срещне фронтоваци, в тила — нестроеваци. И затова от нас бяга, тях търси. Всичките ни села, в които са прехраните, складовете са вече в негови ръце. В наши ръце остава само вярата, все още надеждата.

Но полето светлее. Тук огън, там огън. Всичко, което се напуска, се подпалва. Надеждата гасне. Все пак вярата остава.

След нашата бригада идва ред на втората, после — на първата. След нашата дивизия идва ред на шестата, после — сборната. Тъй, постепенно, както сме подредени, тъй и отстъпваме. А срещу нас никой не настъпва.

Защо срещу трите бляскави дивизии, които отстъпват, никой не настъпва?

Защото има някой, който командува този никой. Този някой разсъждава по всички правила на тактиката и стратегията, на психологията и логиката, на ума и разума. Той очаква от нас това, което сам би направил. Той мисли, разсъждава.

Не е възможно аз, който командувам три бляскави дивизии, да стоя там, когато тилът ми е вече обхванат. И каква полза, когато противникът си е в крепостите! Аз ще го подмамя, той ще излезе, после аз си зная работата.

Българинът се показа бляскав в неподвижната война. Тя не отговаря на темперамента му, но той отговори и на това, което е против темперамента му. Сега сме вече на открито. Бог да ми е на помощ! Ето го темпераментния българин! Той ме чака да изляза от крепостите си. Но аз няма да изляза! Той прави това, което и аз бих направил. Той ме подмамя, както и аз бих го подмамил. Това диктуват разумът, логиката. Самата война, която по принцип не е логична, почива на принципи. Първиятй принцип е логиката. Няма да се поддам на тоя логичен принцип. Няма да се поддам, защото съм по принцип логичен.

Да, но той пали грамади сено, слама, пали складове, пали купища бомби, снаряди. Вярно е, но това е само за окото, това е бенгалски огън, това е рамката, в която той се готви да постави картината на моето поражение. Няма да му се поддам. Логичен съм. Логиката е първият принцип на нелогичната по принцип война!

Но този, който не отстъпи пред логиката, трябваше да отстъпи пред Глупостта. Каква храбра войска, а командувана от такива… И французинът си послужи с дума, която, именно защото се превежда, не трябва да се привежда.

Тъй продължи нашето отстъпление. Нерадостно, мрачно. И все пак с малка вяра, че може би, макар и късно, всичко още не е загубено. И наистина си мислехме ние тогава, че всичко не е загубено.

На 24 и 25 септемврий нашият полк се бие при Църнобог. Бие се и побеждава.

На 26 и 27 нашият полк се бие при Дървеник. Бие се и побеждава.

На 20 и 30 нашият полк се бие при Соп. Бие се и побеждава.

Соп, гдето наново се отличи нашият Шоп.

Соп — последният бой на българската войска. Води го първа дивизия. Трета бригада.

Тук разбихме италианските полкове, които излязоха срещу нас. Заловихме 200 пленника и много картечници. Разбихме ги на 29 и 30 септемврий, когато имената Радомир, Владая и Княжево съществуваха не само като радостни географски, но вече и като печални исторически понятия.

А предния ден бе сключено примирието. Съгласно разпоредбите му трябваше да върнем взетите пленници, картечници и сами да се предадем. Това е грозната истина. Това е още по-грозната измяна. Това е най-грозното предателство.

Кой ни предаде? Кой ме предаде?

Кой ни предаде нас, победителите? Кой ме предаде мен, победителя?

Кой причини катастрофата? Кой създаде трагедията? Вечната българска трагедия!

Седемнадесет години бродя по всеки път и кръстопът. — Нито един стълб!

Седемнадесет години обикалям всяка урва и усоя. — Нито един гарван!

Седемнадесет години придружавам всяко опело. — Нито едно без свещеник!

Земята ви зове. Какво чакате вие, които останахте? Не чувате ли гласай?

Или чакате да чуете гласа ми? — Моят глас е гласът на сто и петдесет хиляди, които не умряха. Моят глас е гласът на шестстотин хиляди, които преживяха.

Отговаряйте вие, живи умрели, отговаряйте вие, умрели живи. Отговаряйте…

Пред съда на Тези, които не умряха. Не сте достойни за Тях!

Пред съда на Тези, които преживяха. Не сте достойни за Нас!

Пред съда на Българския народ. Не сте достойни за Него!

Пред съда на Българската история. Не сте достойни за Нея!

Тя записа не вашите, тя записа Нашите имена!

Както в растителното, тъй и в животинското царство всичко негодно умира. Затова и споменът по вас умира. Защото всичко умира.

Преживяват само Действията. Само Подвизите. Само Жертвите. Само Победите.

Ние победихме.

Но благодарение на вас, негодници, до дъно горчивата чаша изпихме.